Решение № 5847 от 15.11.2023 г. на Софийски градски съд по дело № 6337/2022 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК. Образувано е по въззивна жалба на ищеца „А.“ ЕООД, ЕИК ••••, срещу решение № 20017103 от 25.02.2022 г., на СРС, 56 с - в, по гр. д. № 20241/2020 г., с което са отхвърлени исковете му срещу Х.Т." ООД, ЕИК ••••, както следва: главен иск с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 2 вр. чл. 82 ЗЗД за сумата от 15 000 лв., претендирана като обезщетение за претърпени вреди в резултат на неизпълнение на договор от 29.05.2014 г., наименуван договор за съвместна дейност, евентуален иск с правно основание чл. 364, пр. 2 ЗЗД за сумата от 15 000 лв., вреди претърпени от водене на дружествените работи по договор от 29.05.2014 г., наименуван договор за съвместна дейност, евентуални искове с правно основание чл. 364, пр. 1 ЗЗД и чл. 359, ал. 3 ЗЗД за сумата от 7 500 лв., претендирана като сбор от припадащата се на „Х.Т.“ ООД 1/2 част от общите загуби в дейността на дружеството, и припадащата се на „А." ЕООД 1/2 част от общата собственост към момента на прекратяване на дружеството. Ищецът е осъден за заплащане на разноски в полза на ответника. Във въззивната жалба се поддържа, че решението е неправилно и необосновано, постановено в нарушение на материалния закон и процесуалните правила. Поддържа, че страните са сключили на 29.05.2014 г. по същество договор за изработка, наречен договор за съвместна дейност, в който са поели задължения за съвместно осъществяване на дейност в областта на разработката, проектирането и внедряването на системата „Умен дом“. Установява се, че по силата на договора, на 31.05.2014 г. ищецът е превел по сметка на ответното дружество сума в размер на 15 000 лв. за изпълнението на сключения договор. За тази сума е издадена фактура, която е надлежно осчетоводена при ищеца и отразена в счетоводството на ответника. За да отхвърли исковете неоснователно СРС е приел, че ответникът е доказал изпълнение на задълженията си по договора и че не налице виновно неизпълнение от негова страна, като е кредитира обясненията на управителя на ответното дружество и свидетелските показания. Поддържа, че е недопустимо установяването на изпълнение по договора да се основава само на показания, които освен това не кореспондират с останалите доказателства по спора. Излага доводи, че от приетата СТЕ се установява, че не са извършени дейностите по списъка на КСС и материалите не са вложени в съвместния проект. Не е ясно защо СРС приема, че ответникът е подготвил материалната база по изпълнението на договора. Дори да се приеме, че дружеството е поръчало материалите за изграждане на системата „Умен дом“, не се установява, че те са използвани за изпълнението на договора или, че е следвало да се вложат в това изпълнение, но по обективни причини не са вложени. Вещото лице е установило, че на обекта на ищеца не са монтирани елементите от системата, както твърди ответника. Не са ангажирани годни доказателства за изпълнение на задълженията на ответника, а представените от него писмени такива са оспорени от ищеца и не носят негов подпис. Тези документи, приложени към отговора на исковата молба, са частни и са създадени с оглед процеса. Счита, че ответникът не е доказал, че описаните в списъка на КСС дейности са извършени от него, нито че описаните материали са вложени в съвместния проект. Моли да се отмени решението и исковете, главен и евентуални, да се уважат. Претендира разноски за двете инстанции. Въззиваемата страна, ответникът, чрез представителя си, в срока по чл. 263 ГПК е депозирала писмен отговор, в който оспорва жалбата. Поддържа, че решението на СРС е законосъобразно и обосновано и следва да се потвърди. Съдът е направил преценка на установените по делото факти на база целия събран доказателствен материал. Поддържа, че страните са уговорили съвместна дейност за разработване на модел „умен дом“, чрез материализирането на прототип в обект, посочен от ищеца. Излага доводи, че в изпълнение на задълженията си по договора ответникът е предоставил за ползване своя научно - материална база. Сочи, че до сградата на ищеца не е имало изградена инфраструктура и слаботокова инсталация. Ищецът не е установил имотът да е и довършен и годен за обитаване. Счита, че забавянето на изграждането на обекта от страна на ищеца, непредставянето на съответните строителни документи на ответника и липсата на средства за довършване на сградата са причини за непълното изпълнението на договора. Ответникът е изпълнил договореното донякъде и на добра воля, в името на постигането на крайната цел на договора. Участието на ищеца е било уговорено като финансово, а участието на ответника е в предоставяне на необходимата техника за разработване на модела и работа при материализирането на модела в новостроящата се сграда. Сочи, че срокът на договора е бил до 29.05.2015 г., като е удължен до 2018 г. по взаимно съгласие на страните, след което договорът е бил прекратен - по чл. 365, б. „а“, предл. 