Решение № 3300 от 29.5.2025 г. на Софийски градски съд по дело № 7502/2024 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК С решение № 4667 от 15.03.2024г., постановено по гр.д. № 27029/2023г. по описа на СРС, 125-ти състав, е осъдена „Обединена Българска Банка“ АД да заплати на А. М. Ч. сумата от 1435, 96 лева, представляваща обезщетение за претърпени имуществено вреди – сторени разходи вследствие на изпълнение на платежно нареждане, което е било оттеглено от ищеца като ползвател на платежни услуги, ведно със законната лихва считано от 18.05.2023г. до окончателното изплащане на вземането, като е отхвърлен предявеният иск за сумта от 45 евро – удържана такса за извършване на операция „отмяна на платежно нареждане“. Със същото решение „Обединена Българска Банка“ АД е осъдена да заплати на А. М. Ч. на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 176, 62 лева, представляваща сторените разноски в първоинстанционното производство съобразно уважената част от иска, а А. М. Ч. е осъден да заплати на „Обединена Българска Банка“ АД на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 28, 87 лева, представляваща разноски в първоинстанционното производство съобразно отхвърлената част от иска. С решението „Обединена Българска Банка“ АД е осъдена да заплати в полза на бюджета на СРС на основание чл. 77 ГПК сумата от 199, 12 лева, представляваща невнесено възнаграждение на вещо лице, а А. М. Ч. е осъден да заплати в полза на бюджета на СРС на основание чл. 77 ГПК съмата от 5, 08 лева на същото основание. Срещу така постановеното решение в частта, с която предявеният иск е уважен, е постъпила в срок въззивна жалба от ответника „Обединена Българска Банка“ АД, в който са развити съображения за недопустимост и неправилност на решението в тази част. Жалбоподателят поддържа, че обжалваното решение било недопустимо, защото в своята уточняваща молба от 29.05.2023г. ищецът бил посочил, че основавал претенцията си на клаузата на чл. 323 от Общите условия на банката, която предвиждала отговорност на банката за неизпълнена или неточно изпълнена платежна операция. В решението си съдът не бил разглеждал тази хипотеза, а вместо това бил разсъждавал дали процесната платежна операция е била отменима или не. С оглед на това първоинстанционният съд бил нарушил диспозитивното начало в процеса като бил разгледал иск на основание, различно от въведеното в процеса. В случая не ставало въпрос за неизпълнена или неточно изпълнена платежна операция с оглед разпоредбата на чл. 90, ал. 1 ЗПУПС, поради което отговорността на банката не могла да бъде ангажирана на основание чл. 323 от ОУ. На следващо място счита решението за неправилно, тъй като процесната платежна операция била неотменима на основание чл. 85, ал. 1 ЗПУПС, респективно за банката не съществувало задължение да я отменя и не носила отговорност за това, че я е изпълнила. В тази насока се позовава на чл. 15, и чл. 23 от общите си условия, предвиждащи, че моентът на получаване на платежното нареждане е моментът, в който банката получава платежното нареждане, подадено пряко от клиента по договорените между страните ред и начин, а този начин включвал и подаването на платежно нареждане чрез подписани стандартни форми на платежни нареждания, депозирани на хартиен носител или по електронен път. В чл. 21 от ОУ пък било предвидено, че платежното нареждане се оттегля единствено в писмена форма. В този смисъл подаденото от ищеца писмено заявление/искане за отмяна на процесното платежно нареждане било извършено след като платежната операция вече била станала неотменима. Обаждането на ищеца по телефона на кол-центъра на банката в извънработно време не било достатъчно да се приеме, че преводът е неотменим и е възникнало задължение за банката да го отмени. Счита за неправилен и необоснован изводът на първоинстанционния съд за наличие на неравноправни клаузи в общите условия на банката, тъй като общите условия били изцяло съобразени със законовата уредба. Поддържа, че въпреки неотменимостта на платежното нареждане, банката била положила