Решение № 17340 от 9.9.2026 г. на Софийски районен съд по дело № 53279/2024 г.

№ 20241110153279 по описа за 2024 година Производството е по реда на чл. 124 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК) и следващите. Образувано е по искова молба, подадена от В. Н. А. с ЕГН ••••••••••, постоянен адрес град •••, ул. •••, съдебен адрес град •••, ул. ••• (ищец), действуващ чрез упълномощения процесуален представител адвокат И. Ю.. Ищецът твърди, че на 02. 05. 2022 г., около 09, 00 часá управлявал служебния си автомобил (бус) марка и модел „Опел Виваро“ с рег. номер •••, собственост на третото лице С.У.М.Б., по част от републиканския път II – 82 с посока на движение от град •••, ул. „Околовръстен път“, към град •••. Ищецът бил сам в моторното превозно средство. В участъка при спирката на междуградския транспорт „Вилна зона „Китка““ върху асфалтовото покритие на пътното платно имало разлята смазочна течност и свлекли се камъни. Ищецът изгубил управление върху моторното превозно средство, което се преобърнало на лявата си страна. За пътнотранспортното произшествие било издадено наказателно постановление срещу ищеца, което той обжалвал и било отменено от съда. Вследствие на пътнотранспортното произшествие ищецът претърпял неимуществени вреди, изразяващи се в голям психически стрес, загуба на увереност като дългогодишен шофьор, опасения какво можело да се случи, ако беше превозвал деца, както правил други пъти по същия маршрут, внезапен панически страх и тръпки по тялото, нарушения на съня, депресия, затваряне в себе си и спиране на социални контакти, лошо настроение и невъзможност да упражнява дейността по превозване на пътници (деца) до края на 2022 г. Тези неимуществени вреди продължавали и до предявяването на исковата молба. Изтъква, че ответникът е длъжен да управлява и поддържа в добро състояние републиканските пътища на основание чл. 19, ал. 1, т. 1 и ал. 2, съответно чл. 30, ал. 1 от Закона за пътищата. Във връзка с тази дейност на ответника според текста на чл. 167, ал. 3 от Закона за движение по пътищата той трябвало да поддържа републиканския път в изправно състояние, да сигнализира незабавно за препятствията по него и да ги отстранява във възможно най-кратък срок. В конкретния случай за съответната неизправност било сигнализирано няколко часа преди пътнотранспортното произшествие, но въпреки това ответникът не бил предприел съответни действия. Иска от съда да осъди ответника да му заплати сумата в размер на 5 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди вследствие на пътнотранспортното произшествие, ведно със законовата лихва от 02. 05. 2022 г. до окончателното изплащане. Уточнява, че главното основание, на което претендира заплащането на обезщетението, е чл. 50 ЗЗД, а евентуалното – чл. 49 във връзка с чл. 45, ал. 1 ЗЗД. Претендира разноски. В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от А.П.И., седалище и адрес на управление град •••, бул. •••, адрес за кореспонденция град •••, бул. „•••• III“ № ••• (ответник), действуваща чрез упълномощения процесуален представител юрисконсулт Г. Н.. Излага подробни съображения във връзка с представените от ищеца писмени доказателства – че представеният протокол за пътнотранспортно произшествие противоречал съставлявал официален удостоверителен документ, който обаче бил изготвен в нарушение на редица законови изисквания, че не бил описан или посочен размера на препятствието и не можело да се установи дали то било преодолимо по смисъла на чл. 20, ал. 2 ЗДвП, че не бил подаден сигнал за препятствието до областното пътно управление, че не е бил направен снимков материал към протокола за пътнотранспортното произшествие, както изисквали текстовете на чл. 5, ал. 1, т. 3 от Наредба № I 0 167 от 24. 10. 