Решение № 3100 от 31.7.2026 г. на Районен съд - Варна по дело № 12157/2025 г.

Производството е по реда на чл.11, ал.4 ПП ЗСПЗЗ. Същото е второ по ред, проведено след обезсилване на решение № 3007/11.08.2025г. на ВРС по гр.д. № 5667/2024г. и връщане на делото за ново разглеждане с решение № 12287/11.11.2025г. по к.адм. дело № 2209/2015г. на Административен съд – В.. Образувано е по жалба на И. Г. К. и В. Г. В. срещу Заповед №1375/16.04.2024г. по чл.11 ал.4 от ППЗСПЗЗ на Кмета на Община В. по заявление вх. № АГУП21001764ВН_018ВН/24г., в частта с която е определена площ от 985 кв.м., попадаща в ПИ ••••• по КККР на гр.В., като застроена и неподлежаща на възстановяване. Жалбоподателите сочат, че са наследници по закон на В. Г. Д.. С решение № 1529/12.11.2007г., постановено по преписка № 30092/20.11.1991г. на ПК - В. било отказано възстановяване на собствеността на нива с площ от 5610кв.м., находяща се в строителните граници на кв. „Вл. В.“, м-ст „Ч. Б.“, представляваща имот с пл. № 673, идентичен с имот с пл. 5822 от КП от 56 г., като бившият имот попадал в границите на ПИ с иден. •••••. •••••, •••••, •••••. Решението на ПК - В. било обжалвано и с Решение № 1609/21.05.2009 г., постановено по гр.д. №2556/2008 г. на Районен съд - В., влязло в законна сила на 19.06.2009г., било отменено и било възстановено правото на собственост на наследниците на В. Г. Д.. Твърди се, че съдебното решение е задължително за ОСЗ - В., която следвало да постанови нов административен акт в негово изпълнение. Постановяваването на ново решение от ОСЗ В. било необходимо за издаването на Заповед по чл.11 от ППЗСПЗЗ, след влизането на която и скица и удостоверение по чл. 13 ал.4,5,6 от ППЗСПЗЗ от Община В., тъй като имота се намирал в строителни граници. Със заявление до Община В. Дирекция „АГУП" с вх. № вх. №АГУП21001764ВН_018ВН/24г. било поискано издаването на Заповед по чл.11 от ППЗСПЗЗ. С обжалваната Заповед № 1375/16.04.2024г. по чл.11 ал.4 от ППЗСПЗЗ на Кмета на Община В. била одобрена обща площ на бивш имот 5822 по КП от 1956г., идентичен с ПИ 673 по плана на ЗПЗ от 5610 кв.м. Жалбоподателите сочат, че с решение № 1817/08.06.2022г. на Районен съд В. бил отменен предходен отказ на Община В. да им бъде издадена Заповед по чл.11 от ППЗСПЗЗ. По делото била изготвена СТЕ, от която се установило, че има възможност части от имота, пл.№673 -1 ви дял с площ 2888 кв.м. и II дял с площ 1378 кв.м., да бъдат възстановени. Въз основа на влязлото в сила съдебно решение жалбоподателите подали заявление, по била издадена заповедта, предмет на настоящата жалба. В обжалваната заповед не били зачетени задължителните указания на ВРС, като било взето предвид становището на техническата служба при Община В., че от дял I с площ 2898кв.м. обособен от вещото лице следва да се извадят площи заети от прилежащи части към законно изградена сграда с площ 985кв.м., съгласно разрешение за строеж № 42/28.05.2019г. на главен архитект на Община В.. Молят съдът да постанови решение, с което да отмени обжалваната заповед като незаконосъобразна и претендират разноски. Административният орган - кмета на Община В., чрез процесуалния си представител застъпва становище за неоснователност на жалбата. Излага, че процедурата по издаване на Заповед № 1375/16.04.2024г. е законосъобразна, базирана на решение на техническа служба, обективирано в протокол от 07.03.2024г. Твърди се, че същата съответства на нормите за определяне на застроена част в урбанизирани територии. Същата представлявала междинен акт в реституционното производство, който не преценявал предпоставките за възстановяване на собствеността (от компетентност на Общинската служба по земеделие), а само отразявала фактическото застрояване. Заповедта не нарушавала правата на жалбоподателите и не препятствала финалното решение. Удостоверение и скица по чл. 13 от ППЗСПЗЗ не можели да бъдат издадени, докато заповедта не влезела в сила поради съдебното оспорване. Посочва се, че жалбоподателите не са оспорили директно решението на техническата служба, въпреки възможността по чл. 11, ал. 4 от ППЗСПЗЗ. По изложените съображения административният орган моли за отхвърляне на жалбата като неоснователна. Претендират се разноски за юк.възнаграждение. При разглеждането й по същество, съдът като съобрази събраните по делото доказателства във връзка с доводите и съображенията на страните, приема за установено от фактическа страна следното: Между страните не се спори, че жалбоподателите са наследници по закон на В. Г. Д., починал на 05.02.2004г., което се установява и от удостоверение за наследници № 381/21.03.2016г. Реституционното производство е било инициирано по заявление вх. № 30092/20.11.1991г. до Поземлена комисия - В., с което е поискано възстановяването на нива с площ от 5610 кв.м. в м-ст. „Ч. Б.“, землището на гр. В.. С решение № 1529/12.11.2007г. на ПК е постановен отказ за възстановяване на имота, който е обжалван по съдебен ред. С решение № 1609/21.05.2009г., по гр.