Решение № 3186 от 11.5.2026 г. на Софийски градски съд по дело № 8227/2025 г.

За да се произнесе, взе предвид следното. Производството е по реда на чл. 258- чл. 273 ГПК. Образувано е по повод въззивна жалба вх. №61663/20.02.2025 г. на Г. К. В., представлявана от адв. В. Т., срещу Решение №1615/31.01.2025 г., постановено по гр. д. №2879/2024 г. по описа на Софийски районен съд, 47 св, в частта, с която съдът е признал за установено в отношенията между „Юробанк България“ АД и Г. К. В., на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ, че ответницата В. дължи на „Юробанк България“ АД, ЕИК: 000694749, вземания по Договор за потребителски кредит № FL900064 от 21.03.2018 г. за главница в размер на 16095,00 лв., ведно със законната лихва, считано от 16.08.2021 г. до окончателното заплащане, за разликата над 11389,70 лв. до присъдената от СРС сума от 16095,00 лв. (т.е. за сумата от 4705,30 лв.), както и в частта, с която е признато за установено, че ответницата В. дължи на „Юробанк България“ АД сума в размер на 1971,65 лева, представляваща начислена за периода от 21.10.2020 г. до 03.06.2021 г. възнаградителна лихва, за които на 02.11.2021 г. по ч. гр. д. № 47610/2021 г. по описа на СРС, 47-ми състав е издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК. Решението в частта, с която е признато за установено, че Г. В. дължи на „Юробанк България“ АД сумите, както следва: 11389,70 лв.- главница, 29,75 лв.- мораторна лихва, начислена за периода от 21.11.2020 г. до 08.08.2021 г., 31,50 лв.- такси по договора за периода от 21.11.2020 г. до 08.08.2021 г., 24 лв.- обезщетение за уведомяване, дължимо за периода от 08.06.2021 г. до 08.08.2021 г., за които на 02.11.2021 г. по ч. гр. д. № 47610/2021 г. по описа на СРС, 47-ми състав е издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК, като необжалвано е влязло в законна сила. Решението в частта, с която са отхвърлени предявените от „Юробанк България“ АД срещу Г. К. В., ЕГН: ••••••••••, искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ за признаване за установено между страните, че ответникът дължи на ищеца суми по Договор за потребителски кредит № FL900064 от 21.03.2018 г. за възнаградителна лихва, начислена за периода от 21.10.2020 г. до 03.06.2021 г., и за мораторна лихва, начислена за периода от 21.10.2020 г. до 08.08.2021 г., за разликата над уважените части съответно от 1971,65 лв. и от 29,75 лв. до пълните предявени размери от 2800,15 лв. и от 125,91 лв. като необжалвано, е влязло в законна сила. Във въззивната жалба се застъпва становище за неправилност на обжалвания съдебен акт, като се моли същият да бъде отменен в атакуваната му част, а вместо него да бъде постановен нов акт по съществото на спора, с който предявените от ищеца искове да бъдат отхвърлени. Въззивницата поддържа, че още към датата на сключване на процесния договор за потребителски кредит, с който е рефинансирано предходно задължение, банката- кредитодател е знаела по занятие, че след 01.07.2018 г. ще бъде преустановено обявяването на посочения при сключването на договора 6- месечен Софибор, въз основа на който се формира лихвеният процент по договора. Предвид краткия период от сключването на договора до преустановяването на публикуването на индекса, а именно по-малко от четири месеца, то още при сключването банката трябвало да информира потребителя за предстоящата промяна в методологията за определяне на лихвения процент. В самия договор- чл. 7, ал. 2 се превиждала промяна на лихвения процент, за което ищецът е бил наясно още към датата на подписването му, като е предвидено задължение за последния да изготви нов погасителен план. Нов погасителен план не бил изготвен, видно и от представените от ищеца писмени доказателства, така и от приетото заключение по назначената съдебно-счетоводна експертиза. Липсата на уведомяване относно отпадането на 6-месечния Софибор, относим към лихвения процент, въвеждало в заблуждение потребителите, с което се нарушавали разпоредбите на ЗЗП. Обстоятелството, че банката не е прилагала по-висок лихвен процент от първоначално уговорения, не водело до отпадане на неравноправността, тъй като не отпадала относителността при олихвяването на кредита. Неправилно районният съд приел за неоснователно възражението на ответницата, че към 21.03.2018 г. е поискала от банката разсрочване на задълженията й по договора от 2016 г., а не рефинансиране и поради заблуда е сключила процесния договор. Неправилен бил и изводът относно дължимия размер на главницата, тъй като от заключението по ССче се установявало, че задълженията по договора от 2016 г. възлизат на 18 184,44 лв., а не 18 899 лв. По-нататък, се сочи, че към датата на образуване на заповедното дело вече е била изплатила сумата от 3162,24 лв. и по този начин са били погасени недължимите лихви. В заключение счита, че основателност на иска би била единствено до размера от 11 389,70 лв.