Решение № 291 от 19.3.2025 г. на Окръжен съд - Варна по дело № 185/2025 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК. Oбразувано e по ВЪЗЗИВНА ЖАЛБА с вх. № 96866/29.11.2024г. по регистратурата на ВРС подадена от Т. С. М. и Р. С. Н., чрез процесуалния им представител срещу Решение № 3740/24.10.2024г. постановено по гр.д. № 6656/2023г. по описа на ВРС, 51-ви състав, с което съдът Е ОТХВЪРЛИЛ предявените от жалбоподателите срещу Д. П. К. – М. искове с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК за приемане за установено по отношение на ответника, че ищците са собственици на 600 кв.м. реална част, от които всяка една от тях на по ½ ид.част от имот с идентификатор № ••• по Кадастралната карта на гр.Варна, целият с площ от 5483 кв.м., при граници на реалната част: ПИ с ид. •••, останалата част на ПИ с ид.•••, ПИ с ид.••• и ПИ с ид. ••• /път/, защрихована в червено на представена с исковата молба скица № 15-1356898-22.11.2022г. на СГКК-Варна и ги Е ОСЪДИЛ да заплатят на Д. П. К. - М. сумата от 2100 лева, представляваща сторени в настоящото производство разноски, на основание чл.78, ал.3 от ГПК. Въззивниците – Т. С. М. и Р. С. Н., чрез процесуалния си представител заявяват становище за неправилност, необоснованост и незаконосъобразност на обжалваното решение, както и за постановяването му при нарушение на материалния закон и процесуалните правила. Считат за правилен изводът на съда, че спрямо процесния имот може да бъде упражнявано давностно владение едва от индивидуализирането му с ПНИ за с.о.“Б.“ одобрен със заповед на Областния управител на Варна на 19.12.2012г., но не споделят последващите констатации, че поради липса на данни за влизане в сила на ПНИ, ищците са могли да давностят имота едва считано от момента на влизане в сила на Заповедта на кмета издадена по реда на §4к от ПЗР на ЗСПЗЗ № Г-ПН-97/08.09.2021г., с която същият е окончателно индивидуализиран. Считат, че е налице вътрешно противоречие във формираните от съда мотиви за началния момент, от който е станало възможно да тече давност за процесната реална част. Излагат, че изводът не съответства и на трайно установената съдебната практика на ВКС, според която давност за имота може да тече от момента на влизане в сила на ПНИ за местността, в случая считано от 2012г. Посочват, че извършваните от ищците административни процедури по трасиране на имота и проведен въвод във владение не са довели до прекъсване на течащата след 2012г. давност в полза на ищците. Правят възражение срещу необсъждането по същество на въведеното от тях възражение за изтекла придобивна давност. Считат за необоснован и извода, че процесната реална част не би могла да бъде придобита по давност и поради това, че не отговаря на изискванията на чл.200, вр.чл.19 от ЗУТ. Молят обжалваното решение да бъде отменено и да бъде постановено ново, с което предявените искове за собственост да бъдат уважени и да бъдат присъдени сторените по делото съдебно-деловодни разноски за двете съдебни инстанции. В срока по чл. 263 от ГПК е постъпил писмен отговор на въззивната жалба oт въззиваемата страна – Д. П. К. – М., чрез процесуалния й представител. Счита обжалваното решение за правилно, законосъобразно и обосновано от събраните по делото доказателства. Излага, че събраните в хода на първоинстанционното производство доказателства не установяват придобиването по давност от ищците на процесната реална част. Счита, че правилно първоинстанционният съд е приел, че възможността ищците да давностят имота се отнася към момента на влизане в сила на 24.09.2021г. на заповедта на кмета по реда на § 4к от ПЗР на ЗСПЗЗ, когато имотът е окончателно индивидуализиран. Споделя и изложените от съда аргументи, че поради това, че процесната реална част не отговаря на изискванията на чл.19 от ЗУТ, то предвид забраната по чл.200 от ЗУТ, тя не би могла да бъде придобита по давност. Моли въззивната жалба да бъде оставена без уважение, а обжалваното решение да бъде потвърдено. Претендира за присъждане на сторените по