Решение № 877 от 1.7.2026 г. на Апелативен съд - София по дело № 2402/2025 г.

Производството е по реда на Глава ХХ от ГПК – Въззивно обжалване. Образувано е възоснова на постъпили въззивни жалби от двете спорещи страни в исковото производство /образувано пред Софийски градски съд по предявени от Д. А. П. срещу М. И. П., в условията на обективно кумулативно съединяване по реда на чл. 210 от ГПК, отрицателни установителни искове с правно основание чл. 21, ал.4 т.2 вр. Ал.3 от СК, с които ищцата претендира да се приеме за установено, че ответницата няма принос към придобитите по време на брака ѝ с А. П. П., б.ж. на гр. •••, прекратен със смъртта му настъпила на •••••••• г., вещни права върху недвижими имоти и части от тях, подробно индивидуализирани по обекти и придобивни основания /с исковата молба/. Въззивните жалби на страните са насочени към Решение № 3549 от 09.06.2025 г., постановено по гр. д. № 10062/24 г. по описа на Софийски градски съд, Гражданско отделение, 22 състав, поправено по реда на чл. 247 от ГПК с Решение № 3656 от 12.06.2025 г. постановено от същия съд по същото дело, с което е разрешен по същество спора. Всяка от страните е обосновава правен интерес от обжалване, в съответствие с правния си интерес - на ищцата, следващ от търсената защита и интересът, а за ответницата от защитата предприета по реда на чл. 131 от ГПК срещу предявените искове. 1.Във въззивната жалба с вх. Рег. № 77029 от 24.06.2025 г. подадена от ищцата в исковото производство, а именно Д. А. П., първоинстанционното произнасяне по същество на предявените искове, се обжалва в отхвърлителната част от диспозитива на съдебното решение като се твърди, че в тази част решението е неправилно - постановено при съществено нарушение на производствените правила свързано с преценката на гласните доказателства. Излага се, че отхвърлителната част решението не почива на правни изводи обосновани в съответствие с доказателствената сила на събраните по делото гласни доказателства; че съдът в нарушение на производствените правила при оценката на гласните доказателствата е допуснал процесуално нарушение чрез първо, неточно възпроизвеждане на тяхното съдържание и второ, чрез дописване в мотивите към решението на факти, които не се излагат от свидетелите. Счита, че това незаконосъобразно поведение на съдебния състав е довело до постановяване на необосновано решение. Пред въззивния съд е поставен като спорен от фактическа страна, моментът от който съпрузите А. И. П. и М. И. П. не живеят заедно и възоснова на него, направения извод, че от този момент е налице фактическа раздяла с придадената на този факт последица касаеща преценката за липсата на съвместен принос от съпругата. Излага се, че съдът необосновано от гласни или каквито е да са други доказателства, събрани в исковото производството е приел, че А. И. П. е заживял отделно от съпругата си в офис или в хотел /до басейна „Спартак"/ точно през 1998 г. като относно така конкретно поставеното оплакване за необоснованост се поддържа твърдението, че тази година не се сочи от нито един от свидетелите. Възоснова на подробен анализ на свидетелските показания направен във въззивната жалба, се оспорва и извода на решаващият съд, заключил, че „отдавна, не би следвало да е повече от няколко месеца“, като категорично се противопоставя на това фактическо съждение относно смисъла на понятието „отдавна“ възприето като кратковременно. Във въззивната жалба, се излага, че изводите на съда са необосновани и във връзка с друг факт, приет като установен, без да са налице доказателства и за него, конкретно относно връзката между фактическата раздяла на съпрузите и началото на връзката на А. И. П. с майката на неговата дъщеря-ищцата Д. А. П., а именно И. П.. Възоснова на тези оплаквания, процесуалният представител на въззивната жалбоподателка сочи, че съдът е нарушил пределите на независимостта при формиране на вътрешното си убеждение, като това нарушение е рефлектирало върху правилността на обжалваната част от решението и обосновава наред с останалите оплаквания, неправилност на решението в обжалваната част. Във връзка с тези оплаквания, цитира научни достижения в областта на гражданското процесуално право, според които свободата при преценка на доказателствата не означава произволно формулиране на съдийското убеждение. Счита, че този произвол допуснат от съда е отклонил истината от фактическата обстановка възприета в решението, а необоснованите от доказателствата фактически констатации са довели и до неправилно приложение на материалния закон и неговото тълкуване във връзка с отречения от ищцата принос на ответницата, който се изключва при наличие на продължителна фактическа раздяла, от момента на нейното настъпване. Моли съда да отмени атакуваната част от съдебното решение и да се произнесе с акт по същество, с който да уважи предявеният иск в обжалваната част. Претендира разноски. В съдебно заседание поддържа жалбата, с изключение на исковете за обектите на спорни права, за които след образуване на въззивното производство, ищцата е извършила процесуалното действие с правно основание чл. 233 от ГПК – отказ от иск ( молба с вх. Рег. № 11813 от 22.04.2026 г. – л. 159 от в. гр.д. № 2402/2025 г.САС), който не е оттеглен към момента на приключване на устните състезания във въззивната инстанция. Въззиваемата М. И. П. (ответник в исковото производство) оспорва въззивната жалба на ищцата чрез процесуални представители, които в съдебно заседание навеждат доводи за неоснователност. Моли въззивния съд, да потвърди атакуваното решение в обжалваната част. Претендира разноски. 2./Във въззивната жалба с вх. Рег. № 76936 от 24.06.2025 г. подадена от ответницата в исковото, а именно М. И. П., първоинстанционното решение се оспорва в частта, в която съдът е уважил предявените от Д. А. П. искове. В жалбата се твърди, че постановеното решение е неправилно в обжалваната част, поради противоречие с материалните законови разпоредби, липса на пълнота при изследване на доказателствения материал и необоснованост. Твърди, че съдът неправилно е интерпретирал събрания доказателствен материал (писмени и гласни доказателства), неправилно възприел и съответно изложил фактическата обстановка, която е различна от действителната такава; дал е превес на свидетелски показания на лица, които нямат преки впечатления от личния и интимен живот на А. и М. П. поотделно и като семейство, които са имали досег до личността на А. П. единствено в работните си отношения с него, които са заинтересовани от изхода на настоящия спор, тъй като получават парични средства от майката на ищцата, а именно И. П., за сметка на свидетелски показания на лица, водени от ответницата, които са от найблизкия кръг на семейството А. и М. П.. След анализ на съдържанието на свидетелските показания се заключава, че ищцата не е установила при условията на пълното и главно доказване наличието на фактическа раздяла между съпрузите. Излага се, че правилния и обоснован извод следва да бъде обратен на този, който съдът е приел, а именно, че А. И. П. и М. И. П. са живели като съпрузи до смъртта му и между тях е била налице задълбочена духовна и емоционална връзка. Излага се, че от показанията на Н. Т. изрично се установява, че А. П. и майката на ищцата, а именно И. П. никога не са афиширали връзката си и от този факт извежда друг, че А. П. е имал отношения със съпругата си, прикривайки извънбрачната си връзка пред нея и пред обществото. Счита, че въззивния съд следва да възприеме този извод като обоснован и от показанията на братът на А. И. П., а именно свидетелят О. И. П.. Счита, че обоснован би бил извод, че съпрузите не са прекъсвали семейните си отношения. Моли съда отмени решението в уважената част от исковете, като постанови акт по същество, с който да ги отхвърли като неоснователни. Претендира разноски. Въззиваемата Д. А. П. (ищец в исковото производство) чрез процесуален представител поддържа пред въззивния съд оспорване на въззивната жалба подадена от ответницата, като излага съображения за неоснователност и моли съда да постанови решение, с което да потвърди атакуваното в тази част и също претендира разноски. Двете спорещи пред въззивния съд страни, са представили писмени защити, изготвени от представляващите ги пр. представители, в които излагат финалните си изводи, основани на извършения от въззивния съд преразпит на свидетели. Процесуалните им представители поддържат тезите си изложени във въззивните жалби и ги обосновават от правна страна, като всяка от тях поддържа и оспорването на въззивната жалба на насрещната страна. 3 . / С частна жалба с вх. Рег.