Решение № 3644 от 6.7.2023 г. на Софийски градски съд по дело № 11312/2022 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК. С Решение № 2071 от 16.03.2022 г., постановено по гр.д.№ 58876 по описа на СРС за 2021 г., е признато за установено по реда на чл.422 от ГПК, че Р. Д. К. дължи на „Топлофикация София“ ЕАД на основание чл.150 от ЗЕ, вр.чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД сумата от 3323, 23 лв. – главница, представляваща цена на топлинна енергия, доставена в периода 01.05.2017 г. – 30.04.2019 г. и сумата от 33, 96 лв. – главница, представляваща цена на услугата за дялово разпределение за периода от 01.11.2017 г. до 30.04.2019 г., ведно със законната лихва върху главниците, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 09.12.2020 г. до окончателното им изплащане и на основание чл.86, ал.1 от ЗЗД сумата от 515, 36 лв. – законна лихва за забава върху главницата за цена на топлинна енергия за периода 15.09.2018 г. – 02.12.2020 г., както и сумата от 7, 31 лв. – законна лихва за забава върху главницата за цена на услугата дялово разпределение за периода 31.12.2017 г. – 02.12.2020 г., за които суми по ч.гр.д.№ 61787/2020 г. по описа на СРС е издадена заповед за изпълнение на парично задължение. С решението ответникът е осъден да заплати разноски на „Топлофикация София“ ЕАД в размер на 127, 60 лв. в заповедното производство и 1005, 33 лв. – за исковото производство. Решението е постановено при участието на трето лице – помагач на страната на ищеца – „Техем Сървисис“ ЕООД. Производството по настоящото дело е образувано по повод въззивна жалба от Р. Д. К. срещу решението в неговата цялост. Жалбоподателят сочи, че в срока по чл.131 от ГПК е подал писмен отговор, в който е въвел правопогасяващо възражение за изтекла давност за част от процесния период. Сочи, че решението е неправилно, тъй като не била доказана по делото облигационна връзка, възникнала между него и ищеца. Твърди, че облигационното отношение възниквало не от придобиването на право на собственост или вещно право на ползване върху имота, а от момента на подаване на заявлението за откриване на партида, каквото в случая липсвало по делото. Сочи, че е неоснователна и твърдяната от ищеца суброгация между него и фирмата за дялово разпределение. С оглед неоснователността на главните претенции, неоснователни били и исковете за заплащане на мораторни лихви. Моли решението да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което исковете бъдат отхвърлени. Поискал е поради невъзможност да представи доказателство – разписка, да му бъде издадено съдебно удостоверение, което да послужи пред „Български пощи“ ЕАД, за да се снабди с документ, доказващ изпращането на писмо до СРС в срока за отговор по чл.131 от ГПК и получаването му от СРС. В срока по чл.263, ал.1 от ГПК не е постъпил писмен отговор на въззивна жалба от „Топлофикация София“ ЕАД. Не е постъпил отговор от третото лице-помагач. Първоначално, въззивното производство по повод подадената въззивна жалба, е било прекратено и върнато на СРС за извършване на преценка относно наличие на предпоставките за провеждане на процедура по чл.90, ал.5 от ПАС с оглед твърденията на ответника-въззивник, че е подал отговор на искова молба. След извършена проверка, видно от доклад, представен от съдебния администратор на СРС, както и доклад на началник служба „съдебно деловодство I ГО“, се е установило, че в срока по чл.131 от ГПК отговор от ответника не е постъпил. С Разпореждане от 07.12.2022 г., постановено по настоящото дело, е предоставена възможност на жалбоподателя да получи издадено от СРС съдебно удостоверение, което да послужи пред „Български пощи“ ЕАД във връзка с доказване на твърдението му, че е подал писмен отговор на искова молба, но жалбоподателят не се е явил да го получи. Ето защо съдът приема, че отговор по чл.131 от ГПК не е подаден от ответника. Възражението, подадено по реда на чл.414 ГПК, срещу заповедта за изпълнение по чл.410 от ГПК, от ответника, е формално, като същото не е обосновано с твърдения за изтекла погасителна давност, които да бъдат зачетени от съда след предявяване на иска по реда на чл.422 от ГПК. Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми. Съдът намира, че същото е и правилно, като споделя изложените от първоинстанционния съд мотиви, поради което препраща към тях на основание чл.272 от ГПК. Във връзка с доводите във въззивната жалба, е необходимо да се добави следното: Установено е по делото, че процесният имот е бил топлофициран и че сградата - етажна собственост /в която се намира този имот/ е била присъединена към топлопреносната мрежа. От събраните писмени доказателства по делото - нотариален акт № 140 по дело № 4540 от 1974 г., нотариален акт за дарение на недвижим имот от 23.07.1992 г., нотариален акт за учредяване на договорна ипотека от 2006 г., постановление за налагане на възбрана от 08.07.2014 г. по ИД № 717 по описа на ЧСИ К.