делото съдебно-деловодни разноски. В съдебно заседание във въззивната съдебна инстанция страните поддържат изложените доводи за основателност, респективно неоснователност на депозираната въззивна жалба. Претендират за присъждане на сторените по делото съдебно-деловодни разноски, като въззивниците правят възражение за прекомерност на заплатено от въззиваемата страна адвокатско възнаграждение. При проверка валидността и допустимостта на обжалваното решение, съобразно разписаните правомощия по чл. 269 от ГПК, съдът не открива пороци, водещи до неговата нищожност или недопустимост. По останалите въпроси съобрази следното: Производството пред ВРС е образувано по предявени от ищците Т. С. М. и Р. С. Н. активно субективно съединени искове с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК за приемане за установено по отношение на ответника Д. П. К. – М., че ищците са собственици на реална част с площ от 600 кв.м. от имот с ид. ••• по Кадастралната карта на гр.Варна, целият с площ от 5483 кв.м., при граници на реалната част: ПИ с ид. •••, останалата част на ПИ с ид.•••, ПИ с ид.••• и ПИ с ид. ••• /път/. В исковата молба ищците твърдят, че са наследници на Е.Т. И., починала на 20.04.2020г. и на С. Н. И. починал на •••г. Излагат, че с Решение № 26/465-4-1 от 26.10.1989г. на ИК на ОбНС - гр. Варна на наследодателя Е.Т. И. е било предоставено правото на ползване върху място с площ от 600 кв.м., находящо се в землището на гр. Варна, местност „Б.", за което е издадено Удостоверение № 32/25.10.1989г. от Председателя на ИК на ОбНС - гр. Варна. Твърдят, че родителите им са ползвали имота и преди предоставянето му, като още през 1983г. майка им фигурира като негов собственик в разписния лист към плана /имот № 2443 за "Б.-С.“/. От 1983г. до настоящия момент имоът е ограден и се ползва от семейството им - първо от родителите на ищците, а след тяхната смърт - от тях. Същият е ограден с тЕ. ограда и има врата, която се заключва с катинар. Излагат, че понастоящем продължават да владеят процесните 600 кв.м. реална част имот с ид. •••, целият с площ от 5 483 кв.м., при граници на владяната част: ПИ с ид. •••, останалата част на ПИ с ид. •••, ПИ с ид.••• и ПИ с ид.••• /път/, защрихована в червено на представена с исковата молба скица № 15-1356898-22.11.2022 г. на СГКК-Варна, между цифри 1, 2, 3 и 4 и никой не им оспорва собствеността. В имота са поставили фургон, който ползват за почивка и за съхранение на инвентар. Излагат, че са предприели действия за снабдяване с констативен нот.акт за собственост, във връзка с която узнали, че имотът е вписан като собствен на ответницата – Д. К.–М. въз основа на договори за покупко-продажба от 03.04.2023г. от Е.Г.В., И.Е.В. и П.С.К.. Предвид на това, че го владеят явно и необезпокоявано в периода от 1992г. до настоящия момент и са го придобили по давност, молят правото им на собственост да бъде установено спрямо ответницата. В срока по чл.131 от ГПК е депозиран писмен отговор от ответника Д. П. К.–М., чрез процесуалния си представител, с който заявява становище за допустимост, но неоснователност на предявените искове. Не оспорват, че на наследодателя на ищците - Е.Т. И. е било предоставено правото на ползване върху място с площ от 600 кв.м., находящо се в местност „Б.“, но твърдят, че същата не е трансформирала правото си на ползване в право на собственост. Оспорва твърденията на ищците, че са придобили по давност процесната реална част от ПИ с ид. ••• по Кадастралната карта, като излага, че същата е част от нива с площ от 16, 412 дка, в местността „Кючук караач", който е бил възстановен на наследниците на С.К. с Решение № 582 от 18.01.1999г. на ПК - Варна в съществуващи или възстановими стари реални граници. Посочва, че наследодателят е притежавал имота по силата на нот. акт № 164, том 4, рег. № 3137, дело № 825 от 1941г. Със заповед № Г-ПР-97/08.09.2021г. на кмета на район Аспарухово при Община Варна е наредено да бъде възстановено правото на собственост, при условията на параграф 46, ал.1 от ПЗР на ЗСПЗЗ на наследниците на С.