Решение № 4255 от 3.7.2025 г. на Софийски градски съд по дело № 11392/2024 г.

Производството е по реда на Глава двадесета от ГПК. Образувано е по въззивна жалба от Т. Д. П., ищец в първоинстанционното производство, срещу решение от 31.07.2024 г. по гр. дело № 2850/2021 г. по описа на Софийски районен съд, 49-ти състав, с което е отхвърлен предявеният от Т. Д. П., ЕГН ••••••••••, иск с правно основание чл. 45, ал. 1 вр. чл. 52 ЗЗД, срещу И. Д. Д., ЕГН ••••••••••, за обезщетение за неимуществени вреди поради противоправни действия по преписка № 489702-1108/11.05.2016 г. на МВР. В жалбата са изложени съображения за неправилност на решението. Ответникът следвало да удължи срока на проверката и да разпита ищеца. Тя не бил съставила докладна за отказа си. Умисълът на ответника се установявал от нейните твърдения, че ищецът искал да предприеме агресивни действия срещу служители на МВР. СРС не му бил разрешил да измени иска си. Искането към СГС е решението да бъде отменено като искът бъде уважен. В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата И. Д. чрез адв. В., е подала отговор срещу въззивната жалба. Излага доводи за нейната неоснователност. Проверката по сигнала на ищеца следвало да приключи най-късно до 11.08.2016 г., а той се бил върнал в страната на 17.08.2016 г. Ответникът бил положил необходимите усилия да го разпита. Не били доказани елементите на непозволеното увреждане. Искането към СГС е обжалваното решение да бъде потвърдено. Претендира разноски. Съдът, на основание чл. 12 ГПК, след като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение, и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, както и възраженията на насрещната страна, достигна до следните фактически и правни изводи: При извършената служебна проверка по чл. 269 ГПК настоящият състав намери, че обжалваният съдебен акт е постановен от законен състав на родово компетентен съд, в изискуемата от закона форма, по допустими искове, предявени от и срещу процесуално легитимирани страни, поради което е валиден и допустим. По въпроса за неговата правилност въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна правна норма и когато е длъжен да следи служебно за интереса на някоя от страните (така Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС). По същество жалбата е неоснователна. В исковата молба се твърди, че негов сигнал вх. № 489702-1108 от 11.05.2016 г. до МВР, бил разпределен за разглеждане на ответника. В производството по проверка на сигнала, ответникът умишлено отказал да разпита ищеца. В резултат му причинил неимуществени вреди, изразяващи се във възмущение, гняв, чувство на безсилие и усещане за липса на справедливост, за обезщетяването на които, ищецът претендира сумата от 10000 лева. С определение 18.03.2024 г. производството е прекратено в частта, относно отказа на ответника да издаден решение по сигнала на ищеца и да изпрати решението на органа, който е препратил сигнала (Омбудсмана на България). Страните не спорят, и по делото се установява, че ищецът е подал сигнал вх. № 489702-1108 от 11.05.2016 г. до МВР, в които са изнесени данни за неправомерни действия на ръководители и други служители от 08 РУ-СДВР. За проверка на сигнала била образувана комисия, председателствана от ответника, в качеството й на държавен инспектор при Дирекция „Инспекторат“ към МВР. Страните не оспорват фактологията, която е предмет на обсъждане в съдебното производство. С протоколно определение от 18.03.2024 г. съдът е обявил за безспорно и ненуждаещо се от доказване обстоятелството, че в хода на проверката на сигнала, ищецът не е бил разпитан от ответника. Твърденията за умишлено извършено на деянието от ответника, в качеството му на държавен служител в МВР, и искането за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществен вреди, следва да бъдат квалифицирани по чл. 216, ал. 3, предл. първо ЗМВР вр. чл. 45 вр. чл. 52 ЗЗД. Фактическият състав на деликтната отговорност по чл. 216, ал. 3, предл. първо ЗМВР включва установяване на противоправни действия или бездействия на ответника, извършени при изпълнение на негови служебни задължения спрямо ищеца, настъпването на вреди и причинна връзка между деянието и вредите. В хипотеза на твърдения за умисъл, то на главно доказване подлежи и умишленото причиняване на вредата като презумпцията по чл. 45, ал. 2 ЗЗД не се прилага. В случая, спорът между страните се свежда до това, дали ответникът е осъществил противоправно бездействие в процедурата по разглеждането на сигнала като не е разпитал ищеца. На първо място, СГС разгледа възражението в жалбата, че съдът не допуснал изменение на иска по реда на чл. 214, ал. 1 ГПК съгласно