Решение № 1666 от 21.3.2024 г. на Софийски градски съд по дело № 9521/2022 г.

Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК. С Решение № 20047222 по гр.д. № 24987/2021 г. по описа на СРС, 43-ти състав е отхвърлил предявеният от Е. У., родена на •••••••••• г. в гр. Синджан, Република Турция, граждански № ••••, с адрес: гр. Анкара, мах. Ертугрулгази, ул. ••••, Република Турция срещу Министерство на правосъдието на Република България, с адрес: гр.София, ул. ••••, иск с правно основание чл. 124, ал. 4, изр. 2 ТПК вр. чл. 3, ал. 2 ЗБЖИРБ - за признаване на У.новено, че ищцата е лице от български произход. Със същото решение съдът е възложил на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК разноските по делото в тежест на ищеца. Недоволен от така постановеното Решение е останал ищецът по исковете, който е обжалвал същото. Въззивникът навежда правни доводи за неправилност на първоинстанционното решение поради нарушение на процесуалните правила, регламентиращи процеса по У.новяване на релевантните факти и оценка на събрания по делото доказателствен материал. Счита, че съдът не е взел предвид обстоятелството, че Е. У. се самоопределя като българка по народност. Твърди, че понятието „българин“ трябва да се тълкува с оглед правното му съдържание – правната и политическа връзка между едно лице и държавата, а не с оглед етническото му съдържание. В тази връзка позовава се на практика на ВАС по повод тълкуване на понятието „лице от български произход“. Поддържа, че понятието „българин“ не следва да се тълкува с оглед неговото етническо съдържание, тъй като този подход е дискриминационен. Твърди се, че тълкуването на народността с оглед записванията в акта за раждане на бащата на Е. У. освен че е дискриминационно е и в разрез с разпоредбата на чл. 14 ЕКЗПЧОС. Оспорват се изводите на СРС, че бабата и дядото на въззивника са имали турско етническо самосъзнание, т.е. били са от турска народност, поради което нямали български произход по смисъла на пар. 2 от ДР на ЗБГ и чл. 15, ал. 1, т. 1 от ЗБГ. Твърди се, че районният съд не е разгледал връзката с правото на ЕС, поради което е постановил необосновано решение. Отправя искане решението на районния съд да бъде отменено и вместо него да бъде постановено ново, с което искът да бъде уважен. Претендира разноски. В срока по чл. 263 ГПК е депозиран отговор от ответника по иска, с който се оспорват доводите и възраженията на въззивника. Подържа се становище за правилност на решението, поради което моли то да бъде потвърдено. По делото са депозирани писмени бележки от въззивника, в които се преповтарят доводите, изложени във въззивната жалба. Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за У.новено следното: Софийски районен съд е сезиран с искова молба от Е. У., родена на •••••••••• г. в Синджан, Турция против Министерство на правосъдието на Република България, с която е предявен иск за признаване за У.новено по отношение на ответника, че ищцата е с български произход. В исковата молба ищцата твърди, че е дъщеря на Т.Р.А., роден на ••••г. в с.Руец, общ.Търговище, държава Република България. Твърди, че същият се е изселил в Република Турция, когато бил на 4-месечна възраст, през 1936 г., поради което той не е бил взел осъзнат избор за напускането на Република България. Поддържа се, че лицето Т.Р.А. е с български произход и през целия си осъзнат живот се е самоопределял като българин. Ищецът поддържа, че е низходящ от първа степен на лице, родено в България, както и че се самоопределя като българин по народност, поради което има български произход. Излага съображения, че след 16.03.2021г., с приемането на Закона за изменение и допълнение на Закона за българското гражданство /ЗБГ/ е премахната възможността, за целите на производството по придобиване на българско гражданство по натурализация, Държавната агенция за българите в чужбина /ДАБЧ/ да издава удостоверение за български произход. Вместо това, със сега действащата разпоредба на чл.15, ал.2 ЗБГ, от молителя се изисква да представи „официални документи, издадени от български или чуждестранни органи“, с които да удостовери, „че има родствена връзка с поне едно лице - негов възходящ до трета степен включително, което е от български произход“. Обосновава правния си интерес от настоящото производство с обстоятелството, че през 2021г. са извършени законодателни изменения, съгласно които липсва У.