усилия за свързване с банката-кореспондент за връщане на операцията, но такова не било последвало. Също така въззивникът поддържа, че не били обсъдени възраженията му за това, че по делото не се установявало дали ищецът е получил някаква насрещна престация от получателя на банковия превод, респективно дали ищецът реално бил претърпял вреди от изпълнението на превода. Моли съда да обезсили решението в обжалваната част и да върне делото на СРС за произнасяне по предявения иск, евентуално да го отмени и да отхвърли иска. Претендира разноски. В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ищеца А. М. Ч., който оспорва същата като неоснователна. Счита, че първоинстанционният съд не се бил произнесъл по непредявени искове, тъй като правната квалификация била задължение на съда. В случая правилно съдът бил квалифицирал предявения иск за вреди от договорно неизпълнение, а клаузата на чл. 323 от ОУ била посочена само като аргумент на ищеца. Сочи, че след подаване на платежното нареждане на 07.02.2023г. в 21, 11ч. се бил обадил в кол-центъра на банката, откъдето му разяснили, че могъл да подаде оттеглянето му в писмена форма в офис на банката в рамките на 1-2 дни. Още на следващия ден ищецът се явил в офис на банката и подал писмено искане, но въпреки това платежното нареждане било изпълнено още преди той да подаде изявлението си за оттегляне, което се установявало от експетното заключение по съдебно-техническата експертиза. С оглед на това и предвид липсата на уредена възможност за подаване на изявлението за оттегляне по електронен път, счита за правилен извода на първоинстанционния съд, че платежното нареждане не било неоттегляемо към момента на искането. Моли съдът да отхвърли въззивната жалба като неоснователна. Претендира разноски. Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, приема следното: Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваните му части. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми. Решението е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите в жалбата е необходимо да се добави и следното: Неоснователно е оплакването на жалбоподателя за недопустимост на решението в обжалваната част поради произнасяне по непредявен иск. Подвеждането на фактическите твърдения на ищеца, изложени в обстоятелствената част на исковата молба, и исканията към съда, изложени в нейния петитум, под хипотезиса на конкретна правна норма е служебно задължение на съда. При неговото изпълнение съдът не е обвързан от дадената от ищеца правна квалификация, нито от възраженията на ответника досежно приложимата правна норма. В конкретния случай с исковата молба, уточнена с молбата от 29.05.2023г. ищецът не е навеждал твърдения за неизпълнена платежна операция или за неправилно изпълнение /в смисъл на грешка или несъобразяване от страна на банката със съдържанието на платежното нареждане/. Твърденията на ищеца са свързани единствено с това, че банката-ответник е изпълнила наредена от него платежна операция, която не е следвало да изпълнява, защото е била оттеглена. Позоваването на клаузата на чл. 323 от ОУ в молбата-уточнение не представлява твърдение за факт, а изложен от ищеца правен довод, който не обвързва съда. При така наведените твърдения, правната квалификация на предявения иск е чл. 79, ал. 1 ЗПУПС, вр. с чл. 70, ал. 4 ЗПУПС, тъй като нормата на чл. 70, ал. 1 ЗПУПС предвижда, че платежната операция е разрешена, ако платецът я е наредил или е дал съгласие за изпълнението й. При липса на съгласие платежната операция е неразрешена. Според чл. 70, ал. 4 ЗПУПС, нареждането или съгласието на платеца за изпълнение на платежна операция може да се оттегли от платеца по всяко време, но не пo-късно от момента, в който платежната операция е станала неотменима съгласно чл. 85 ЗПУПС. Следователно в случаите, в които наредителят е оттеглил платежното си нареждане преди то да е станало неотменимо, но това обстоятелство не е отчетено от банката, изпълнената от нея платежна операция е неразрешена, независимо от това, че първоначалното платежно нареждане