П.К. касателно новообразуван имот № 3008, целият с площ от 5483 кв.м. попадащ в територия по параграф 4, алв от ПЗР на ЗСПЗЗ, понастоящем урбанизирана територия – селищно образувание „Б. – С.“. Съставена е експертна оценка от 13.12.2021г., с която са оценени наличните в частта от имота, предоставена на ползвателя Е. И. подобрения по реда на § 4в от ПЗР на ЗСПЗЗ и § 31, ал.2 от ПЗР на ППЗСПЗЗ. Одобрената оценка в размер на 130 лева е била заплатена на 08.07.2022г. от наследнциите на С.П.К. на наследниците на ползвателя. Посочва, че евентуално упражняваната от Е. И. фактическа власт по отношение на процесния имот е била в качеството й на ползвател на имота, поради което за нея не е текла придобивна давност. Оспорва придобивна давност да е изтекла и в полза на наследниците й – ищци в настоящото производство. Излага, че е собственик на процесния имот въз основа на извършените в нейна полза разпоредителни сделки от наследниците на С.К. – замяна с нот.акт № 92, том 2, рег.№ 4912, дело № 262/31.03.2023г. касателно 1/4 ид.част със заменител И.Е.В., дарение с нот.акт № 94, том 2, рег.№ 4922, дело № 264/31.03.2023г. на 1/2 ид.част от дарителя П.С.К. и договор за покупко-продажба обективиран в нот. акт № 95, том 2, рег.№ 4924, дело № 265/31.03.2023г. с продавач Е.Г.В. за ¼ ид.част от имота. Моли предявеите от нея искове да бъдат отхвърлени като неоснователни. Съдът, след съвкупна преценка на събраните по делото доказателства, заедно и поотделно и по вътрешно убеждение, приема за установено следното от фактическа страна: Видно от представеното удостоверение № 32/25.10.1989г., с решение № 26/465-4-1 на ИК на ОбНС-гр.Варна, на Е. Т. И. е предоставено право на ползване върху място с площ от 600 кв.м.находящо се в гр.Варна, местоност Б., при граници Д.К., Н.Ч. и път. Ползвателката Е. И. е вписана в разписния лист към плана на „Б.-юг“ по отношение на имот – лозе/овощна градина с № 2443. Е.Т. И. е починала на 20.04.2000г. и нейни наследници по закон са съпругът й – С. Н. И. и дъщерите й – Р. С. Н. и Т. С. М.. С. Н. в починал на •••г. Видно от удостоверение рег.№ МДТ23002539ВН/08.03.2023г. издадено от Община Варна, дирекция „Местни данъци“, имот с ид.••• по Кадастралната карта с площ от 600 кв.м. е деклариран от лицата Т. М. и Р. Н. на 16.23.2022г. Те са подали и молба-декларация за признаване право на собственост върху недвижим имот чрез извършване на обстоятелствена проверка през 2023г. Т. М. е подала жалба с вх.№ 5742/02.05.2023г. до Районна Прокурарура-Варна във връзка с неправомерно навлизане на непознати лица в собствения им имот представляващ реална част от ПИ с ид. •••, чрез преодоляване на заключената врата към него. С нот.акт № 164, том 4, рег.№ 3137, дело № 825 от 18.08.1941г. С.П.К. е закупил от Н.С.Ц. част с площ от 8, 3 дка от нива, находяща се в землището на гр.Варна, местност „Кючук Караач“ цялата с площ от 17, 3 дка, при съседи на частта: от три страни общинска гора и Н.Ц.. С Решение № 582 от 18.01.1999г. на ПК- гр.Варна е признато правото на собственост на наследниците на С.П.К. в съществуващи /възстановими/ стари реални граници на нива с площ от 16, 412 дка, находяща се в терен по параграф 4 на Галата, местност „Кючук караач" /местност „Б. С.“/. Видно от представеното удостоверение за наследници издадено от Община Варна, С.П.К. е починал на 31.05.1991г. и е оставил за свои законни наследници съпругата си Й. К. /починала на •••./, синът си П.С.К. и дъщеря си В.С.В. /починала на •••. Наследници на В.В. са съпруга й - Е.В. и дъщеря й - И.Е.В.. Със заповед № Г-ПР-97/08.09.2021г. издадена на основание §4к, ал.7 от ПЗР на ЗСПЗЗ на кмета на район Аспарухово, Община Варна е наредено да бъде възстановено правото на собственост, при условията на параграф 4б, ал.1 от ПЗР на ЗСПЗЗ на наследниците на С.П.К., за поземлен имот представляващ новообразуван имот в урбанизирана територия-местност Б. - С., селищно образувание по параграф 4, ал.2 от ПЗР на ЗСПЗЗ с местно значение, землище кв. Галата, Община Варна с ид. № 3008, кадастрален район № 5401 на местност „Б. С.