новена административна процедура и ДАБЧ вече не издава удостоверения за български произход. По изложените в исковата молба доводи и съображения моли за уважаване на предявения иск. В подадения в срока по чл.131 ГПК писмен отговор ответникът изразява становище за недопустимост, а по същество за неоснователност на предявения иск. Излагат се доводи, че Министерство на правосъдието не е пасивно легитимирано да отговаря по предявения иск, че не са налице предпоставките на закона за У.новяване на факт по съдебен ред, както и че за ищеца липсва правен интерес от производството. Оспорва се иска, като твърди, че не е налице идентичност между лицето с имена Т.Р.А. и Т.Е., баща на ищеца. Поради това, оспорва лицето Т.Р.А. да е баща на ищеца. Излагат се и доводи, че българският произход по смисъла на ЗБГ има етническо значение, като лицата, родени с различна от българската народност, нямат български произход. Поддържа се, че КРБ и ЗБГ не поставят равенство между гражданство и народност. По делото е приет Акт № 60 е от регистъра на ражданията на Руецката община, околия Търговищка, област Шуменска, за 1936 г., за раждане на Т.Р.А., от който се У.новява, че на 20.04.1936 г. е съставен акт за раждане на детето Тахир, родено на •••• г., в дома на родителите си в с. Стража, а именно: майка Ф.М.Г.Ю., жителка на с. Стража, българска поданица, по народност туркиня, по вероизповедание мохамеданка, на възраст 22 години, домакиня, и баща Р.А.Х.М., жител на с. Стража, български поданик, по народност турчин, по вероизповедание мохамеданин, на възраст 24 години, земеделец. По делото е приет в превод от турски на български език препис извлечение от семейния регистър от област Анкара, община Синджан 1747, махала Сарайджък, том 16, семеен № 52, от което се У.новява, че Е. Е., фамилия след брака У., е с баща Т.Е., роден на •••• г., Търговище, починал на 30.04.1986 г., и с майка Е. Е., родена на •••• г., Пънарбашъ. Съгласно представено удостоверение, издадено от Дирекция „Гражданско състояние и гражданство“ към Президентски държавни архиви на Република Турция от 19.10.2020 г. е издаден препис от изселнически лист № 2481. Видно от извлечение от Книга за регистрация на броя и положението на изселниците на област Сивас, община Хафик, Турция, Дирекция „Земи и обществено заселване“ под № 176 са записани Р.А. – 23 г., глава на семейството, Ф.М. – 21 г., съпруга, Тахир Р. – 4 м., син. По делото е прието в превод от турски на български език препис удостоверение за идентичност на имена и данни за лице, придобило турско гражданство, издадено от служител на Главна дирекция „Гражданското състояние“ към Министерството на вътрешните работи на Република Турция, от което се У.новява, че Т.Е. и Т.Р.А. са едно и също лице, като Т.А. е бил български гражданин, а турско гражданство е придобил с решение от 31.08.1936 г. на Министерския съвет на Република Турция. По делото е прието в превод от турски на български език препис удостоверение за гражданско състояние относно лицето Т.Е., в което е обективирано, че Т.Е. с баща Р. и майка Ф. е роден на •••• г., Е., починал на 30.04.1986 г.. В графа „забележки“ е посочено, че по закон за регистрацията № 2510, чл. 6, точка Б и решение на мин. съвет № 2/5254 от 31.08.1936 г. е приет за турски гражданин като изселник. Друго име и фамилия Т.Р.А.. Пристигане в Турция – 22.04.1936 г.. По делото е прието удостоверение за раждане № 31, издадено от дирекция „Гражданско състояние“, Кахраманказан, Анкара, Република Турция, от което се У.новява, че Е. Е. с родители баща Т.Е. и Е. Е. е родена на •••••••••• г. в Синджан. С декларация от 04.02.2021 г. ищцата е декларирала, че както тя, така и баща Т.