д. № 2556/2008г. по описа на РС – В., влязло в законна сила на 19.06.2009г., отказът на ПК е отменен и е възстановено правото на собственост на наследниците на В. Г. Д. върху процесната нива от 5610кв.м. в съществуващи стари реални граници. В съдебното решение било посочено, че бившият имот, идентичен с имот пл. № 5822 по кадастралния план от 1956г., се възстановява като реални части от няколко поземлени имота по действащата кадастрална карта. Тъй като имотът попадал в урбанизирана територия, за финализиране на реституционната процедура било необходимо издаването на заповед по чл. 11 от ППЗСПЗЗ от кмета на общината, за което от своя страна се изисквало скица и удостоверение по чл. 13 от ППЗСПЗЗ. Наследниците подали заявление с вх. № АУ028238BH/18.03.2021 г. до Дирекция „АГУП“ при Община В., но с писмо изх. № АУ098997ВН_005ВН/10.11.2021г., административният орган им отказал издаването на исканите документи, позовавайки се на спор за материално право. Отказът е обжалван и с решение № 1817/ 08.06.2022 г., по гр.д. № 17663/2021г. по описа на РС – В., е отменен отказа на Дирекция „АГУП“ и преписката е изпратена на административния орган със задължителни указания за произнасяне по същество. По делото била приета съдебно-техническа експертиза, установяваща, че съществува техническа възможност за обособяване на поземлени имоти в границите на процесния бивш имот на два дяла с площи от 2888 кв.м. и 1378 кв.м. В изпълнение на съдебното решение, на 20.11.2023г. било издадено удостоверение по чл. 13, ал. 4 и 5 от ППЗСПЗЗ. Съгласно същото, от първия дял, обособен от вещото лице, следва да се извадят площи, заети от прилежащи части към законно изградена сграда - 916 кв.м., въз основа на разрешение за строеж от 2019г. и съществуващи археологически разкопки -1826 кв.м., като така за възстановяване оставали само 156 кв.м.. След молба от жалбоподателите, техническата служба при Община В. изготвила Протокол от 07.03.2024 г.. Комисията предложила на кмета да издаде заповед, като определила обща застроена част от 2327 кв.м. и обща незастроена част от 1546 кв.м. В този протокол била включена и спорната площ от 985 кв.м. в ПИ ••••• като "застроена". Въз основа на този протокол, Кметът на Община В. издал процесната Заповед № 1375/16.04.2024г., чието съдържание изцяло възпроизвежда констатациите на техническата служба. С нея, наред с други площи, се одобряват и 985 кв.м. в ПИ ••••• като застроена част - предмет на настоящата жалба. В хода на производството, съдът е назначил съдебно - техническа експертиза, изготвена от вещото лице инж. И. Х.. От заключението на експерта се установява, че сграда с идентификатор № •••••.19, попадаща в спорния имот от 985 кв.м., е нова и не е била отразена в ПУП-ПРЗ от 2004г. Вещото лице е констатирало, че други сгради в обхвата на имота също са строени значително по-късно, като напр. строежът на сграда с ид. № 10135.3514.267.30 е започнал през 2024г. Експертът приема, че територията е в регулация от 1963г., но констатираните нови сгради не са съществували към 01.03.1991г. Имотът е ситуиран в производствена зона и няма данни да е бил стопански двор на ТКЗС или ДЗС. Изготвена е комбинирана скица, с отразяване на незастроените части от бившия имот, които могат да бъдат възстановени. При тази установеност на фактите, съдът възприе следните правни изводи: Съдът намира, че жалбата е подадена в законоустановения 14 дневен срок от връчване препис от заповедта на жалбоподателя, като нейн адресат. Видно е от приложената обратна разписка, че преписът е връчен на 29.04.2024г., а жалбата депозирана на 07.05.2024г. Подадена е от активно легитимирани лица, удовлетворява формалните и съдържателни изисквания за редовност и е насочена срещу подлежащ на обжалване акт, поради което се явява процесуално допустима. Съгласно утвърдената практика на ВАС и административните съдилища производството по чл. 11, ал. 4 ППЗСПЗЗ е междинно, доколкото се развива преди произнасянето на ОСЗ по въпроса подлежи ли на възстановяване в стари реални граници собствеността върху бивши земеделски имоти, попадащи понастоящем в регулация или не. В настоящия случай в полза на жалбоподателите е налице позитивно реституционно решение, с което им е признато правото на възстановяване собствеността на имот в стари реални граници. В случая имотът попада в строителните граници на града, поради което и в рамките на производството по чл. 11, ал. 4 ППЗСПЗЗ, завършващо със заповед на кмета на общината, само по чисто технически критерии се определя реално застроената и реално незастроената площ. Въз основа на тази заповед, след това се издава удостоверение и скица по чл. 13, ал. 4, 5 и 6 ППЗСПЗЗ, а въз основа на тях ОСЗ постановява решение по чл. 11, ал. 1 ППЗСПЗЗ, с което или ще бъдат възстановени в реални граници правата на собствениците върху