Решение № 29 от 10.1.2024 г. на Апелативен съд - София по дело № 2436/2023 г.

Производството е по реда на чл.258-чл.273 от ГПК. Ответникът в първоинстанционното производство ЗАД „ОЗК- ЗАСТРАХОВАНЕ“ АД и в срока по чл.259, ал.1 от ГПК (препис от решението е връчен редовно на 24.04.2023 г., а въззивната жалба е подадена на 05.05.2023 г.) обжалва Решение № 1931/14.04.2023 г., постановено по гр.д. № 1300/2022 г. по описа на Софийски градски съд, І-2 състав, изцяло в осъдителната му част, с която съдът го е осъдил да заплати на основание чл.432, ал.1 от КЗ на В. К. В. сумата от 35 000 лв.-обезщетение за неимуществени вреди следствие на увреждания от ПТП от 08.03.2021 г., както и сумата от 2 756, 44 лв.-имуществени вреди от същото застрахователно събитие, ведно със законната лихва върху двете присъдени главници, считано от 16.04.2021 г. до окончателното изплащане, както и в частта на присъдените разноски, следствие на уважените части от предявените искове. Въззивната жалба е подадена чрез процесуален представител адвокат И. Т. с надлежно учредена представителна власт с пълномощно приложено на л.46 и л.47 от първоинстанционното дело. Въззивникът-ответник е внесъл дължимата държавна такса с вносен документ от 04.05.2023 г. Предвид горното въззивната жалба е редовна. Въззивникът ответник поддържа, че решението в обжалваната му част е неправилно поради съществено нарушение на материалния закон и на съдопроизводствените правила. Твърди се, че сключеното споразумение по н.о.х.д. № 14621/2021 г. по описа на СРС не влиза в обхвата на разпоредбата на чл.300 от ГПК, тъй като е опорочена процедурата за неговото сключване, изразяваща се в сключване на споразумение без да се възстановят или обезпечат имуществените вреди претърпени от В. В.. Твърди се, че тъй като ищецът няма как да се защити срещу порочно наказателно споразумение, то и СГС не е следвало да го приема за задължително. Ответникът счита още, че не е доказан по безспорен начин фактическият състав на деликтната отговорност по чл.45 от ЗЗД. Твърди, че с оглед възраженията изложени в по- горния смисъл, не е налице влязла в сила присъда по отношение на водача на лекия автомобил. На следващо място се твърди, че съдът неправилно е приложил чл.52 от ЗЗД. Твърди се, че по делото не е изследван правилно доказателствения материал, което е довело до неправилно заключение на съда, че съпричиняване не е налице. Поддържа се, че първоинстанционният съд не обосновава извода, относно това как К. Н. е могъл да предотврати удара, независимо от скоростта на движение на ищцата. Твърди се, че исканото обезщетение за неимуществени вреди е прекомерно завишено. Във връзка с така въведените с въззивната жалба възражения, ответникът развива в същата подробни аргументи по съществото на спора. Моли съда да отмени решението в обжалваната му част и вместо него постанови друго, с което да отхвърли изцяло исковите претенции, евентуално да присъди по-нисък размер на обезщетението. В законоустановения срок по чл. 263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор от въззиваемата по тази жалба страна-ищцата В. К. В. чрез процесуалния й представител адвокат Б.. Оспорва въззивната жалба като неоснователна и недоказана по подробни аргументи изложени в отговора. Моли съда да постанови решение, с което да отхвърли въззивната жалба на ответника и да присъди на въззиваемата ищца направените от нея разноски. В срока по чл.263, ал.2 от ГПК (препис от въззивната жалба на ответника е връчен на ищцата на 15.05.2023 г., а насрещната въззивна жалба е подадена на 29.05.2023 г.) ищцата в първоинстанционното производство В. К. В. обжалва Решение № 1931/14.04.2023 г., постановено по гр.