изхожда от самия титуляр на сметката /обстоятелство, което не се оспорва по делото/. В случая първоинстанционният съд е разгледал иска именно съобразно наведените в процеса от страните факти, поради което не се е произнесъл по непредявен иск. Дадената от него правна квалификация чл. 79, ал. 1, пр. 2 ЗЗД вр. с чл. 82 ЗЗД е неточна с оглед приложимата в случая специална норма на чл. 79, ал. 1 ЗПУПС, но релевантните за ангажиране на тази отговорност факти, като се вземе предвид спецификата на случая, са изцяло разгледани от първоинстанционния съд. По предявения иск в тежест на ищеца е да докаже наличието на правоотношение между страните по договор за откриване на разплащателна сметка, извършването на процесния превод на посочените в исковата молба дата и час, оттеглянето на превода по посочения в исковата молба начин, изпълнението на оттегления превод от страна на банката, както и размера на претърпените вследствие на това имуществени вреди. В тежест на ответника е да докаже твърдението си, че оттеглянето е постъпило след като преводът вече е бил неотменим, респективно, че е изпълнил превода в съответствие с условията на договора между страните, както и възраженията си относно елементите от фактическия състав на договорната отговорност за вреди. Между страните в първоинстанционното и въззивното производство няма спор и от приетото от СРС Искане – договор за издаване и обслужване на пакет „Комфорт“ с безконтактна дебитна карта и предоставяне на банкови услуги за физически лица от 12.01.2018г., както и от представените извлечения по сметка се установява, че към процесните дати на заявяване и извършване на превода – 07.02.2023г., респ. 08.02.2023г. между ищеца и „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД е съществувало валидно правоотношение по договор за доставка на платежни услуги. Видно от описанието на банковите сметки /стр. 4 от договора/, неговият предмет включва и разплащателна сметка с IBAN: •••• с титуляр А. М. Ч.. Също така няма спор и от вписванията в публичния ТРРЮЛНЦ се установява, че на 14.07.2022г. е вписана промяна в търговското наименование на „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД, като същото е променено на „Кей Би Си Банк България“ ЕАД. На 10.04.2023г. е вписано преобразуване на „Кей Би Си Банк България“ ЕАД чрез вливане в „Обединена Българска Банка“ АД, поради което ответникът се явява правоприемник на доставчика на платежни услуги, обслужващ разплащателната сметка на ищеца. Съгласно чл. 14 от приложимите Общи условия за платежни сметки и услуги, дебитни карти и KBC Online Bulgaria за физически лица /ОУ/, клиентът дава съгласие за изпълнение на платежната операция посредством подписани стандартни форми на платежни нареждания, депозирани на хартиен носител или по електронен път. В чл. 15 от ОУ е уредено, че нареждането или съгласието на клиента, в ролята му на платец, за изпълнение на платежна операция може да бъде оттеглено от клиента по всяко време, но не по-късно от момента, в който платежната операция е станала неотменима. За неотменима се счита платежна операция след получаването на платежното нареждане от банката. Клаузата на чл. 21 от ОУ предвижда, че платежното нареждане се оттегля в писмена форма, а чл. 23 от ОУ – че моментът на получаване на платежното нареждане е моментът, в който банката получава платежното нареждане предадено пряко от клиента или косвено от или чрез получателя, по договорените между страните ред и начин за получаване на платежното нареждане съгласно чл. 14. Когато моментът на получаване не е работен ден за банката на платеца, платежното нареждане се смята за получено на следващия работен ден /чл. 24 от ОУ/. В чл. 323 от ОУ в случай на неизпълнена или неточно изпълнена платежна операция, за която банката на получателя не носи отговорност по чл. 321 и чл. 322, банката на платеца носи отговорност пред платеца и възстановява на платеца без неоснователно забавяне сумата на неизпълнената или неточно изпълнената платежна операция, както и сумите, необгодими за привеждане на платежната сметка в