“ за площ от 5483 кв.м. при граници имоти с идентификационни номера: 2430, 2431, 2432, 2434, 2435, 2437, 2438, 2439, 2440, 2441, 2442, 2444, 3007, 3009, 3055. Имотът е трасиран от правоспособно лице на 10.12.2021г. На 16.03.2022г. е издадена Заповед № Г-ПР-30/16.03.2022г., с която на основание §4в и §4л от ПЗР на ЗСПЗЗ, кметът на район Аспарухово е одобрил експертна за подобренията подлежащи на оценяване в частта от имот с пл.№ 2443 по КП за местност „Б. – С.“, попадащ в новообразуван имот № 3008, целият с площ от 5483 кв.м., който е възстановен на наслецниците на С.П.К., която на основание §4 от ПЗР на ЗСПЗЗ е бил предоствен за ползване на Е. И. Подобренията са оценени на 130 лева, която сума е внесена по сметка на Район Аспарухово, при Община Варна с посочено основание – плащане от наследниците на С.П.К. на 08.07.2022г. С договор за замяна на недвижими имоти, обективиран в нот.акт № 92, том 2, рег.№ 4912, дело № 262 от 2023г., Д. К. е получила по замяна от И.Е.В. ¼ ид.част от ПИ с ид. ••• по Кадастралната карта на гр.Варна, находящ се в гр.Варна, с.о.“Б. С.“ с площ от 5483 кв.м. С договор за дарение обективиран в нот.акт № 94, том 2, рег.№ 4922, дело № 26 от 2023г. ответницата Д. К. –М. е получила по дарение от П. С. К. собствената му ½ ид.част от процесния имот, а с нот.акт за покупко-продажба обективиран в нот.акт № 95, том 2, рег.№ 4924, дело № 265 от 2023г. е закупила собствената на Е.Г.В. ¼ ид.част от процесния имот ПИ с ид. ••• по Кадастралната карта на гр.Варна. По делото е проведена Съдебно-техническа експертиза, от чието заключение, поддържано в съдебно заседание от вещото лице Д. И. се установява, че за територията, в която попада процесния имот са изработени няколко плана - Кадастрален план от 1983г., Кадастрален план от 1996г., Помощен план към ПНИ, за основа на който е ползван КП от 1996г., План на новообразуваните имоти, одобрен със Заповед № РД-12-7706- 313/19.10.2012г. на Областния управител на Варна. Понастоящем територията представлява селищно образувание и за него е действаща Кадастрална карта, одобрена със Заповед № РД- 18-73/23.06.2008г. Вещото лице е констатирало, че процесната реална част от ПИ с ид.••• е с трайно материализирана ограда от тЕ. мрежа и бетонови колове, като достъпът до нея се осъществява от път посипан с дребни камъни без трайна настилка. Посочено е също, че площта на оградената на място реална част от имот с ид. ••• по Кадастралната карта е 687 кв.м. /защрихована в червено на комбинирана скица № 3 към заключението/, а лицето й към пътя е 12м. В хода на първоинстанционното производство са събрани и гласни доказателства чрез разпит на свидетелите Н.И.И. и П.С.К.. Свидетелят Илиев посочва, че познава семейството на Т. и Р. и техните родители Е. и С., с които са били семейни приятели. Знае, че на Е., по постановление, бил предоставен за ползване имот с площ от 600 кв.м. Грижели се през годините за имота, който бил ограден от всички страни с тЕ. ограда и в него се влизало пред метална потра заключена с катинар. Едната част представлявала лозе, а другата била заета с плодни дървета – ябълки, сливи, череши, орех. По-късно сложили в имота и фургон на мястото на лозите, в който направили две стаички, в който Е. и С. оставали да преспиват през лятото. След смъртта на Е. за имота се грижел съпругът й С., а след като и той починал, грижите останали за дъщеря му Т.. Последният път, когато Т. ходила до имота намерила счупена вратата и катинара. Знае, че за имота са заявявали претенции други лица /по повод настоящоя спор/, тъй като Е. и С. не станали собственици на същия - Е. се разболяла, а по-късно и парите им свършили. От показанията на св.Калоянов – баща на ответницата Д. К. се установява, че през 1941г. баща му закупил 30 дка нива в местност „Б.