Решение № 8819 от 17.10.2024 г. на Административен съд - Пловдив по дело № 784/2024 г.

Република България е част от ЕС и като такава е длъжна да прилага европейските правила за координация на системите за социална сигурност на държавите-членки на Съюза, като всяка членка е свободна да решава кои категории лица подлежат на осигуряване съгласно нейното законодателство; кои са осигурените социални рискове; какви обезщетения се отпускат и при какви условия; как се изчислява размерът на обезщетенията и т.н. Но разпоредбите на ЕС определят общите правила и принципи, които трябва да бъдат спазвани от всички национални органи, институции за социална сигурност и от съда, при прилагането на националните закони, като към настоящия момент тези общи правила и принципи се съдържат в Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004г. за координация на системите за социална сигурност, в сила от 01.05.2010г., както и в Регламент (ЕО) № 987/2009 на Европейския парламент и на Съвета от 16.09.2009г. за установяване на процедурата за прилагане на Регламент (ЕО) № 883/2004г.

Като източник на вторичното право на ЕС регламентът се прилага пряко, т.е., съдържащите се в регламента правила като нормативни разпоредби с обща правна сила, са пряко приложими във всички държави - членки (чл. 288 от ДФЕС) и са задължителни за спазване от националните органи и администрации, от институциите за социална сигурност и от съдилищата и имат приоритет в случаите на противоречие с разпоредби от националните законодателства.

Съгласно чл. 3 от Регламент (ЕО) № 883/2004г. разпоредбите му се прилагат към всички законодателства (по смисъла на чл. 1, б. „л“) относно посочените клонове на социална сигурност (обезщетения и помощи), в т.ч. и относно обезщетенията за безработица (чл. 3, § 1, б.“з“).

Няма спор по делото, че жалбоподателят е гражданин на Република България, съответно е гражданин на държава - членка на ЕС, поради което е и лице, спрямо което намира приложение Регламент (ЕО) № 883/2004г. (чл. 2 от Регламента), с който са въведени материалноправните правила, принципи и разпоредби в сферата на координацията на системите за социална сигурност на държавите - членки. Механизмът на координация на системите за социална сигурност, включващ и обезщетенията за безработица, се основава на четири основни принципа: определяне на приложимото законодателство; равенство в третирането; сумиране на периоди на заетост, осигуряване или пребиваване и износ на обезщетения.

По отношение на обезщетенията за безработица общият принцип за определяне на приложимото законодателство е, че лице, упражняващо доходоносна дейност, следва да принадлежи към схема за социална сигурност на държавата, на чиято територия е заето или самостоятелно заето. Специални правила, представляващи изключения от общия принцип, че държавата-членка по последна заетост като компетентна държава отговаря за предоставянето на обезщетения за безработица, са регламентирани в чл. 65 от Регламент (ЕО) № 883/2004г., сред които е и правилото на § 2, в който е уредено, че напълно безработно лице, което по време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице е пребивавало в държава-членка, различна от компетентната държава-членка и което продължава да пребивава в тази държава-членка или се върне в тази държава-членка, се поставя на разположение на службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване.

Легална дефиниция на понятието „пребиваване“ се съдържа в чл. 1, § 3, б. „й“ от цитирания Регламент, а именно - мястото, където лицето обичайно пребивава. Това място (на обичайно пребиваване на лицето) се определя, съгласно чл. 11, § 1 от Регламент (ЕО) № 987/2009 (Регламента по прилагането), с оглед центъра на интересите на съответното лице въз основа на цялостна оценка на наличната информация относно релевантните факти - продължителността и непрекъснатото пребиваване на територията на съответните държави-членки, семейното положение и роднинските връзки на лицето, жилищното му положение и доколко постоянно е то, както и естеството и специфичните характеристики на упражняваната дейност, в т.ч. постоянният характер на дейността и продължителността на всеки договор за заетост, мястото, където обичайно се упражнява тази дейност и др. примерно изброени в цитираната норма.

Съгласно разпоредбата на чл. 11, § 2 от Регламента по прилагането, решаващо значение при определяне на действителното място на обичайно пребиваване на дадено лице, е намерението на лицето, което произтича от горепосочените факти и обстоятелства, особено причините за преместването на лицето.

