Решение № 872 от 29.6.2026 г. на Апелативен съд - София по дело № 2977/2025 г.

Производството е въззивно и се развива по общия въззивен ред на Глава ХХ от ГПК – Въззивно обжалване и е образувано след като с Решение № 299 от 28.10.2025 г. постановено по к.т.д № 2790 по опис на ВКС за 2024 г., Върховният касационен съд е обезсилил въззивно решение № 855/19.07.2024г., постановено по в.гр.д. № 1146/2023г. на Софийски апелативен съд, ГО, 8-ми състав, само в частта, в която след отмяна на решение № 262773 от 23.08.2022г., по гр. д. № 927/2020г. на СГС (частична), е отхвърлен предявеният по реда на чл. 219 от ГПК от Н. П. Д. против „С. Ш. С“ при участието на трето лице и помагач на ответника „МОТО ПФОЕ“ ЕООД обратен иск с правно основание чл. 74 ЗЗД за сумата от 134 892,66 лева и е върнал делото за разглеждането му от друг състав на Софийски апелативен съд. Въззивно решение № 855/19.07.2024г., постановено по в.гр.д. № 1146/2023г. на Софийски апелативен съд, ГО, 8-ми състав, в останалите не обжалвани пред Върховен касационен съд части е влязло с сила след изтичане на срока да сезирането му, включително и в обезсилената част от първоинстанционното решение.

Предвид постановените и влезли в сила до момента съдебни актове, исковото производство е висящо:

1. пред настоящия въззивен състав, в часттапо предявения от Н. П. Д.

против „С. Ш. С“ ООД осъдителен иск за сумата от общо 134 892.66

лева, ведно със законната лихва, считано от 21.03.2020 г. до окончателното изплащане, при условие, че Н. П. Д. реално заплати на Гаранционен фонд присъдената с решението сума от общо 134 892.66

лева, ведно със законната лихва, считано от 21.03.2020 г. до окончателното плащане;

2. пред първоинстанционен съдебен състав на СГС, в частта по предявения

от „С. Ш. С“ ООД против „Мото Пфое“ ЕООД осъдителна претенция

общо за сумата от 134 892.66 лева, ведно със законната лихва, считано от 21.03.2020 г. до окончателното изплащане. Решението на първата

инстанция в тази част е обезсилено с влязъл в сила въззивен съдебен акт,

но исковото производство не е прекратено. Обезсилването следва от недопустимостта на начина на съединяването на този иск срещу третото

лице помагач на ответника (относно реда по чл. 219 от ГПК, по иска на Н.

П. Д. срещу „С. Ш. – С“ ООД), а не от липсата на правен интерес за „С.

Ш. - С“ ООД от осъдителна претенция срещу ответника „Мото Пфое“

ЕООД. В решението на въззивната инстанция е прието, че предявения

иск на „С. Ш. - С“ срещу „Мото Пфое“ ЕООД е главен и е обусловен от изхода от спора, по иска на Н. П. Д. против „С. Ш. С“ ООД.

Така очертан предмета на настоящото въззивно производство се заключава в правомощията на въззивния съд очертани в чл. 269 от ГПК, само досежно въззивна жалба с вх. Рег. № 304964 от 04.10.2022г. подадена от адв. Стойкова, като пр. представител на „С. Ш. - С“, подадена срещу първоинстанционно съдебно решение № 262773 от 23.08.2022г. по гр.д. № 927/2020 г. по опис на СГС, в частта с която „С. Ш. С“ ООД е осъден да заплати на Н. П. Д. сумата от 134 892.66 лева ведно със законната лихва, считано от 21.03.2020 г. до окончателното плащане, при условие, че Н. П. Д. заплати на Гаранционен фонд същата сума. Участието на „МОТО ПФОЕ“