“. Към 1957г. имотът бил отчужден, а след настъпването на демокрацията баща му подал документи за възстановяването му. С Решение на поземлената комисия бил върнат част от имота, в който попадали имоти на бивши ползватели, на които били предоставени по реда на § 4. Част от ползвателите ползвали имоти с по-голяма от предоставената площ. Преди 10 години бил изготвен нов кадастрален план, в който формата на имота била променена с отчитане правата на ползвателите, които са изкупили местата си. Възстановеният имот бил с площ от около 5 дка, като през пролетта на 2023г. били въведени във владение. При въвода имота бил заграден и заключен. При поставянето на колчетата в имота имало жена, на която служителката от общината обявила, че трябва да освободи имота. Подобренията в имота били заплатени в полза на ползвателя преди осъщестяването на въвода. Свидетелят посочва, че е дарил на дъщеря си собствената си част от имота. При така установената фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи: Изложената в исковата молба фактическа обстановка и формулирания въз основа на нея петитум на претенцията обуславя извод за предявени в условията на активно субективно съединяване от ищците Т. С. М. и Р. С. Н. положителни установителни искове за собственост с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК за установяване спрямо ответника Д. П. К. на собственото на ищците право на собственост по отношение на процесния имот – реална част с площ от 600 кв.м. от имот с ид. ••• по Кадастралната карта на гр.Варна, целият с площ от 5 483 кв.м., при граници на реалната част: ПИ с ид. •••, останалата част на ПИ с ид.•••, ПИ с ид.••• и ПИ с ид. ••• /път/. Позоваването на ищците е на оригинерно придобивно основание – давностно владение с начален момент 1992г. до настоящия момент, включващо осъществявано владението от родителите им, както и лично от тях след смъртта им. Основателното им провеждане възлага в тежест на ищците да установят при условията на пълно и главно доказване наличието на всички елементи от фактическия състав на спорното право, а именно: правото на собственост по отношение на процесната реална част придобито на твърдяното основание - изтекла придобивна давност в следствие на осъществявана фактическа власт с намерение за своене в изискуемият от закона срок. За да породи ефект на придобивен способ, владението следва да е продължило повече от 5г. /при добросъвестно владение/ или 10г. /при недобросъвестно владение/ съгласно чл.79, ал.1 от ЗС, да е било трайно, явно и необезпокоявано и да не са били налице пречки за придобиване по давност на конкретния имот. В чл.68 от ЗС владението се определя като упражняване на фактическа власт върху вещ, която владелецът държи, лично или чрез другиго, като своя. Установява се от доказателствата по делото, в това число от заключението на проведената по делото СТЕ, което съдът кредитира изцяло като компетентно и безпристрастно изготвено, че процесната реална част от ПИ с ид. ••• по Кадастралната карта на гр.Варна, която е оградена и твърдяна като собствена на ищците, е фактически с площ от 684 кв.м. и заема южната част от имот № 1199 по КП от 1983г., респективно пак южната част от имот № 2443 по КП от 1996г. на местност „Б.“, който в разписния лист е записан като собствен на майката на ищците и техен наследодател - Е. И.. Причината за посочения запис на собственик в плана от 1996г. е обстоятелството, че на Е. И. е било предоставено по реда на §4 от ПЗР на ЗСПЗЗ право на ползване по отношение на имот с площ от 600 кв.м. находящ се именно в местността „Б.“ установено с представеното удостоврение № 32/25.10.1989г. на ИК на ОбНС – гр.Варна. Ищците не твърдят наследодателката им да е трансформирала предоставеното право на ползване в право на собственост по реда на § 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ, поради което съдът не изследва елементите от фактическия състав на трансформацията. Процесният имот попада в терен по § 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ и по отношение на него са заявени реституционни претенции от бившия му собственик С.