Решение № 6620 от 4.11.2025 г. на Софийски градски съд по дело № 10741/2023 г.

Производството е по реда на чл. 258-273 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК). С решение № 12761 от 19.07.2023 г., постановено по гр. д. № 54411/2022 г. на Софийски районен съд, 157-ми състав, е признато за установено по предявения от ищците К. Х. Б. и Н. Х. Б. срещу ответника Държавата, представлявана от Министъра на регионалното развитие и благоустройство, положителен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, че К. Х. Б. и Н. Х. Б. са собственици при квоти по ½ ид. ч. на 1681/2181 ид. ч. от поземлен имот с идентификатор 14831.6528.7, целият с площ от 2181 кв. м. с адрес на имота в с. Герман, ул. ••••, местността „Курията“ (Савако) Каракашева воденица, представляваща дворно място с площ 2221 кв. м. на основание давност. С решението е разпределена и отговорността за разноски между страните, като на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът е осъден да заплати на ищците сума в размер на 1929, 50 лева. В законоустановения срок срещу така постановеното решение е постъпила въззивна жалба от ответника Държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройство, подадена чрез юрк. С.Б.С., с която е застъпено становище за недопустимост, а в условията на евентуалност – за неправилност на обжалвания съдебен акт. На първо място въззивникът намира, че решението е постановено по нередовна искова молба, тъй като по отношение на предявения в условията на евентуалност иск да бъде признато право на собственост на основание давност, съдът е следвало да изиска от ищците да въведат твърдения върху чий имот е била установена фактическата власт и моментът, в който същата е установена. Според въззивника решението е постановено и при допуснати процесуални нарушения във връзка с доклада по чл. 146 ГПК, доколкото първоинстанционният съд не е дал указания за събиране на доказателства за фактите, касаещи имота в различните периоди от време, а именно за произхода и статута на имота, чия собственост е бил той към момента на установяване на фактическата власт от наследодателите на ищците. Намира, че изследването на тези въпроси е от особено значение, още повече че при уважаването на иска съдът е приел за начален период на установяване на фактическа власт период, различен от твърдения от ищците. На следващо място въззивникът намира, че неправилно решаващият съдебен състав е приел, че процесните идеални части от поземления имот са имали друг собственик, като счита, че по делото се установява обратното. Сочи, че статутът и собствеността на имота към периода 1975-1980 г., от когато съдът е приел, че наследодателите на ищците са установили фактическа власт върху незастроената част от имота, не са изследвани в пълен обем от първоинстанционния съд, а с възприемане на начален период, различен от заявения от ищците, съдът е допуснал и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Застъпено е становище за противоречивост и ирелевантност на съжденията на съда в частта, в която посочва, че имотът никога не е бил одържавяван, не е внасян в ТКЗС, нито пък собственикът и ползвател е бил член на ТКЗС, доколкото съдът сам е приел, че процесните идеални части са станали собственост на ищците чак през 1990 г. В тази връзка въззивникът сочи, че ако до този момент от края на 40-те години действително не е имало данни за друг собственик логично е да не е имало одържавяване, отчуждаване или внасяне в ТКЗС спрямо лице, което не се е легитимирало като собственик. Ето защо намира, че съдът неправилно е приел, че за имота не е съществувала забрана по чл. 86 ЗС и доколкото ищците не сочат доказателства, че имотът е принадлежал на трето лице, включително и такива, които да удостоверяват тях самите като собственици на процесните идеални части, разпоредбата на чл. 6 ЗС (отм.) съставлява основание за придобиване правото на собственост на държавата. Изложени са и съображения по отношение на издадения акт за частна държавна собственост от 07.01.2013 г., който според въззивника е официален свидетелстващ документ и за да отпадне легитимиращото му действие е необходимо да се докаже, че държавата – титуляр