д. № 1300/2022 г. по описа на Софийски градски съд, І-2 състав, в частта му, с която съдът е отхвърлил иска на ищцата за неимуществени вреди за сумата от 35 000 лв., представляваща разликата между присъдената сума от 35 000 лв. до пълния претендиран размер от 70000 лв., както и в частта, с която е отхвърлен предявения акцесорен иск за лихва върху същата сума. Въззивната жалба е подадена чрез процесуален представител адвокат Б. с надлежно учредена представителна власт с пълномощно приложено към първоинстанционното дело на л.5. Въззивницата-ищца е освободена от държавна такса на основание чл.83, ал.1, т.4 от ГПК. Предвид горното въззивната жалба е редовна. Въззивницата ищца поддържа, че съдът неправилно е оценил всички събрани по делото доказателства относно изживените и изживявани все още от ищцата болки и страдания, поради което е достигнал до неправилен фактически и правен извод, като е приел, че присъденото в полза на ищцата застрахователно обезщетение е справедливо. Развива подробни съображения по същество на спора. Моли съда да отмени решението в обжалваната част и да присъди на ищцата претендираното от нея в пълен размер от 70 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва от 16.04.2021 г. Адвокат Б. претендира да й бъде присъдено адвокатско възнаграждение по реда на чл.38, ал.2 от ЗА и за двете инстанции, като се вземе предвид, че е регистрирана по ЗДДС. С отговора на насрещната въззивна жалба-ответникът ЗАД „ОЗК- Застраховане“ АД оспорва същата, като счита че наведените с нея твърдения са необосновани, а по същество и не основателни. С оглед на така постъпилите въззивни жалби Решение № 1931/14.04.2023 г., постановено по гр.д.№ 1300/2022 г. по описа на Софийски градски съд, І-2 състав е влязло в сила само в отхвърлителната част на иска за имуществени вреди за разликата над присъдената сума от 2756, 44 лв. до претентираната от 2 775, 02 лв. Предмет на настоящото въззивно производство е и частна въззивна жалба на адвокат Е. Б. срещу Определение № 7272/14.06.2023 г., постановено по реда на чл.248 от ГПК, с което първоинстанционният съд е отхвърлил молбата от 24.04.2023 г. с искане за изменение на постановеното по делото решение в частта за разноските и присъждане на адвокат Б. на адвокатско възнаграждение в по-голям размер. Поддържа се, че съдът неправилно е изчислил дължимото възнаграждение по отменените текстове на Наредба № 1. Моли съда да отмени обжалваното определение и да присъди на адвокат Б. адвокатско възнаграждение в размер, изчислен съобразно актуално действащите разпоредби. Ответникът по тази жалба я оспорва като неоснователна и моли съда да я остави без уважение. В открито съдебно заседание въззивницата-ищца чрез своя процесуален представител оспорва въззивната жалба на ответника и моли съда да не я уважава, съответно поддържа своята насрещна въззивна жалба и моли съда да постанови решение, с което да отмени първоинстанционното решение в обжалваната част и да увеличи размера на присъденото обезщетение. Поддържа частната си въззивна жалба. Адвокат Б. претендира адвокатско възнаграждение на основание чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата. Оспорва като прекомерно заплатеното от ответника адвокатско възнаграждение. В открито съдебно заседание възивникът-ответник чрез процесуалния си представител поддържа своята въззивна жалба и моли съда да я уважи, оспорва насрещната въззивна жалба на ищцата по подробни аргументи изложени в отговора. Претендира разноски, съобразно представен списък по чл.80 от ГПК. Апелативен съд-София, 8-ми граждански състав състав, след преценка по реда на въззивното производство на твърденията и доводите на страните и на събраните по делото доказателства, намира следното от фактическа страна: Софийски градски съд е бил сезиран с обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 432, ал.1 от КЗ, в сила от 01.01.2016 г., във връзка с чл.45 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД предявени от В. К. В. против „Застрахователно акционерно дружество ОЗК-Застраховане“ АД. От събраните пред първоинстанционния съд доказателства, въззивният съд приема за установени и доказани следните факти и обстоятелства: С одобрено от съда протоколно определение от 17.11.2021 г. по н.о.х.д. № 14621/2021 г. по описа на СРС, НО, 116 състав К. К. Н. е признат за виновен в това, че на 08.03.2021 г. около 19, 55 часа в гр.София, при управление на л.а.м. „Киа Сеед“ с рег.