В чл. 1, б. „й“ и б. “к“ от Регламент (ЕО) № 883/2004 пък се прави разграничение между „пребиваване“ и „престой“. А в изготвения съвместно с държавите - членки наръчник се изясняват понятията „обичайно пребиваване“, „временно пребиваване“ и „престой“. Тези определения, посочени в законодателството на ЕС са необходими, за да се установи коя държава-членка е отговорна за предоставянето на обезщетения по социалноосигурителни схеми на граждани на ЕС, които пребивават в различни държави-членки.

Съгласно правото на ЕС, може да има само едно обичайно място на пребиваване и съответно само една държава - членка, която отговаря за плащанията на обезщетения по социално-осигурителните схеми, отпускани по местожителство. Заетите и самостоятелно заетите лица отговарят на условията за социална сигурност в държавата по месторабота, а неактивните (напр. пенсионери и студенти) — в държавата-членка по обичайно пребиваване. Определянето на държавата-членка по обичайно пребиваване на лицата е важно и по отношение на лицата, които работят в повече от една държава-членка. В наръчника се разглеждат специфичните критерии, които трябва да бъдат взети под внимание, за да се определи мястото на обичайно пребиваване на дадено лице, като например: семейното положение и роднинските връзки на лицето; продължителността и непрекъснатото пребиваване в съответната държава-членка; състоянието на трудова заетост (по-специално мястото, където обичайно се упражнява съответната дейност, постоянният й характер, както и продължителността на договора за работа); упражняването на неплатена дейност; в случай на студенти - източникът на доходите им; доколко постоянно е жилищното положение на лицето; държавата-членка, в която лицето плаща данъци; причини за преместването; намеренията на лицето въз основа на всички обстоятелства и подкрепени с конкретни доказателства. При необходимост могат да се вземат предвид и други факти. Наръчникът предоставя също така конкретни примери и насоки за случаите, в които е трудно определянето на мястото на пребиваване, като например при погранични, сезонни или командировани работници, студенти, пенсионери, както и при неактивни хора, за които е характерна голяма мобилност.

В случая, съдът намира за неправилна преценката на административния орган при определяне мястото на обичайното пребиваване на жалбоподателя.

Не е спорно между страните, че К. е осъществявал през периода 25.02.2019г. – 30.07.2023г. трудова дейност на територията на Германия и трудовият й договор с работодателя е прекратен, както и че към момента на подаване на заявлението за отпускане на безработица е безработно лице.

От данните по делото е видно, че след прекратяване на трудовото правоотношение в Германия на 30.07.2023г. (така писмо за прекратяване на трудовото правоотношение л. 155 в превод на български език), жалбоподателят се е завърнала в Република България, тъй като на 08.09.2023г., е подал заявление за отпускане на парично обезщетение за безработица. Декларирал е, че през периода на последната му заетост в Германия детето му е живеело и учело в България, преобладаващата част от роднините му са живеели в Р.България, разполага с постоянно жилище в Р.България, живял е в чужбина под наем. Тези факти се потвърждават от представените в хода на настоящето производство доказателства Достатъчно в тази връзка е да се посочи, че от представеното удостоверение за настоящ адрес (л. 21) се установява, че същият е на територията на Република България, Тези данни сочат, че центърът на интересите на жалбоподателя е именно в Република България, а обстоятелството, че общата продължителност на заетостта на К. е 9 години и 5 месеца като между отделните периоди на заетост е получавало обезщетение за безработица в Германия не означава че е възникнало правото му на постоянно пребиваване в друга Държава съгласно Директива 38/2004 ЕО и по-точно чл.16, т.1, изр. първо, Раздел I, гл.IV според която граждани на Съюза, които са пребивавали законно в приемащата държава-членка в продължение на непрекъснат срок от пет години имат право на постоянно пребиваване в тази Държава тъй като в случай жалбоподателят е бил международен шофьор и не може да се приеме, че непрекъснато е пребивавал на територията на Германия за 5 години при което да е възникнало правото му на постоянно пребиваване.

Не е спорно и също така, че К. е напълно безработно лице. Същият е пребивавал за времето на трудовата си заетост в държава-членка, различна от компетентната държава-членка, а именно в Германия. Безспорно установено е обаче, че жалбоподателят не продължава да пребивава в тази държава -членка, нито се е върнал в тази държава - членка (т. е. в Германия), на чието законодателство за последно е бил подчинен, за това не се е регистрирал (т. е. не се е поставил на разположение) в службите по заетостта в държавата - членка по пребиваване (за времето на трудова заетост) в Германия, а се е регистрирал в България, където се е върнал и обичайно пребивава с намерение да остане да живее в България, като си намери работа, което се подкрепя от събраните по делото доказателства.