- главница след приспадане на платените по договора суми, както и незаконосъобразно начислените такива поради анотоцизъм. При тези съображения моли въззивната жалба да бъде уважена. В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от въззиваемата страна „Юробанк България“ АД, чрез адв. Г. В., с който въззивната жалба се оспорва като неоснователна, моли се същата да бъде оставена без уважение, а обжалваното решение да бъде потвърдено. Поддържа, че сключеният договор обективира ясно, разбираемо и достъпно съществените условия по кредита, респ. кредитополучателят е имал възможност да се запознае със същите при проявено желание и грижа. Счита, че същият отговаря на законовите разпоредби на ЗПК, поради което потребителят дължи всички претендирани от него суми. По делото е подадена и частна жалба от Г. В. срещу Определение №14484/27.03.2025 г., постановено по горепосоченото делото, в частта, с която съдът е оставил без уважение искането за намаляване размера на присъденото от съда адвокатско възнаграждение на насрещната страна за заповедното производство от 963,80 лв. Счита определеното от съда възнаграждение за прекомерно като моли същото да бъде намалено. Съобразно правомощията си по чл. 269 ГПК съдът намира първоинстанционното решение за валидно, тъй като е постановено от съд с правораздавателна власт по спора, в законен състав, в необходимата форма и с определеното съдържание. Решението в обжалваната част е и допустимо, тъй като са налице положителните предпоставки и липсват отрицателните за предявяване на иска, като съдът се е произнесъл в обема на търсената защита, поради което няма произнасяне в повече. По правилността на съдебния акт настоящата инстанция намира следното: Първоинстанционният съд е бил сезиран с обективно съединени в условията на кумулативност положителни установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ за признаване за установено между страните, че Г. К. В. дължи на „Юробанк България“ АД вземания по Договор за потребителски кредит № FL900064 от 21.03.2018 г. за главница в размер на 16095,00 лв., ведно със законната лихва, считано от 16.08.2021 г. до окончателното заплащане, за възнаградителна лихва в размер на 2800,15 лева, начислена за периода от 21.10.2020 г. до 03.06.2021 г., за мораторна лихва в размер на 125,91 лв., начислена за периода от 21.10.2020 г. до 08.08.2021 г., за такси по договора за периода от 21.11.2020 г. до 08.08.2021 г. в размер на 31,50 лв., и за обезщетение за уведомяване в размер на 24,00 лв., дължимо за периода от 08.06.2021 г. до 08.08.2021 г., за които суми на 02.11.2021 г. по ч. гр. д. № 47610/2021 г. по описа на СРС, 47-ми състав, е издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК. За да постанови своето решение, Софийски районен съд след анализиране на събраните по делото доказателства е приел възраженията на ответницата за нищожност на клаузите, уреждащи начина на формиране на възнаградителната лихва, както и на годишния процент на разходите, за неоснователни, поради което е приел, че възнаградителна лихва се дължи. Счел е, че лихвеният процент по процесния кредит, условията за прилагането му и референтния лихвен процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент са ясно и подробно уредени в чл. 3 от договора за кредит. В приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза и допълнението към нея (л. 104 и сл., л. 159 и сл.), както и от разясненията, дадени от вещото лице в откритите съдебни заседания, се установявало, че приложените към задълженията по договора лихвени проценти са съобразени както с постигнатите между страните уговорки, така и с измененията на индекса СОФИБОР. Приел е за основателно оплакването, че въз основа на процесния договор се е достигнало до анатоцизъм, тъй като с отпуснатата главница са погасени всички задължения по предходен договор, сключен между страните, включително тези за лихви, т. е. налице е капитализиране на просрочени главница, лихви и такси към редовна главница. Съобразявайки заключението на приетата по делото ССче, както и частта от лихвата, начислена чрез анатоцизъм, е приел за основателни предявените искове до уважените размери. Настоящият съдебен състав, след като прецени събраните по делото доказателства, взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, които очертават предмета на въззивния контрол съобразно задължителните разрешения, постановени с Тълкувателно решение №1/2013 г. тълк.