Р.А. са българи по народност. По делото е приложено писмо от Българска академия на науките, Институт за български език „Професор Любомир Андрейчин“ по повод запитване от процесуалния представител на ищцата относно значението на думата „българин“. При така У.новеното от фактическа страна въззивният съд приема от правна страна следното: Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните. При извършена служебна проверка въззивният съд У.нови, че първоинстанционното решение е валидно и процесуално допустимо. По отношение допустимостта на производството по делото е постановено Определение № 68 от 22.02.2022 г. по ч. гр.д. № 328/2022 г. по описа на ВКС, III-то ГО, с което е прието, че допустимостта на иска по чл. 3, ал. 2 от Закона за българите живеещи извън Република България вр. чл. 124, ал. 4, изр. 2 от ГПК не е в зависимост от това дали молителят е представил документи от категорията на посочените в чл. 3 от Закон за българите, живеещи извън Република България (ЗБЖИРБ) или не е, както и не е обусловена от провеждане на административна процедура по чл. 29, ал. 4 ЗБГ. Съгласно чл. 3, ал. 2 ЗБЖИРБ български произход може да се доказва и по общия исков ред. В случая с оглед изложеното в обстоятелствената част на исковата молба ищецът желае да кандидатства за българско гражданско въз основа на български произход, поради което предявява иск за У.новяване на българския си произход по реда на чл. 3, ал.2 ЗБЖИРБ. При така изложеното въззивният съд намира, че е налице правен интерес от предявяване на иска, предмет на делото. Същият е насочен срещу надлежен ответник - Министерство на правосъдието, пред което се развива производството за придобиване на българско гражданско, съгласно чл. 29, ал. 1 ЗБГ. По изложените съображения решението на районния съд се явява допустимо. По отношение на неговата правилност въззивният съд намира следното: Въззивницата претендира У.новяване на обстоятелството, че същата има български произход въз основа на твърдението, че баща ѝ Т.Е. е българин. В чл. 2, ал. 1, т. 1 от Закон за българите, живеещи извън Република България (ЗБЖИРБ) е регламентирано, че българин, живеещ извън Република България е лице, което има поне един възходящ от български произход. В пар. 2 от ДР от Закон за българското гражданство (ЗБГ) е дадена легална дефиниция на „лице от български произход“, съгласно която това е лице, на което поне единият възходящ е българин. В случая по делото не се У.новява възходящият от първа степен на въззивницата Т.Е. да е българин по смисъла на пар. 2 от ДР на ЗБГ. По делото не са представени доказателства, които да У.новяват пълно и главно това обстоятелство. Въззивникът ищец се домогва да докаже българското самосъзнание на баща си предвид обстоятелството, че същият е роден в Република България и през целия си живот се е самоопределял като българин. В действителност бащата на ищеца Т.Е., за когото се У.новява, че е едно и също лице с Т.Р.А., е роден на територията на Република България. Видно от акта за раждане на Т.Р.А. е роден в семейството на Ф.М.Г.Ю. и Р.А.Х.М. – български поданици с турска народност, на територията на българската държава. Неоснователно се поддържа във въззивната жалба, че съгласно действащото към 1936 г. законодателство не е имало законово изискване за вписване на народността в акта за раждане. Въззивникът се позовава на чл. 121 от Закона за лицата (отм. 1949 г.), която разпоредба е обща за актовете за гражданско състояния. Тя гласи, че „актовете за гражданското състояние показват общината, къщата, годината, деня и часа, в които са съставени; името, презимето и качеството на длъжностното лице, което ги е съставило; името, презимето, възрастта, занятието, местожителството или местопребиваването на лицата, които са показани в качеството на заявители и на свидетели, и документите, представени от страните.