Приложимото законодателство в настоящия казус е това на държавата-членка по обичайното местопребиваване на жалбоподателя, на която държава тя е и гражданин, а именно - законодателството на Република България. Обезщетението за безработица, претендирано от К. следва да бъде поискано именно по реда и при условията на действащото българско законодателство, в съответствие с приложимите европейски регламенти за това. В този смисъл е т. 3 от Решение № U3 от 12.06.2009 г. на Административната комисия за координация на системите за социална сигурност, съгласно която, ако при отсъствието на каквото и да е трудовоправно договорно отношение дадено лице вече не поддържа никаква връзка с държавата-членка на заетост (например понеже трудовоправното договорно отношение вече е прекратено или срокът му е изтекъл), то се разглежда като напълно безработно в съответствие с член 65, параграф 2 от посочения регламент, а обезщетенията се предоставят от институцията по местопребиваване. Все в тази насока следва да се посочи, че за разлика от националното ни законодателство, европейските правила за координация на системите за социална сигурност на държавите членки на Съюза не предвиждат възможност дори за спиране производствата по отпускане на обезщетение (още по-малко пък за отказ) в случаи от категорията на процесния. За сметка на това уреждат правила за временно прилагане на законодателството и предварително предоставяне на обезщетения, които са регламентирани в член 6 от Регламент (ЕО) № 987/2009. В параграф 2 на цитирания член 6 от Регламент (ЕО) № 987/2009 е предвидено, че когато има различия в становищата на институциите или органите на две или повече държави-членки относно това коя институция следва да предостави парични обезщетения или обезщетения в натура, съответното лице, което би могло да претендира за обезщетения, ако нямаше спор, има право предварително да получава обезщетенията, предвидени в законодателството, прилагано от институцията по мястото му на пребиваване, или, ако това лице не пребивава на територията на нито една от съответните държави-членки, обезщетенията, предвидени в законодателството, прилагано от институцията, до която първо e било подадено искането. С други думи казано, правото на ЕС предвижда дори предварително получаване на обезщетение от трета страна.

И всичко това е с оглед спазване целта на социалното осигуряване - получаване на адекватно на размера на внасяните осигуровки обезщетение за осигуреното лице при настъпването на съответното осигурително събитие.

Тези съображения обосновават извод за незаконосъобразност на оспореното Решение № 2153-15-88/20.03.2024г. на Директор ТП на НОИ - Пловдив, с което е отхвърлена като неоснователна жалбата му против Разпореждане № 151-00-8581-3 от 25.01.2024г. на Ръкводителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – Пловдив.

Не са налице предпоставките за отправяне на преюдициално запитване поискано от жалбоподателя тъй като националният съд отправя запитване до СЕС, когато тълкуването на разпоредба от правото на ЕС или тълкуване на валидността на акт на органите на ЕС е от значение за правилното решаване на висящото пред него дело. В случая предоставянето на парично обезщетение за безработица при прилагането на европейските регламенти за координация на системите за социална сигурност не разкриват необходимост от тълкуване на чл. 65, параграф 2 от Регламент /ЕО/ № 8832004 на Европейския парламент и Съвета от 29.04.2004г. Поставените въпроси в искането касаят разрешаването спора по същество каквото е сторено с настоящия съдебен акт.

На основание чл. 173, ал. 2 от АПК, делото следва да бъде изпратено като преписка на длъжностното лице по чл. 54ж, ал. 1 от КСО при ТП на НОИ - [населено място], за ново произнасяне по подаденото заявление вх. № 611-6080/08.09.2023 г. за отпускане на ПОБ, регистрирано в ТП на НОИ - Пловдив с peг. № 151-00-8581/08.09.2023 г при съблюдаване на дадените с настоящото решения указания по тълкуването и прилагането на закона. Това налага извод за основателност на жалбата.

При посочения изход на спора, на основание чл. 120, ал. 2 от КСО, на жалбоподателя се дължат извършените разноски по производството. Те се констатираха в общ размер на 610лв. – държавна такса и заплатеното възнаграждение за един адвокат.