ЕООД продължава в исковото производство и пред въззивната инстнация, но само в качеството му трето лице помагач на ответника „С. Ш.“ ЕООД по предявения срещу него осъдителен иск от Н. П. Д.. В жалбата са релевирани оплаквания, за материална незаконосъобразност на решението в обжалваната част относно приетото от правна страна, че осъденото дружество не носи вина за неизпълнение договорните задължения на притежателя на МПС да сключи застраховка „Гражданска отговорност“ Прави се оплакване, че е неправилно становището на първостепенния съд, че са останали недоказани възраженията, че процесният автомобил бил управляван от делинквента Н. Д. без знанието и без съгласието на работодателя и не при или по повод на изпълнение на възложена работа по съществуващото между тях трудово правоотношение. В жалбата се сочи, че извършването на дейностите от служителя Н. Д., като назначен по трудов договор на длъжност „монтьор-електрооборудване“ не налага управление на служебен автомобил. Релевира се оплакване, че при постановяване на обжалвания акт първоинстанционният съд не е взел предвид доказаното съпричиняване на вредоносния резултат от страна на починалата пешеходка и не е намалил претендираното от Гаранционен фонд обезщетение, като по този начин неоснователно бил уважил изцяло исковата претенция на Гаранционен фонд срещу Н. Д., което от своя страна е довело и до уважаване на иска по чл. 219, ал.3 ГПК на Н. Д. срещу „С. Ш. - С“ ООД за същата сума, за която Н. Д. е осъден от Гаранционен фонд. С тези оплаквания е обосновано искане решението в обжалваната част да бъде отменено Претендира разноски.

В съдебно заседание при новото разглеждане на делото, писмено с молба вх. Рег. № 11847 от 22.04.2026г. поддържа тезата, че при новото разглеждане на делото, съдът следва да се произнесе по същество на обратния иск предявен от „С. Ш. - С“ ООД срещу „Мото пфое“ ЕООД ако уважи главния иск на Н. П. Д..

Третото лице помагач на ответника „С. Ш. - С“ ООД , а именно „Мото пфое“ ЕООД в становище с вх. Рег. № 11624 от 21.04.2026 г. излага писмено, че искът срещу него не е висящ, след като е влязло в законна сила, въззивно решение № 855 от 19.07.2024 г. постановено по въззивно гражданско дело, с което въззивният съд е обезсили произнясането на първата инстнация по същество на предявения иск ответника „С. Ш. - С“ ООД срещу „Мото пфое“ ЕООД регресен осъдителен иск и в тази част липсва касационна жалба.

В качеството си на трето лице помагач на ответника оспорва регресния иск на Н. П. Д. срещу „С. Ш. - С“ ООД .

Въззиваемият Н. П. Д. в писмен отговор с вх. Рег. № 313249 от 28.11.2022г. оспорва въззивната жалба като неоснователна и моли решението в обжалваната част да бъде потвърдено.

Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на цялото решение, по допустимостта му само в обжалваната част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Обжалваното решение е издадено от надлежен съдебен състав на Софийски градски съд, в рамките на предоставената му от закона правораздавателна власт и компетентност, поради което същото е валидно.

Предвид изискванията на процесуалния закон за служебната проверка по допустимост на постановеното решение в обжалваната му част, съдът счита, че не се установяват нарушения на производствените правила във връзка със съществуване и упражняване правото на иск, поради което първоинстанционното съдебно решение е и допустимо. Проверката за допустимост обхваща само произнасянето на първата инстнация в обжалваната част, а тя се заключава в осъдителния диспозитив с който на основание чл. 219, ал. 3 ГПК, третото лице помагач „С. Ш. С“ ООД е осъден да заплати на Н. П. Д. сумата от общо 134 892.66 лева, ведно със законната лихва, считано от 21.03.2020 г. до окончателното изплащане, при условие, че Н. П. Д. реално заплати на Гаранционен фонд присъдената с решението сума от общо 134 892.66 лева, ведно със законната лихва, считано от 21.03.2020 г. до окончателното плащане, в частта, в която е осъдил, на основание чл. 78, ал. 6 ГПК, „С. Ш. С“ ООД да заплати по сметка на Софийски градски съд сумата от 5 395.71 лева - държавна такса по уважения обратен иск.

Неоснователна е тезата на ответника, представена в писмен вид (молба с вх. Рег. № 11847 от 22.04.2026 г. ), че предметните предели на новото разглеждане на въззивната жалба на Н. П. Д. обхващат по същество осъдителна претенция на „С. Ш. - С“ ООД срещу „МОТО ПФОЕ“ ЕООД. Решението по същество на първата инстанция е обезсилено от въззивния съд и в тази част, а съдебният акт на въззивния съд не е необжалван, т.е. е влязъл в законна сила. Същевременно въззивната инстанция не е прекратила исковото производство в обезсилената част от първоинстанционното решение и то все още е висящо по главния иск на „С. Ш. - С“ ООД срещу „Мото пфое“ ЕООД, но не пред въззивната, а пред първата инстанция.