състоянието, в което би се намирала преди изпълнението на неточно изпълнената платежна операция. Също така не е спорно и от приетото платежно нареждане се установява, че на 07.02.2023г. в 21, 11ч. е създадено нареждане за валутен превод за сумата от 761 USD с наредител ищецът от банковата му сметка с IBAN: •••• и получател „PharmTech Natura GmbH” с IBAN: BЕ••••, с банка на получателя „Wise Europe SA”. От приетото и неоспорено от страните експертно заключение по първоначалната съдебно-техническа експертиза от 29.09.2023г., което въззивният съд кредитира на основание чл. 202 ГПК като пълно, ясно и компетентно изготвено, се установява, че така описаната платежна операция е наредена от ищеца чрез мобилното му банкиране на 07.02.2023г. в 21: 11: 53 часа. Платежното нареждане във връзка с процесната операция е създааено от ищеца на така посочената дата в 21: 11: 25 часа и е било потвърдено /подписано/ на 07.02.2023г. в 21: 11: 53 часа. Платежното нареждане е получено и записано на 07.02.2023г. в 21, 11 часа в системите на „ОББ“ АД. То е отразено и оторизирано /разрешено/ на следващия работен ден 08.02.2023г. в 08, 13 часа. На 08.02.2023г. в 09, 29 часа е получено финално потвърждение, че процесното нареждане е било обработено успешно от международната система за междубанкови трансакции – SWIFT, с което „ОББ“ АД го е изпълнила изцяло. От приетото и неоспорено експетно заключение по допълнителната съдебно- техническа експертиза от 20.11.2023г., което също следва да бъде кредитирано по изложените съображения, се установява, че на 07.02.2023г. в 22: 12: 21 часа е проведен телефонен разгховор между ищеца и служител на банката М.Б. с продължителност от 1, 39 минути, в който ищецът е уведомил служителя, че преди малко бил направил превод към банка „Wise Europe SA“, който всъщност е искал да прекрати и е помолил преводът да не се изпълнява. Служителят на банката е уведомил ищеца, че ако иска да „канселира“ превода, трябва да посети някой от офисите на банката в рабитно време, тъй като не извършвали такава услуга по телефона. Служителят е уведомил ищеца, че до два работни дни е стандартното време за обработката на банкови кредити, в което ищецът може да го „канселира“. Препоръчал е на ищеца да посети офис на банката още на следващия ден, като го е уведомил, че работното време на офисите е от 08, 30ч. до 17, 00ч. Ищецът е попитал служителя в случай, че отиде на следващия ден например към 16, 00 ч., дали е възможно преводът вече да е одобрен, а служителят е отговорил, че това не е възможно, тъй като преводите към чуждестранни банки не се одобрявали толкова бързо. От приетото от СРС заявление/искане с входящ печат от 08.02.2023г. и подпис на св. О.С. се установява, че на посочената дата ищецът е посетил офис на банката и е уведомил за подписаното от него платежно нареждане, което иска да отмени, както и за разговора си със служител от кол-центъра на банката. Поискал е преводът да бъде „канселиран“. От експертното заключение по допълнителната съдебно-техническа експертиза от 20.11.2023г. се установява, че банката не разполага нито с хартиен регистър, нито със софтуер, чрез който да отразява входящите документи на клиентите си. Поради тази причина вещото лице не може да даде заключение относно точния час на подаване на заявлението. Също така от експертното заключение по съдебно-техническата експертиза от 16.01.2024г. се установява, че не се съхраняват записи от видеонаблюдението в клона, в който е подадено заявлението, от дата 08.02.2023г. От показанията на св. О.