на правото на собственост не е собственик. Сочи се, че въпросният акт за частна държавна собственост е издаден на валидно правно основание, като в конкретния случай удостоверява правото на държавата по отношение на процесния имот и същият се ползва с материална доказателствена сила, докато не бъде отменен. Въззивникът намира за недоказан началния момент на твърдяното от ищците владение, като в тази връзка прави подробен анализ на събраните в хода на първоинстанционното производство гласни доказателствени средства. В обобщение посочва, че няма как да се приеме, че наследодателят на ищците е държал и владял имота несъмнено като свой, с намерението да го придобие, което намерение е било заявено чрез такива средства и действия, че да стане достояние на всички, доколкото до този имот е имало неограничен достъп от широк кръг лица. Счита, че обратен извод не може да се направи и от цитирана молба от 27.05.2010 г. за признаване на право на собственост, с която са предявени претенциите върху процесния имот, тъй като същата е останала без резултат, предвид законовата забрана да се придобиват имоти – държавна собственост. Предвид изложеното е отправена молба до настоящата инстанция за отмяна на първоинстанционното решение и постановяване на такова, с което исковата претенция да бъде отхвърлена. В законоустановения срок от въззиваемите К. Б. и Н. Б. е постъпил отговор на въззивната жалба, подаден чрез адв. С. Д., с който е взето становище за неоснователност на същата. Намират за правилен извода на районния съд, че за процесния имот не е съществувала забрана за придобиването му по давност, тъй като по делото се е установило, че същият няма земеделски характер, доколкото е застроен с жилищна и стопански сгради и се ползва като двор. Солидаризират се и със съжденията на решаващия съдебен състав, че наследодателите на ищците са установили фактическа власт върху незастроената част на имота в периода 1975-1980 г., като в продължение на 10 години са го владели явно и необезпокоявано, следователно са придобили по давност спорната част от имота. Според въззиваемите неоснователни са и доводите за недопустимост на насрещната страна, като в тази връзка посочват, че първоинстанционният съд е извършил пълен и точен доклад, а въведените обстоятелства, на които се основава искът са били конкретни в достатъчна степен както за определяне на правното основание на претендираното право на собственост, така и за организиране на защитата на ответника. Не споделят и възражението на въззивника относно началния момент на установяване на фактическа власт в имота, като излагат, че първоинстанционният съд е приел период, включващ този посочен от ищците, с оглед на което намират, че няма различен период от заявения с исковата молба. Застъпена е теза, че посочването на общо нормативно основание в акта за държавна собственост не е в състояние да удостовери наличието на такова, по силата на което имотът е бил придобит от държавата и при липсва на каквито и да било доказателства, че спорният имот е бил придобит от държавата чрез настъпване на конкретни факти, реализиращи състава на предвиден в закона придобивен способ, представеният акт не е в състояние да легитимира държавата като собственик на процесния имот. В допълнение сочат, че актът за държавна собственост има констативно действие и при оспорването му в тежест на държавата е да докаже наличието на посоченото в акта основание за придобиване на собствеността. За несъстоятелни намират и оплакванията на въззивника във връзка със събраните в хода на първоинстанционното производство гласни доказателствени средства, като считат, че показанията са логични, последователни и без противоречия с останалите събрани доказателства. Предвид изложеното в заключение е отправена молба до въззивния съд за потвърждаване на първоинстанционното решение като правилно и законосъобразно. Съдът, като прецени становищата на страните и обсъди представените по делото доказателства, приема за установено от фактическа и правна страна следното: Съгласно нормата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси той е ограничен от наведените в жалбата оплаквания