Този иск следва да се разгледа от първоинстнационния съд, когато приключи исковото производство по претенцията на Н. П. Д. срещу С. Ш. – С“ЕООД предявена по реда на чл. 219 от ГПК, защото този обратен иск, се явява обуславящ за спора по предявения от С. Ш. – С“ЕООД срещу „Мото пфое“ ЕООД главен иск. В този смисъл са и мотивите изложени във въззивното решение № 855 от 19.07.2024 г. постановено по в. гр.д. № 1146 по опис на САС за 2023г. (виж стр. 12-13 от електронната форма на решението).

По предметните предели на настоящото повторно произнасяне свързани със съществото на спора:

Върховният касационен съд е разяснил с Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, че въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания; проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, като относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци. При така очертаните правомощия, настоящият въззивен състав на Софийския апелативен съд като взе предвид събраните доказателства по делото във връзка с инвокираните от страните възражения и доводи, намера следното от фактическа и правна страна:

В исковата си молба по обратния иск насочен срещу работодателя, осъденият ответник по главния иск на Гаранционен фонд, сега въззивен жалбоподател и ищец, а именно Н. П. Д. претендира, за осъждане на своя работодател „С. Ш. – С“ ООД да му върне сумата за която е осъден, като излага, че на работодателя е била отговорността за сключи договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ за служебно ползвания от осъдения водач автомобил. Искът е регресен и неговото правно основание е чл. 49 вр. чл. 45 от ЗЗД вр.ч.л. 50 от ЗЗД.

Основава се на фактическото твърдение, за виновно противоправно бездействие на работодателя да предостави на работника автомобил с валидна застраховка „Гражданска отговорност“. В исковата молба са изложени и всички фактически твърдения за наличие на елементите на непозволеното увреждане – деяние във формата на бездействие, при наличие на императивно задължение по чл. 259 от КЗ (отм. ,но приложи към датата на настъпване на ПТП), настъпила вреда във формата на ПТП, осъждане на прекия извършител на деянието, причинно следствена връзка между вредата за водача и противоправното бездействие на ответника, вината на управителя на дружеството, която се предполага до доказване на противното.

Ответникът по този иск, а именно „С. Ш.-С“ ООД в писмен отговор по реда на чл. 131 от ГПК е обосновал правоизключващо възражение, основано на твърдението, че към момента на настъпване на ПТП водачът самоволно е предприел движение с лекия автомобил, без да е имал задължение с него да извърши действие следващо се действие от трудовото правоотношение. Обосновал е и второ правоизключващо възражение около тезата, че

отговорността за сключване на застраховката е за лизингодателя. Върху нея е привлякъл като трето лице помагач „Мото Пфое“ ЕООД. Последният е допуснат в настоящото производство само като трето лице помагач на ответника „С. Ш.-С“ ЕООД по предявения срещу него иск обратен иск от Н. П. Д.. срещу „Мото пфое“ ЕООД.

Третото лице „МОТО ПФОЕ“ ЕООД, помагач на ответника „С. Ш.-С“ ЕООД, изразява становище за основателност на въззивната жалба, като поддържа тезата от една страна, че отговорността за водача е да се убеди, че автомобилът, който води има валидно сключена застраховка, като при липса на такава е пряко отговорен за настъпилите вреди в следствие ПТП, а от друга страна поддържа и правното си твърдение, че в договорните му отношения с лизингополучателя, не е включено задължението на лизингодателя да осигурява валидна застраховка „Гражданска отговорност“.