д. №1/2013 г., и по свое вътрешно убеждение намира следното. Спорен пред настоящата инстанция стои въпросът дали клаузата в договора за потребителски кредит, уреждаща начина на формиране на възнаградителната лихва, е неравноправна, по който съдът намира следното. Видно от сключения между страните договор за потребителски кредит №FL900064 от 21.03.2018 г., в чл. 3, ал. 1 е уредено задължение за потребителя за годишна лихва, която се определя като сбор от референтен лихвен процент плюс фиксирана договорна надбавка на 6,837%. Уредено е за референтен лихвен процент да се ползва следния лихвен индекс: 6-месечен СОФИБОР, приложим за период на начисляване на лихвата по методиката, определена съгласно ал. 3 на същата договорна разпоредба. Между страните не се спори, а и общоизвестно, както и от заключението по ССче се установява, че считано от 01.07.2018 г. БНБ е преустановила изчисляването и прилагането на индекса СОФИБОР. От експертното заключение, което съдът кредитира като компетентно изготвено, пълно и обосновано, се установява, че СОФИБОР прилагал при калкулациите на договорната лихва по договора от 01.11.2016 г. до момента на рефинансирането му, така и по отношение на процесния договор за рефинансиране от 2018 г. За договора от 2018 г. е прилагана стойността на коефициента към 15.01.2018 г. от 0,0163 %., независимо, че индексът е прекратил своето съществуване към 01.07.2018 г. Ищецът не твърди, а и не са ангажирани доказателства да е уведомил потребителя относно настъпилите след 01.07.2018 г. промени в договора за потребителски кредит, както и предприетата от него методология за изчисляване на възнаградителната лихва. При така установеното от фактическа страна се налагат следните правни изводи. В разглеждания случай пораждането на задълженията по чл. 33а, ал. 5 и ал. 6 ЗПК за кредитодателя не е спорно. След преустановяване изчисляването и прилагането на СОФИБОР кредиторът е следвало да приложи план за действие, изготвен съгласно чл. 28, параграф 2 от Регламент (ЕС) 2016/1011 на Европейския парламент и на Съвета от 8 юни 2016 г. относно индекси, използвани като бенчмаркове за целите на финансови инструменти и финансови договори или за измерване на резултатите на инвестиционни фондове, и за изменение на директиви 2008/48/ЕО и 2014/17/ЕС и на Регламент (ЕС) № 596/2014 (OB, L 171/1 от 29 юни 2016 г.), съгласно чл. 33а, ал. 5 ЗПК. На осн. чл. 33а, ал. 6 от ЗПК банката е била задължена да уведоми потребителя по реда на чл.14 за промените в договора за кредит, произтичащи от прилагането на плана за действие, регламентиран в разпоредбата на чл. 33а, ал. 5 от ЗПК. Цитираните разпоредби са приложими към процесния договор за потребителски кредит, на основание § 6 от ПЗР към ЗИД към Закона за кредитните институции. В разглеждания случай банката нито твърди, че е изпълнила нормативно разписаното й задължение в чл. 33а, ал. 6 ЗПК с уведомяване на потребителя. По делото не са ангажирани доказателства за уведомяването на потребителя за промените в договора за кредит, произтичащи от прилагането на плана по чл. 33а ЗПК, респективно и за прилагания по договора лихвен процент чрез изготвяне на нов погасителен план, съгласно уговореното между страните в чл. 7, ал. 2 от договора след отмяната на индекса Софибор. С оглед на горното се налага извод, че по делото е останало недоказано изпълнението от банката на императивно поставените задължения в чл. 33а, ал. 5 и, ал. 6 от ЗПК. Не се установява предприетият от банката план за действие след преустановяване използването на индекса Софибор по смисъла на чл. 33а, ал. 5 ЗПК, нито индексът и методиката за изчисляването на референтния лихвен процент по кредита след 01.07.2018 г., както и не се доказва уведомяването на потребителя за същите съгласно, ал. 6 от разпоредбата. Съдът намира, че при сключването на договора на 21.03.2018 г. последният не е страдал от пороци, водещи до неговата недействителност Договорът е сключен в писмена форма и отговаря на императивните изисквания на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и, ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т.7- 9 ЗПК към датата на неговото сключване. Посочени са индивидуализиращи данни за страните, размерът на получената сума, общият размер, който потребителят следва да върне съгласно представения погасителен план, годишният процент на разходите, годишния лихвен процент по кредита, условия за издължаване на кредита, брой и размер на погасителните вноски и периодичността и датите на плащането им, както и останалото се изискуемо съдържание според цитираните разпоредби. След сключването на договора е настъпило такова изменение на законодателството (чл. 33а, ал. 5 и ал. 6 ЗПК), изпълнение на които разпоредби не се установява, въпреки отпадане използването на индекса СОФИБОР. Следователно, след 01.07.2018 г. клаузата за възнаградителна лихва, уговорена в чл. 3 от договора е престанала да отговаря по съдържание на изискването за посочване на действащия между страните лихвен процент и методика на изчисляването му. Последното обосновава недействителността на клаузата за възнаградителната лихва след 01.07.2018 г., поради което съдът намира, че ответницата- въззивник дължи заплащането на главница по договора за кредит, но не и на възнаградителна лихва. Настоящият състав се солидаризира с изводите на първата инстанция, че така отпуснатият кредит в уговорения между страните размер от 18899,00 лв. (чл. 1, ал. 1 от договора) реално е предоставен на ответницата, предвид данните по делото за захранването на нейна разплащателна сметка в банката със сумата по кредита, което е видно от представеното извлечение за банковата сметка на ответницата (л.19), поради което за кредитополучателя е възникнало задължението да върне предоставената сума в съответствие с уговореното между страните. Предвид приетата от съда недължимост на възнаградителната лихва по кредита, заплатените от потребителката суми, установяващи се от заключението по ССче, отнесени като погашения както за главница в размер на 2804,00 лв., така и за възнаградителна лихва в размер на 3162,24 лв., следва да бъдат приспаднати от предоставена парична сума в заем от 18899 лв., т.