2002 г. за условията и реда на взаимодействие между контролните органи на МВР, застрахователните компании и Агенцията за застрахователен надзор при настъпване на застрахователни събития, свързани с моторните превозни средства и на чл. 2, ал. 2 от Наредба № IЗ-41/12.01.2009 г. за документите и реда за съставянето им при пътнотранспортни произшествия и реда за информиране между Министерството на вътрешните работи, Комисията за финансов надзор и Информационния център към Гаранционния фонд. В дадения случай ищецът претендирал обезщетение на основание чл. 49 ЗЗД поради бездействие, а не на основание чл. 50 ЗЗД поради обективните свойства на пътя. Излага доводи относно фактическия състав на отговорността по чл. 49 ЗЗД. Позовава се на текста на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, като твърди, че ищецът се е движил със скорост в нарушение на чл. 20, ал. 2 ЗЗД. От представените от ищеца доказателства не ставало ясно каква е причината за настъпването на пътнотранспортното произшествие, за което нямало и преки свидетели. Излага евентуални доводи и относно размера на претендираното обезщетение, като се позовава на чл. 52 ЗЗД и съдебната практика; ако съдът уважил предявения иск в пълен размер, това според ответника щяло да доведе до неоснователното обогатяване на ищеца. Иска от съда да отхвърли предявения иск като неоснователен, а евентуално да се произнесе в хипотезата на съпричиняване. Претендира разноски. Прави евентуални възражения във връзка с разноските за възнаграждение на ищеца. След като съобрази твърденията на страните и събраните по делото доказателства, Софийският районен съд направи следните фактически и правни изводи. Исковата молба е подадена от заинтересована страна чрез надлежно упълномощен процесуален представител и след отстраняване на нередовности отговаря на изискванията на чл. 127 и чл. 128 ГПК. Ищецът предявява два обективно евентуално съединени осъдителни иска. Главният е с правно основание чл. 50 ЗЗД, а евентуалният – с правно основание чл. 49 във връзка с чл. 45, ал. 1 ЗЗД. Ответникът прави евентуално възражение за съпричиняване с правно основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД. В тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване, че на 02. 05. 2022 г., около 09, 00 часá, в участъка от републиканския път II – 82 при спирката на междуградския транспорт „Вилна зона „Китка““ е имало смазочна течност и свлекли се камъни върху пътното платно, вследствие на което е претърпял пътнотранспортно произшествие с управлявания от него автомобил марка и модел „Опел Виваро“ с рег. номер ••• и е претърпял твърдените в исковата молба неимуществени вреди, тяхната продължителност и интензивност, противоправно поведение (действия или/и бездействия) на лица, на които ответникът е възложил стопанисването и поддръжката на пътя, както и наличието на пряка причинна връзка между противоправното поведение на тези лица и настъпилите вреди. В тежест на ответника е да установи при условията на пълно и главно доказване липсата на вина на лицата, на които е възложил стопанисването на пътя, че ищецът обективно е нарушил правилото на чл. 20, ал. 2 от Закона за движение по пътищата и че тези обективни нарушения имат принос за настъпването на вредите. От събраните в хода на първоинстанционното съдебно дирене доказателствени материали първостепенният съд приема за установена следната фактическа обстановка. Ищецът е правоспособен водач на моторни превозни средства, който се занимава по занятие с превóз на ученици от град ••• до ветроходната база при язовир „Искър“. На 02. 05. 2022 г., около 09, 00 часá, той управлявал моторното превозно средство марка и модел „Опел Виваро“, рег. номер •••, собственост на третото лице С.У.М.Б., по републиканския път II – 82 в посока от Околовръстен път към град •••, като не превозвал пътници и бил сам в автомобила. В дясната лента за движение, в която се движел, имало непочистени камъни и отломки, свлекли се от съседния скат, а освен това по протежение на лентата за движение била разлята и диря от светла на цвят течност. Управляваното от ищеца моторно превозно средство се сблъскало с камъни и загубило сцепление с пътя, поради което се преобърнало и застанало върху лявата си страна в лявата лента за движение в близост до спирката на междуградския транспорт „Вилна зона „Китка““, където бил заварен от свидетеля В. А.З., случаен минувач от село •••, и от свидетеля И. Л. Х., младши автоконтрольор от Отдел „Пътна полиция“ към СДВР, който съставил протокол за пътнотранспортно произшествие № ••• от 02. 05. 