молбата на ищеца вх. № 25002035 от 24.01.2024 г. (посочена в жалбата като молба 25006957/12.03.24). Определението, с което СРС е оставил без уважение искането на ищеца, е правилно. Конституирането на нови ответници (другите членове на комисията) не може да бъде осъществено в този етап на съдебното производство. Посочването на други неправомерно извършени от ответника действия (разглеждане на само 6 от 11 оплаквания в сигнала, немотивиране на решението, неиздаване на докладна записка за отказа за снемане на показания и твърдения, че ищецът бил отправял заплахи и обиди към длъжностни лица) представляват нови основания за иск. По реда на чл. 214, ал. 1 ГПК основанието на иска може да бъде само изменено, но е процесуално недопустимо към него да бъдат добавяни други основания на претенцията. Доколкото сигналът на ищеца е подаден на 11.05.2016 г., то приложимата правна уредба е Глава осма от АПК, тъй като чл. 109 от Правилника за устройството и дейността на МВР е влязъл в сила на 25.04.2017 г. Съгласно чл. 114, ал. 3 АПК за установяване на фактите и обстоятелствата по сигнала могат да се използват всички средства, които не са забранени от закона, а следващата алинея предвижда, че средствата за изясняване на случая се определят от органа, компетентен да постанови решението, освен ако друг нормативен акт предписва доказването да се извърши по определен начин или с определени средства. Ето защо, разследването на подадения сигнал не се извършва по реда на НПК, на който се позовава ищецът в исковата молба. Разпоредбата на чл. 114, ал. 4 АПК обосновава изводът, че при изясняването на обстоятелствата по сигнала, органът по проверката действа в условията на оперативна самостоятелност. Той сам определя методите и средствата, с които да постигне целта на проверявания сигнал по чл. 107, ал. 3 и 4 АПК – усъвършенстване на организацията и дейността на административните органи, решаване на други въпроси в рамките на тяхната компетентност и предприемане на съответните последващи законни действия срещу злоупотреби с власт и корупция, лошо управление на държавно или общинско имущество или за други незаконосъобразни или нецелесъобразни действия или бездействия на административни органи и длъжностни лица в съответните администрации, с които се засягат държавни или обществени интереси, права или законни интереси на други лица. В АПК не е регламентирано задължение за разпит на подателя на сигнала, това е само възможност, която зависи от конкретната преценката на решаващия орган. В този смисъл следва да се тълкува и чл. 23, т. 2 от Правилата за организацията на работата в МВР с предложенията и сигналите, одобрени със заповед № 8121з-1432/25.11.2015, която логично няма императивен характер. В случай, че решаващият орган не проведе правилно и законосъобразно разследване на сигнала, то той носи съответната санкционна отговорност. Гражданите и юридическите лица могат да инициират проверка чрез подаване на сигнал по реда на АПК по всяко време до съответния административен орган, включително ако не са заявили известни им обстоятелства по вече подаден такъв. При това положение, е изключена противоправността на вмененото на ответника бездействие, изразяващо се неразпитване на подалото сигнала лице. Ищецът не може да търпи вреди от факта, че не е разпитан в процедурата по проверка на сигнала, защото не е в неговата компетенция да реши как да бъдат разследвани заявените от него обстоятелства. Легитимната цел на подаването на сигнал до административни органи е поставените въпроси да бъдат разрешени по публичноправен път. Подателят на сигнала не е страна в тези правоотношения и съответно не може да бъде субект на увреждане. Заявените от ищеца морални страдания обективно не могат да бъдат причинени от ответника, тъй като между тях не съществуват правни отношения. По тези съображения, въззивният съд намери, че при доказателствена тежест на ищеца, той не е провел дължимото пълно доказване на твърдяното от него противоправно бездействие на ответника. Ето защо, предявеният иск по чл. 216, ал. 3, предл. първо ЗМВР вр. чл. 45 вр. чл. 52 ЗЗД е неоснователен, въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а решението на СРС да бъде изцяло потвърдено. По разноските С оглед изхода на спора пред СГС право на разноски има въззиваемият. В производството пред СГС той е представляван от адв. Р. В.. Представен е договор за правна защита от 27.09.2024 г. между ответника и адвоката, от който се установява, че договореното адвокатско възнаграждение от 800 лева е заплатено в брой. По тези съображения, тази сума следва да бъде възложена на въззивника. Така мотивиран, Софийски градски съд, IV-Д въззивен състав,