№ 87288 от 16.07.2025 г. ответницата в исковото производство, а именно М. И. П. обжалва Определение №13 292/10.07.2025 г., постановено по гр. д. № 10 062/24 г. по описа на Софийски градски съд, Гражданско отделение, 22 състав, с което е оставено без уважение искането ѝ направено по реда на чл. 248, ал.1, от ГПК за изменение на първоинстанционното Решение №3549/09.06.2025 г., поправено с Решение № 3656/12.06.2025 г., постановени по гр. д. № 1062/24 г. по описа на Софийски градски съд, Гражданско отделение, 22 състав, в частта му за разноските. В жалбата се излага, че атакуваното определение е неправилно, необосновано и постановено в нарушение на производствени правила, като се поддържа тезата, че първоинстанционният съд е възприел и изчислил неправилно материалния интерес по делото, а оттам и присъдените разноски в полза на Д. А. П.. Представя самостоятелни изчисления свързани с наследствените дялове и извежда извод за неправилност на изводите на първоинстанционния съд при определяне на размера на дължимите разноски за адвокатска защита. Моли съда да постанови съдебен акт, с който да отмени атакуваното определение и вместо него се постанови ново, с което да се намали присъденото възнаграждение, съобразно направените в жалбата изчисления. Ответницата по горната частна жалба, а именно Д. А. П. не изразява становище. Настоящият състав на САС като съобрази че въззивните жалби и частната жалба са подадени в законоустановения срок за обжалване по чл. 259, ал. 1 от ГПК за решението и по чл. 275, ал.1 от ГПК за определението, от процесуално легитимирани страни, обосновали правен интерес от въззивно обжалване срещу подлежащи на обжалване съдебни актове, поради което след повторна проверка, извършена непосредствено преди произнасяне по същество на спора ги приема за процесуално допустими. Въззивният съд, в съответствие със служебното начало, чието приложение се проявява в нормата на чл. 269 от ГПК относно преценката за валидност на обжалваните актове приема, че правото на иск е упражнено пред компетентен съд при спазване на правилата за родова и местна подсъдност. Сезираният компетентен съд се е произнесъл с писмени съдебни актове, които са регистрирани в ЕИСС и подписани електронно, поради което въззивната инстанция ги приема за валидни. Относно тяхната допустимост, настоящият състав на САС, приема следното: С искова молба с вх. Рег. № 94633 от 30.08.2024 г. от регистратурата на СГС, уточнена (съобразно изричните указания на въззивния съд, касаещи само нейната редовност) с молба с вх. Рег. № 11813 от 22.04.2026 г., допълнена с молба с вх. Рег. № 11813 от 22.04.2026 г. ищцата Д. А. П. е предявила при условията на първоначално обективно кумулативно съединяване, отрицателни установителни искове, всеки от които с правно основание но основание чл. 21, ал.4 т.2 вр. Ал.3 от СК. Претендирала е да се признае за установено, че ответницата М. И. П. няма принос в придобиване на вещни права върху индивидуализирани в исковата молба обекти, както следва: Обект № 1, представляващ жилищен недвижим имот – апартамент, с идентификатор 68134.1608.1648.1.49 одобрен със Заповед КККР № РД-18-38/10.07.2012г. на ИД на АГКК, с административен адрес гр. София, район Студентски, п.к. 1000, ж.к. "••• ", бл. *, вх. *, ет. *, ап. *, със застроена площ от 120,18 кв.м., ведно с прилежащото към обекта мазе № 49 с площ 5,23 кв.м както и заедно с 0,952 % ид.ч. от общите части на сградата. Данъчната оценка на имота е в размер на 83018.60 лева, цената на иска е 41 509.30 лева, дължимата държавна такса е 415.09 лева. Соченото от ищцата придобивно основание е разпределителен протокол, обективиращ решение на ОС на ЖСК от 07.06.2004г. – КНА № 123/05.07.2007 г. – л.17 от гр.д. № 10062/2024г. СГС Обект № 2, представляващ жилищен недвижим имот – апартамент с идентификатор 68134.903.23.1.20 одобрен със Заповед КККР № РД-18-739/21.11.2017 г. на ИД на АГКК, с административен адрес гр. •••, район •••, бул. „•••“ № *, вх. *, ет. *, ап. *, със застроена площ от 73.45 кв.м., заедно с 11.32 % ид.ч. от общите части на сградата. Данъчната оценка на имота е в размер на 76 186.90 лева, цената на иска е 38 093.45 лева, дължимата държавна такса е 380.93 лева. Соченото от ищцата придобивно основание е правна сделка – покупко-продажба, обективирана в нот. Акт № 53/25.06.2018 г. – л. 20 от гр.д. № 10062/2024г. СГС. Обект № 3, представляващ жилищен недвижим имот – апартамент, с идентификатор 68134.903.23.1.19 одобрен със Заповед КККР № РД-18-739/21.11.2017 г. на ИД на АГКК, с административен адрес гр. •••, район •••, бул. „•••“ № *, вх. *, ет. *, ап. *, със застроена площ от 73.25 кв.м., заедно с 11.29 % ид.ч. от общите части на сградата. Данъчната оценка на имота е в размер на 75 979.40 лева, цената на иска е 37 989.70 лева, дължимата държавна такса е 379.89 лева. Соченото от ищцата придобивно основание е правна сделка – покупко-продажба, обективирана в нот. Акт № 53/25.06.2018 г. – л. 20 от гр.д. № 10062/2024г. СГС. Обект № 4, представляващ жилищен недвижим имот – апартамент, с идентификатор 68134.4091.50.1.15 одобрен със Заповед КККР № РД-18-15/06.03.2009 г. на ИД на АГКК, с административен адрес гр. •••, район ••• , ж.к. „•••“, бл. * *, ет. *, ап. *,със заствоена площ от 53.70 кв.м., заедно с 3.26% от ид.ч. от общите части на сградата. Данъчната оценка на имота е в размер на 38 279.90 лева, цената на иска е 19 139.95 лева, дължимата държавна такса е 191.39 лева. Соченото от ищцата придобивно основание е правна сделка – покупко-продажба, обективирана в нот. Акт № 112/09.07.2007 г.– л. 27 от гр.д. № 10062/2024г. СГС. Обект № 5, представляващ жилищен недвижим имот – апартамент, с идентификатор 68134.4091.50.1.16 одобрен със Заповед КККР № РД-18-15/06.03.2009 г. на ИД на АГКК, с административен адрес гр. •••, район ••• , ж.к. „•••“, бл. *, ет. *, ап. *, със застроена площ от 101.36 кв.м. заедно с 6.01 % от ид.ч. от общите части на сградата. Данъчната оценка на имота е в размер на 72 193.60 лева, цената на иска е 36 096.80 лева, дължимата държавна такса е 360.96 лева. Соченото от ищцата придобивно основание е правна сделка – покупко-продажба, обективирана в нот. Акт № 112/09.07.2007 г.– л. 27 от гр.д. № 10062/2024г. СГС. Обект № 6, представляващ жилищен недвижим имот – апартамент, с идентификатор 68134.4091.50.1.17 одобрен със Заповед КККР № РД-18-15/06.03.2009 г. на ИД на АГКК, с административен адрес гр. •••, район •••, ж.к. „•••“, бл. *, ет. *, ап. *, със застроена площ от 108.63 кв.м. заедно с 2.96 % от ид.ч. от общите части на сградата. Данъчната оценка на имота е в размер на 73 375.80 лева, цената на иска е 36 687.90 лева, дължимата държавна такса е 366.87 лева. Соченото от ищцата придобивно основание е правна сделка – покупко-продажба, обективирана в нот. Акт № 112/09.07.2007 г.– л. 27 от гр.д. № 10062/2024г. СГС. Обект № 7, представляващ жилищен недвижим имот – апартамент, с идентификатор 68134.4091.50.1.18 одобрен със Заповед КККР № РД-18-15/06.03.2009 г. на ИД на АГКК, с административен адрес гр. •••, район ••• , ж.к. „•••“, бл. *, ет. *, ап. *, със застроена площ от 129.89 кв.м. заедно с 2.98 % от ид.ч. от общите части на сградата. Данъчната оценка на имота е в размер на 87 449.50 лева, цената на иска е 43 724.75 лева, дължимата държавна такса е 437.27 лева. Соченото от ищцата придобивно основание е правна сделка – покупко-продажба, обективирана в нот. Акт № 112/09.07.2007 г.– л. 27 от гр.д. № 10062/2024г. СГС. Обект № 8, представляващ нежилищен имот – Ресторант, с идентификатор 68134.4091.50.1.21 одобрен със Заповед КККР № РД-18-15/06.03.2009 г. на ИД на АГКК, с административен адрес гр. •••, район ••• , ж.к. „•••“, бл. *, партер, със застроена площ от 258.89 кв.м. заедно с 15.16 % от ид.ч. от общите части на сградата. Данъчната оценка на имота е в размер на 242 724.90 лева. Предметът на делото засяга ¼ ид. част от целия имот, поради което, цената на иска е 43 724.75 лева, дължимата държавна такса е 437.27 лева. Соченото от ищцата придобивно основание е правна сделка – покупко-продажба на ½ ид. част правото на собственост, обективирана в нот. Акт № 112/09.07.2007 г.– л. 27 от гр.д. № 10062/2024г. СГС. Обект № 9, представляващ поземлен имот с идентификатор 68134.4083.188 одобрен със Заповед КККР № РД-18-15/06.03.2009г. на ИД на АГКК, с административен адрес ••• целият с площ от 2512 кв.м. , от който имот предмет на иска е реална част с площ от 1015 кв.м. , а останалата реална част собственост на правен субект, който не участва в исковото производство. Данъчната оценка на реалната част с площ от 1015 кв.м. е в размер на 57 698.90 лева, цената на иска е 20 754.65 лева, дължимата държавна такса е 207.54 лева. Соченото от ищцата придобивно основание е възмездна правна сделка, обективирана в нот. Акт № 129/13.07.2007 г. – л.37 от гр.д. № 10062/2024г. СГС, Обект № 10, представляващ Поземлен имот с идентификатор 68134.904.2184 одобрен със Заповед КККР № РД-18-739/21.11.2017г. на ИД на АГКК, с административен адрес гр. София, район •••, целият с площ от 5092 кв.м. и застроената в него Административна двуетажна сграда с идентификатор 68134.904.2184.1 със застроена площ от 778.88 кв.м. Данъчната оценка на земята е 5077.00 лева. Цената на иска е 2538.50 лева. Дължимата държавна такса е 253.50 лева. Данъчната оценка на двуетажната административна сграда е 763 469 лева. Цената на исковете е 381 734.50 лева. Дължимата държавна такса е 381.73 лева. За установяване правата на собственост е представен КНА 196/20.12.2007 г. с който се констатира придобиване в режим на СИО – л. 40 от гр.д. № 10062/2024г. СГС. Обект № 11, представляващ Поземлен имот с идентификатор 68134.904.2187 одобрен със Заповед КККР № РД-18-739/21.11.2017г. на ИД на АГКК, с административен адрес гр. София, район •••, целият с площ от 3005 кв.м. Данъчната оценка на земята е 201 921.60 лева. Цената на иска е 100 960.80 лева. Дължимата държавна такса е 1009.68 лева. За установяване правата на собственост е представен КНА 196/20.12.2007 г. с който се констатира придобиване в режим на СИО – л. 40 от гр.д. № 10062/2024г. СГС. / по отношение на сгради с идентификатори 68134.904.2187.1, 68134.904.2187.2 и 68134.904.2187.1 е налице отказ от иск, обективиран в молба с вх. Рег. № 11813 от 22.04.2026 г. / Обект № 12, представляващ Поземлен имот с идентификатор 68134.904.3023 одобрен със Заповед КККР № РД-18-739/21.11.2017г. на ИД на АГКК, с административен адрес гр. София, район •••, целият с площ от 1096 кв.м. Данъчната оценка на земята е 61 647.80 лева. Цената на иска е 7 705.98 лева. Дължимата държавна такса е 77.06 лева. Соченото от ищцата придобивно основание е покупко-продажба на правото на собственост върху ¼ ид. Част от 12.12.1997 г. съгласно представения с исковата молба нот. Акт № 168 /22.12.2007 г. – л. 55 от гр.д. № 10062/2024г. СГС. Обект № 13, представляващ Поземлен имот с идентификатор 68134.904.3019 одобрен със Заповед КККР № РД-18-739/21.11.2017г. на ИД на АГКК, с административен адрес гр. София, район •••, целият с площ от 331 кв.м. Данъчната оценка на земята е 18 618.10 лева. Цената на иска е 4 654.26 лева. Дължимата държавна такса е 50 лева. Соченото от ищцата придобивно основание е покупко-продажба от 12.12.1997 г. на ¼ ид. част, съгласно представения с исковата молба нот. Акт № 168 /22.12.2007 г. – л.55 от гр.д. № 10062/2024г. СГС. Обект № 14, представляващ Поземлен имот с идентификатор 68134.904.3014 одобрен със Заповед КККР № РД-18-739/21.11.2017г. на ИД на АГКК, с административен адрес гр. София, район •••, целият с площ от 873 кв.