С. /служител на ответника/ се установява, че на 08.02.2023г. ищецът бил посетил офиса на ответната банка, в който работела свидетелката, във връзка с искане за отмяна на валутен превод. Свидетелката дала на ищеца бланка, в която се пише в свободен текст какво желае да се случи, какъвто бил обичайният ред в такива случаи. Свидетелката не може да каже в колко часа е дошъл ищецът, по-скоро било през сутринта. След подаване на заявлението, свидетелката го насочила към отдел „плащания“ и уведомила ищеца, че за услугата се дължала такса. През някой от следващите дни свидетелката разговаряла по телефона с ищеца и го уведомила, че трябва да довнесе средства по сметката, за да бъде изтеглена дължимата такса. Заявлението на ищеца било изпратено по електронна поща на отдел „плащания“ и свидетелката не знае каква е по-нататъшната процедура. Доколкото й е известно, от този отдел входирали искане до банката на получателя за отмяна на плащането. Свидетелката сочи, че още на същия ден /08.02.2023г./ сутринта била препратила заявлението на ищеца към отдел „плащания“. От така събраната доказателствена съвкупност се установява по категоричен начин, че изложените във въззивната жалба оплалквания за неправилност на първоинстанционното решение, тъй като платежната операция е била неотменима, са неоснователни. Действително, нормата на чл. 85, ал. 1 ЗПУПС предвижда, че ползвателят на платежни услуги не може да отменя платежното нареждане след получаването му от доставчика на платежни услуги на платеца. Съдържанието на употребеното от законодателя понятие „получаване на платежното нареждане от доставчика на платежни услуги на платеца“, обаче, е изяснено с нормата на чл. 83, ал. 1 ЗПУПС, според която моментът на получаване на платежното нареждане е моментът, в който доставчикът на платежни услуги на платеца получава платежното нареждане по договорените между страните ред и начин за получаване на платежното нареждане. Сметката на платеца не се задължава преди получаването на платежното нареждане. В чл. 83, ал. 2 ЗПУПС е уредено, че когато моментът на получаване не е работен ден за доставчика на платежни услуги на платеца, платежното нареждане се смята за получено на следващия работен ден. Според чл. 83, ал. 3 ЗПУПС доставчикът на платежни услуги може да определи краен срок в рамките на работния ден, след който всяко платежно нареждане се смята за получено на следващия работен ден. Следователно разпоредбите на чл. 83, ал. 2 и ал. 3 ЗПУПС въвеждат правна фикция, която обвързва момента на получаване на платежното нареждане от банката с нейното работното време. По силата на тази фикция моментът на фактическото подписване и изпращане на платежното нареждане /физически или по електронен път/, респективно на неговото постъпване в електронната система на банката, бива игнориран от закона, когато този момент не съвпада с работното време на банката – доставчик на платежни услуги, и вместо това законът фингира, че платежното нареждане е получено от нея в първия следващ работен ден в рамките на работното време. Въвеждането на тази правна фикция е породено от задължението на банката да обработи и изпълни платежното нареждане в деня на неговото получаване, ако друго не е уговорено, както и от обстоятелството, че извършването на преводи може да бъде наредено по всяко време, включително и в момент, в който не е възможно те да бъдат изпълнени от банката. Именно в тази връзка законът приема, че подадените в неработен ден платежни нареждания се считат за получени от банката в първия следващ работен ден, като въвежда такава фикция и относно работните часове на банката, когато това е предвидено в договора за доставка на платежни услуги – при наличие на уговорка за краен час, до който могат да бъдат подавани платежни нареждания в рамките на определен работен ден, подадените след този час платежни нареждания се считат за получени от банката на следващия работен ден в рамките на работното й време. В тази насока в чл. 25 от ОУ е предвидено, че платежни нареждания се приемат за изпълнение съгласно крайните срокове, предвидени в действащата тарифа на банката. Съгласно забележката към т. 4 от приложимата Тарифа за таксите и комисионите на „Кей Би Си банк България“ ЕАД за клиенти физически лица в сила от 01.08.2022г. /„Тарифата“/, крайните срокове за приемане на нареждания за обработка в същия работен ден на плащания във валута са съгласно глава VI, т. 7.2. Според глава VI, т. 7.2 от Тарифата, крайният час за приемане и обработка на изходящи платежни нареждания във валута към други банки с вальор 2 работни дни /спот/ е 15, 30ч. Видно