№ ••••••••, по пътното платно на ул. „Сан Стефано“, с посока на движение от ул. „Шипка“ към бул. „Васил Левски“, в района на кръстовището с ул. „Оборище“, на прилежащата към кръстовището пешеходна пътека, пресичаща ул. „Оборище“, обозначена с пътна маркировка М8.1. и с пътен знак Д17 от ППЗДвП, нарушил правилата за движение по пътищата-, чл.5, ал.2, т.1, чл.116, чл.119, ал.1 от ЗДвП, като не пропуснал пресичащата от дясно на ляво спрямо посоката на движение на автомобила пешеходка В. К. В., реализирал ПТП с нея и по непредпазливост й причинил средна телесна повреда, изразяваща се в неразместено счупване на четвърта предноходилна кост на десния крак, под главичката й, която повреда е реализирала трайно затрудняване на движенията на десния долен крайник за период по-голям от 30 дни и деянието е извършено на пешеходна пътека. Между страните не е било спорно, че към 08.03.2021 г. за лек автомобил марка „Киа Сеед“ с рег.№ •••••••• е имало валидна задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ при ответното дружество, обективирана в застрахователна полица № BG/23/320003080791 с валидност от 08.12.2020 г. до 07.12.2021 г. След произшествието ищцата е прегледана в Спешно отделение на УМБАЛ „Царица Йоанна-ИСУЛ“ ЕАД, извършено е образно изследване, от което са установени данни за субкапитална фрактура на четвърта метатарзална кост дясното стъпало. Ищцата е отказала гипсова имобилизация, поради което е поставена стегната превръзка с дадени указания да не натоварва десния долен крайник и да приема обезболяващи при необходимост. Ищцата не е постъпвала за болнично лечение. На 18.03.2021 г. пострадалата ищца посещава ортопедично-травматологичен кабинет за консултация. Констатирана е палпаторна болезненост в зоната на главичките на метатарзалните кости. При преглед на 22.04.2021 г. е констатиран оток, палпаторна болка в дясно ходило и дясна подбедрица, повишен кожна температура, запазен обем на движения придружен с болка. Назначени кинезитерапия и други процедури. При преглед на 14.05.2021 г. е констатирано палпаторна болезненост в областта на дясното ходило, оток, походка с анталгично накуцване, налага се използване на бастун, ограничени и болезнени движения в МТФ стави на засегнатото ходило. От приетото по делото и неоспорено заключение на СМЕ се установява, че при процесното ПТП ищцата е получила неразместено счупване на четвърта предноходилна кост на десния крак, под главичката й. Проведено е консервативно лечение, чрез имобилизация на дясно ходило и дясна глезенна става с ортезно средство за 43 дни. След сваляне на имобилизацията е проведен курс физиотерапия и рехабилитация. Като последици от това увреждане, вещото лице сочи спадане на напречния свод на дясното ходило и разширяване на предната част на дясно ходило, което се дължи на отслабване на мускулатурата и загуба на еластичност на връзките на ходилото, вследствие на имобилизацията. При ищцата това състояние на ходилото е с постоянен характер. Обичайният възстановителен срок е около три месеца. Вещото лице установява, че с оглед приетите по делото финансови документи, направените от ищцата разходи са във връзка с проведеното лечение с изключение на два продукта - мицеларна вода за лице и трахизан, които нямат връзка с проведеното лечение на описаното увреждане при ищцата. Пред първоинстанционния съд и за установяване на претърпените от ищцата неимуществени вреди, са събрани свидетелските показания на Д. М., която установява, че преди катастрофата ищцата била весел, жизнерадостен човек и работохолик, непрекъснато карала кола, защото заедно със свидетелката обикалят цяла България, във връзка с работата им по европейски програми и проекти на различни общини. След катастрофата, ищцата първо имала много болки, не можела да ходи в командировка, което й се отразило не само психически, но и финансово. Ищцата не можела да шофира, защото кракът й много се подувал. Все още се възстановява от счупването, непрекъснато ходи на физиотерапии. Заради обездвижването ищцата имала проблеми със самообслужването, като първите 40 дни свидетелката я хранела и се грижела за нея, защото ищцата живее сама. Ищцата