м. Данъчната оценка на земята е 49 104.50 лева. Цената на иска е 6 138.06 лева. Дължимата държавна такса е 61.38 лева. Соченото от ищцата придобивно основание е покупко-продажба от 12.12.1997 г. на ¼ ид. част, съгласно представения с исковата молба нот. Акт № 168 /22.12.2007 г. – л.55 от гр.д. № 10062/2024г. СГС. Обект № 15, представляващ Поземлен имот с идентификатор 68134.904.3527 одобрен със Заповед КККР № РД-18-739/21.11.2017г. на ИД на АГКК, с административен адрес гр. София, район •••, ул.“•••“целият с площ от 2 205 кв.м. Данъчната оценка на земята е 139 292.80 лева. Цената на иска е 34823.20 лева. Дължимата държавна такса е 348.23 лева. Соченото от ищцата придобивно основание е покупко-продажба от 22.12.1997 г. на ½ ид. част, съгласно представения с исковата молба нот. Акт № 167/22.12.2007 г. – л. 48 от гр.д. № 10062/2024г. СГС /имотът е придобит в съсобственост с В. И. Ш../ Обект № 16, представлява Сграда с идентификатор 68134.4089.558.1.845. одобрен със Заповед КККР № РД-18-15/06.03.2009 г. на ИД на АГКК, с административен адрес •••, със застроена площ от 23.23 кв.м. разположена в сграда с идентификатор 68134.4089.558 изградена в Поземлен имот с идентификатор 68134.4089.558 Данъчната оценка на обекта е 36 706.20 лева. Цената на иска е 18 353.10 лева. Дължимата държавна такса е 183.53 лева. Соченото от ищцата придобивно основание е покупко-продажба на ½ скл. на 11.12.2008 г. съгласно нот. Акт № 66, том ССХХХI, делот 63744 от 11.12.2008 г. по регистъра на ИР при АВ-гр.София. Обект № 17, представлява Поземлен имот с идентификатор 72345.500.1142 одобрен със Заповед КККР № РД-18-16/06.03.2009 г. на ИД на АГКК, с административен адрес ••• с площ от 254 кв.м. от които в режим на СИО са придобити ½ ид. Части от ПИ, ведно с построените в имота сгради с идентификатори 72345.500.1142.1.9, 72345.500.1142.1.5, 72345.500.1142.1.1, 72345.500.1142.1.3 и 72345.500.1142.1.7. Заявеното придобивно основание е покупко – продажба, обективирана в нот. Акт от 1994 г. Данъчните оценки на имотите и цената на исковете към момента на образуване на делото са уточнени в молба с вх. Рег. № 11813 от 22.04.2026 г. –л.159—177 от в.гр.д. № 2402/2025 г. САС За вещните права ищцата излага, че са придобити по възмезден начин, по време на брака сключен през 1984 г. между А. И. П.и и ответницата М. И. П., прекратен с настъпване факта на смъртта на единия съпруг, а именно А. И. П., починал на •••••••• г. Ищцата Д. А. П. е упражнила правото си на иск, изрично уредено в разпоредбата на чл. 21, ал.4 т.2 от ГПК като е доказала активната си процесуална легитимация, удостоверявайки качеството си на наследник на починалия съпруг на ответницата. Пасивната процесуална легитимация на ответницата, също е удостоверена с факта, че към момента на придобиване на имотите, тя е била съпруга на А. И. П. и наред с възмездния характер на заявените придобивни основания по смисъла на чл. 77 от ЗС, се ползва от законовата оборима презумпция за съвместен принос в чл. 21, ал.3 от СК. Посочените в петитума на исковата молба права върху конкретни обекти, задължава съда да се произнесе по оспорения принос при придобиване на вещните права по възмезден начин. Макар в мотивите към обжалваното съдебно решение да са ползвани изразни средства, свързани с други по вид искове /чл. 22, 23 и 24 от СК/, съдът е разгледал иск с правно основание чл. 21 от ЗС, но неуспешно и до край не е поправил очевидната фактическа грешка в диспозитивите на първоинстанционното съдебно решение. В писмен отговор по реда на чл. 131 от ГПК, ответницата не оспорва, че е пасивно легитимирана по предявените искове. Излага, че с А. И. П. е сключила брак на 02.02.1984 г. и от тогава до неговата смърт •••••••• г. живеят заедно, а личните им отношения са били основани на уважение, защита и обич. Излага, че недвижимите имоти са придобивани през 1994 г., през 2007 г. , през 2008 г. и 2018 г. Твърди, че до 1999 г. семейното им жилище се е намирало в кв. •••, а след това са се преместили в кв. •••, но не са сменили адресната си регистрация по съображения, касаещи тяхната сигурност. Излага, че като семейство са предприемали съвместни пътувания, през 1999 г. в Малта, през 2000 г. в Турция и в САЩ. След покушението срещу съпруга ѝ през 2002г. са запазили 10 стаи в санаториум в гр. Павел баня за неговото възстановяване. Посрещнали са нова година в 1997/1998 в гр. Гоце Делчев, през 1998 г. са били кумове на сватбата на К. Т., през 1999 г. са били кумове на сватбата на М. Т., през 2006 г са били на абитуриентския бал на детето на Ц. Ю. – служител на А. П., а през 2007 г. са присъствали на сватбата на племенницата на брата на А. И. П., а именно О. И. П.. Излага, че по повод на наказателното производство, са били възбранени всички имоти на семейството, но никой не е имал претенцията, че са собственост само на А. И. П.. След задържането му през февруари 2010 г. до м. октомври 2010 г. ответницата твърди, че го е посещавала всеки ден до изменение на марката за неотклонение от задържане под стража в домашен арест. Излага, че приживе съпрузите са се разпоредили с част от имуществото си в полза на ЗД „Лев инс“. Сочи действия на управление с недвижимото имущество, като твърди, че приходите от тях в размер на 25% са изплащани на ищцата според притежаваната наследствена квота. Искът с правно основание чл. 21, ал.4 от СК е свързан със законовия режим на общност при придобиване на имущество по време на брак. Бракът предполага, че съпрузите имат принос, който може да се изразява във влагане на средства, на труд, в грижи за децата и в работа в домакинството. Смисловото съдържание на изразът „принос“ стои на плоскостта на задължението на всеки от съпрузите да се включи в общите условия за изграждане на семейството. Възможно е между съпрузите да възникне спор дали определена придобивка е в обхвата на тази съпружеската имуществена общност или не. Такъв спор може да бъде повдигнат и от наследник на бивш съпруг, каквато е ищцата Д. А. П.. Според някой теоретични постановки искът се приема за вещен, а тази му характеристика следва от спорното право. Следвайки правната теория, искът е установителен по спорове за права, придобити в режим общност. Неговият отрицателен характер, предполага, че доказателстнвената тежест е за ответника, но след като той е защитен от оборима презумпция, ищецът следва да докаже липсата на елементите от нормата на чл. 21, ал.3 от ГПК чрез пълно и обратно доказване. Няма изискване насрещното доказване да е главно и пълно за отхвърляне на иска, но правилото на чл. 153 от ГП не е изключено, поради което в тежест на ответницата е да доказва фактите по своите възражения. При отрицателните установителни искове в най-голяма степен се откроява разликата между спорното право и правото, което може да се окаже засегнато от правния спор. Спорното право е презумпцията за съвместен принос, а засегнатото право е вещното право, което легитимира един от съпрузите като негов носител по силата на прекратяване на брака. Първото има качеството „предмет на иска”, защото е обект на противоречиви правни твърдения на страните по спора, а второто е правния ефект от изхода от спора. Поради тясната връзка между предмета на делото и правият ефект от неговото разрешаване, предявяването на иска има за цел да обори придобивното основание по смисъла на чл. 77 от ЗС, с което се легитимира ответницата върху ½ ид. Част от придобитите по възмезден начин по време на брака вещни права, но след смъртта на А. И. П.. Правото на наследяване, което произтича за спорещите страни от смъртта на А. И. П. не е засегнато от предмета на делото, но именно поради вещно-правния ефект от изхода на спора има отражение в обема на наследствената маса. Възоснова на гореизложеното, настоящият състав на САС приема, че решението е постановено в съответствие с надлежно упражнено право на иск и в съответствие с търсената защита на право, признато като принадлежащо на наследодателя на починалия съпруг да отрече приноса на преживялия съпруг, с изключение на онези права, за които пред въззивния съд е извършено разпореждане с право на иск. В частта на изключението, първоинстанционното решение следва да бъде обезсилено, а исковото и въззивното производство прекратени по отношение на правата върху сгради с идентификатори 68134.904.2187.1, 68134.904.2187.2 и 68134.904.2187.1. Възоснова на гореизложеното, настоящият състав на САС приема решението на първата инстанция за допустимо във всички негови части, които са предмет по същество на настоящото въззивното производство, а неточното изписване на диспозитивите в частта, която не касае описанието на обектите за поправимо по реда на чл. 247 от ГПК. По правилността на обжалваното съдебно решение. Настоящият въззивен състав съобразявайки константната практика на Върховния касационен съд, изразена в решение № 176 от 08.06.2011 г. по гр. д. № 1281/2010 г. ІІІ г. о.; № 95 от 16.03.2011 г. по гр. д. № 331/10 г. на ІV г. о.; № 764 от 19.01.2011 г. по гр. д. № 1645/09 г. на ІV г. о.; № 702 от 5.01.2011 г. по гр. д. № 1036/09 г. на ІV г. о.; № 643 от 12.10.2010 г. по гр. д. № 1246/09 г. на ІV г.