2022 г. Ищецът не претърпял травматични увреждания и успял сам да излезе през пасажерската врата. От друга страна, той изпитал сериозни неприятни психически преживявания. Непосредствено след произшествието ищецът бил в шок – стомахът му се бил свил, треперел и бил пребледнял. След отшумяването на първоначалния шок от инцидента няколко месеца изпитвал завишена тревожност, която според вещото лице Б. би могла да съставлява посттравматично стресово разстройство. Тази завишена тревожност се изразявала в това, че ищецът преустановил превозването на пътници (деца) по същия път, избягвал да шофира, многократно си припомнял произшествието и имал затруднения със съня. И до приключването на съдебното дирене пред първостепенния съд ищецът продължавал да се притеснява какво е могло да се случи, ако в деня на произшествието беше превозвал деца. Тази фактическа обстановка съдът прие за установена въз основа на многобройните и разнообразни доказателства – показанията на свидетелите В. А.З., И. Л. Х., Е.В.П. (макар и свидетелката да живее на фактически начала с ищеца, съдът не намира основание да не се довери на показанията й) и И.Х.Н.; експертното заключение по съдебно-психологичната експертиза; протоколът от пътнотранспортно произшествие и приложеното за послужване а. н. х. дело № 3222 по описа на Софийския районен съд, Наказателно отделение, 93-ти състав, за 2023 г. и протокол за пътнотранспортно произшествие № ••• от 02. 05. 2022 г. Данните от всички тези доказателства са непротиворечиви, еднопосочни и взаимно допълващи се. При така установената фактическа обстановка първостепенният съд достигна до следните правни изводи. Отговорността по чл. 50 ЗЗД трябва да бъде внимателно разграничавана от гаранционно-обезпечителната отговорност по чл. 49 във връзка с чл. 45, ал. 1 ЗЗД. Според разясненията, дадени с т. 3 от Постановление на Пленума на ВС № 4 от 1975 г., „собственикът на вещта и лицето, под чийто надзор се намира тя, носят отговорност пред увредения и тогава, когато вещта им е предадена от производителя като напълно обезопасена технически, а също така и когато не съществува техническа възможност за нейното обезопасяване. При невъзможност за обезопасяване отговорността е по чл. 50 ЗЗД , а при такава възможност – по чл. 45 ЗЗД, съответно чл. 49 ЗЗД, във връзка с чл. 105 КТ.“[1] В разглеждания случай републиканската пътна мрежа е собственост на държавата на основание чл. 18, ал. 1 от Конституцията (преповторено в чл. 8, ал. 2 от Закона за пътищата), която е възложила управлението им на ответника на основание чл. 19, ал. 1, т. 1 от Закона за пътищата, като управлението на републиканските пътища включва и тяхната поддръжка. Предназначението на републиканските пътища е да осигуряват транспортни връзки от национално значение (чл. 3, ал. 2 от Закона за пътищата). Такава е и връзката между град ••• и град •••, съответно път II – 82, на който е станало пътнотранспортното произшествие, е несъмнено част от републиканската пътна мрежа. За да изпълнява това свое предназначение републиканският път трябва да е годен за транспортиране, т.е. за превоз на пътници и товари посредством превозни средства. Републиканският път не би могъл да изпълнява това свое предназначение, ако не се почиства редовно от отломки, камъни, кал, разсипани течности и т.н., защото това би създало пречки както пред самия превоз, така и за здравето и живота на пътуващите. Затова поддържането на републиканските пътища трябва да е съобразено с транспортното им значение и изискванията на движението (чл. 29 от Закона за пътищата). По-точно поддържането на пътищата е „дейност по осигуряване на необходимите условия за непрекъснато, безопасно и удобно движение през цялата година, предпазване на пътищата от преждевременно износване, охрана и защита на пътищата, водене на техническата отчетност на пътищата“ – пар. 1, т. 14 от Допълнителните разпоредби към Закона за пътищата. При самото си създаване републиканският път би трябвало да отговаря на тези изисквания за непрекъснато, безопасно и удобно движение. Възможно е обаче още при самото си създаване той да не отговаря на тези изисквания или по-късно да са възникнали определени дефекти на пътната настилка, които да ги нарушават. В тези случаи и съгласно цитираните по-горе разяснения отговорността за вреди би следвало да се реализира по чл. 50 ЗЗД. Когато обаче пътят сам по себе си отговаря на физическите характеристики за непрекъснато, безопасно и удобно движение, ала поради други причини – наличието на разнообразни вещи по него – последните изисквания все пак са нарушени, тогава според разбирането на настоящия съдебен състав отговорността следва да се реализира по чл. 49 във връзка с чл. 45, ал. 1 ЗЗД. Това е така, защото вещите като обект на правото се характеризират с обособеност, като свлеклите се върху пътното платно камъни и разлетите върху него течности не стават част от пътя. Те продължават да са обособени т.