била много активен човек и винаги била облечена и обута елегантно, а сега вечно търси някакви платнени обувки, меки, защото други не може да обува. Преди инцидента ищцата спортувала активно - плуване и фитнес. Сега не може да плува, защото кракът веднага я заболява. От приетото по делото заключение на комплексна СМЕ и САТЕ се установява, че мястото на удара на пешеходката е върху пешеходната пътека на платното за движение на ул. „Оборище“. Пешеходката ако се е огледала преди да предприеме пресичане на платното за движение и по време на пресичането, има възможност да види приближаващия автомобил и да спре преди да навлезе в коридора на движение на този автомобил. При така установената по-горе фактическа обстановка първоинстанционният съд е приел, че са налице са предпоставките за уважаването на исковете и ги уважил съответно за сумата от 2756, 44 лв.- имуществени вреди и 35 000 лв.-неимуществени. Приел за неоснователно въведеното от ответника възражение за принос от страна на ищцата. При така установената фактическа обстановка въззивният съд приема следното от правна страна: Въззивната жалба и насрещната въззивна жалба са подадени в сроковете съответно по чл.259, ал.1 и чл.263, ал.2 от ГПК от легитимирани да обжалват страни-ответникът и ищцата в първоинстанционното производство и са насочени срещу валиден и допустим съдебен акт, подлежащ на обжалване, съгласно чл.258, ал.1 ГПК. В този смисъл подадените въззивни жалби са процесуално допустими. На основание чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част. По останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата. Обжалваното решение е валидно и допустимо. От правна страна предявеният иск за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди, съдът квалифицира по чл.432, ал.1 от КЗ, в сила от 01.01.2016 г., във връзка с чл.45 от ЗЗД. На първо място така предявените искове са процесуално допустими. На 16.04.2021 г. ищцата е предявила извънсъдебно претенцията си пред ответното дружество, като в законоустановения тримесечен срок по чл.496, ал.1 от КЗ, изтекъл на 16.07.2021 г., ответникът не е определил и не е изплатил застрахователно обезщетение. Исковете са предявени пред първоинстанционния съд на 09.02.2022 г. т.е. след изтичане на законоустановения тримесечен срок, поради което се явяват процесуално допустими. Отговорността на застрахователя е функционално обусловена и по правило тъждествена по обем с отговорността на делинквента. За да се ангажира отговорността на застрахователя по чл. 432, ал. 1 от КЗ е необходимо към момента на увреждането да съществува валидно застрахователно правоотношение, породено от договор за застраховка "Гражданска отговорност", между прекия причинител на вредата и застрахователя. Наред с това следва да са налице и всички кумулативни предпоставки от фактическия състав на чл. 45 от ЗЗД, пораждащи основание за отговорност на прекия причинител - застрахован спрямо увредения за обезщетяване на причинените вреди. С оглед подадената от ответника въззивна жалба и въведените с нея възражения, всички кумулативни предпоставки за ангажиране отговорността на застрахователя са спорни между страните, с изключение на съществуващото валидно застрахователно правоотношение за увреждащия автомобил. По силата на сключения договор, застрахователят се задължава да покрие в границите на застрахователната сума отговорността на застрахования за причинените от него на трети лица имуществени и неимуществени вреди. Фактът на тяхното настъпване, вината на причинителя, както и обстоятелството, че те са в резултат от покрит риск по застраховката "Гражданска отговорност", са безспорно установени, както правилно е приел и първоинстанционния съд. Авторството, виновното и противоправно поведение на водача на лек автомобил марка „Киа Сеед“ с рег.№ ••••••••, в пряка причинна връзка от което, ищцата е получила неразместено счупване на четвърта предноходилна кост на десния крак, под главичката й, са установени с одобреното от съда с протоколно определение от 17.11.2021 г. по н.о.х.