о. приема, че правомощията му относно произнасянето по правилността на фактическите и правни констатации на обжалваното решение са ограничени до въведените във въззивните жалби оплаквания. Съобразно тази практика, въззивен съд проверява законосъобразността на решението само на посочените като порочни процесуални действия, а обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд и доказателствената сила на събраните по делото доказателства и е обвързан само от посочените в жалбата пороци. Предвид правното разрешаване на този процесуален въпрос, който е от значение за предметните предели на въззивното произнасяне, настоящият състав на САС приема, че въззивната проверка не може да бъде ограничавана при констатация за нарушаване на императивни материално правни норми (арг. от ТР № 1/2013 г. по т. д. № 1/2013г на ОСГТК на ВКС, т. 1.) а във всички останали случаи, действия на въззивния съд над диспозитивното начало са основания за касиране на въззивното решение. Горното ограничение не се отнася до проверката за правилност на обжалваното определение, защото в производствата по частните жалби, въззивният съд се произнася при засилено служебно начало и може да съобразява пороци, които не са изложени в частната жалба. Горният извод е обоснован в ТР № 6/2017 от 15.01.2019 г. на ОСГТК на ВКС С обжалваното решение в допустимата му част, съдът е приел, че по отношение на ответницата като съпруга на починалия на •••••••• г. А. И. П., а именно М. И. П., ищцата Д. А. П. е оборила презумпцията в чл. 21, ал.3 от СК за наличието на съвместен принос на съпругата при придобиването по възмезден начин на вещни права, върху обекти под № 1 до № 9 вкл. и не е оборила презумпцията за съвместен принос на съпрузите П. при придобиване на вещни правата за останалите обекти от № 10 до № 17 вкл. Решението и в двете части е обосновано върху приетото от фактическа страна обстоятелство, че между съпрузите е настъпила фактическа раздяла от 1998 г. в следствие на разпад в семейната връзка. За да обоснове този главен факт, съдът е анализирал събраните по делото гласни доказателства, преценени от гледна точка на фактите за личните отношения между съпрузите и е приел, че съпружески такива липсват след края на 1998 г. Независимо от тази фактическа констатация е приел е, че съпрузите са продължили да имат комуникация поради финансовата зависимост на ответницата от нейния съпруг, при липсата на твърдения и доказателства тя да е реализирала самостоятелни доходи, както и поради присъствието ѝ на семейни събирания, за да поддържат пред родителите на А. И. П. и пред обществото представата, че са семейство. В решението е прието още, че съпругът вече е имал извънбрачна връзка, от която се родило дете - ищцата Д. р. през 2000 г., а и заживял с неговата майка И. П., а в последствие, независимо от промените в неговото лично обкръжение, той не се е върнал да живее в семейното жилище заедно със съпругата си. Спорът пред настоящия въззивен съд от фактическа страна касае моментът на фактическата раздяла между съпрузите, като релевантен факт към оборване на презумпцията за съвместен принос. Възоснова на събраните по делото писмени и гласни доказателства, в това число извършения от настоящата инстанция преразпит на свидетелите както и допълнително приобщените към делото документи, приети като писмени доказателства, се установява следното от фактическа страна: Не се спори, че ищцата Д. А. П. е дъщеря на А. И. П., а ответницата М. И. П. е негова съпруга. Припознаването като акт на установяване на произход от бащата има обратна сила за правата на припознатата, но може да бъде обсъждано относно датата на неговото извършване, в контекста на всички обстоятелства от значение за изследване на въпроса, от кой момент между съпрузите е настъпила фактическа раздяла и този момент да бъде ценен ако се установи връзка между двата факта – припознаването и фактическата раздяла на съпрузите. Не е спорно, че бракът сключен на 02.02.1984 г. между А. И. П. и М. И. П. е прекратен със смъртта на съпруга А. И. П., настъпила на •••••••• г. Не е спорно, че по време на брака, в режим на СИО са придобити права на собственост върху недвижими имоти по възмезден начин, че имуществените отношения между съпрузите са основани на общност или са придобити в този режим след влизане в сила на СК /01.10.2009 г./. Страните нямат спор и по индивидуализацията на обектите на спорните права. Не е спорно, от фактическа страна, че починалия съпруг на М. И. П. е наследен от нея и от дъщеря му – ищцата Д. А. П.. Не е спорно от правна страна, че след прекратяването на брака, режимът на общност по отношение на придобитото по време на брака имущество е прекратен и във възникналата между наследниците съсобственост в правата върху конкретните обекти, съпругата М. И. П. участва с половината от правото на собственост на основание прекратената общност, а не като наследник на съпруга си. Правата на съпругата от прекратяване на общността и превръщането ѝ в обикновена съсобственост е последица от прекратяване на брака, а не от наследствено правоприемство, независимо, че на пръв поглед произтичат от общ факт - смъртта на А. И. П.. Това не е така. Наследственото правоприемство произтича от факта на смъртта, а прекратяване на имуществената общност от прекратяване на брака, което е следствие от настъпилата смърт. Не е спорно от фактическа страна, че М. И. П. и Д. А. П., считано от •••••••• г., са съсобственици като наследници на А. И. П., а наследствената маса се формира като разликата над правата придобити от съпругата след приключване на брачната връзка, до наследството оставено от съпруга, т.е. за другата ½ ид. Част. Спорът касае само вещните права на М. И. П. върху половината от правата придобити по възмезден начин, в които не се включва наследството оставено от А. И. П.. Липсва насрещен иск предявен от съпругата срещу дъщерята за липсата на принос на А. И. П., т.е. неговия принос се базира на презумпцията в чл. 21, ал.3 от СК и тя е задължителна за настощия съд. Каквото и правно разрешение да получи ищцата по предявените искове, то няма отражение върху факта, че съпругата М. И. П. и дъщеря му Д. А. П. наследяват А. И. П. поравно, но при успешно отречена презумпция за принос на съпругата, ще се увеличи наследствената маса и двете ще наследяват поравно придобитото вещно право, а при отхвърляне на иска, съпругата ще продължи да се легитимира по силата на законовата презумпция за принос като собственик на половината от придобитото по време на брака право върху имущества и половината от наследствената маса. Тези въпроси, макар и с правен характер не възникват когато, брачната връзка е прекъсната с развод, но в случая, бракът е прекратен със смърт на единият съпруг, поради което следва да бъдат предварително изяснени от фактическа страна. Доколкото за всяко придобиване на права в режим на общност между съпрузи действа презумпцията за съвместен принос, то и оспорването на приноса на съпругата касае всяко право поотделно и независимо, че за определен период от брака, ще са налице общи релевантни факти от значение за спора по конкретните права. Не е спорно, че от брака си съпрузите нямат деца, поради което в конкретния казус презумпцията за принос може да се изрази само върху останалите две обстоятелства посочени в нормата на чл. 21, ал.2 от СК, а именно влагане на средства и на труд. Отрицателният характер на установителния иск и оборимата презумпция за принос са в противоречие с правилото, че отрицателни факти не се доказват. Конкретно това противоречие се разкрива в предположението, че съпрузите влагат средства в придобиване на общото имущество според чл. 21, ал.3 от СК. Средствата може да не са равностойни по размер, но принос от такова естество не се твърди в писмения отговор по реда на чл. 131 от ГПК, поради което и установяване на факти за влагане на средства е останало извън предмета на доказване. Единствен факт в тази посока, че към определен момент съпругата е полагала труд в изпълнение на задължението на всеки от съпрузите да се включи в общите условия за изграждане на семейството, но без да е установено, че е получавала средства, които да влага обратно в него се съдържа в показанията на О. И. П., който свидетелства, че в периода 1991 – 1994 г. съпругът на М. е казал, че нейното място не е на басейна, където брат му работел, а тя е помагала. Полагането на трудът е обстоятелство въздигнато от презумпцията като основание за принос, поради което неговото отричане, съответно и насрещното положително доказване, обуславя предмета на делото. Според граматическото тълкуване на изброените действия, които СК в нормата на чл. 21, ал.2 от СК признава като принос следва да се приема и работата в домакинството. Трудът и работата в домакинството следва да се отличават с трайност във времето, поради което съдебната практика е притурила към тях изискването за съвместно живеене, което предполага полага полагане на труд и работа в домакинството, освен ако ищцата не докаже обратното. Така очертани спорните факти, са изяснени с гласни доказателства, чрез разпит на две групи свидетели. Първата, водена от ищцата с цел да се докаже, че съпрузите не са живели заедно от 1995 г. /годината е посочена в исковата молба/, поради което влагането на средства, влагането на труд и работата в домакинството нямат касателство към възникване на общността при придобиване на вещните права. Втората група от свидетели, водени от ответницата са разпитани с цел, да се проведе насрещно доказване с оглед твърденията изложени в отговора на исковата молба, в който се съдържат твърдения за съществуване на семейно жилище, съвместно живеене, което предполага и общо домакинство и наличието на лични отношения между съпрузите основани на уважени, разбирателство и обич. По спорния факт във въззивното производство, съсредоточен върху определяне на момента, от който е настъпила фактическата раздяла между съпрузите, пред първоинстанционния съд са дадени обяснения от ответницата М. И. П.. В тяхното съдържание се поддържат част от фактическите твърдения изложени в отговора на исковата молба, но е налице и отстъпление от твърдението, че съпрузите са живели заедно в периода от сключване на брака през 1984 г. до смъртта на съпруга А. И. П. •••••••• г. В обясненията си тя посочва, че фактическата раздяла между съпрузите е настъпила през 2009 г., а в периода от 2000 до 2009 г. ответницата твърди, че са живели в ж.