с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. При извършена проверка по реда на чл. 269, ал. 1 от ГПК въззивният съд установи, че обжалваното решение е валидно. Районният съд е бил сезиран с искова молба на К. Б. и Н. Б. срещу Държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройство, с която е предявен положителен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено в отношенията между страните, че ищците са собственици при квоти по ½ ид. ч. на 1681/2182 ид. ч. от поземлен имот с идентификатор 14381.6528.7, целият с площ от 2181 кв. м. с адрес в с. Герман, ул. ••••, местността „Курията (Савако) Каракашева воденица“, представляващи дворно място с площ 2221 кв. м., на основание наследство и при условията на евентуалност поради придобиването му по давност. Не могат да бъдат споделени доводите на въззивника за недопустимост на първоинстанционното решение като постановено по нередовна искова молба. Още с исковата молба ищците са навели твърдения, че от придобиването на имота през 1948 г. до 03.11.2011 г. общите им наследодатели са осъществявали владение върху целия недвижим имот, ведно с построените в него сгради. Твърдят още, че наследодателите им са придобили имота въз основа на нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 129, том XII, рег. № 2329, дело 2210 от 27.12.1948 г. и по силата на съдебно решение от 13.09.1957 г., постановено по гр. д. № 1144 по описа на 1954 г. Тоест в исковата молба се съдържат достатъчно надлежни твърдения, за да бъде разгледана. Не са допуснати и нарушения при доклада по чл. 146 ГПК, тъй като първоинстанционният съд е дал достатъчно подробни и ясни указания във връзка с обстоятелствата, които подлежат на доказване и разпределянето на доказателствената тежест. Следва да се посочи още, че обстоятелствата относно произхода и статута на имота, както и чия собственост е бил той към момента на установяване на фактическа власт върху него от наследодателите на ищците подлежи на разглеждане и доказване в хода на исковото производство в зависимост от възраженията на ответника и касае основателността на исковата претенция, а не нейната допустимост. Ето защо според настоящия съдебен състав обжалваното решение е допустимо и следва да се премине към проверка на неговата правилност. Както бе посочено, делото има за предмет положителен установителен иск за собственост на основание наследство и в условията на евентуалност – на основание давностно владение. Държавата с отговора на исковата молба оспорва предявения иск. Твърди, че имотът е държавна собственост и е било невъзможно придобиването му по давност от ищците предвид забраната да се придобиват по давност вещи държавна собственост, установена в чл. 86 ЗС, ред. до 01.06.1991 г., когато отпада забраната за придобиване по давност на вещи частна държавна собственост, и предвид разпоредбата на § 1 ЗДЗС, според която придобивната давност за имоти частна държавна собственост спира да тече от 01.06.1991 г. до 31.12.2022 г. В отговора на исковата молба държавата твърди, че е собственик на спорните части от недвижим имот на основание чл. 6 ЗС в първоначалната му редакция, тъй като имотът не е имал друг собственик. От фактическа страна съдът намира следното: От нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 129, том XIII, рег. 2329, дело № 2210 от 1948 г. се установява, че Х. К. Б. и Н.И.Ц. са закупили нива-зеленчукова градина, находяща се в землището на с. Герман, местността „Курията (Савако) Каракашева воденица“ от около 500 кв. м., заедно с построената на нея къща от 26 кв. м. при съседи на мястото: К.Я., Б.С., Общинска мера и вада. С решение на Народен съд от 13.09.1957 г., постановено по гр. д. № 1144 по описа за 1954 г. гореописаният имот, заедно с построените в него малка къща и други стопански сгради, е поставен в дял на Х. Б.. Съгласно удостоверение за наследници № 231 от 29.10.2009 г. Х. К. Б. е починал на 09.02.2004 г., като е оставил за свои наследници съпругата си П. Б. и ищците по делото – негови син и дъщеря. Видно от удостоверение за наследници № 0124 от 11.07.2011 г. П. Б. е починала на 03.07.2011 г., оставяйки за свои наследници своите деца – Н. Б. и К. Б.. Съгласно представената Скица на поземлен имот № 15-1093935- 20.09.2022 г. процесният имот представлява поземлен имот с идентификатор 14831.6528.7 по КККР, одобрени със Заповед № РД-18-37/04.07.2011 г. с последно изменение от 01.11.2017 г., с адрес на имота: село Герман, район Панчарево, с площ от 2181 кв.