д. № 14621/2021 г. по описа на СРС, НО, 116 състав, споразумение за решаване на делото. На основание чл. 383, ал.1 от НПК, одобреното от съда споразумение за решаване на делото има последиците на влязла в сила присъда. А на основание чл.300 от ГПК, влязлата в сила присъда на наказателния съд е задължителна за гражданския съд, който разглежда гражданските последици от деянието, относно това, дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца. Осъществяването на ПТП на пешеходна пътека от обвиняемия е елемент от обективния състав на престъплението по чл.343, ал.3, предл.последно от НК, за което е осъден, поради което попада в пределите по чл. 300 ГПК на задължителната сила на присъдата. Недопустимо е в рамките на настоящото производство, гражданския съд да решава въпроса относно законосъобразността на споразумението, да не зачита същото и да приеме при реализирана наказателна отговорност при посочена по-горе правна квалификация, за което престъпление водачът се е признал за виновен, в рамките на настоящото гражданско производство да приеме, че водачът е невинен по повдигнатото му обвинение, респ. че пътно- транспортното произшествие не е настъпило на пешеходна пътека. В този смисъл са Решение № 150 от 22.11.2011 г. на ВКС по т. д. № 1147/2010 г., II т. о., ТК, Решение № 22 от 1.04.2009 г. на ВКС по т. д. № 328/2008 г., II т. о., ТК. Не е вярно твърдението на въззивника-ответник, че същият не е могъл да се защити срещу споразумението, доколкото относно вредите на пострадалото лице вследствие на настъпилото ПТП и размера на обезщетението, одобреното от съда споразумение за прекратяване на наказателното производство не се ползва със сила на присъдено нещо по отношение на застрахователя от една страна. От друга страна, в решение № 53/2.11.1981 г. на ОСНК на ВС, е прието, че силата на пресъдено нещо се разпростира досежно всички признаци на престъпния състав и досежно правната квалификация на деянието, и поради това може да се противопостави на всички, по отношение на визираните в чл. 372, ал. 2 НПК /отм./, съответно в чл. 413, ал.2 от НПК от 2005 г. констатации, макар и да не са участвали в наказателния процес. Т.е. противно на твърденията на въззивника-ответник и с оглед посочената по-горе съдебна практика, част от нея задължителна за съда, влязлата в сила присъда, на която се приравнява и одобреното съда споразумение за решаване на делото е задължителна и може да се противопостави на застрахователя. Ето защо всички възражения на ответника за неоснователност на исковата претенция се явяват неоснователни. На следващо място спорът в настоящото въззивно производство между страните е и досежно размера на дължимото застрахователно обезщетение. Възраженията и на двете страни във връзка с определения от първостепенния съд размер на обезщетението за неимуществени вреди, са неоснователни. Неоснователно е и въведеното от въззивника-ответник възражение срещу правилността на извода на първоинстанционния съд за недоказаност на релевираното от него с отговора основание за принос от страна на пострадалата. Първо част от възраженията, че пешеходката е пресичала не на пешеходна пътека и досежно посоката от която е пресичала, са недопустими с оглед влязлата в сила присъда, поради което съдът не ги обсъжда. По отношение на възражението, че същата е видяла автомобила на няколко метра от себе си, но не е спряла да пропусне автомобила. Възражението е неоснователно. В т.6 от Тълкувателно решение № 2/22.12.2016 г. на ВКС, ОСНК, е прието, че наличието на пешеходна пътека сигнализира за възможна опасност на пътя, поради което появата на пешеходец върху нея не е непредвидимо събитие. При преминаване през пешеходна пътека водачът има задължение да намали скоростта или да спре. То възниква при наличието на две предпоставки – пешеходците да са стъпили или да преминават през нея. Правото на пешеходеца при пресичане на пътното платно е абсолютно на специално очертана или неочертана с маркировка върху пътното платно, но сигнализирана с пътен знак пешеходна пътека, като това право се упражнява при спазване на правилата на чл.113 и чл.114 от ЗДвП. В конкретния случай безспорно се установява, че ищцата като пешеходка и в момента на удара вече е била на пешеходната пътека, т.