Настоящият състав, след като се запозна със становищата на страните и събраните по делото доказателства относими към предмета на въззивното произнасяне и преценени по реда на чл. 235 от ГПК, приема за установено следното:

От фактическа страна: Н. П. Д. е осъден да заплати на Гаранционен фонд, на основание чл. 558, ал. 7 КЗ във вр. чл. 557, ал. 1, т. 2, б. „а“ от КЗ /чл. 288а, ал. 3 от КЗ отм. във вр. чл. 288, ал. 12 от КЗ отм./ вр. чл. 45 от ЗЗД, сума в общ размер на 134 892.66 лева, от които:

30 000 лева, доброволно изплатено от Гаранционен фонд обезщетение на И. В. Т. - наследница на починалата при ПТП от 21.10.2011 г. К. Н. А., по щета № 210088/19.03.2015 г.;

сума от 101 292.66 лева, платена от Гаранционен фонд на И. В. Т., на основание влязло в сила решение по гр. д. № 5507/2015 г. на СГС, I -1 състав и сума в размер на 3 600 лева - държавна такса по сметка на СГС, присъдена по гр. д. № 5507/2015 г. на СГС, I -1 състав, ведно със законната лихва върху сумата от 134 892.66 лева, считано от датата на исковата молба - 23.01.2020 г., до окончателното изплащане,

както и в частта за разноските, които Н. П. Д. е осъден, на основание чл. 78, ал.1 ГПК, да заплати на Гаранционен фонд в размер на 6485.71лв. осъдителното решение № 262773 от 23.08.2022 г. постановено по гр. д . № 26773 от 23.08.2022г. постановено по гр.д. № 927/2020 г. СГС е влязло в законна сила, считано от 28.10.2025г.

По делото не е спорно, че увреждащото МПС, представляващо лек автомобил с марка „Форд“, модел „Торнео“, ДК № •••••••• и шаси № WFOJXXTTPJ7Y00978, е ползван от ответника по обратния иск, а именно „С. Ш. – С“ ООД въз основа на Договор за отдаване на автомобили при условия на финансово обвързан лизинг с опция за прехвърляне на правото на собственост, сключен на 28.08.2007 г., с „Мото Пфое“ ЕООД.

Спорът пред въззивната инстанция е правен и изходът от него зависи от отговора на въпроса, кой е задължен да сключи договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ – работникът Н. П. Д., нает по трудов договор, който ползва служебен автомобил предоставен по договор за лизинг за ползване на „С. Ш. – С“ ЕООД, или работодателят който предоставя на работника този автомобил? По правоизключващите възражения на ответника, които биха обвързали третото лице негов помагач, съдът следва да разгледа и въпроса дали лизингополучателят ползващ автомобила на правно основание е задължен да сключи застраховка гражданска отговорност или това задължение тежи върху притежателя на автомобила.

Спорните правоотношения се рагламентират от различни правни норми, като тези между работник и работодател от КТ, но без да изключват приложението на чл. 49 от ЗЗД, а тези между лицингодател и лизингополучател, от съдържанието на облигационната връзка между тях (договора за лизинг) и от императивни правин норми в КЗ(отм.), които не могат да се дерогират с договор между притежателя и ползвателя на МПС.

Безспорно е, че КЗ (отм.) императивно урежда задължението за наличие на ГО на водачите на автомобили участващи в движението, но липсата на такава, вече установена със СПН е само факт с правно значение към предметните предели на поставения за разрешаване главен спор (макар и недопустимо предявен като обратен иск) кой е бил задължен да сключи договора със застраховател – ищецът Н. П. Д., ответникът „С. Ш. – С ЕООД или „Мото пфое“ ЕООД. Съгласно разпоредбата на чл. 259, ал.1 от КЗ (отм.) приложима към настъпване на ПТП – 21.10.2011 г. задължение за сключване на договор за задължителна застраховка "Гражданска отговорност" на автомобилистите тежи императивно върху притежателят на МПС. Управляващия, т.е. ищеца Н. П. Д. би бил отговорен само, ако е управлявал автомобила при влизане на територията на Република България, когато няма валидна за територията на Република България застраховка. Във всички останали случаи, чл. 259, ал.1 т.1 определя притежателя като отговорен за сключване задължителната застраховка. С тази норма, се поставя връзката между задължителната застраховка и автомобила, а не с неговия водач или пътник. След като отговорността за сключване на застраховката е за притежателя на автомобила, той е отговорен пред всеки, на когото предоставя незастрахован автомобил, когато този автомобил се ползва на законово основание. Законовото основание за ползването на автомобила от Н. П. Д. е трудовото му правоотношение с „С. Ш. – С“ ЕООД. Трудовото му правоотношение не го освобождава от отговорността да плати вреди нанесени в качеството му на водач на МПС, но може да претендира за регрес, когато работодателят му е предоставил незастрахован автомобил. Затова, за претенцията по регреса е без значение, дали водачът е следвало да носи документи удостоверяващи сключена застраховка Гражданска отговорност. За това е отговорен по ЗДВп. Работодателят е длъжен да предостави на работника такова оръжие на труд, което да отговоря на регистрационния режим както по ЗДвП, така и на задължителните застрахователни правоотношения, свързани с ползването на автомобил. Възможна е хипотеза, при която работодателят също да е ползвател, а не притежател на автомобила както твърди „С. Ш. С“ ЕООД и с това твърдение обосновава привличането на третото лице помагач, а именно лизингодателя „Мото пфое“ ЕООД, но тази хипотеза няма значение за имуществената отговорност на работодателя към работника.