е. отделни вещи, които само трябва да бъдат премахнати от републиканския път. Задължението за тяхното премахване е на ответника предвид обсъдените по-горе текстове на Закона за пътищата. Поради тези причини според разбирането на настоящия съдебен състав главният иск с правно основание чл. 50 ЗЗД трябва да бъде изцяло отхвърлен като неоснователен, но евентуалният иск с правно основание чл. 49 във връзка с чл. 45, ал. 1 ЗЗД е основателен. Налице са всички правопораждащи елементи от фактическия състав на чл. 49 във връзка с чл. 45, ал. 1 ЗЗД – противоправното бездействие на работниците и служителите на ответника да констатират и отстранят отломките и течността по пътното платно, настъпването на твърдените от ищеца неимуществени вреди, както и наличието на пряка причинна връзка между противоправното бездействие на работниците и служителите на ответника и настъпилите вредоносни последици. Според чл. 52 ЗЗД определението за претърпени неимуществени вреди се определя от съда по справедливост. Съгласно разясненията, дадени с Постановление № 4/23.12.1968 г. на Пленума на ВС, понятието ,,справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие. То е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне размера на обезщетението. В разглеждания случай първостепенният съд намира за релевантни следните обективно съществуващи обстоятелства: от една страна, ищецът не е претърпял травматични увреждания; от друга страна, той е претърпял особено интензивни отрицателни психични преживявания непосредствено след произшествието (шок); както и продължителни отрицателни психични преживявания след него (посттравматично стресово разстройство). Съобразявайки тези данни, както и икономическата конюнктура в нашата страна към момента на постановяването на решението, характеризираща се със значителни инфлационни процеси, първостепенният съд намира, че справедливият размер на обезщетението за претърпените неимуществени вреди възлиза на 3 000 лева. Разноски. При този изход на делото съдът трябва да присъди пропорционално разноските на двете страни. Ищецът е сторил разноски за държавна такса в размер на 400 лева, депозит за възнаграждение на вещото лице в размер на 500 лева, съответно още 265 евро и 39 евроцента, както и банкови комисиони в размер на 5 лева и 10 стотинки, т.е. общо 728 евро и 16 евроцента. Разноските трябва да бъдат разпределени поравно за всеки един от двата предявени иск, т.е. по 364 евро и 8 евроцента на иск. При това положение и предвид изхода на делото съдът трябва да присъди в полза на ищеца разноски в размер на 218 евро и 45 евроцента. Ответникът е сторил разноски в размер на 40 евро и 90 евроцента депозит за възнаграждение на свидетел, съответно юрисконсултско възнаграждение, което предвид фактическата и правна сложност на делото на основание чл. 78, ал. 8 ГПК съдът определя в размер на 50 евро. Така сторените разноски в размер на общо 90 евро и 90 евроцента трябва да бъдат разделени поравно за всеки иск, т.е. по 45 евро и 45 евроцента на иск. Предвид изхода на делото съдът трябва да присъди в полза на ответника сумата в размер на 63 евро и 63 евроцента. Ищецът освен това претендира да бъде заплатено адвокатско възнаграждение в полза на процесуалния му представител, който му е оказвал безвъзмездна правна помощ. Действително съгласно договора за правна защита и съдействие на л. 3 от делото адв. И. Ю. е предоставял безвъзмездна правна помощ на ищеца на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 и 3 от ЗАдв. Възражението на ответника по чл. 78, ал. 5 ГПК е неоснователно, защото в тези случаи съдът винаги присъжда минимално адвокатско възнаграждение предвид изричния текст на чл. 38, ал. 2 ЗАдв. В разглеждания случай минималното адвокатско възнаграждение се изчислява за два иска с размер 5 000 лева съгласно чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения (в приложимата към момента на сключването на договора редакция) в размер на общо 1 600 лева (по 800 лева на иск). Предвид изхода на делото пропорционално трябва да бъде присъдена сумата в размер на 480 лева. Мотивиран от всичко изложено, съдът [1] Тия разяснения са дадени преди приемането и влизането в сила на новия КТ. Тогава отговорността на работодателя („предприятието“), която сега се реализира по чл. 200 от новия КТ, се осъществяваше по чл. 49 ЗЗД.