к. •••, а преди 2000 г. в кв. •••. Не е присъствала на погребението на съпруга си, не е заплатила разходите за него, не знае кой ги е заплащал. Предвид признанието на неизгоден за ответницата факт, който се различава от изложеното в отговора по реда на чл. 131 от ГПК, настоящият състав следва да приеме, че от 2009 г. ответницата М. И. П. не живее съвместно със съпруга си А. И. П. и съответно придобитото в режим на общност след тази дата не следва от предполагаем принос. Признанието на страната за неизгоден за нея факт представлява доказателствено средство, установяващо този факт, но съдът е длъжен да извърши анализ на признанието в съвкупност с останалия доказателствен материал. Съобразно фактическото твърдение изложено в исковата молба, в тежест на ищцата е да докаже, че раздялата е настъпила по-рано от 2009г., а именно 1995 г. За доказване на поранен момент на настъпване на фактическата, най-ранен е този, на която дата е придобито имущество в режим на СОИ посочени в петитума на исковата молба (25 години преди смъртта на А. И. П.), са събрани гласни доказателства чрез разпит и преразпит на свидетелите водени от ищцата и от ответницата, а именно: И. Н. Л., М. А. Д., К. И. П., А. Ц. Д., Е. Б. Ш., Хр. Т. С., К. Б. Б., О. И. П., М. И. С.. От показанията на свидетелката И. Н. Л., упражняваща професията адвокат, се установява, че тя има бегли впечатления за личността на А. И. П. преди 10.02.2010 г. Датата свързва задържането на П. и отвеждането му в следствен арест. Преди тази дата са се познавали „бегло“. Според определението, което самата свидетелка дава в показанията си, беглото познанство изключва възможността свидетелката да е очевидец на обстоятелства свързани с личния живот на А. И. П. и това се потвърждава от нейните показания, в които сочи, че за първи път е узнала за съществуване на законна съпруга едва след неговото задържане (арестуване) на 10.02.2010 г. При самото задържане е възприела г-жа И. П. (майката на ищцата) като съжителстваща с А. И. П. и е направила това предположение като очевидец на факта, че именно тя е приготвяла багажа му за ареста и тя е жената, заснета с видеокамера при неговото арестуване, осъществило се в дома му на ул. •••. Като негов дом, от който той е отведен се посочва адрес, различен от посочените от ответницата адреси – кв. ••• и кв. ••• и поддържаните като твърдение от нея, че именно там са семейните жилища. Свидетелката Л. е имала служебни правоотношения с подзащитния си А. И. П.. Те са с продължителност от около едно десетилетие след 10.02.2010 г. В този период, за съществуването на М. И. П. като част от живота на П., свидетелката знае само и единствено по повод на изготвени от нея документи с цел, задържания П. да получава ежедневно храна в следствения арест, чрез процесуален способ позволен и регламентиран в НПК , а именно съпругата му да бъде конституирана и като защитник в наказателното производство. За този факт свидетелства и св. М. И. С., който пред съда излага, че всеки ден е вземал храна от ресторанта и е водил М. И. П. до ареста, за да предаде храната на А. И. П.. На въпроса дали тя е приготвяла храната, св. С. пояснява, че храната се е приготвяла в ресторант, но М. П. И. е полагала усилието всеки ден да му бъде предадена тази храна. В показанията си адв. Л., свидетелства за присъствието на ищцата Д. в дома на подзащитния ѝ П., но на адрес различен от съобщения по реда на чл. 176 от ГПК от ответницата. Обстоятелствата, които съобщава св.Л. и предвид възрастта на детето съм този момент – 5 клас, т.е. около 12 години, когато П. е под домашен арест и трайното му присъствие в къщата на ул. •••, включително такова и на майката на детето, а именно И. П. сочат, че не е вярно твърдението на ответницата изложено в отговора по реда на чл. 131 от ГПК, че през целия си семеен живот съпрузите обитават общо семейно жилище. Свидетелката Л. не споделя да е имала какъвто и личен контакт със съпругата на подзащитния си, дори и по повод на изготвяне на документи, които е следвало да се представят в Прокуратурата, за да се осигури нейния достъп до мястото на задържане. Не са се срещали и в продължилия десетилетие период, в който адв. Л. е защитавала съпругът на ответницата. От показанията не се установява кой е вносител на адвокатското възнаграждение в дружеството, но не се твърди от нито една от страните, то да е платено от съпругата, поради което този факт не може да обоснове релевантен извод по спорния въпрос за момента на настъпване на фактическата раздяла. В качеството на свидетел е разпитана и адв. М. А. Д., която притежава имот от 2001 г. в близост до жилището на А. И. П., а като такова сочи къща на ул. •••. По близки отношения е имала с И. П., която е била съученичка на нейната дъщеря. Познава ищцата Д. като дете, което е отглеждано от И. и А.. Присъствала е на семейни събития в родното място на А. И. П. заедно с И. П. около годините от 2011-2014 г. Присъствието на свидетелката адв. Д. в обкръжението на П. е свързано с намеренията на П. и на Д. да изграждат строителен обект. П. е споделил пред адв. Д. и намерението си да уреди въпроса с нейният произход, но тя го е насочила към друг юрист със съответната специализация. Разговорът е воден в периода от 2018 г.-2020 г. при посещение в ресторанта „Делвите“. По късно адв. Д. е заварила там И. П. и А. П., които са и съобщили, че въпросът с произхода е уреден. Адв. Д. е възприемала И. П. и А. П. като семейна двойка и е останали изненадата, когато по повод на разговорите за установяване на произхода е научила, че те не са съпрузи, както и за съществуването на предходен брак. Тя свидетелства, че те - И. и А. са живели като семейство, прибирали са се в общ дом, където са отглеждали общото им дете, макар и признато в по-късен момент. Личните впечатления за обитаване на общо жилище датират от 2005 - 2007 г., когато адв. Д. се е преместила да живее в съседство. Адв. Д. не отрича, знанието за факта, че майката на И. П. също живее в съседство и е подпомагала отглеждането на детето Д.. Братът на А. И. П., а именно О. И. П., свидетелства пред възизната инстанция, че познава М. И. П. от преди 1984 г., а в тази година брат му сключил брак с нея. През 1991г. св. П. дошъл да работи в гр. София при брат си. Живял една седмица в дома на П., а после си намерил квартира в кв. Овча Купел. Работил като барман и подуправител на басейн заедно, но за кратно с М., а след 1994 г. се преместил да работи в ресторант в кв. •••. Тя също преустановила работата си на басейна, защото А. и казал, че нейното място не е там. Свидетелства, че неговият брат А. и М. нямат общи деца, но брат му има деца и като негово дете сочи Д., а после разбрал и за А. по голям от Д.. Знаел е за съществуването на Д. първоначално по слухове, а после и от признанието на брат си. Присъствал е на нейния абитуриентски бал. Свидетелства, че „И. П. живее по някакъв начин с брат ми“ като сравнява своя брак с това фактическо съжителство и не го намира за идентично. Свидетелства, че той лично е в лоши отношения с И. П. след смъртта на брат си и признава факта, че са спорещи страни в друго съдебно производство. За отношенията между М. и А. свидетелства, че те са „изстинали“ и той започнал да спи на хотел, но продължил да я уважава, да и дава пари, да се среща с нея. Знае за опит за покушение върху брат му през 2002 г. „на басейна на стадион „Спартак“ когато е бил с И. П.. От показанията на М. И. С. се установя, че е имал доверителни отношения с А. И. П., а заедно с И. П. са били кумове на сватбата му през 1999 г. Свидетелства за развитието на отношенията си с И. П., като сочи, че към момента има спорове с нея за процентите участие в някаква фирма. Познава я от 1998 г., излага, че децата му са отглеждани заедно с детето на А. - Д. и много са си помагали. Свидетелства, че И. П. и А. П. са били любовници от 1999 г., като съди за годината от знанието, че тя е имала отношения с друг човек, който я изоставя на Нова година 1998/1999г. и от тогава има отношение с П.. Според показанията на С., М. е узнала за връзката им около 2002 – 2003г. , но И. П. не е била единствената любовница на П.. Преди нея, е имал и други, които са му родили деца, например А., който бил роден преди Д. (родена е на •••••••• г.). Свидетелства за началото на отношенията между П. и П., покупката на телефон, автомобил… докато тя забременяла и трябвало да направи аборт, който А. уредил. Въпреки уговорката им, тя изчезнала и не направила аборт, а родила детето. Свидетелства, че през лятото на 1999 г. съпрузите П. отишли на лятна почивка в Гърция от където П. давал нареждания на С. какво да направи с И.. По указанията на А. П., свидетелят се срещнал с И. П., дал ѝ нов телефон. Целта била да се чуват с П.. След раждането на детето Д., И. П. е започнала да работи на подчинение на А. П. и на нея са били прехвърляни големи дялове от фирми. Отношенията между И. П. и А. П. са станали доверителни, но в същото време свидетелят е бил очевидец на агресия от негова страна към нея. Пояснява, че има предвид нанасяне на побои през 2008 и през 2019 г. През 2019 г. тя напуснала жилището им на ул. ••• и заживяла на друг адрес – бул. България, а след като бил оправдан по обвиненията в делото „О.“, А. И. П. предприел действия за припознаване на Д.. Свидетелят познава интимния живот на А. П. и свидетелства, че за разлика от останалите му любовници с И. П. е имал продължителни отношения, доверителни, поради което е решил да припознае детето, което му е родила. Свидетелства, че от 2005 г. А. П. живее в къщата на ул. ••• (същата къща, която през 2019г. е напусната от И. П. след нанесен ѝ побой) и в хотелската част на басейна. През 1998 г. при посещение на „Царя“ в Царска Бистрица, на тържеството организирано там, А. П. присъствал със съпругата си М., заедно с г-н Б. и неговата съпруга. Относно посещенията на М. в ареста през 2010 г. свидетелят пояснява, че той лично е носил храната на М., а тя е ставала в 5 часа сутринта за да бъде закарана от св. С. от кв. ••• до ареста и да предаде храната /приготвена в ресторант/. От показанията на св. К. И. П. се установява, че тя е вдовица след смъртта на А. П. с прякор „Х.