“ Съдържанието на актовете за раждане е регламентирано в глава 2 „За актовете за раждане и за припознаване на произхождение“. Съгласно чл. 143 ЗЛ (отм.) актът за раждане трябва да показва общината, къщата, годината, месеца, деня и часа на раждането, пола на новороденото, както и дали детето е родено живо или мъртво. В чл. 144 ЗЛ (отм.) са предвидени допълнителни реквизити, като „ако раждането е от законно съжитие, обявяването трябва, освен това, да съдържа: името, презимето, прякора, занятието, местожителството, поданството, народността, вероизповеданието и възрастта на бащата и майката, както и кое дете поред на майката е роденото“. Следователно действащото законодателство изрично е предвиждало вписване на народността на майката и бащата, поради което доводите на въззивника в обратната насока са неоснователни. Видно от акта за раждане на Т.Р.А. той е съставен от длъжностно лице по гражданското състояние, а обявяването е направено от неговия баща съгласно чл. 141 от ЗЛ (отм.) в присъствието на двама свидетел. Ето защо въззивният съд приема, че са спазени изискванията при изготвяне акта за раждане, поради което същият е годно доказателствено средство за отразените в него факти. В чл. 132, ал. 2 от ЗЛ (отм.) е посочено, че заявленията на лицата, които са присъствали при съставяне на акта, имат достоверност, до доказване на противното. В случая по делото не се доказа, че Т.Р.А. е с българско самосъзнание, за да бъдат опровергани записванията по заявеното от бащата в акта за раждане. Това е така, тъй като по делото по категоричен начин се У.новява, че Т.Р.А. заедно със семейството си се е изселил в Република Турция през 1936 г., когато той е бил на тримесечна възраст, където е живеел до смъртта си през 1986 г.. Т.е. през целия си живот Т.Е. е живеел в Република Турция, като същият е придобил турско гражданство като изселник видно от приетото по делото удостоверение за гражданско състояние относно лицето Т.Е.. С оглед гореизложеното твърденията на въззивницата, че баща се е самоопределял като българин са недоказани. Соченото обстоятелство не може да бъде У.новено посредством предоставената декларация от името на въззивника, тъй като в същата са обективирани изгодни за нея факти, касаещи трето лице. Декларацията не е и годно доказателствено средство по смисъла на ГПК. По делото не са ангажирани, каквито и да е било други доказателства, от които да се У.новява, че Т.Е. е имал българско самосъзнание. Ето защо, въззивният съд приема, че по делото не се У.новява възходящият на въззивницата Т.Е. да е лице от български произход. По делото не се У.новява бащата на въззивника – Т.Е., да е лице с българско гражданство. Това е така, тъй като при изселването си семейството му е загубило българското си гражданство по силата на чл. 66 вр. чл. 15, ал. 1 от Закон за българското поданство (обн. 1940 г. и отм. 1948 г.), съгласно който български поданик от небългарски произход, който се изсели от Царството, губи българското поданство с факта на изселването, приложимо и по отношение на лицата изселили се преди влизане в сила на закона. Следователно въззивникът не е доказал българско гражданство на свой възходящ от първа степен, въз основа на което да се У.нови българския произход на въззивницата. Неоснователно се поддържа във въззивната жалба, че е нарушен чл. 14 от ЕКПЧ. Съгласно посочената разпоредба упражняването на правата и свободите, изложени в Конвенцията, следва да бъде осигурено без всякаква дискриминация, основана на пол, раса, цвят на кожата, език, религия, политически и други убеждения, национален или социален произход, принадлежност към национално малцинство, имущество, рождение или друг някакъв признак. Нормата регламентира упражняване на закрепените права и в свободи в ЕКПЧ, без да се допуска дискриминация по признак, посочен в нея. Съгласно практиката на ЕСПЧ чл. 14 от Конвенцията допълва другите материално правни разпоредби на Конвенцията и нейните протоколи. Той няма самостоятелно съществуване, тъй като има действие единствено във връзка с „упражняването на правата и свободите“, охранявани от тези разпоредби. В случая не се релевира нарушение на други права на въззивницата, посочени в ЕКПЧ. За пълнота следва да се отговори и на доводите на въззивника във връзка с практиката на ЕСПЧ, че колкото по-близки връзки има едно лице с определена държава, на толкова по-голямо основание може да се твърди, че е налице различно третиране на база националност спрямо него. Практиката на ЕСПЧ обаче разглежда въпросът от гледна точка на това, колко трайни са фактическите връзки на едно лице с определена държава, въз основа на което се извършва преценка налице ли е основание за съпоставимост на случаите с оглед У.