земеделските земи, включени в границите на урбанизираните територии /чл.10, ал.7 ЗСПЗЗ/ или ще им се признае правото на собственост, но с обезщетение по чл. 10б, ал. 1 ЗСПЗЗ, поради проведени мероприятия, които не позволяват реално възстановяване на собствеността. По тези съображения, в рамките на настоящото производство на изследване подлежи единствено въпросът за чисто фактическото, реалното застрояване на имота, но не и тези за законността на построеното, кога, от кого, на какво основание и съответно ли е на отреждането извършено застрояване. Последните, следва да бъдат предмет на изследване в административното производство по възстановяване правото на собственост върху земеделските земи пред ОСЗ, съответно- в съдебното производство по чл. 14, ал. 3 от ЗСПЗЗ. В това производство само се определя застроената част, респективно свободната площ на претендирания за възстановяване по ЗСПЗЗ имот. Съгласно чл. 168 АПК във вр. с чл. 142 АПК съдът проверява законосъобразността на оспорения акт към момента на издаването му на всички основания по чл. 146 АПК, без да се ограничава с тези посочени от оспорващия. В разпоредбата на чл. 146 АПК са визирани основанията за оспорване на административните актове, а именно липса на компетентност; неспазване на установената форма; съществено нарушение на административнопроизводствени правила; противоречие с материалноправни разпоредби; несъответствие с целта на закона. Липсата на някоя от тези предпоставки води до незаконосъобразност на административния акт и е основание за неговата отмяната. Настоящият съдебен състав намира, че така постановеният административен акт е издаден от компетентен административен орган предвид нормата на чл. 11, ал. 4 ППЗСПЗЗ и в изискуемата писмена форма, съдържа задължителните реквизити, поради което се явява валиден. Независимо от това съдът, преценява, че жалбата е основателна по изложените съображения: В адм. производството по възстановяване на собствеността върху земеделски земи по реда на ЗСПЗЗ, пречките за възстановяване се преценяват към момента на влизане в сила на закона, а именно 01.03.1991г. Съгласно Тълкувателно решение № 5/18.10.2011г. по тълк. адм. д. № 5/2011 г. ОС на ВАС, производството по чл. 11, ал. 4 от ППЗСПЗЗ е обслужващо за реституционния процес и цели именно установяване на пречките за възстановяване, които имат значение за финалното решение на органа по поземлена собственост. При постановяване на спорната заповед административният орган е приел за реституционна пречка сграда, построена въз основа на разрешение за строеж от 2019г. От приетата по делото съдебно-техническа експертиза, чието заключение съдът кредитира, като обективно и компетентно, неоспорено от страните, се установява, че сградата с идентификатор № ••••• не е съществувала към 1991г. Неправилно административният орган е определил площта от 985 кв.м. като „застроена“, тъй като това застрояване е осъществено последяващо и не може да бъде противопоставено на вече възникналите реституционни права на жалбоподателите. Константната съдебна практика на административните съдилища приема, че пречката за възстановяване на собствеността се преценява към момента на влизане в сила на реституционния закон, респективно липсата на пречки за възстановяване на собствеността е моментът на влизане на ЗСПЗЗ в сила, а не този на постановяване на решението на съответната ПК. Отделно от това е налице и влязло в сила решение, постановено по гр.д. № 2556/2008г.по описа на ВРС, с което е било признато и възстановено правото на собственост на жалбоподателите върху целия имот от 5610 кв.м. Влязлото в сила решение е задължително и за административния орган, който не може да го ревизира или да отказва изпълнението му, позовавайки се на новонастъпили факти, какъвто се явява и строежът от 2019г. Поради всичко изложено делото следва да бъде върнато на адм.орган като преписка, с оглед изпълнение на указанията, дадени относно характера на процесната площ от 985кв.м., като незастроена и подлежаща на възстановяване. При това развитие на спора и на основание чл.143, ал.3 и ал.4 АПК вр. 78 ГПК в тежест на ответника следва да бъдат възложени сторените от жалбоподателя разноски и за двете производства. Такива следва да се присъдят в общ размер на сумата от 807,84евро /1580лева/ за първото по ред първоинстанционно производство, от които - 511,29евро /1000лв./ за ад. възнаграждение и 296,55евро /580лв./ за заплатен депозит за изготвяне на СТЕ. Дължими са и 511,29евро /1000лв./, сторени разноски пред касационната инстанция за ад.възнаграждение. Бланкетното възражение на ответника за прекомерност на адвокатското възнаграждение, съдът счете за неоснователно, с оглед фактическата и правна сложност на делото и дългогодишното развитие на административната процедура, както и с оглед обстоятелството, че жалбоподателите са двама. Мотивиран от гореизложеното, Варненският районен съд