е. преминавала е през нея и вече е била изминала 5 м., т.е. видно от заключението на комплексната СМЕ и САТЕ, това означава, че пешеходката е предприела пресичане преди автомобилът да потегли от място, т.е. последният не е трябвало да потегля и като е сторил това, то само и единствено това негово поведение се намира в пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат. В момента, в който за водача на лекия автомобил е имало видимост, т.е. той обективно е могъл да възприеме пешеходката. Изводът на вещите лица е, че независимо в коя посока е пресичала пешеходката, тя се е намирала вляво от автомобила преди и към момента на предприемане на пресичане на платното за движение по пешеходната пътека, а водачът на увреждащия автомобил е имал добра видимост и е могъл да я вижда по време на произшествието и да следи движението и поведението й, и при своевременна реакция към момента, в който пешеходката навлиза в пешеходната пътека, е имал техническа възможност да я види и е могъл да предотврати удара и ПТП. С оглед на горното не се установява внезапно навлизане от страна на ищцата на платното за движение и несъобразяване с приближаващото се пътно превозно средство, още повече че автомобилът е бил спрял, когато ищцата вече е пресичала по пешеходната пътека. Ето защо и предвид гореизложеното настоящият въззивен състав намира, че в хода на процеса ответникът не е доказал главно и пълно обективно поведение на ищцата, което да се намира в пряка причинна връзка с настъпилото произшествие, т.е. да е допринесло за настъпването му, съответно да е допринесло за увеличаване на обема на претърпените от нея вреди, поради което и възражението на въззивника, че първоинстанционният съд неправилно не е отчел приноса на ищцата досежно търпените от същата вреди, се явява неоснователно. По отношение на размера на присъденото от СГС обезщетение. Настоящият въззивен състав намира, че справедливият размер на обезщетение на ищцата за претърпените от нея имуществени вреди възлиза на сумата от 35 000 лв., както е приел и първоинстанционния съд. При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди съдът се ръководи от принципите на справедливостта и от своето вътрешно убеждение. Неимуществените вреди, макар да имат стойностен еквивалент, са в сферата на субективните преживявания на пострадалия, затова за тяхното определяне имат значение различни обстоятелства. При определяне на дължимото обезщетение съдът изхожда и от икономическата конюнктура в страната в страната към момента на увреждането и общественото възприемане на критерия за "справедливост" на съответния етап от развитие на обществото в държавата във връзка с нормативно определените лимити по застраховка "Гражданска отговорност" на автомобилистите. Икономическата конюнктура е в основата на непрекъснатото осъвременяване на нивата на застрахователно покритие за неимуществени вреди, причинени от застрахования на трети лица. При определяне на справедливо обезщетение за неимуществени вреди при причиняване на телесни увреди, от значение са: характера и степента на уврежданията, интензитетът и продължителността на претърпените физически болки и страдания, брой на телесните повреди, протичане на оздравителния процес - продължителност и брой на престои в болнични заведения, извършени операции, проведени процедури, предстоящи в бъдеще нови медицински интервенции, период на оздравителния процес (срок на лечение), възможност за пълно възстановяване от травмата, време за възстановяване, усложнения вследствие на уврежданията, възможност за бъдещо влошаване на състоянието, остатъчни негативни последици от уврежданията, белези, загрозявания, осакатяване, необходимост от спазване на специален режим на живот и др., общо физическо състояние на пострадалия към момента на увреждането и установените предходни заболявания, наличие и процент на временна или трайна загуба на работоспособност, инвалидност, възможност на пострадалия да се справя без чужда помощ или