Възражението на ответника, че ищецът е управлявал предоставения от „МОТО ПФОЕ“ ЕООД автомобил без неговото знание е съгласие,

представлява твърдение за осъществен състав на престъпление по чл. 346 от НК, а именно противоправно отнемане на МПС, за което не са представени доказателства. Напротив, ответникът е работодател на Н. П. Д., който е изпълнявал длъжност свързана с техническа поддръжка на моторни превозни средства и като такъв не е бил с ограничен достъп до служебния автомобил, а недопускането на работник до техническо средство се осъществява или с изричен инструктаж или с ограничаване на достъпа до отключващото го устройство.

Относно възражението на ответника, свързано с липсата на вина като елемент от фактическия състав на непозволеното увреждане, настоящия състав приема следното: Възражението е обосновано като правоизключващо, по твърдението на ответника, че дружеството е ползвател на автомобила, а не негов собственик, т.е. задължението за сключване на застраховката Гражданска отговорност императивно тежи върху лизингодателя по силата на императивната норма на чл. 259, ал.1 т. 1 от КЗ (отм.) и не може да се дерогира с договор, а сключения такъв между „С. Ш. – С“ ЕООД и „МОТО ПФОЕ“ „ ЕООД от 28.08.2007 г., потвърждава това в чл. 16, според който лизингодателят подновява застраховката в своя полза и е длъжен да уведоми ползвателя не по-късно от 10 дни преди изтичането. Уговорката, че застраховката се сключва за сметка на лизингополучателя касае само имуществените отношения по повод на изпълнение на императивното задължение на притежателя на автомобила. Така обосновано възражението не е свързано с предмета на делото, защото отношенията между работник и работодател, задължават работодателя да предостави оръдия на труда, които да отговорят не само на условията за безопасност, а и на задължителния регистрационен режим, както и на императивните изисквания за застраховане. Възражението е относимо само към осъдителния иск на „С. Ш. – С“ ЕООД срещу „МОТО ПФОЕ“, защото може да бъде противопоставено само на ответника „МОТО ПФОЕ“, но не и на ищеца Н. П. Д..

Макар и да липсва в мотивите на обжалваното първоинстнационно решение (в частта по предявен обратния иск на Н. П. Д. против „С. Ш. – С“ ЕООД) разграничение между спорните правоотношения между ищеца и ответника от една стана и тези, по обусловения иск от друга страна, настоящият състав на САС намира, че следвана потвърди първоинстнционното решение в обжалваната от „С. Ш. – С“ ЕООД част, по изложените по-горе фактически и правни основания, които покриват фактическия състав на определената от върховните касационни съдии правна квалификация на този иск (Решение № 299 от 28.10.2025 г. постановено по к.т.д № 2790 по опис на ВКС за 2024 г., Върховният касационен съд).

След приключване на исковото производство по предявения обратен иск на Н. П. Д. против „С. Ш. – С“ ЕООД с влизане в сила на настоящото въззивно решение или след произнасяне по реда на чл. 295 от ГПК на ВКС, делото следва да се върне на първата инстанция за произнасяне по главен иск на „С. Ш. – С“ ЕООД против „МОТО ПФОЕ“ ЕООД, производството по което продължава да е висящо. В тази част исковото производството следва да бъде спряно от настоящата въззивна инстанция, в унисон с влязлото в сила възизвно решение № 855 от 19.07.2024 г. с което се приема, че настоящия спор е преюдициален към спора висящ пред първата инстанция.

Мотивиран от гореизложеното, настоящият състав на САС