К., които са били уважени с факта на издаване от ПК – Варна в полза на наследниците му на Решение № 582/18.01.1999г., с което им е признато право на собственост в съществуващи стари реални граници по отношение на нива с площ от 16, 412 дка в местност „Кючук Караач“ /местност Б. – С.“, придобита от наследодателя по силата на договор за покупко – продажба обективиран в нот.акт № 164/1941г. Срещу материалната и процесуалната законосъобразност на реституционно решение не са наведени възражения от ищците, а твърдения за наличие на несъответствие между обема на реституираните права и тези притежавани от С.К. преди кооперирането на земята за въведени за първи път с писмените бележки на въззивниците, т.е след даване ход на устните състезания във въззивната инстанция, поради което не са предмет на допустимо обсъждане с настоящото решение по аргумент от чл.266, ал.1 от ГПК. В случая реституционното решение е постановено преди изменението на редакцията на чл.14, ал.1, т.3 от ЗСПЗЗ с ДВ бр.68/30.07.1999г., въвеждащо двуфазната реституционна процедура, но с него само се признава правото на собственост в съществуващи стари реални граници, без същевременно да е осъществена точна и актуална към момента на издаването му индивидуализация на имота. Решението е постановено на основание чл. 18ж, ал.1 от ППЗСПЗЗ, към който момент е в сила редакция ДВ бр.122/1997г., която налага изискването към решението на ПК да бъде приложена скица на имота заверена от административния орган. В реституционната преписка няма данни такава скица заверена от ПК да е била издавана в полза на реституираните собственици, в която възстановяваните имоти да са посочени с техните номера и граници. Преценката дали административният акт има конститутивно действие и дали с него приключва реституционната процедура се извършва не само на база датата на постановяване на решението на ПК спрямо действалата към този момент редакция на ЗСПЗЗ, но и с оглед на това дали реституираният имот е описан с граници в достатъчна степен, които да позволяват точното му идентифициране. В случай, че в решението не са посочени граници, както е в настоящия случай, независимо от издаването му преди изменението на чл.14, ал.1 от ЗСПЗЗ /ДВ, бр.68/99г./, същото има само установително действие, доколкото признава право на възстановяване, но не се ползва с конститутивен ефект, т.е не правопоражда права в полза на реституираните собственици по отношение на конкретно определен имот. В този случай, възстановяването на правото на собственост става при условията на § 4-§ 4л от ПЗР на ЗСПЗЗ, като реституционната процедура приключва с издаването на заповедта на кмета на общината по реда на §4к, ал.7 от ПЗР на ЗСПЗЗ, с която се извършва необходимата индивидуализация на имота. В този смисъл Решение № 50068/26.10.2023г. по гр.д.№ 3238/2022г. на ВКС, II г.о.; Определение № 389/20.05.2019г. по гр.д.№ 868/2019г. на ВКС, IIIг.о. и др. Именно заповедта по §4к, ал.7 от ПЗР на ЗСПЗЗ има завършващо конститутивно действие доколкото с нея се индивидуализира възстановения имот с площ и конкретни граници. Правилен е изводът на първоинстанционния съд, че придобивна давност по отношение на имоти подлежащи на реституция може да тече срещу тях именно от момента на завършване на реституционната процедура по ЗСПЗЗ със заповедта на кмета по § 4к, ал.7, защото от този момент реституираните собственици могат да защитят активно правата си чрез предявяване на иск. Вярно е, че индивидуализацията на имотите, т.е превръщането им в годен обект за придобиване и притежание на вещни права, по отношение на които се признават права на реституирани собственици, на ползвателите или на Общината по чл.25 от ЗСПЗЗ в територии по § 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ се случва с приемането на плана на новообразуваните имоти, но доколкото планът няма вещно - правно действие, фактическият състав на реституцията завършва със заповедта на кмета на общината по § 4к, ал.7 от ПЗР на ЗСПЗЗ. На това основание настоящият съдебен състав, в съответствие с трайната практика на ВКС – Решение № 50093/13.01.2023г. по гр.д.