е. като задължение по договора остава сумата от 12 932,76 лв., представляваща главница. Неоснователни се явяват доводите на въззивницата, поддържани и пред първата инстанция, че е сключила договора за кредит за рефинансиране поради заблуда. Правилно районният съд не е кредитирал дадените от св. С.Н. (дъщеря на ответницата) показания, доколкото те не кореспондират с останалите по делото доказателства, анализирани, както поотделно, така и в съвкупност. Свидетелката не е била пряк очевидец на сключването на сделката между страните, а пресъздава казаното й от нейната майка. Правилно е даден превес на събраните по делото писмени доказателства, видно от които ответницата В. е подписала всяка една страните от договора за кредит, включително и тази, с която страните са се уговори относно параметрите и целите за сключване на договора. Неоснователни са и оплакванията, че за размер на предоставения кредит следва да се счита сумата от 18 188,44 лв., доколкото от експертизата се установява, че задължението по договора от 2016 г. е в такъв размер. Видно както от процесния договор, вземанията по които са предмет на разглеждане в настоящото производство, така и от представеното банкова извлечение, на В. е отпусната именно сумата от 18899 лв., която следва да бъде приета за дължима главница. С оглед извода на съда, че по договора не се дължи възнаградителна лихва, а единствено главница, то сумата, която е формира на чрез анатоцизъм, а именно сумата от 1185,58 лв. не следва да бъде приспадани от главницата. С оглед изложеното дотук, решението в частта, с която е признато за установено, че с която съдът е признал за установено в отношенията между „Юробанк България“ АД и Г. К. В., на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ, че ответницата В. дължи на „Юробанк България“ АД, ЕИК: 000694749, вземания по Договор за потребителски кредит № FL900064 от 21.03.2018 г. за главница в размер на 16095,00 лв., ведно със законната лихва, считано от 16.08.2021 г. до окончателното заплащане, за разликата над 12 932,76 лв. до присъдената от СРС сума от 16095,00 лв. (т.е. за сумата от 3162,24 лв.), както и в частта, с която е признато за установено, че ответницата В. дължи на „Юробанк България“ АД сума в размер на 1971,65 лева, представляваща начислена за периода от 21.10.2020 г. до 03.06.2021 г. възнаградителна лихва, следва да бъде отменено, а вместо него да бъде постановено ново, с което предявените искове за посочените размери да бъдат отхвърлени. По отговорността за разноски: С оглед изхода на спора на преразглеждане стои въпроса относно разпределението на дължимите от страните разноски за пред първата инстанция, като подадената частна жалба срещу Определение №14484/27.03.2025 г. следва да бъде оставена без разглеждане. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК съобразно уважената част от исковете (80%) на ищеца се дължи присъждането на разноски в размер на 1079,86 лв. за заповедното производство и 2857,44 лв. от общо претендираните съобразно представен списък по чл. 80 ГПК (л.154) от 2571,80 лв., като за разликата над този размер решението следва да бъде отменено. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК съразмерно отхвърлената част от исковете на ответника се дължи присъждането допълнително на сумата 37,18 лв. за депозит за вещо лице по назначената ССче. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК вр. чл. 38 ЗАдв на адв. Р.Р. за оказаната безплатна правна защита и съдействие се дължи допълнително възнаграждение от 333,36 лв. за исковото производство и допълнително възнаграждение от 166,68 лв. за заповедното производство. За въззивната инстанция и предвид уважената част от въззивната жалба при съобразяване на обжалваемия интерес, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК вр. чл. 38 ЗАдв на адв. В. Т. се дължи възнаграждение от 1565,90 лв., при общ размер от 2330 лв., определен съобразно чл. 7, ал. 2, т. т. 2 и т. 3 от Наредба за възнаграждения за адвокатска работа, отчитайки действителната фактическа и правна сложност на делото, както и извършените от процесуалния представител действия. Мотивиран от всичко изложено дотук, Софийски градски съд, I I - ж въззивен граждански състав