2 ЗЗД, заради невъзможност от окончателното реализиране на модела, поради изчерпване на вложените финансови средства и забавянето в изграждането на сградата. Поддържа, че правилно СРС е приел, че невъзможността на ответника да изпълни договора следва да се определи като обективна или като такава, произтичаща от неизпълнението на задълженията на ищеца да организира и финансира съвместната дейност. Обоснован е извода, че ищецът не е търпял вреди в размер на 15 000 лв. от виновно неизпълнение на ответника по договора за участие в съвместната им дейност. Ответникът е вложил средства, труд, материална база, които надвишават тези, които ищецът претендира. Моли да се остави без уважение жалбата, като се потвърди решението на СРС. Претендира разноски за въззивната инстанция, съгласно списък. Съдът, като взе предвид доводите на страните и след преценка на доказателствата по реда на въззивната проверка, приема за установено следното: Според уредените в чл. 269 ГПК правомощия, въззивният съд се произнася служебно по валидността на цялото решение, по допустимостта в обжалваната част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Съдът проверява служебно и за допуснати нарушения на императивните материално правни норми. Обжалваното решение е валидно и процесуално допустимо, а при постановяването му не са допуснати нарушения на императиви материалноправни норми. С решението СРС е отхвърлил изцяло главния иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 82 ЗЗД за заплащане на сумата от 15 000 лв., претендирана като обезщетение за претърпени вреди в резултат на неизпълнение от ответника на договор от 29.05.2014 г., наименуван договор за съвместна дейност, евентуален иск с правно основание чл. 364, пр. 2 ЗЗД за същата сума от 15 000 лв. - вреди претърпени от водене на дружествените работи по договор от 29.05.2014 г., наименуван договор за съвместна дейност и евентуален иск с правно основание чл. 364, пр. 1 ЗЗД и чл. 359, ал. 3 ЗЗД за сумата от 7 500 лв., претендирана като припадащата се на „Х.Т.“ ООД 1/2 част от общите загуби в дейността на дружеството към момента на прекратяване на дружеството. Ищецът е осъден за заплащане на разноски в полза на ответника. Съдът е квалифицирал спорното материално право като е съобразил изложените в исковата молба фактически обстоятелства и наведените от ищеца твърдения. С доклада по делото на основание чл. 146, ал. 1, т. 4 и чл. 153 ГПК, като неоспорено от ответника и поради това ненуждаещо се от доказване, е отделено обстоятелството, че е налице облигационно отношение между страните по процесния договор за съвместна дейност от 29.05.2014 г. Според съдържанието на договора, „А.“ ЕООД и „Х.Т.“ ООД са се договорили да обединят усилията си за разработка, проектиране и внедряване на хардуерни, софтуерни и други продукти в сферата на т. нар. „умен дом“, както и за извършването на други дейности, подлежащи на конкретизиране с подписването на допълнителни споразумения (анекси), които споразумения следва да бъдат неразделна част от договора (чл. 1). В чл. 3 е уговорено, че всяка от страните ще участва съобразно своите конкретни финансови възможности. Ответникът „Х.Т.“ ООД се е задължил да участва в извършването на договорените дейности чрез предоставяне на налична материална база - компютърна техника, софтуер, електронно - измервателна апаратура, поялна станция (чл. 4, ал. 1). Според чл. 5 от договора, „А.“ ЕООД е следвало да организира процеса на извършване на съвместната дейност и да осъществява цялостен контрол върху разработката на продуктите. Срокът договора е една година, считано от подписването му (чл. 2), който може да бъде продължен по допълнително споразумение между страните (чл. 4, ал. 3). В договорът не е уговаряно, че продължението му следва да е писмено, поради което съдът приема, че би могло да се извърши и с конклудентни действия. По делото е представена фактура № 3000001782/04.06.2014 г. (л. 11) с издател „Х.Т.“ ООД и получател „А.“ ЕООД за сумата от 15 000 лв. с включен ДДС при посочено основание - частично плащане по договор за съвместна дейност от 30.05.2014 г. От приетото пред СРС заключение на съдебно - счетоводната експертиза, което не е оспорено и съдът кредитира, също се установява, че на 31.05.2014 г. „А.