Решение № 3143 от 14.6.2023 г. на Софийски градски съд по дело № 1396/2022 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК. С решение №20119552 от 19.05.2021г., постановено по гр.д. №24914/2019г. на СРС, ГО, 56 състав, е признато за установено по реда на чл.422, ал.1 вр.чл.415, ал.1, т.1 ГПК, че М. Ц. Т., ЕГН: •••••••••• дължи на „Топлофикация София“ЕАД ЕИК: 831609046 на основание чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД, вр.чл.150 ЗЕ сумата от 849, 50 лв.- част от главницата за доставена топлинна енергия за периода от 01.10.2014 г. до 30.04.2017 г., за топлоснабден имот- ап.4 в гр. София, ж. к. ••••, с аб.№120965, ведно със законната лихва от 24.10.2017 г. до окончателното плащане, като искът е отхвърлен за разликата до предявения размер от 1220 лв. и за периода от 01.05.2014 г. до 30.09.2014 г. като погасен по давност; на основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД сумата от 38, 84 лв.– половината от възнаграждението за дялово разпределение за периода от 01.05.2014г. до 30.04.2017 г. за същия имот, ведно със законната лихва от 24.10.2017г. до окончателното плащане. Признато е за установено също така, че Д.Й.Т., ЕГН: •••••••••• дължи на „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК: 831609046 на основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД във вр. с чл. 150 ЗЕ сумата от 859, 50 лв.- част от главницата за доставена топлинна енергия за периода от 01.10.2014 г. до 30.04.2017 г., за горепосочения имот, ведно със законната лихва от 24.10.2017 г. до окончателното плащане, като искът е отхвърлен за разликата до предявения размер от 1230 лв. и за периода от 01.05.2014 г. до 30.09.2014 г. като погасен по давност; на основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД сумата от 38, 84 лв. – половината от възнаграждението за дялово разпределение за периода от 01.05.2014г. до 30.04.2017г. за същия имот, ведно със законната лихва от 24.10.2017 г. до окончателното плащане. Ответницата М. Ц. Т. е осъдена да заплати на ищеца 195, 51 лв. разноски по делото и 17, 88 лв. разноски в заповедното производство. Ответникът Д.Й.Т. е осъден да заплати на ищеца 195, 51 лв. разноски по делото и 18, 01 лв. разноски в заповедното производство. Ищецът е осъден да заплати на адв.Й.Д.Й. на основание чл. 38, ал. 2 във вр. е ал. 1, т. 2 ЗА сумата от 92, 25 лв.- адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ по делото на М. Ц. Т., както и да заплати на адв.С.А.К. 87лв. адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ на М. Ц. Т. в заповедното производство по ч. гр. д. N 75378/17 г. по описа на СРС, 158 състав. Ищецът е осъден също така да заплати на адв.К.И.Б. на основание чл. 38, ал. 2 във вр. с ал. 1, т. 2 ЗА сумата от 92, 25 лв. - адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ по делото на Д.Й.Т. и на адв. Н.И.И. сумата от 87, 00 лв.- адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ на Д.Й.Т. в заповедното производство. Решението е постановено при участието на „Техем Сървисис“ ЕООД като трето лице - помагач на страната на ищеца. С определение №20203116 от26.10.2021г. по реда на чл.248 ГПК съдът е оставил без разглеждане молбата за изменение на решението в частта за разноските, доколкото е подадена от адвокат без представителна власт по делото. Срещу решението в частта, с която са уважени предявените искове срещу М. Ц. Т., е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника М. Ц. Т. чрез адв.В.С. от САК. Жалбоподателят поддържа, че решението е недопустимо като постановено по недопустим иск поради наличието на влязло в сила решение между същите страни с предмет отрицателен установителен иск за същата сума и същия период. Твърди, че с това решение съдът приел, че не е налице облигационна връзка между страните по договор за доставка на топлинна енергия. Съдът бил задължен да изиска от ответницата да представи заверен препис от решение с отбелязване че същото е влязло в сила, или служебно да провери това обстоятелство. Доводи относно правилността на решението не са изложени. Претендира обезсилване на обжалваното решение и прекратяване на производството в частта относно сумата от 361 лева и отмяна на решението и отхвърляне на иска за останалата част от вземането. Претендира разноски. Подадена е и частна жалба срещу определението по чл.248 ГПК от адв.Л., който твърди, че следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение на адвокатското дружество, или евентуално на съдружниците в него. В законоустановения срок отговор на въззивната жалба и на частната жалба не са подадени. С молба от 22.03.2023г. ответникът по жалбите и ищец в първоинстанционното производство „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ ЕАД оспорва жалбите като неоснователни и моли решението и определението да бъдат потвърдени. Претендира възнаграждение за защита от юрисконсулт за въззивната инстанция. Третото лице-помагач не изразява становище по жалбите. Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, приема следното: Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми. Съдът не споделя доводите на жалбоподателя относно наличието на влязло в сила решение между същите страни със същия предмет. Съгласно чл.154, ал.1 от ГПК всяка страна е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания или възражения. Жалбоподателката е страна по посочените от нея дела и е можела безпрепятствено и двоевременно да представи доказателства за наличието на влязло в сила решение, т.е.- заверен препис от същото. Съдът няма задължение служебно да издирва и прави справки по висящи или приключили производства. Още повече, че с отговора на исковата молба самата ответница е заявила изрично, че решението не е влязло в сила. Във въззивната жалба не са изложени каквито и да било доводи срещу правилността на решението, поради което и с оглед липсата на нарушение на императивни норми на материалния закон то не може да бъде отменено и следва да се потвърди в съответствие с разпоредбата на чл.272 ГПК. Предметът на въззивното производство, което се разглежда по реда на ограничения въззив, по отношение на разглеждане на спора по същество е очертан в случая само от посоченото в жалбата и приложимите към спорния предмет императивни материалноправни норми. Ето защо в решаващата си дейност въззивният съд изхожда от фактическите положения, установени от първоинстанционния съд, като препраща към мотивите на обжалваното решение относно приетото за установено от фактическа страна. До изтичане на срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК за обжалване на първоинстанционното решение подадената от страната бланкетна въззивна жалба може да бъде допълвана с всякакви доводи за неговата неправилност и по тях съдът дължи произнасяне. По допълнения, които са направени след изтичане на срока за въззивно обжлаване, въззивният съд е длъжен да се произнесе само ако те касаят валидността и допустимостта на първоинстанционното решение, както и неговата неправилност поради неправилно приложение на императивна материалноправна норма. В случая подадената въззивна жалба е бланкетна и допълнения не са направени както в срока по чл.259, ал.1 ГПК, така и след това. Неоснователна е и частната жалба на процесуалните представители на ответницата в първоинстанционното производство срещу определението на СРС по реда на чл.248 от ГПК. Както правилно е посочено в обжалваното определение, не може да бъде присъдено възнаграждение по реда на чл.38 от ЗАдв на адвокат, който на практика не е осъществил правната защита на материално затрудненото лице- ответник по делото. Предвид изхода на спора на ответника по жалбите и ищец в първоинстанционното производство следва да се присъди възнаграждение за защита от юрисконсулт в размер на 100 лева. Решението не подлежи на касационно обжалване на основание чл.280, ал.3 от ГПК. Така мотивиран, Софийски градски съд