новяване наличието или липсата на различно третиране въз основа на националност. /Така Наръчник по европейско право в областта на дискриминацията, изд. 2018 г., стр. 244-245/. В случая не се У.новява наличието на подобна трайна фактическа връзка, както на бащата Т.Е., така и на въззивника Е. У.. Нито един от двамата не е пребивавал трайно на територията на Република България. Т.Е. се е изселил заедно със своите родители, когато е бил на 3-месечна възраст и до смъртта си е живеел на територията на Република Турция. Не са изложени твърдения въззивникът да живее на територията на Република България, нито по какъвто и друг начин да е реализирана трайна фактическа връзка с Република България. Следователно връзката е била прекъсната, когато Т.Е. се е изселил заедно със своето семейство. Ето защо, по изложените доводи не се У.новява да е налице трайна фактическа връзка на Т.Е. с Република България, нито се У.новява да е налице съпоставима ситуация с други лица, в която същият да е третиран по различен начин по признак народност, поради което неоснователни са доводите за наличие на дискриминация. Неоснователни са и доводите във връзка с правото на ЕС. Съгласно чл. 20, пар. 1 от ДФЕС се създава гражданство на Съюза, като всяко лице, което притежава гражданство на държава членка, е гражданин на Съюза. В изречение 3 от посочената разпоредба е регламентирано, че гражданството на Съюза се добавя към, а не замества националното гражданство. Определянето на условията за придобиване и загубване на национално гражданство е от изключителната компетентността на всяка държава членка. Тази компетентност трябва да се упражнява при спазване на правото на ЕС, което означава задължение на всяка държава членка да признава гражданството на друга държава членка и да не ограничава действието му чрез поставянето на допълнителни изисквания за признаването на това гражданство с оглед на упражняване на основните свободи, предвидени в Договорите, като условията за придобиване и загубване на гражданството на държава членка трябва да бъдат съвместими с общностните норми и да зачитат правата на европейския гражданин. /В този смисъл дело Micheletti, C-369/90, Rottmann, C-135/08 и други/. Лице, придобило гражданство на държава членка, автоматично се счита за гражданин на ЕС и се ползва от всички права, предвидени в ДФЕС и ДЕС, Хартата за основани права и свободи, както и във действащите регламенти и директивни. Централно място в системата на договорите заема забраната на дискриминация въз основа на гражданство, уредена в чл. 18 ДФЕС, която има директен ефект и се прилага по отношение граждани на държави членки на ЕС. Въззивникът ищец е турски гражданин, а Република Турция не е член на Европейския съюз. Въззивникът ищец не е пребиваващ на територията на държава членка – подобни твърдения липсват. При това положение неприложимо в процесния случай е правото на ЕС. Въз основа на гореизложения анализ въззивният съд намира, че въззивникът не е доказал българския произход на баща Т.Е., поради което предявеният иск се явява неоснователен. Тъй като крайните изводи на двете инстанции съвпадат, обжалваното решение следва да се потвърди. По разноските: С оглед изхода на делото право на разноски има въззиваемия. Същият е претендирал разноски за юрисконсултско възнаграждение, което съдът определя на осн. чл. 78, ал. 8 вр. ал. 3 ГПК в размер на 100 лева, които следва да бъдат възложени в тежест на въззивника ищец. Предвид на изложеното, съдът