“ /от м. август 2021 г./. Познава А. П. и И. П. като двойка от зимата на 1998 г., а от 2004г. били и техни съседи през една улица спрямо тяхното жилище ул. •••. Свидетелства, че А. П. и А. П. били много близки приятели и така се сприятелила с И. П.. Свидетелства, че познава И. П. и А. П. и се е запознала с тях едновременно през 1998 г.. Празнували са заедно новогодишните празници, пътували са заедно, а за съществуването на законна съпруга е разбрала от И. П. едва през 2010 г. след ареста на А. П. по повод обсъжданото между тях право на съпругата да осъществява функция на защита в наказателното производство. От показанията на св. А. Ц. Д., която работи като ръководител функция за съответствие в ЗК „Лев Инс“ на длъжност, която е одобрена от Комисия за финансов надзор, се установява, че познава Г-жа И. П. от 1998 г. , а А. П. от 1995 г. За Д. знае, че е тяхна дъщеря. През същата 1998г. е била главен счетоводител на ЗК „Левски Спартак“. Познава и съпругата на А. П., а именно ответницата М., с която са имали само една среща през 2000 г. по инициатива на съпругата. На 18.06.1996 г. свидетелката празнувала своя рожден ден на басейна „Спартак“. Получила е разрешение от А. П.. Поканила е своите близки, вкл. и г-н А. П., който присъствал сам. Свидетелства, че към този момент той е живеел в офиса си на същото място и се е бръснел в мивка, скрита в шкафче. В края на работния ден той изпращал служителите и казвал, „Е, вие си отивате по къщите и ще се приберете, чакат ви….“, на въпроса на свидетелката, „Ама Вас не ви ли чакат, приберете се и вие!“, той отговорил, „Ами няма къде да се прибера.“. Описва и друг случай от 1995 г., когато А. И. П. постъпил на лечение ВМА. Свидетелката го посетила. Там станала очевидец на факта, че той дал всичките си пари на едно момче от провинцията. След като свидетелката поискала да му даде пари или да купи нещо, той и казал, че от офиса всичко ще му осигурят. Свидетелката е имала задължението да организира фирмени тържества, както и коледен кетъринг по българска традиция за семейството на И. П., Д. и А. П.. Признава и факта, че е мажоритарен собственик на 711 000 акции от ЗД“Лев Инс“. Свидетелят К. Б. Т., отрича да има служебни или лични отношения със страните по делото. Познава А. П. от 1986 г. През 1989-90-та година направили спортен клуб „Атлас“, на който свидетелят е бил собственик и управител. Бизнес партньорството им продължило 10- 12 години до 2004 г. В този период авиокомпания „Балкан“ е имала договор с една от фирмите и според договорните им отношения е следвало да обслужват свой дълг чрез продажба на самолетни билети. Тогава през лятото – есента на 1998 г. И. П. започнала работа по препоръка на полк. В.. Знае, че с А. П. са имали взаимоотношения, които определя като „някакви“. Познава и М., като съпруга на А. П. като сочи, че през м. май 1998г. е сключил брак и те са му били кумове на сватбата. Свидетелства, че във всеки един момент е знаел къде живее А. П. и сочи два адреса „в началото живееше в „•••“, в блоковете, които бяха дадени от полицията навремето, впоследствие с М. взеха един апартамент в „•••“ . Ходил е и на ул. •••“ два пъти докато А. И. П. е бил под „Домашен арест“ и свидетелства, че към този момент, уточнен като 2011 г. е живял там с И. П.. Не отрича, че е А. И. П. е живял на басейн „Спартак“ в „онези години“, защото там е имал всичко необходимо, а мястото си на живеене определял той, за да си осигури сигурност. Знае за децата на А., но не от него. Чувал е, че има дете и от Р. (председател на спортния клуб „Атлас“), преди да се роди ищцата Д.. Свидетелят Н. Й. Т. е колега на А. П. и познава М. като негова съпруга от 1991 г. , а А. И. П. от 1982. През 1991 г. двамата със съпругите си били на почивка във Варна. През 1993 г. Т. участвал при учредяване на сдружение „Съюз на баретите“. Учредителното събрание провели на басейна „Спартак“ (тогава във владение на А. П.) . Избрали свидетеля за председател и му предоставили офис там. Офисът посещавал от 1996 г. до 2000 г. ежедневно от сутрин до вечер. Свидетелства, че е виждал М. през 1996 г. в Цигов Чарк, през 1997 г. в О.ово, през 1998г. заедно са били в Боровец да посрещнат царя, през 1998/1999г. посрещнали нова година в х-л София, а през 2000 г. посетили САЩ. През 2022г. А. П., поискал от свидетеля да закара М. за да види някакъв апартамент с цел да бъде ремонтиран. Познава И. П. от 1998 г. , а през 1999 г. е разбрал, че тя е бременна. Следващата им среща била през 2001 г. Свидетелката Е. Б. Ш. е бивш служител на А. П.,, понастоящем пенсионер. Запознали са се през 1996 г. През 1997 г. той ѝ предлага да работи като преводач и секретар на трудов договор и тя приема. Работното време и било през ден. Първоначално е считала, че той не женен, защото шофьорите са му носили дрехите от химическо чистене в офиса. Един ден приела обаждане по телефона от жена, която се е представила като М. П.. След като предала известието на А. П., той е казал „… а значи жена ми ме е търсила…“ и така тя разбрала, че е женен. Свидетелката е работила в офиса „Златния телец“ до 2002г. и е очевидец на първото посещение на И. П. в офиса и сочи годината 1997 г. на това събитие, като го описва в детайли. Свидетелските показания на Х. Т. С. по професия лекар, не съдържат данни от значение за изясняване на спорния въпрос, от кой момент е настъпила фактическата раздяла между М. и А. П., поради което съдът не ги възпроизвежда. От фактическа страна, преценката на гласните доказателства, която настоящата инстанция дължи, е затруднена досежно достоверността им там, където пред съда се заявява, че доскоро отношенията на близост и доверие между майката на ищцата, а именно И. П. и близкото обкръжение на А. И. П., конкретно св. С. и св. П., са се повлияли негативно от висящи съдебни спорове свързани с наследството на А. И. П.. Същевременно от всички гласни доказателства в съвкупност, се установяват два факта свързани със съпругата на А. И. П., първият за присъствието на съпругата като участваща в организацията на труд, заедно с братът на съпруга си до 1994 г. когато е отстранена от съпруга си и за посещаването на ареста, докато той търпи мярката за неотклонение „задържане под стража“ през 2010 г. в периода от м. февруари до м. октомври. В промеждутъка между тези две години, т.е. в продължение на 16 години, тя не е била видима в неговото обкръжение, не е възприета лично като съпруга на П.. Св. Ш., провела само един телефонен разговор с нея, а св. Д. има само една среща с М. И. П.. Противно на техните показания, тези дадени от св. С. и св. Т., които сочат присъствието на М. П. в обкръжението на А. И. П. на семейните сбирки в неговото родно място, на общи почивки и на официални тържества до 2002г. Настоящият състав на САС се отнася критично към показанията им предвид разминаванията във фактите, изложени пред първата и въззивната инстанции, а и общо различията между показанията и фактическите твърдения изложени в отговора по реда на чл. 131 от ГПК. Конкретно, ответницата твърди в писмения си отговор на исковата молба, че през 1999г. е била на почивка в Турция, а св. С. излага, че е контактувал с П. който бил със съпругата си на почивка в Гърция, когато е следвало по негови указания да даде нов телефон и нов номер на И. П.. В показанията си пред първата инстанция св. С. посочва, че негов свидетел при сключване на брака му е М. П., а в показанията пред въззивната инстанция е И. П.. Признанието за съдебни спорове между св. С. и майката на ищцата, както и противоречията в неговите показания – от една страна за доверието между нея и П., а от друга страна нанесените ѝ побои, както и споделеното разочарование от отношението на П. спрямо неговите имуществени интереси, сочи на липсата на обективност в съдържанието на свидетелските показания. В съвкупност показания на С., който въпреки представеното консервативно разбиране за собственото му семейство, приема кумове на сватбата му през 1999 г. да са А. И. П. и И. П. и развива приятелски връзки с нея, а сега пред съда споделя осъдително отношение към нейните решения да роди ищцата, противно на желанието на бащата и уговорката им да направи аборт, както факти за понесените от нея побои, нанесени и от А. И. П.. От обсъдените до момента показания, съдът приема като обективен факт, че към началото на 1999 г. А. П. и И. П. вече са имали връзка, от която се е родило дете. То е отглеждано съвместно от двамата си родители в къща на ул. •••, от където е П. е задържан през 2010 г., а дали е напуснат дома от И. П. през 2019 г. или от П. е без значение, след като нито един от разпитаните свидетели не сочи, вкл. и св.С., че П. е заживял в апартамента в кв. ••• заедно със съпругата си М. П. или, че тя е отишла при него в къщата му на ул. •••. Воденият от ответницата свидетел Т., внася яснота в поведението на П. спрямо други извънбрачни връзки предшестващи появата на И. П., като се споменава и конкретна връзка с Р., слухове за други извънбрачни, но непризнати деца, поради което съдът не приема, че фактическата раздяла на съпрузите П. е следствие от появата на И. П. през 1997 г. според св. Ш., а според св. Т. и св. С. през 1998 г. Налице са данни, че още през 1995 – 1996 г. П. е демонстрирал вкл. и пред служителите си /главен счетоводител Д. и секретар – преводач Ш./, липсата на семейни ангажименти, свързани с прибиране в семейно жилище или разчитане на съпругата да положи грижи докато е бил в болнично заведение през 1995 г. във ВМА и през1996 г. в ежедневието на П.. След 1994 г., за която година има данни, че М. И. П. присъства около А. И. П., следва пауза до 2010 г., когато тя е негов защитник по силата на брачната връзка съществуваща от 1984 г., но не за да изпълнява тази защитна функция по НПК, а за да му носи храна, доставена от неговия най-верен приятел св. С.. В тази връзка е без значение, дали възнаграждението заплатено на защитника – адв. Л. е платено от св. О. П. или от И. П., доколкото наличието на семейна връзка предполага, то да е уговорено и платено от съпругата. Напротив, няма дори данни, че нейното пр. представителство е инициирано лично от нея или поне да е осъществена лична среща с действителния защитник адв. Л., който изготвя документите, представени пред Прокуратурата, но не общува със съпругата, не посещава жилището в кв. •••, а това на ул. „•••“, в което живеят И. П. и Д. П., а и свидетелката П. едва тогава научава, че А. П. има съпруга и че гражданският брак, е основание за ежедневното посещаване на ареста. Факт, установен от свидетелските показания на С., че функцията по защитата се е заключавала в носене на храна, а не споделяне или други обстоятелства свързани с основния защитник адв. Л.. След освобождаване от ареста, А. П. се връща в дома си на ул. •••, а не в кв. •••, където живее неговата съпруга, т.