м., трайно предназначение на територията: земеделска и начин на трайно ползване: за друг вид застрояване. Видно от същата скица в имота попадат сграда с идентификатор 14831.6528.7.1 със застроена площ 81 кв.м., на 2 етажа, с предназначение: жилищна сграда, еднофамилна; сграда с идентификатор 14831.6528.7.2 със застроена площ 24 кв.м., на 1 етаж, с предназначение: селскостопанска сграда и сграда с идентификатор 14831.6528.7.3 със застроена площ 32 кв.м., на 1 етаж, с предназначение: селскостопанска сграда. По делото е представено удостоверение от 31.08.1970 г. на ОНС Горубляне, от което се установява, че Х. Б., както и неговите родители не са били членове на ТКЗС, както и, че имотът им, намиращ се в землището на с. Герман от около 1500-1600 кв. м. не влиза в блоковете на ТКЗС, няма държавен произход, не е одържавяван, а е получен по наследство. Обстоятелството, че Х. Б. не е член на ТКЗС, както и че имотът му, съставляващ пл. № 7 по плана на с. Герман, на ул. „9-ти септмври“ № 99А, не влиза в блока на стопанството, се установява и от представеното удостоверение от 17.07.1989 г. на КБ „Октомврийска заря“ – Горубляне. Представено е и удостоверение на Горублянски общински народен съвет от 03.9.1970 г., видно от което на името на Х. Б. има записано в инвентарната книга за недвижим на с. Герман къща с дворно място от 900 кв. м. Представено е също така удостоверение с изх. № ВС-01/2053/27.11.2009 г., издадено от МЗХ, Общинска служба „Земеделие“ – Панчарево, видно от което за поземлен имот № 7 с площ 2221 кв.м. в землището на Герман, няма данни за реституционни претенции, същевременно имотът не попада на територията на стопански двор, държавен поземлен фонд и не е даден под аренда. По делото са представени 3 броя молби-декларации за признаване право на собственост върху процесния недвижим имот чрез извършване на обстоятелствена проверка – от 03.09.1970 г. и от 14.07.1989 г. от 14.07.1989 г., подадени от Х. Б., както и от 25.05.2010 г., подадена от П. Б. и ищците по делото. На 07.01.2013 г. за 1681/2182 ид. ч. от процесния имот е съставен акт № 08122 за частна държавна собственост с посочено основание за актуването чл. 68, ал. 1, чл. 3, т. 5 и чл. 71, ал. 1 ЗДС, вр. чл. 103 и чл. 104 от ППЗДС. По делото е представено удостоверение от СО – район „Панчарево“, видно от което поземлен имот с пл. № 7 е извън регулационния план на село Герман и е извън Плана на новообразуваните имоти за землището на с. Герман. От писмо на СО, направление „Архитектура и градоустройство“ е видно, че ПИ № 7 е заснет и нанесен в кадастрален лист Г-8-6-В, село Герман от основата снимка на територията през 1979 г. В регистърната книга към кадастралния план на с. Герман за имота е записан Х. К. Б. без данни за документ за собственост. През 1998 г. по координати на поземлената комисия е нанесен имот с пл. № 733 и е променена южната граница на имот № 7, а през 2001 г. пак по координати на поземлената комисия е нанесен имот с пл. № 781 и е променена западната граница на имот с пл. № 7. Представена е справка за имот с пл. № 7, идентификатор 75263.6101.9, графична площ 2221 кв.м., собственици Х. К. Б. и са описани съседите, както и разписен лист, в който под имот № 7 е вписан Х. К. Б. без посочен акт за собственост. От заключението по приетата съдебно-техническа експертиза се установява, че за територията на процесния имот кадастралният план е от 1979 г., като в разписния лист в имот с пл. № 7 е записано двор на Х. К. Б., като съседни имоти са: от север – имот с пл. № 88, записан двор Л.Д. и др.; от запад – имот с пл. № 781, записан на С.Д.С.; от юг – имот с пл. № 733, записан на наследниците на В.