“ ЕООД е заплатило „Х.Т.“ ООД по банков път сумата по тази фактура. Според вещото лице фактурата е коректно осчетоводена както в счетоводството на ищеца, така и в това на ответника. Тя е надлежно отбелязана в счетоводните регистри на двете страни, както и в дневниците за покупки и продажби с основание „частично плащане по договор за съвместна дейност“. От тълкуване на уговорките между страните по основния договор от 29.05.2014 г. може да се направи извод, че страните са постигнали съгласие да обединят усилията си съвместно извършване на действия свързани с разработка, проектиране и внедряване на хардуерни, софтуерни и други продукти в сферата на т. нар. „умен дом“, както и за извършването на други дейности, подлежащи на конкретизиране. По главният иск по чл. 79, ал. 1. пр. 2 вр. чл. 82 ЗЗД за сумата от 15 000 лв., като съобрази становищата на страните във въззивното производство, съдът намира следното: Въззивният състав споделя изводите на СРС, че според общата норма на чл. 79, ал. 1, пр. 2 и чл. 82 ЗЗД, ако длъжникът не изпълни точно и в срок задължението си по договора, кредиторът има право да иска: изпълнение, заедно с обезщетение за забава или да претендира обезщетение за неизпълнение, което включва претърпяната загуба и пропусната полза, които са пряка и непосредствена последица от неизпълнението и са могли да бъдат предвидени при пораждане на задължението. Основателността на главната претенция за заплащане на обезщетение за неизпълнение се обуславя от наличието на следните кумулативно изискуеми предпоставки: доказване на облигационно правоотношение, по което ищецът е изправна страна, а ответникът е в неизпълнение на своите задължения, във връзка с което ищецът е претърпял вреди в претендирания размер. Съгласно разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК установяването на посочените предпоставки е в тежест на ищеца. В тежест на ответника е да докаже възражението си, че неизпълнението се дължи на причини, за които не отговаря - забава на ищеца, и че е налице изпълнение на договора. Ищецът е твърдял, че главният му иск е основан на договор за изработка, наименуван като такъв за съвместна дейност, като е поддържал, че е превел 15 000 лв. с ДДС на ответника, като участие в договора, като ответникът е следвало да разработи, проектира и внедри системата със своята налична материална база. Поради неизпълнението на посочените задължения, ответникът дължи връщане на предоставената от ищеца сума. В настоящия случай въззивният съд констатира, че страните са се договорили да извършат съвместна дейност за постигане на обща цел - разработване на модел „умен дом“ чрез материализирането на прототип в посочен от ищеца обект. Участието на ищеца, според чл. 5 от договора, е да организира процеса на извършване на съвместната дейност и да осъществява цялостен контрол върху разработката на продуктите. Участието на ответника е договорено като предоставяне на необходимата техника за разработване на модела при материализирането му в конкретната посочена от ищеца сграда, а също и като полагане на работата по материализирането на модела в сграда, построена от ищеца. Като съобразява уговорките на страните във връзка с участието им в общата съвместна дейност и последващото разпределение на печалбите от съвместната им дейност (арг. от чл. 3, ал. 2 от договора), тълкувани по правилата на чл. 20 ЗЗД в тяхната взаимна зависимост и с оглед общата воля на страните, въззивният съд приема, че договорът от 29.05.2014 г. има белезите на такъв за съвместна дейност (гражданско дружество) - по смисъла на чл. 357 ЗЗД, а не на двустранен договор за изработка, както поддържа ищеца в исковата си молба. Постигнатите между настоящите страни договорености за обединяването им като търговци за осъществяване на съвместна дейност с обща стопанска цел - разработка, проектиране и внедряване на хардуерни, софтуерни и други продукти в сферата на т. нар. „умен дом“, имат характер на договор за консорциум във форма на гражданско дружество по чл. 275 ТЗ вр. чл. 276 ТЗ вр. чл. 357 ЗЗД. Договорът за дружество, за разлика от двустранните договори, е насочен към трети лица и се сключва за постигане на обща цел, която си поставят в него съдружниците, образували гражданското дружество. При договора за дружество страните не поемат помежду си насрещни права и задължения, каквито се поемат при двустранните договори. Макар и дружество на личното участие, гражданското дружество не обвързва разпределението на печалбите и загубите с конкретната дейност на всеки един