е. посещенията в ареста са имали различен смисъл от съдържанието, което законодателят влага регламентирайки личните отношения между съпрузите /чл.13 – 17 от СК/., както и съдържанието на потянието „принос“. Няма данни в свидетелските показания, че след побоя над И. П., за който свидетелства С. през 2019г. и напускане на къщата, А. П. да се е върнал в кв. ••• или съпругата му М. П. да е заживяла в къщата на ул. •••. В съвкупност от свидетелските показания на групата свидетели водена от ищцата Д. А. П. се установява, че брачната връзка не съществува фактически най-късно от 1995 г., каквото твърдение излага ищцата в исковата молба. Подобни са и показанията на втората група, с изключение на данните за присъствие на съпругата на семейните сбирки в гр. Тетевен, на които показания съдът не дава вяра да са осъществявани след 1999 г., а преди това и да свързани с твърденията за наличие на тяхна обща стая, защото не се засичат с показания за ползване на тази стая. Бракът е сключен през 1984 г. и първите данни за отстраняване на съпругата от обкръжението на П., са от 1994 г. Следващи тази година са данните за връзките на П. с други жени и оставането му да живее в хотелската част – офис, а през 2002г. и заварването на един от атентатите в обкръжението на И. П., съответно представянето на същата пред св. П. и нейният тогава приятел в последствие съпруг, а именно А. П. /Х./ - близък на А. П. и узнаването едва през 2010 г. от св. П., че А. П. е женен. Както беше посочено по-горе, близостта на децата на свидетеля С. с ищцата, признанието, че са отглеждани заедно, изключва неглижирането на И. П. от фактическо съжителство с А. П. и общото им дете. В заключение, от анализа на свидетелските показания, настоящият състав на САС приема, че фактическата раздяла между съпрузите е настъпила най-късно около 1995 г. както е посочено в исковата молба. Този факт не изключва между съпрузите да са останали приятелски взаимоотношения, израз на които са посещенията в ареста, но с цел да бъде доставена храната на арестанта, която цел е изолирана от общия смисъл на съдържанието, което разпоредбата на чл. 21, ал. 2 от СК влага в действията водещи до съвместен принос:1./ влагане на средства – такива факти не се твърдят и не се установяват; 2./влагане на труд – данни няма от 1994 г. когато е последното свидетелство, че ответницата е положила труд наред със своя девер , но отстранена от своя съпруг; 3./ в грижи за децата, каквито съпрузите нямат родени от брака и 4./работа в домакинството, за съществуването на което няма нито едно свидетелство. Съдът не кредитира свидетелските показания на св. Т., в частта в която сочи, че е очевидец и присъствал при общите пътувания на П. вкл. и в САЩ, факти, които не се потвърждават от останалия по делото доказателствен материал. Посещенията в САЩ, както през 2000 г. така и сега, се осъществява с визов режим, т.е. с формален акт, който разрешава М. П. да бъде приета в държавата. Като цяло съдът не приема тезата на защита на ответницата, че съпружеския ѝ живот с А. И. П. съществува наред с установените по делото факти, че съпругът ѝ живее извън семейното си жилище, в офис, в хотелска част към офис 1995 – 2004 г. и къщата на ул. ••• поне до 2019г., само по съображения за сигурност. Съдът приема, че съществуването на брака е формално. Съдът не изследва въпроса да приноса на А. И. П. в придобиването на имуществото в условията на общност, доколкото този въпрос не е в предмета на делото, а би могъл да бъде само чрез предявен насрещен иск. Затова изложените в защитата на ответницата М. И. П. съображения за липса на принос при придобиване на вещните права от страна на П., не могат да бъдат обсъждани, като защитени от чл. 21, ал.3 от СК. Оплакването, свързано с тълкуване извършено от първоинстнационния съд относно смисъла на понятието „отдавна“, е основателно на плоскостта на необоснованост на решението. Възпроизвеждането на свидетелските показания в съдебното решение задължително следва тяхното съдържание. Когато съдържанието е неясно, то може да бъде изведено чрез анализ на останалия доказателствен материал, но извън допустимите предели на вътрешното убеждение е съдът да тълкува свидетелските показания като определя какъв е времевия период на понятието „отдавна“ и да го свежда до „кратковременно“. „Отдавна“ представлява неопределено, но продължително време, което не се конкретизира с определен начален момент. Лоялността, уважението и приятелството, както и финансовата обезпеченост са част от семейната връзка, но не обосновават съвместния принос. Нито един свидетел, вкл. и тези, които са живели в близост до семейното жилище на съпрузите в кв. •••, не свидетелстват, съпрузите да са имали общо домакинство, да са приемали роднини и приятели в дома им след 1991 г., да са полагали общи грижи за този дом, да са споделяли работните си планове и др. обстоятелства, които да могат да бъдат преценени от съда като съдържание на семейната връзка и оттам да бъде изведен извод за наличие на оспорения принос. Както е изложено по-горе, настоящият състав на САС приема, че фактическата раздяла между А. П. и М. П. е налице през 1995 г. защото случката, която св. Д. разказва за посещението във ВМА, датира от тази година. Фактът, че още тогава А. П. разчита от офиса да „му осигурят“ необходимото, а по късно през 2010 г. адв. възнаграждение е платено чрез брат му, съответстват за пасивно поведение от страна на съпругата, нетипично за трайни съпружески взаимоотношения. В заключение, от свидетелските показания не се установява, поведението на А. И. П., считано от 1994 г. до 2009 г. да е в съответствие със съдържанието на брачна връзка, поради което съдът приема за пълно и главно доказано, че фактическата раздяла е настъпила преди той да е установил извънбрачната си връзка с И. П. - майка на ищцата. Представените пред първата инстанция писмени доказателства за извършени разпоредителни сделки с общо имущество или само действия по тяхното управление, преди предявяване на иска нямат отношение към предмета на делото. Те са израз на юридическото съдържание на брачната връзка, по чието съществуване не се спори. Плодовете от съсобствени вещи и приемането на тяхното разпределение извършено от един от съсобствениците, не е основание да се оспорва правото му на иск, поради което и доказателствата представени с отговора (договори за наем) подписани и от двамата съпрузи, нямат отношение към допустимостта и основателността на исковете. Същото се отнася и за наложени временни възбрани, включително и от публични правни субекти. От правна страна: Смъртта е факт, който прекратява брака. Последица от прекратяване на брака е преобразуването на имуществената общност в обикновена съсобственост. Възниква и правото на наследяване. Търсената защита чрез отричане на принос касае само онази част от съсобствеността, възникнала за съпругата от прекратяване на общността и превръщането ѝ в обикновена съсобственост (при развод само между съпрузите, а при смърт на един от тях между преживялата съпруга и останалите негови наследници). В хода на въззивното производство, ищцата се е разпоредила с част от правото си на иск като се е отказала от исковете по отношение оспорения принос при придобиване на вещни права върху конкретни обекти /виж. молба с вх. Рег. №11813 от 22.04.2026г. – л. 159 от в.гр.д. № 2402 по опис на САС за 2025 г./, поради което и в частта, относно спорните права върху имоти с идентификатори 68134.904.2187.1, 68134.904.2187.2 и 68134.904.2187.2, съдебното решение е недопустимо. Затова решението и в тази част следва да бъде обезсилено, а исковото и въззивното производство, прекратено по отношение на правата, които не са спорни, на основание чл. 233 от ГПК. Относно правното значение на установения факт, че фактическата раздяла между съпрузите е настъпила най-късно през 1995 г.: Когато съдът установи липсата на принос на преживялата съпруга, правата по прекратената общност се връщат в наследствената маса, оставена от другия съпруг и тези права се наследяват от съпругата наред и по равно с другата наследница ищцата. Приложимото материално право се определя към момента на възникване на основанието за правото на иск. Основанието възниква към момента на прекратяване на брака /поради развод, поради смърт на единия съпруг или поради обявяване на недействителност на брака/, а не съм момента на възникване на общността. Основанието за предявения иск е възникнало на •••••••• г. при действието на СК обнар. Дв.