необходимостта от такава, професия на пострадалото лице и възможност след събитието отново да работи по професията си, начина на живот на пострадалия преди и след ПТП, причинените морални и психически страдания, социално-икономическите условия в страната, съдебната практика при подобни случаи. С оглед на така изброените примерно критерии, с доказателствата по делото е установено, че в пряка причинна връзка от процесното произшествие ищцата на 52 години към датата на произшествието е получила телесно увреждане, за лечението на което е проведено само консервативно лечение чрез обездвижване с ортеза за 43 дни, през който период ищцата е имала нужда от чужда помощ. Два месеца след произшествието, е констатирано палпаторна болезненост в областта на дясното ходило, оток, походка с анталгично накуцване, налагащо използване на бастун, ограничени и болезнени движения в МТФ стави на засегнатото ходило. Провеждани са и в момента ищцата също провежда курсове по физиотерапия и рехабилитация, поради появяващ се оток в областта на дясното ходило и глезенната става. Възстановяването е протекло обичайно за срок от около три месеца, но и към момента е налице трайна последица от увреждането, изразяваща се в спадане на напречния свод на дясното ходило и разширяване на предната част на дясното ходило, при запазен обем на движение. Установява се, че след произшествието ищцата вече не може да тренира активно-плуване и фитнес, има затруднения при шофирането, заради болките в крака, което води до честа невъзможност да пътува, което от своя страна е важно и се отразява неблагоприятно върху работата й свързана с европейски проекти и програми на общините. Не може да обува елегантни обувки, както преди и й се налага да ходи с платнени, меки обувки. Като изхожда от установените по делото факти, относно действително претърпените болки и страдания от ищцата, вследствие търпените от нея болки и страдания, изведени както от доказателствата по делото, така и на база съществуващите житейски морално-етични принципи, настоящият състав намира, че определеното от първоинстанционния съд обезщетение в размер на 35 000 лв. не е завишено по своя размер, спрямо действително установените по делото факти и не противоречи на принципа на справедливостта. Същото е съобразено както с икономическата конюнктура към 2021 г., така и със съдебната практика по аналогични казуси. По имуществените вреди. Решението в обжалваната част е правилно. Претърпените от ищцата имуществени вреди са доказани безспорно с приетите по делото писмени доказателства, представляващи фактури и фискални бонове за закупени медицински изделия. А с приетото по делото заключение на СМЕ, безспорно се установява, че така направените имуществени разходи от ищцата са били необходими за лечението на счупването, получено в пряка причинна връзка от процесното произшествие. Предвид гореизложеното въззивните жалби на страните се явяват неоснователни, а решението на първоинстанционния съд в обжалваните му части правилно и законосъобразно, поради което ще следва да бъде потвърдено. При това положение съдът дължи произнасяне и по частната въззивна жалба, с която е сезиран. Същата е депозирана от адвокат Е. Б. и е насочена срещу Определение № 7272/14.06.2023 г., с което съдът е отхвърлил искането й за изменение на постановеното по делото решение в частта за разноските. Поддържа се, че неправилно съдът е изчислил дължимото на адвокат Б. адвокатско възнаграждение по старите текстове на Наредба № 1. Счита, че размерът на същото следва да бъде определен по новите, актуални текстове. Ответникът по жалбата ЗАД «ОЗК-Застраховане» АД оспорва частната въззивна жалба като неоснователна и моли съда да я остави без уважение. Въззивният съд констатира, че с молба вх.