С. и от изток – улица. Процесният имот е в кв. 54А от РП на село Герман, одобрен със Заповед № РД-50-09- 324/15.10.1985 г. на гл. архитект на гр. София, но за имота няма одобрена дворищна регулация. Планът за възстановяване на бившите земеделски земи в землището на село Герман е в сила от 02.04.1999 г. Процесният имот с пл. № 7 е част от имот № 24 в м. „Каракашева воденица“ с обща площ 10714 кв. м. Въз основа на установеното вещото лице е дало заключение, че най-стария кадастрален план за местността е от 1979 г. За територията има старо летене от 1954 г., но в територията около процесния имот не се виждат граници на имотите поради лошо качество на снимката. На приложено копие от аероснимка № 8346/1954 г. в очертания бяла окръжност се виждат съществувалите в имота сгради. От изток границата на имота не е затворена, а западната граница минава близо до съществуващите сгради. Сегашната ограда е на 11, 62 м на запад от сграда ПМС. На топографската карта се вижда, че от запад на процесния имот е имало зеленчукови градини. Вещото лице не е установило причините за промяната в площта на имота, тъй като липсват стари графични материали. На копие от едромащабна топографска карта от 1956 г. се вижда, че границата от запад е била близо до сградите в дворното място. След извършен оглед, вещото лице е установило, че имотът е ограден с мрежа, която е отразена на извършеното контролно заснемане от „Геокад 93“ на л. 42. От свидетелските показания на свидетеля Р. К. – съсед, който познава ищците от деца, се установява, че ищците живеят със семейството си в процесния имот от 80-те години на миналия век, като същият бил заграден с ограда, а майка им и баба им садили дървета и зеленчуци в двора. Свидетелят не е чувал по отношение на имота да е имало собственически претенции. От показанията на свидетеля Р.П., който също се познава с ищците от деца, се установява, че ищците са живеели в имота заедно със семейството си от 1975- 1976 г. Свидетелят изяснява, че в имота има една стара къща, една по-нова къща и една барака между тях, като останалата част е градина, която са обработвали майката и бабата на ищците. И този свидетел заявява, че не знае някой да е имал собственически претенции по отношение на имота. При така установеното от фактическа страна съдът намира от правна страна следното: Спорният въпрос по делото е дали спрямо процесния имот е приложима забраната за придобиване по давност по чл. 86 ЗС (в редакцията му до 01.06.1996 г.). Отговорът на този въпрос е поставен в зависимост от това дали към момента на актуването на имота като държавен (т.е. към 07.01.2013 г.), последният не е имал друг собственик. Със Закона за държавната собственост (ЗДС) са определени правните основания за придобиване от държавата на право на собственост, като правното основание, въз основа на което държавата придобива право на собственост следва да бъде посочено в АДС. Когато това основание изисква настъпването на конкретен юридически факт или реализиране на сложен фактически състав – завещание, дарение, отчуждаване, реституция, които не настъпват по силата на закона, в акта следва да се посочи и фактическото основание освен правното. Съгласно чл. 5, ал. 1 ЗДС държавата удостоверява възникването, изменението и погасяването на правото си на собственост върху имоти с акт за държавна собственост. Последователна е и съдебната практика, че АДС се ползва с доказателствена сила, съгласно чл. 5, ал. 2 ЗДС, но при оспорване тя може да бъде опровергана, защото самият акт не създава права за държавата (чл. 5, ал. 3 ЗДС). Правото на собственост за нея възниква с реализиране на фактическото и правно основание за придобиване правото на собственост, което при оспорване подлежи на доказване от държавата. Съгласно чл. 6 от Закона за собствеността (ЗС) в първоначалната му редакция (ДВ, бр. 92 от 1951 г.) държавата става собственик на имотите, които придобива по силата на законите, а също така и на имотите, които нямат друг собственик. Тъй като държавата не може да докаже отрицателния факт, че даден имот не е имал друг собственик към момента на актуването, в тежест на този, който оспорва констатациите в акта за държавна собственост, е да установи, че към момента на актуването, имотът е имал собственик. Ако успее да докаже това, имотът не се придобива от държавата и за него не действа забраната за придобиване по давност, установена с нормата на чл. 86 ЗС във всичките й редакции. В процесния случай в съставения АДС № 08122/07.01.2013 г. са актувани 1681/2181 идеални части от поземлен имот с идентификатор 14831.6528.7, целият с площ 2181 кв. м. Като основание за актуването е посочен чл. 68, ал. 1, чл. 3, т. 5 и чл. 71, ал. 1 ЗДС, вр. чл. 103 и чл. 104 ППЗДС. Разпоредбата на чл. 68, ал. 1 ЗДС предвижда, че за имотите – държавна собственост, се съставят аК.