бр. 47 от 23.06.2009 г. в сила от 01.10.2009 г. Първоначално влязлата в сила редакция на чл. 21, ал. 4 СК е неточна, визирайки иск за значително по-голям принос, който дублира иска по чл. 29, ал. 3 СК, но с изменение на СК от 2010 г. това несъвършенство е преодоляно и предмета на спора е вещното право върху презумптивно притежаваната от другия съпруг 1/2 ид. ч. от него, ако правото е придобито възмездно по време на брака. В Тълкувателно решение № 2/2022 г. от 20.01.2025 ОСГК на ВКС е направено разграничение между иска по чл. 23 СК и този по чл. 21, ал. 4 СК и макар успешно упражняване на двата иска да е свързано с извод за липса на съпружеска имуществена общност, при иска по чл. 21, ал. 4 СК се цели оборването на презумпцията за съвместен принос чрез доказване на такива факти, които я изключват и водят до извод за дезинтересираност на единия съпруг от живота на семейството, като не е изключено дезинтересирания съпруг да има принос за придобиване на имуществото. След като в исковата молба и в отговора по реда на чл. 131 от ГПК изобщо не се твърди, някой от съпрузите да е трансформирал свое лично имущество, следва, че правната квалификация дадена от първата инстанция, съответства на търсената защита. Горният извод се подкрепя и от преюдициалния характер на иска с правно основание чл. 21, ал. 4 СК спрямо този по чл. 29 ал. 3 СК. В контекста на продължителна фактическа раздяла, подобен иск е приеман за допустим и при действието на СК от 1968 г., и при този от 1985 г. Съобразно търсената от Д. А. П. защита, в нейна тежест е проведено главно, обратно на презумпцията пълно доказване, а ответницата цели само да разколебае убедителността на доказателствата, които ищецът представя, но не и да установи главния факт от значение за изхода на спора. Положителната преценка на съда за проведеното главно обратно доказване, следва от установения по делото факт за настъпилата фактическа раздяла между съпрузите и водения от А. И. П., самостоятелен и свободен живот, както и липсата на общ дом, който да дава основание на съда да приеме, че съпругата е участвала в домакинството на този дом и по този начин е допринесла за придобиване на вещни права в общността. Пълна липса на принос е налице когато, в случая съпругата е дезинтересирана от живота в семейството, но е възможна и хипотеза при която в определен период от време съпрузите са в трайна фактическа раздяла. Според тълкуването дадено през 1971 г. презумпцията за съвместен принос запазва своето действие и при настъпила фактическа раздяла между съпрузите - Тълкувателно решение № 35 от 14.VI.1971 г., ОСГК. В него изрично се сочи, че придобитите имущества през време на фактическата раздяла… се включват в семейната имуществена общност, но и също така: „Въпросът за собствеността на тези имущества, придобити от съпрузите, не е уреден ясно от чл. 13 или друг текст на СК, поради което и на основание чл. 2 ЗЗД и чл. 13 СК на поставения въпрос – влизат ли в семейната имуществена общност придобитите от съпрузите имущества през време на дългата фактическа раздяла, за придобиването на които другият съпруг няма никакъв принос, следва да се отговори, че за тези имущества всеки от съпрузите може да предяви против другия съпруг установителен иск, за да докаже, че те не са общо имущество, а лично негово. Това тълкуване на чл. 13, ал. 1 СК се приема от ОСГК за най-правилно, защото то отговаря на духа и смисъла на закона“, а според настоящия съдебен състав и на промяната на обществените условия при които съществува семейната връзка възоснова само на фактическото съжителство и признаването на вещни права само възоснова на факта от съвместното съжителство. Съвместното живеене на съпружески начала е главния факт за изхода от спора, а неговото установяване до 1995 г. определя правилното прилагане на материалния закон, чрез уважаване на исковата претенция за всички права придобити след фактическата раздяла на съпрузите. По делото не е установено, че по време на фактическата раздяла, М. И. П. е имала пряк или косвен принос за придобиване на конкретно имущество. В Решение № 85 от 03.11.2017 г. на ВКС по гр. д. № 4360/2016 г., II г. о., ГК е дадено разяснение кога приносът е пряк и кога косвен. Липсва спор в доктрината и съдебната практика, че семейството в тесен смисъл, представлява съвкупността от лицата, свързани помежду си с установени от закона права и задължения, произтичащи от брак, родство или осиновяване. Тези права и задължения са и законово регламентирани (чрез взаимно разбирателство и общи усилия и съобразно със своите възможности, имущество и доходи) да осигурят благополучието на семейството (чл. 17 СК). Изискването съпрузите да живеят заедно на място, определено по общо съгласие (чл. 15 СК) има изключение, основано на възможността важни причини да налагат, двамата съпрузи да живеят разделени. На това изключение защитата на ответницата може да се позовава само ако в отговора по чл. 131 от ГПК е направено фактическо твърдение, че с оглед нейната сигурност или тази на нейният съпруг се е налагало да живеят отделно. Възражението, с което съдът е ангажиран е свързано с твърдение, което не се установи, а именно, че бракът е консумиран след 1995г.; че към този момент съпругът П. е специалист по сигурност и антитероризъм /липсват доказателства за този факт/ и това е причината за честта смяна на неговото местожителство /дори и да няма пряка връзка между двата факта/, но без да е следван от съпругата си, а напротив. Не се установяват твърденията за научен ценз за А. И. П. както и връзката им с предмета на делото. От предмета на делото, не следва ищцата да ангажира и доказателства за по-голям принос на А. И. П. при липса на предявен и приет за разглеждане насрещен иск. Съдебната практика никога и по никакъв повод или особеност на конкретен казус не е дерогирала института на общността при придобиване на имоти по време на брака. Законодателно се допуска страните да уредят своите имуществени отношения с договор, а презумпцията за принос да бъде оспорвана по съдебен ред. Не се твърди и не се установява, икономическа зависимост на ответницата от майката на ищцата, поради което и защитата представена в писмен вид, която анализира многомилионни приходи от търговската дейност на търговски дружества, за които твърди, че са „собственост“ на починалия съпруг, а се контролират от подставени лица, не могат да бъдат анализирани нито съобразявани с факта, че част от свидетелите са свързани с конкретно дружество чрез трудови или други правоотношения. Възоснова на гореизложеното, настоящият въззивен съдебен състав прима, че решението в частта, в която е отхвърлена претенцията на ищцата, поправено по реда на чл. 247 от ГПК е необосновано от събраните по делото доказателства, с изключение на обекти, описани под № 17 касаещи вещни права върху недвижими имоти, находящи на територията на община Тетевен, които са придобити през 1994 г. ,т.е. преди твърдяната от ищцата и приета от настоящия съдебен състав съда година, поставила началото на трайната фактическа раздяла - 1995 г. Диспозитивите в първоинстанционото решение не са издържани от гледна точка на предявените и разгледаните искови претенции, поради което след постановяване на въззивното решение, делото следва да бъде върнато на първата инстанция за поправка на очевидна фактическо грешка, изразяваща се в липсата на идентичност между предявения и разгледан иск чл. 21, ал.4 т.2 вр.ал.3 СК, и постановения диспозитив, съответно между мотивите на първоинстанционното решение и неговия диспозитив. Настоящият въззивен състав приема, че не са налице основания за частично обезсилване на първоинстнационното решение, доколкото в мотивите на съдебния акт ясно е посочено, а и изложените фактически и правни изводи на съда, безпротиворечиво сочат, че е разгледана претенция на ищцата касаеща само частта от съсобствеността възникнала след смъртта на А. И. П., която ответницата придобива поради прекратяване на общността с него, следваща от наличието на сключен през 1984 граждански брак, а не като наследник на съпруга си. В диспозитива на обжалваното решение обаче, съдът се е произнесъл по целите права на съсобственост, вкл. и възникналите по наследяване. Не се касае за произнасяне свръх петитум, защото липсват мотиви в съдебния акт, които да обосновават произнасяне по права, които не са били спорни между страните, а именно, че ищцата и ответницата наследяват А. И. П. по равно, а се касае до противоречие между мотиви и петитум, което винаги представлява допусната от съда очевидна фактическа грешка и може да бъде поправена и след постановяване на въззивен съдебен акт по указанията дадени от въззивната инстанция в него. По частната жалба: Производството е по реда на чл. 274, ал.1 т.2 вр. чл. 248, ал.3 от ГПК. Както беше посочено по-горе, частната жалба е редовна и процесуално допустима, насочена е срещу подлежащ на обжалване съдебен акт – определение № 13292 от10.07.2025 г. постановено по гр.д. № 10062/2024 г. СГС., постановен по реда на чл. 248, ал.1 от ГПК. Изходът от спора поставен с въззивните жалби, който не съответства на начина, по който е разрешен спора от първата инстанция, обосновава отмяна на обжалваното определение, както и на решението в частта за разноските - изцяло. Въззивният съд следва да се произнесе по въпроса за правото на разноски и тяхното разпределение както пред първата, така и пред въззивната инстанция. По разноските: Право на разноски имат и двете страни в спора. Материално правните норми, които регламентират разпределението на разноските, имат за предмет претенциите на спорещите страни в исковото производство /ищец и ответник/, като защитата срещу неоснователна въззивна жалба се приема от съдебната практика като фактическо основание за възникване на право на разноски. Същото право се признава и на въззивен жалбоподател, чиято жалба е основателна. И в двата случая, определянето на размера на разноските се свързва с уважената или отхвърлената част на иска, реципрочно на отменената или потвърдена част от първоинстанционното решение. Както беше посочено по-горе, исковете са предявени при условията на обективно, кумулативно съединяване по реда на чл. 210 от ГПК и за всеки отрицателен установителен иск за вещни права се дължи отделна държавна такса. Тя следва да остане в тежест на страната, която я е заплатила, при отхвърляне на исковата претенция, затова Д. А. П. като заплатила държавната такса за образуване на делото по исковете за права върху обекти по т.17 от диспозитива на съдебното решение, няма право на разноски в размер на дължимата държавна такса за образуване на исковото производство в тази част. В останалата част от обективно съединените искове, разноските за образуване на исковото производство платени от ищцата следва да бъдат присъдени в тежест на ответницата. При образуване на исковото производство, ищцата Д. А. П. е заплатила държавна такса в размер на 12 051.34 лева, равностойни на 6161.75 евро, а след указанията на въззивната инстанция, констатирала нередовност на исковата молба в определение № 1179/09.04.2026 г., постановено по гр.д. № 2402/2025г., ищцата е доплатила допълнителна държавна такса в размер на 1045.60 евро, или общо дължимият и заплатен разход за образуване на първоинстанционно производство като сбор от платените държавни такси е в размер на 7207.35 евро . От тази сума, в тежест на ищцата следва да остане само държавна такса в размер на 186.13 евро за неоснователно предявения иск по отношение на правата върху имот