№ 74263/08.11.2022 г. адвокат Б. е представила списък на разноските по чл.80 ГПК, с който е заявила искане дължимото й адвокатско възнаграждение да бъде присъдено по реда на чл.38, ал.2 от ЗА с ДДС. Към молбата са представени договор от 01.02.2022 г., по силата на който адвокат Б. е поела да осъществява безплатно процесуалното представителство на ищцата на основание чл.38, ал.1, т.3 от Закона за адвокатурата, както и удостоверение от което е видно, че адвокат Б. е регистрирана по ЗДДС. При тези факти първоинстанционният съд е приел, че нормите относно определянето на минималното адвокатско възнаграждение са материално правни и те нямат незабавно действие. При което е приел, че Наредба № 1 следва да бъде приложен, съобразно действащите разпореди към датата на образуване на делото, а именно месец февруари 2022 г. По горните съображения е оставил молбата без уважение като неоснователна. Въззивният съд намира, че определението е правилно и законосъобразно и като такова ще следва да бъде потвърдено На съда му е известна противоречивата практика на ВКС по въпроса кой е меродавния момент за приложение на чл.7, ал.2 от ЗА, като възприема практиката, обективирана в Определение № 4124 от 15.12.2023 г. на ВКС по ч. гр. д. № 2998/2023 г., IV г. о., ГК и посочените в него многобройни определения. Съставът на ВКС е приел, «че меродавен момент за приложение на чл. 7, ал. 2 ЗА е датата на сключване на договора. С последния са уговорени съществените условия по сделката, вкл. цената на адвокатската услуга. При предоставяне безплатно на правна помощ по реда на чл. 38, ал. 1, т. 1 ЗА, адвокатът сам, по собствена воля, се съгласява да получи хонорар само доколкото постановеният от съда резултат е в интерес на страната, която представлява; да го получи след влизане в сила на съдебния акт, с който му се присъжда; размерът на възнаграждението да се определи от съда съобразно размера на уважената/отхвърлена част от иска/исковете, като се дължи от насрещната страна по правилата на чл. 78, ал. 1-3 ГПК, срещу която може да се снабди с изпълнителен лист. Действието на договора за предоставяне на адвокатска услуга е от момента на сключването му, независимо дали е уговорен адвокатски хонорар или не. Към същия момент, и при посочените релевантни обстоятелства, съдът се произнася и в хипотезата на чл. 78, ал. 5 ГПК. И двата случая – при уговорен с доверителя хонорар и при договорено безплатно за доверителя представителство, адвокатското възнаграждение е справедливият и обоснован размер за съответния вид работа, не по-нисък от предвидения в Наредба № 1/09.07.2004 г. на Висшия адвокатски съвет, към момента на сключване на договора между довереник и доверител. Различното третиране на адвокатите в обсъжданите хипотези, би ги поставило в неравностойно положение, а и създава предпоставки нормата на чл. 38, ал. 1 ЗА да се използва за получаване на по-високи хонорари в случаите на уговорено безплатно процесуално представителство. Разпоредбите на чл. 7 - 9 от Наредба № 1/2004 г. имат материалноправен характер, за които обратно действие не е предвиден. (в този см. опр. № 230/24.06.2020 г. на II т. о. на ВКС по ч. т. д. № 660/2020 г.; опр. № 625/03.08.2023 г. на I т. о. по т. д. № 1119/2023 г., опр. № 3039/17.10.2023 г. по гр. д. № 914/2023 г. на IV г. о. на ВКС; опр. № 50032 от 20.03.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1705/2022 г., I г. о., ГК)» Ето защо, в случая, минималният размер на адвокатското възнаграждение в първоинстанционното производство следва да се прецени въз основа на Наредба № 1/2004 г. на ВАдвС, приложимата редакция към момента на сключване на договора за правни услуги-01.02.2022 г. (л.97 от делото на СГС), т. е. редакцията преди изменението с ДВ бр. 88 от 04.11.2022 г., както правилно е преценил първостепенния съд. По отговорността за разноските: При този изход на делото и неоснователност, както на въззивната жалба, така и на насрещната въззивна жалба, разноски направени от страните, във връзка с въззивните жалби, не се дължат. Не се дължат и разноски за заплатено адвокатско възнаграждение, доколкото страните са се уговорили общо за заплащане на такова за процесуално представителство по делото, без да са уговорили изрични и конкретни възнаграждения за защита срещу насрещната жалба, т.е. за изготвяне на отговор и защита срещу жалбата на насрещната страна. Водим от горното, Апелативен съд - София, 8-ми граждански състав