от съдружниците. Според чл. 361, ал. 1 ЗЗД печалбите и загубите се разпределят между съдружниците съразмерно с техния дял, освен ако в договора не е уговорено друго разпределение. В заключение следва да се отбележи, че с оглед характера на договорната връзка и задълженията, поети с нея, правилата за двустранните договори, свързани с неизпълнението /претенции за вреди от неизпълнение, право на разваляне на договора и др./, са неприложими в случая. Неизпълнение на задължение по многостранен договор би могло да доведе до прекратяване на договора /респ. дружеството/, но не е основание за търсене на отговорност в настоящата хипотеза, поради което и ищецът няма право на обезщетение за неизпълнение на договора. Предвид изложеното, съдът споделя изводите на СРС за неоснователност на главният иск по чл. 79, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 15 000 лв., като обезщетение за неизпълнение на договора от страна на ответника. По първия евентуален иск с правно основание чл. 364, пр. 2 ЗЗД, за заплащане на сумата от 15 000 лв.: Както се посочи вече, страните по договора за гражданско дружество не поемат насрещни права и задължения, но дължат добросъвестното му изпълнение за постигане на общата цел. В противен случай, съгласно чл. 364 ЗЗД, съдружникът има право да иска разноските, които е направил, заедно с лихви върху тях, и вредите, които е претърпял във връзка с воденето на дружествените работи. Първата заявена претенция при условията на евентуалност е за заплащане на сумата 15 000 лв. като претърпени от ищеца вреди в размер на внесената от него сума, която, според него, подлежи на връщане поради неизпълнение на задълженията на другия съдружник (ответника) за постигане на общата цел. Уважаването на една такава претенция, както приема и СРС, предполага на първо място за ищеца да са настъпили вреди, пряка и непосредствена последица от воденето на дружествените работи, да съществува пряка причинна връзка между дейността, осъществена в интерес на общата работа и вредата и налична вина като противоправно поведение на другия съдружник. Нито една от посочените предпоставки не е доказана в случая. При договора за гражданско дружество страните не поемат насрещни права и задължения, а обединяват дейността си за постигане на обща стопанска цел. Общата стопанска цел определя еднаквостта и взаимността на съдържанието на правата и задълженията на съдружниците. Различните форми на участие в общата дейност не обуславят различно съдържание на правата и задълженията, тъй като съдружниците нямат отделни цели и противоположни интереси в рамките на развиваната обща дейност. Именно за постигане на общата стопанска цел на гражданското дружество ищецът е предоставил сумата 15 000 лв. с ДДС. Съгласно чл. 358, ал. 2, ЗЗД внесените пари, заместими вещи и вещите, които се унищожават чрез употреба, са обща собственост на съдружниците. Разпределяне на паричните средства, внесени за извършване на общата дейност, или придобити в резултат на осъществяването й, може да бъде извършено чрез уреждане на имуществените отношения между съдружниците след прекратяване на договора за гражданско дружество по реда на чл. 359, ал. 3 ЗЗД и след цялостна рекапитулация на печалбите и загубите от извършената съвместна дейност. Дори и при наличие на предпоставките за търсене на обезщетение за претърпяна вреда по чл. 364 от ЗЗД, съобразно чл. 361 от ЗЗД, съдружниците в гражданското дружество разпределят загубите съразмерно на дела си, ако не е уговорено друго. От друга страна предвидената в чл. 364 от ЗЗД вреда е по - скоро свързана с характерния риск при осъществяване на стопанска дейност, и възможността от загуби, които следва да са във връзка с воденето на дружествените работи, но не би могла да се обуслови пряко от неизпълнение на задължение, предвидено в самия договор, именно с оглед характера на договора. Не може да се приеме тезата на ищеца, че ако не се установи, че сумата е използвана съобразно договореното от страните по договора за съвместна дейност, същата следва да му се върне. В случая липва отчетност и рекапитулация на печалбите и загубите от общата дейност на съдружниците, в частност на ищеца, който, според договореностите между страните, отговаря за организирането на процеса по извършване на съвместната дейност и осъществяване на цялостен контрол върху разработката на продуктите (арг. от чл. 5 от договора). Липсата на рекапитулация на печалби и загуби не позволява да се проследи дейността на страните по договора и да се приеме, че е налице основание за ангажиране отговорността на ответника, като съдружник, към