е за държавна собственост, а тази на чл. 3, т. 5 – че държавна собственост са имотите и вещите, придобити чрез други способи, предвидени в закон. Тоест в акта е посочено общо правно основание, а като бивш собственик на имота се сочи държавата. Нещо повече – в акта изобщо не е посочено, че става въпрос за имот, който няма друг собственик, за да се приеме че става въпрос за одържавяване на основание чл. 6, предл. 2 ЗС, нито пък този смисъл може да се изведе по тълкувателен път. Едва с отговора на исковата молба процесуалният представител на държавата застъпва становище, че държавата е съставила акта на основание чл. 6 ЗС в първоначалната му редакция, т. е. поради това, че имотът няма друг собственик. Макар в акта като бивш собственик на имота да се сочи държавата, по делото липсват данни на какво основание държавата го е придобила, а същевременно в АДС изрично е отбелязано, че върху поземления имот са построени жилищна и селскостопански сгради. Отделно от това, съгласно заключението на вещото лице, в разписния лист към кадастрален план на с. Герман емисия 1979 г. срещу процесния имот като собственик на имота е записан наследодателят на ищците – Х. К. Б.. Макар в разписния лист да не е посочено основание, въз основа на което последният е записан като собственик на имота, при тези данни не може да се направи извод, че се касае за имот, който няма друг собственик и на това основание е придобит от държавата по силата на закона. В подкрепа на този извод са и свидетелските показания на двамата разпитани свидетели в хода на първоинстанционното производство, доколкото и двамата са категорични, че на имота от 1975-1980 г. са живеели ищците заедно със семейството си и са ползвали терена като двор. От показанията на свидетелите е видно, че още наследодателите на ищците са демонстрирали по отношение на всички намерение за своене – живеели са и са ползвали къщата и двора заедно със семейството си като свои. Като косвено доказателство в подкрепа на този извод могат да послужат и подаваните молби-декларации от 1970 г. насетне за признаване право на собственост върху процесния имот чрез извършване на обстоятелствена проверка. При оборване на формалната доказателствена сила на приложения официален удостоверителен документ – АДС от 07.01.2013 г. следва изводът, че същият не може да послужи като доказателство, че спорният имот е станал държавна собственост, поради което по отношение на него не съществува законовата пречка за придобиването му по давност, по аргумент от чл. 86 ЗС. При липсата на законова пречка за придобиване на процесния имот по давност и при съвкупната преценка на събраните по делото доказателства се налага извод, че наследодателите на ищците са установили фактическа власт върху спорните части от имота в периода 1975-1980 г., като в продължение на 10 години са го владели явно и необезпокоявано. Следователно придобивната давност е изтекла през 1990 г., още когато наследодателите на ищците са били живи и към онзи момент същите са придобили спорната част от имота на основание чл. 79, ал. 1 ЗС. При така изложените съображения съдът приема, че предявеният установителен иск за собственост е основателен и като такъв, правилно е бил уважен от районния съд, поради което първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено. По отговорността за разноски съдът намира следното: При този изход на основание чл. 273 вр. чл. 78, ал. 1 ГПК ищците имат право на разноски за въззивното производство. Със списъка по чл. 80 ГПК се претендират такива за адвокатско възнаграждение в размер на 1500 лева, като са представени и доказателства за реалното им заплащане. При това положение и предвид неоснователността на въззивната жалба, горната сума следва да бъде възложена в тежест на въззивника. Така мотивиран, съдът