от съдържанието на процесното платежно нареждане, същото касае изходящ междубанков валутен превод със „спот“ вальор, следователно крайният час, до който платежното нареждане е могло да се счита за получено от банката на 07.02.2023г., е 15, 30ч. Както беше изяснено, процесното платежно нареждане е подписано и подадено в 21, 11ч., поради което и на основание чл. 83, ал. 3 ЗПУПС вр. с чл. 25 от ОУ и т. 7.2 от Тарифата, то се счита получено от банката на 08.02.2023г. в 08, 30 ч., което е и моментът на получаването му от доставчика на платежни услуги на платеца по смисъла на чл. 85, ал. 1 ЗПУПС, считано от който платежното нареждане става неотменимо. Следователно доводът на въззивника, че платежното нареждане било станало неотменимо още на 07.02.2023г. в 21, 11ч., когато било постъпило в системата на банката, е неоснователен. През периода от 21, 11ч. на 07.02.2023г. до 08, 30ч. на 08.02.2023г. процесното платежно нареждане е било отменимо и съобразно клаузата на чл. 15 от ОУ, клиентът е разполагал с правото да го оттегли по всяко време в рамките на този период. Както правилно е приел първоинстанционният съд, обаче, това право на ищеца като потребител на платежни услуги е било практически неупражнимо с оглед установеното в чл. 21 от ОУ изискване платежното нареждане да се оттегля в писмена форма. Видно от съдържанието на същите общи условия /чл. 14/ банката приема за валидни писмени изявления не само тези, направени на хартиен носител, но и тези, подадени по електронен път, посредством подписване на стандартна форма. По отношение на изявлението за оттегляне на платежни нареждания, обаче, такава възможност не е уредена, доколкото не се твърди, нито се установява електронната система за банкиране на банката да позволява на потребителя да подаде заявление за оттегляне на подписано платежно нареждане по същия начин, по който е подал самото платежно нареждане. Нормата на чл. 85, ал. 1 ЗПУПС урежда частен случай на общата разпоредба на чл. 13, ал. 2 ЗЗД, поради което оттеглянето следва да се счита своевременно, когато е получено от банката преди или най-късно едновременно с получаването на платежното нареждане. Следователно ако за потребителя беше уредена възможност да подаде заявление за оттегляне на платежното нареждане по същия начин чрез системата за електронно банкиране, то би се считало за получено от банката най-късно едновременно със самото платежно нареждане, при съобразяване на работното време на банката. При липса на такава възможност, обаче, единственият начин за ищеца да спази изискването за писмена форма на изявлението за оттегляне е бил да посети офис на банката в рамките на работното му време и да подаде физически писмено искане за оттегляне на платежното нареждане. От събраната по делото доказателствена съвкупност се установява, че първият момент, в който това е било фактически възможно, е 08, 30 ч. на 08.02.2023г., в който момент, обаче, платежното нареждане ще се счита за неотменимо на основание чл. 85, ал. 1, вр. с чл. 83, ал. 3 от ЗПУПС. Същевременно въззиваемата страна – ищец е положила дължимата грижа да уведоми банката за волята си да оттегли платежното нареждане. След като е установил, че това не може да се извърши чрез системата за електронно банкиране, ищецът се е обадил на денонощния телефон на кол-центъра на банката, за да уведоми ответника, че оттегля платежното нареждане и не желае то да бъде изпълнено. Видно от експертното заключение по допълнителната СТЕ, той е бил уведомен от служител на банката да посети банков офис на следващия ден и да подаде писмено искане, включително му е било разяснено, че може да оттегли платежното нареждане в срок до два работни дни. Ищецът е изпълнил указанията на банката, като се е явил още на 08.02.2023г. сутринта в банковия офис и е подал искане за оттегляне от същата дата, но видно от експертното заключение по първоначалната СТЕ, преводът е бил обработен още в 08, 13 ч. на 08.02.2023г. – преди началото на работното време на офиса. След като банката не е предоставила на ищеца каквато и да било възможност