ищеца за причинени вреди довели до непостигане в пълнота на преследвания общ стопански резултат - разработка, проектиране и внедряване на хардуерни, софтуерни и други продукти в сферата на т. нар. „умен дом“. Предвид изложеното и като съобрази установеното пред СРС, настоящият състав споделя изводите на този съд, че в производството не се установи наличие на противоправно поведение на ответното дружество, както и вреди, понесени от ищеца, които да са в пряка причинно - следствена връзка между воденето на дружествените работи. Поради това евентуалният иск с правно основание чл. 364, пр. 2 ЗЗД също е недоказан, а от там – неоснователен в предявения размер от 15 000 лв. По втория евентуален иск с правно основание чл. 364, пр. 1 ЗЗД и чл. 359, ал. 3 ЗЗД за сумата от 7 500 лв., съдът намира следното: Съобразно чл. 364, пр. 1 ЗЗД съдружникът има право да иска разноските, които е направил във връзка с воденето на дружествените работи. За основателността на иска в тежест на ищеца е да установи, че е направил разноски във връзка с воденето на дружествени работи, каква е припадащата му се част от вземането му за разноски (изчислена съразмерно с дела му в дружеството и съобразно уговореното в предварителния договор за консорциум, след цялостна рекапитулация на печалбите и загубите) при прекратяване на дружеството. В случая срокът на договора е предвиден като едногодишен и е изтекъл на 29.05.2015 г., но от доказателствата по делото, писмени и гласни, се установява, че договорът е продължил действието си по взаимно съгласие на страните, изразено чрез конклудентни действия, поне до 2018 г., след което е бил прекратен по силата на закона (чл. 363, б. „А", пр. 2 ЗЗД) - поради невъзможност за окончателното реализиране на модела, произтичаща от изчерпването на вложените финансови средства, както и от неопределеното забавяне в приключването на строително - монтажните работи в посочената от ищеца сграда. Въззивният съд споделя извода, до който е достигнал и СРС, че в разноските, визирани в разпоредбата на чл. 364, пр. 1 ЗЗД, които може да се претендират при прекратяване на гражданското дружество, не следва да се включва вноската на съдружника за участие в дружеството по чл. 358, ал. 1 ЗЗД, каквато се явява заплатената от него на 31.05.2014 г. сума в размер на 15 000 лв. по фактура № 3000001782/04.06.2014 г., доколкото тази вноски вече е използвана за общите цели, за които е създадено дружеството. Както се посочи и по – горе, отговорността за разноски може да бъде ангажираната след като се извърши рекапитулация на дейността, като пасивът, респективно активът не е актив или пасив на дружеството, а на всеки от съдружниците. Поради това въззивният състав приема, че направените от ищеца разходи от 15 000 лв. по същността си представляват такива по осъществяване на общата дейност от ищеца, а не разноски, по смисъла, вложен в чл. 364, пр. 1 ЗЗД. Искът правно основание чл. 364, пр. 1 ЗЗД и чл. 359, ал. 3 ЗЗД за заплащане на сума от 7 500 лв. също е недоказан и от там – неоснователен. При изложените мотиви, доколкото изводите на въззивният състав съвпадат с тези на СРС, решението е постановено при съобразяване на материалния и процесуален закон и следва да се потвърди, включително по присъдените разноски в тежест на ищеца. По разноските пред СГС: С оглед изхода от спора (исковете са отхвърлени) разноски пред въззивният съд се дължат в полза на ответника – въззиваема страна. По делото се претендира адвокатски хонорар в размер на 1 300 лв. Съдът намира, че не са изпълнени изискуемите предпоставки за заплащане на адвокатско възнаграждение, тъй като липсва договор за правна защита и съдействие, в който да е уговорен такъв адвокатски хонорар. Според т. 1 от ТР № 6 от 06.11.2013 г., на ОСГТК на ВКС, по тълк. дело № 6/2012 г., разноски за адвокатско възнаграждение се присъждат, когато страната е заплатила възнаграждението, което е уговорено с договора за правна защита и съдействие. В мотивната част на същата точка е застъпено становището, че договорът за адвокатска услуга се сключва между клиент и адвокат и служи за доказване, както че разноските са заплатени, така също и че са договорени. В настоящият случай не е представен договор за уговаряне на адвокатска услуга между ищеца и адвоката, поради което следва да се приеме, че не е доказано постигнато между страните съгласие за уговорено възнаграждение в претендирания размер, нито за уговорен начин на плащане. Поради това в полза на ответника не следва да се присъжда адвокатско възнаграждение за СГС. Така мотивиран СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД