Решение № 9006 от 15.5.2026 г. на Софийски районен съд по дело № 54524/2025 г.

Производството е образувано по искова молба на „Лено“ АД срещу Министерство на правосъдието. Ищецът твърди, че с молба от 25.02.2025г. поискал заличаване на отбелязване на договор за особен залог на вземания от 19.08.2024г., вписан в Службата по вписванията – гр. София под вх. № ••••••••/08.10.2024г., като бил постановен отказ от съдията по вписванията. Ищецът обжалвал отказа пред СГС, който бил потвърден. Депозирал жалба до ВКС и с определение от 07.07.2025г. отказът бил отменен и било разпоредено извършване на поисканото отбелязване. Посочва, че в резултат от незаконосъобразния акт на съдията по вписванията претърпял имуществени вреди в размер от 555лв., изразяващи се в сторени разноски за обжалване, от които 500лв. платено адв. възнаграждение и 55лв. държавни такси, които били заплатени на 12.03.2025г., откогато имал право и на лихва за забава в размер от 51,90лв. Счита, че Министерство на правосъдието като възложител носи отговорност за действията на съдията по вписванията. С оглед изложеното, моли ответникът да бъде осъден да му заплати сумата от 555лв., представляваща претърпени имуществени вреди за сторени съдебно-деловодни разходи, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба до окончателното плащане, и 51,90лв., представляваща законна лихва за забава за периода 12.03.2025г. 10.12.2025г. Ответникът е подал отговор на исковата молба в законоустановения срок. Признава, че се явява възложител на работата на съдията по вписванията, но отрича да е извършено противоправно поведение. Счита, че съдията по вписванията е действал изцяло в своите правомощия и в съответствие с вътрешното си убеждение. Отрича да е налице и вина у него. Оспорва ищецът да е претърпял сочените вреди, които да се намират в пряка причинно-следствена връзка с отказа. Твърди, че разноските следва да си останат в негова тежест, тъй като производството е охранително. Оспорва истинността на представения договор за правна защита от 12.03.2025г., като счита, че подписът за възложител не изхода от соченото лице, както и че датата е недостоверна. Съобразно изложеното, моли за отхвърляне на предявените искове. Привлеченото трето лице – помагач на страната на ответника – съдия по вписванията към Служба по вписванията – С. Н. И. Г., е подало становище в предоставения срок, с което оспорва исковете и се присъединява към изложените от ответника съображения. Отрича ищецът да е претърпял вреди и да има право на разноски в охранителното производство. Поддържа, че липсва противоправно и виновно поведение. С оглед изложеното, моли за отхвърляне на предявените искове. Съдът, като съобрази събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира следното от фактическа страна: На 25.02.2025г. ищцовото дружество „Лено“ АД е подало молба до Службата по вписванията – гр. София, с която е поискало заличаване на вписано отбелязване на договор за особен залог на вземания от 19.08.2024г., вписан в СВ – София под вх. № ••••••••/08.10.2024г., относно ипотечното вземане, обезпечено с ипотека, учредена с нотариален акт за учредяване на договорна ипотека, вписан в СВ – София под вх. № •••••••/26.08.2021г. върху 4/6 идеални части от правото на собственост върху самостоятелен обект в сграда с идентификатор № ••••••••••••••••••••. С определение от 25.02.2025г. съдията по вписванията – Н. Н. е отказал да разпореди действия по подадената молба (постановил е отказ), като е изложил съображения на четири страници относно причините за постановяване на отказа. От страна на молителя е подадена жалба срещу отказа на съдията по вписванията, по която е образувано ч. гр. д. № 3325/2025г. по описа на СГС. Жалбата е подадена чрез адв. Н. Х. П., като към нея са приложени платежно нареждане за платена държавна такса от 25лв. (платена по сметка на Агенция по вписванията – л. 24 от делото на СГС) и договор за правни услуги от 12.03.2025г., сключен между „Лено“ АД като клиент (възложител) и адв. П. като адвокат (изпълнител), съгласно който е възложено на адвоката да осъществи правна защита и съдействие, изразяваща се в процесуално представителство по обжалване на отказа от вписване, за което е уговорено възнаграждение от 500лв., което е заплатено в брой в деня на подписване на договора. С определение № 6598/02.04.2025г. Софийски градски съд е оставена без уважение жалбата на молителя. Срещу определението на СГС е подадена касационна жалба от „Лено“ АД чрез адв. П., по която е образувано ч. гр. д. № 1954/2025г. по описа на ВКС. Към жалбата е приложено платежно нареждане за платена държавна такса от 30лв. по сметка на ВКС. С определение № 3549/07.07.2025г. ВКС е допуснал касационно обжалване, отменил е определението на СГС и е разпоредил да се извърши от съдията по вписванията исканото по молбата на „Лено“ АД отбелязване към вписаната договорна ипотека. Определението е окончателно. При горните факти, съдът намира следното от правна страна: Предявен за разглеждане е осъдителен иск с правно основание чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД. Съгласно чл. 49 ЗЗД, този, който е възложил на друго лице някаква работа, отговаря за вредите, причинени от него при или по повод изпълнението на тази работа. Тази отговорност е за чужди противоправни и виновни действия или бездействия. Тя има гаранционно-обезпечителна функция и произтича от вината на натоварените с извършването на работата лица. В ТР № 7/25.04.2013г. по тълк. дело № 7/2012г., ОСГТК на ВКС, е разяснено по задължителен начин характерът на производството по вписване в Службата по вписването. Прието е, че вписването (като родово понятие, включващо вписване в тесен смисъл, отбелязване и заличаване) е едностранно охранително производство, в чиито рамки не е допустимо да се разрешават правни спорове. Касае се акт на безспорна администрация, оказване на съдействие при законосъобразно развитие на граждански правоотношения. Целта е оповестяване на актове, с които се извършват сделки с недвижими имоти, на други актове, които имат значение за вещни права, както и наличието на спорове относно права върху вещи. Законодателят регламентира вписването като вид нотариално удостоверяване съгласно чл. 569, т. 5 ГПК, но това е направено само с оглед субсидиарното прилагане на правилата за охранителните и нотариалните производства и не заличава спецификите на вписването. На такова подлежат и нотариалните актове, с които се прехвърлят или които констатират вещни права, а при тяхното съставяне правилата за извършване на нотариални удостоверявания са адресирани към друго длъжностно лице – нотариуса, който е съставил акта. Именно той е бил длъжен да провери противоречи ли сделката, която е сезиран да удостовери, на закона и добрите нрави. Съдията по вписванията не е орган, който има правомощия да контролира дейността на нотариуса, а ако се приеме, че и той е овластен с правото да проверява съответствието на сделката с императивни законови правила или добрите нрави, фактически до такъв резултат би се достигнало. Като се има предвид основната цел на вписването – осигуряване на публичност и противопоставимост, то не може да се възложи на съдията по вписванията да проверява материалноправните предпоставки на вписания акт. Ако този акт страда от някакви пороци, оповестяването му улеснява защитата срещу тях, защото дава възможност на заинтересованите да се запознаят със съдържанието на акта и при наличие на правен интерес – да го атакуват пред съда. Именно в рамките на спорното съдебно производство могат в пълна степен да бъдат осигурени правата на всички засегнати от вписания акт лица и спорът да бъде решен със сила на пресъдено нещо. Такъв спор пред съдията по вписванията не може да бъде заявен, нито пък той би имал право да откаже вписване под предлог, че съществуването на такъв спор му е известен или защото би могло да възникне такъв. В ТР е посочено още, че вписването е регламентирано като вид нотариално удостоверяване съгласно чл. 569, т. 5 ГПК, но дори когато подлежащият на вписване акт е нотариален, вписването не е част от нотариалното производство, а самостоятелно такова. Въпросът доколко удачен се е оказал подходът на законодателя с формулировката на чл. 569, т. 5 ГПК е спорен в теорията, но това, което е безспорно, е, че вписването има специфики в сравнение с останалите охранителни производства. То не завършва със самостоятелен акт, защото съдията по вписвания не извършва нотариално удостоверяване в тесен смисъл на думата, неговото съдействие при упражняване на граждански права се свежда до волеизявление, което нарежда вписването на съответния акт. Видно от изложеното, съдията по вписванията е органът, който ръководи производството и постановява крайния акт по него, а молител се явява това лице, което представя за вписване акта и претендира, че има право да получи дължимото от съдията по вписванията съдействие. В охранителните производства молител се явява заинтересованото лице (чл. 531, ал. 1 ГПК) - онова, което има интерес да сезира ръководещия производството орган и да поиска от него дължимото съдействие за осъществяване на граждански правоотношения. Това общо правило не може да не важи и в производството по вписване, независимо от спецификите на последното. От изложеното следва, че производството, което протича пред съдията по вписванията, има характер на охранително такова, спрямо което приложение намират правилата на ГПК. Според чл. 531, ал. 1 ГПК, охранителното производство започва с писмена молба от заинтересованото лице, а според чл. 537, ал. 1 ГПК актът, с който молбата за издаване на искания акт се уважава, не подлежи на обжалване. Това е логично, тъй като е удовлетворен интересът на молителя и липсва лице, което да обжалва акта, предвид че производството се развива едностранно. Според чл. 541 ГПК, разноските по охранителните производства са за сметка на молителя. От това следва, че разноските по всички видове охранителни производства остават за сметка на молителя, освен ако в специален закон не е предвидено друго, като в случая не е предвидено изключение относно охранителното производство по вписване, което се развива пред съдията по вписванията. В практиката на ВКС (Определение № 615/23.11.2022г. по ч. т. д. № 2297/2022г., Т. К., ІІ Т. О. на ВКС и др.) е разяснено по случай производството по чл. 25 ЗТРЮЛНЦ, което е сходно, че отговорността за разноски е присъща само на спорните съдебни производства, в които право на разноски има страната, в чиято полза е разрешен правният спор. Производството по чл. 25 ЗТРЮЛНЦ не е спорно, а е охранително производство по смисъла на чл. 530 ГПК и Агенцията по вписванията няма качеството на страна в това производство, като всички процесуални възможности, предвидени по отношение на нея (подаване на отговор по жалбата, представяне на доказателства, информиране за решението на съда), са обусловени от възложената й със ЗТРРЮЛНЦ компетентност. Следователно, след като се касае за охранително производство, то и отговорността за разноски, следва да се прилага съобразно общото за всички охранителни производства правило на чл. 541 ГПК, а именно, че разноските са за сметка на единствената страна в производството, т. е. за молителя. Едностранният характер на производството по чл. 25 ЗТРРЮЛНЦ е несъвместим с отговорността за разноски, като разпоредбата на чл. 25, ал. 6 ЗТРРЮЛНЦ не следва да се прилага буквално, а корективно във връзка с общото за всички охранителни производства правило на чл. 541 ГПК, съгласно което разноските са за сметка на единствената страна в производството – молител, съответно заявител. – Определение № 570/20.07.2023г. по ч. т. д. № 1068/2023г., II ТО на ВКС. Аналогично разрешение е дадено в Определение № 1841/08.04.2026г. по ч. гр. д. № 4978/2025г., Г. К., ІІ Г. О. на ВКС, което разглежда именно производство по отказ от вписване от съдия по вписванията и неговото обжалване. Прието е, че нотариалните производства, в т.ч. и вписванията на нотариални актове, са от рода на едностранните охранителни производства. Те са уредени с разпоредбите в част VI на ГПК, като глава 49 от същата, озаглавена "Общи правила" /чл. 530 - чл. 541 вкл./, съдържа съдопроизводствени правила, с приложимост за всички охранителни производства. Съгласно разпоредбата на чл. 541 ГПК разноските по охранителните производства са за сметка на молителя. Този законов текст се отнася както до разноските при вписване на нотариални актове, така и относно разноските при обжалване на отказите за тяхното вписване от страна на съдията по вписванията. С оглед изложеното и обстоятелството, че молителят в охранителното производство няма право на присъждане на разноски и същите остават в негова тежест, настоящият съдебен състав намира, че сторените от него такива не могат да бъдат приети като имуществена вреда, която да подлежи на обезщетяване. Следва да се има предвид, че направеното от ищеца цитиране на практика на ВКС не е коректно, тъй като в посочените определения се обсъжда дали по принцип Министерство на правосъдието носи отговорност за вреди от действия на съдията по вписванията, а не конкретно за вреди от направени разноски по обжалване на отказ. Настоящият съдебен състав, в съответствие с практиката на ВКС, не отрича възможността Министерството да отговаря за причинени вреди, но не и такива под формата на разноски в охранително производство по чл. 531 ГПК, включващо и обжалване пред съда. След като страната няма право на такива разноски в самото производство, то на още по-голямо и силно основание не би могла да ги претендира като имуществени вреди, доколкото изначално е изключена възможността му да търпи вреди под такава форма, защото същите са предвидени винаги да остават за негова сметка. За пълнота на изложението следва да се посочи, че по делото не е установено по несъмнен начин авторството на изявлението за възложител върху договора за правни услуги, което е оспорено своевременно. Следва да се има предвид, че представената декларация не може да послужи като доказателство в тази насока, тъй като изхожда от законния представител на ищеца – изпълнителния директор и го ползва, а признанията имат доказателствена стойност само когато обективират неизгодни за страната факти. Недопустимо е и в хода на производството съдът да указва на страните дали ангажираните от тях доказателства са достатъчни за установяване на твърдените факти, каквото искане е отправено в депозираните молби, тъй като тези изводи се правят в съдебното решение. Следва да бъде посочено още, че таксата от 25лв. за жалбата срещу отказа на съдията по вписванията /л. 17/ не е внесена по сметка на Софийски градски съд, където е дължима, а по сметка на Агенция по вписванията. Така заплатена, същата подлежи на възстановяване, тъй като таксата при обжалване се дължи към органа, който разглежда жалбата (в случая СГС). Ето защо, този разход не би могъл да се приеме за вреда спрямо ищеца. По изложените съображения, настоящият съдебен състав намира, че предявените искове подлежат на отхвърляне. Цитираната и служебно известна на съда практика на окръжни съдилища няма задължителен характер и не се споделя от настоящия състав, тъй като влиза в противоречие със законовия текст и цитираната в настоящото решение практика на ВКС. При този изход на спора, право на присъждане на сторените разноски има ответникът, който претендира юрк. възнаграждение, определено от съда на основание чл. 78, ал. 8 ГПК на 51,13 евро. Третото лице – помагач няма право на разноски съгласно нормата на чл. 78, ал. 10 ГПК, поради което такива не следва да му се присъждат. Воден от горното, съдът