да упражни установеното в чл. 15 от ОУ право да оттегли платежното нареждане във всеки момент преди получаването му от банката, то следва да се приеме, че извършеното писмено оттегляне на сутринта на 08.02.2023г. в банковия офис е своевременно, защото е направено от потребителя в първия възможен момент. При това положение се налага изводът, че въззивникът /ответник в първоинстанционното производство/ е изпълнил оттеглено платежно нареждане и е задължил сметката на ищеца със сумата от 761 щатски долара без валидно искане за това. Налице е изпълнение на неразрешена платежна операция, от което за ищеца са произтекли имуществени вреди в размер на преведената сума от 761 щ.д. За този извод е без значение дали ищецът е наредил превода на тази сума в изпълнение на някакво правоотношение с получателя, респективно дали получателят на превода е извършил някаква насрещна престация в полза на ищеца. За задължението на банката да възстанови сумата от 761 щ.д. е ирелевантно основанието, на което е било заявено оттегленото платежно нареждане. Независимо от това дали се касае за плащане по някакво възмездно правоотношение, за дарение, захранване на сметка и пр., банката не може да се освободи от отговорността си за вреди от договорно неизпълнение като противопоставя на ищеца вътрешните му отношения с получателя на превода, по които не е страна. В случая по делото не се твърди и не се установява ищецът да е получил някакво имуществено благо срещу извършения превод, но дори такова да съществува, неговото предоставяне от получателя на превода не освобождава доставчика на платежни услуги от задължението му да възстанови последиците от неразрешената платежна операция, след като платежното нареждане е било своевременно оттеглено. В този смисъл въпросът за това какво е било правоотношението между ищеца и получателя на превода, дали последният е престирал нещо и каква е съдбата на тази престация, е извън предмета на спора. Ето защо релевираното с въззивната жалба оплакване, че този въпрос не бил изследван от първоинстанционния съд, е неоснователно. Поради съвпадение в крайните изводи на въззивната инстанция с тези на първоинстанционния съд, решението следва да бъде потвърдено в обжалваната част при правилна правна квалификация на предявения иск чл. 79, ал. 1 ЗПУПС вр. с чл. 70, ал. 4 ЗПУПС. Делото следва да бъде върнато на първоинстанционния съд за преценка относно провеждане на производство по чл. 247 ГПК поради следните съображения. Видно от мотивите на обжалваното решение, първоинстанционният съд е приел, че е сезиран с осъдителен иск за сумата от общо 1435, 96 лева, представляваща левова равностойност на две суми: 761 щ.д. – стойност на валутния превод; и 45 евро – банкова такса за отмяна на транзакция. Първоинстанционният съд е достигнал до решаващия извод, че на ищеца се дължи единствено стойност на превода, а искът за събраната такса от 45 евро е неоснователен /в тази част решението не е предмет на въззивно обжалване/. Според диспозитива на съдебното решение, обаче, на ищеца е присъдена цялата сума от 1435, 96 лева като левова равностойност на превода от 761 щ.д. Следователно е налице основание за извършване на преценка по реда на чл. 247 ГПК. Горните обстоятелства не рефлектират върху въззивната проверка на решението, тъй като се касае за техническа грешка в диспозитива при ясна правосъдна воля на СРС. По разноските. При този изход от спора, право на разноски има единствено въззиваемата страна. Същата не е сторила разноски, но е била представлявана безплатно във въззивното производство от адв. А. И. на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. Съдът, като взе предвид обжалваемия интерес, както и липсата на проведено съдебно дирене във въззивното производство и извършените от процесуалния представител действия /подаване на отговор и явяване в едно открито съдебно заседание/, определи размера на възнаграждението на 450 лева. Настоящото решение не подлежи на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 3, т. 1, пр. 1 ГПК. Така мотивиран, Софийският градски съд