П. за 2014 г., се установява, че ответникът се легитимира като собственик на недвижимия имот през процесния период. Оплакването, че облигационно отношение с ищеца може да възникне единствено по силата на сключен писмен договор след подадено заявление, съдът намира за неоснователно. Законът за енергетиката /обнародван в ДВ, бр.107 от 09.12.2003 г./ сочи в разпоредбата на чл.149, ал.1, т.6 основния източник, пораждащ облигационно правоотношение, и това несъмнено е писмен договор, сключен при общи условия, по силата на който възникват права и задължения за страните. Законът обаче предвижда и друг начин за възникване на облигационна обвързаност в разпоредбата на чл.153, ал.1 от ЗЕ. В този случай и без лицето да е сключило писмен договор с "Топлофикация София" ЕАД, по силата на тази разпоредба и със самия факт на притежаване на право на собственост, или вещно право на ползване на обект, находящ се в топлофицирана сграда, се счита, че лицето е клиент на топлинна енергия и между страните е възникнало облигационно отношение по силата на закона. Ето защо съдът намира, че ответникът с оглед обстоятелството, че се легитимира като собственик на недвижимия имот през процесния период, спрямо който ищецът претендира, че е доставял топлинна енергия, притежава качеството клиент на топлинна енергия по силата на чл.153, ал.1 от ЗЕ и дължи заплащането ѝ. Оплакването на въззивника за погасяване по давност на част от процесните суми съдът не следва да разглежда, доколкото се установи, че в срока по чл.131 от ГПК писмен отговор на искова молба не е подаден от ответника. Сроковете за въвеждане на защитни материалноправни възражения, каквото е и правопогасяващото възражение за давност, са ограничени във времето. Така ответникът, под страх от преклузия, следва да изчерпи всичките си възражения, с отговора на исковата молба по чл. 131 ГПК - както главните, така и евентуалните- арг. чл. 133 ГПК. С изтичане на срока по цитираната норма, той губи възможност да релевира възраженията, които е могъл и е трябвало да направи. Чл.133 ГПК изрично регламентира предметния обхват на преклузиите, които настъпват с изтичане на срока за отговор на исковата молба. Съгласно т. 4 на ТРОСГТК № 1/13 г. по силата на концентрационното начало в процеса страната не може да поправи пропуските си пред въззивната инстанция, които поради собствената си небрежност е пропуснала да направи пред първата. По отношение на сумите за дялово разпределение: Съгласно чл. 139, от ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна собственост, се извършва по система за дялово разпределение. Дяловото разпределение на топлинната енергия между клиентите в сгради - етажна собственост, се извършва от топлопреносното предприятие или от доставчик на топлинна енергия самостоятелно, или чрез възлагане на лице, вписано в публичния регистър по чл. 139а. Съгласно чл.150 от ЗЕ продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на клиенти на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от комисията. За процесния период са били приложими приетите по делото общи условия, одобрени с Решение № ОУ-1 от 27.06.2016 г. на КЕВР. Съгласно чл.22 от ОУ дяловото разпределение се извършва възмездно от продавача по реда на чл.61 и следв. от НТ или чрез възлагане на търговец, избран от клиентите, като същите заплащат на продавача стойността на услугата за "дялово разпределение", извършена от избрания от тях търговец. Именно тези разпоредби предоставят правото на ответното дружество вместо търговеца, предоставящ услугата, да претендира стойността на таксите за извършеното дялово разпределение от клиентите на топлинна енергия. С оглед изложеното, оплакването на въззивника за липса на възникнало право на ищеца да претендира суми за дялово разпределение, също съдът намира за неоснователно. Съгласно заключенията на съдебно-техническата експертиза и съдебно- счетоводната експертиза, които съдът кредитира поради тяхната обоснованост, логичност и последователност, главницата за доставена топлинна енергия възлиза на 3 357, 19 лв., а мораторната лихва за периода от 31.12.2017 г. до 02.12.2020 г.- 548, 38 лв.. Дяловото разпределение е извършвано от третото лице-помагач, като общият размер на главницата за дялово разпределение е в размер на 33, 96 лв., а лихвата за периода от 31.12.2017 г. до 02.12.2020 г. – 7, 31 лв., поради което първоинстанционният съд правилно е уважил изцяло исковите претенции. Предвид изложените мотиви, решението с оглед правилността му следва да бъде потвърдено. С оглед неоснователността на подадената въззивна жалба, право на разноски има въззиваемата страна, но такива не следва да се присъждат, доколкото нарочно искане от въззиваемия в тази насока не е направено.