№ 4423/2021г. на ВКС, IIг.о.; Определение № 122/01.04.2021г. по гр.д.№ 3631/2020г. на ВКС, I г.о.; Решение № 32/20.04.2012г. по гр.д.№ 5160/2013г. на ВКС, II г.о.; Решение № 3/17.06.2014г. по гр.д.№ 5160/2013г. на ВКС, II г.о. и др. приема, че началният момент, от който е станало възможно давностенето на имота от ищците е моментът на издаване на Заповед № Г-ПР-97/08.09.2021г. Считано от него до датата на предявяване на исковата молба /26.05.2023г./ не е изтекъл изискуемият от закона 10 годишен период на осъщестявано трайно, явно и необезпокоявано владение на имота с намередние за своене. Горното прави безпредметно изследването на ангажираните за установяване на упражняваната фактическа власт на имота от ищците гласни доказателства събрани чрез показанията на разпитаните свидетели. Изложеното обосновава извод за неоснователност на твърденията на ищците, че са станали собственици на процесната реална част на основание изтекла в тяхна полза придобивна давност в периода от 1992г. до настоящия момент. За пълнота на изложението следва да бъдат изложени мотиви и по наведените с въззивната жалба възражения против изводите на първоиннстнционния съд, за недоказаност на влизането в сила на ПНИ по отношение на процесния имот, както и досежно наличието на пречки по чл.200, вр.чл.19 от ЗУТ за придобиване на реалната част по давност. Действително липсват данни ПНИ за местността „Б. С.“ от 2012г. да е бил обжалван по отношение на процесния имот с ид.№ ••• по Кадастралната карта на гр.Варна, поради което следва да се приеме, че същият е влязъл в сила от момента на изтичане на срока за обжалването му от ищците /респективно от наследодателите им/. От друга страна дори да се приеме, че давност за ищците по отношение на процесната реална част от реституирания на праводателите на ответницата имот с ид.№ ••• по Кадастралната карта на гр.Варна е започнала да тече от момента на одобряване на ПНИ със заповедта на Областния управител № РД-12-7706-313/19.10.2012г. - съждение, което не се споделя от настоящия съдебен състав, съобразно изложените по-горе мотиви, то не са налице предпоставките на чл.19 от ЗУТ за придобиване по давност на процесната реална част. В случая се твърди упражняване на давностно владение от ищците по отношение на реална част от ПИ с ид. № ••• по Кадастралната карта с площ от 600 кв.м., находяща се в с.о.“Б. С.“, район Аспарухово, Община Варна. Селищно образувание „Б. С.“ е създадено с Решение Общинския съвет на гр.Варна от 29.05.2000г., на основание чл.25, ал.3 от ЗАТУРБ. Съгласно чл.7, ал.1 от ЗУТ, селищните образувания, населените места и индустриалните паркове извън техните граници, са урбанизирана територия, а самото селищно образувание съгласно легалната му дефиниция в чл.3, ал.4 от ЗАТУРБ е територия извън строителните граници на населените места, устроени за осъществяване на специфични функции, които са определени със строителни граници, но нямат поС.но живеещо население. Следователно считано от 2000г. процесната реална част е част от имот попадащ в урбанизирана територия, спрямо който приложима в разпоредбата на чл.200 от ЗУТ. Когато имот попада в селищно образувание, за чиято територия е изготвен и одобрен ПНИ, то за него отново приложение намира чл.200 от ЗУТ и в този смисъл придобиването на реална част от такъв имот е допустимо и възможно само при наличието на предвидените в чл.200 от ЗУТ предпоставки. В този смисъл е Решение № 30/12.03.2021г. на ВКС по гр.д.№ 1662/2020г. на ВКС, I г.о. Следователно приложимият в случая материален закон във връзка с придобиването на реална част имот находящ се в с.о.“Б. С.“ е ЗУТ, който е в сила от 31.03.2001г. Съгласно разпоредбата на чл.200, ал.1 от ЗУТ реално определени части от поземлени имоти в границите на населените места и селищните образувания могат да се придобиват чрез правни сделки или по давност само, ако са спазени изискванията за минималните размери по чл.19. Изискуемата според чл.19, ал.1, т.2 от ЗУТ минимална площ на поземления имот находящ се в селищно образуване е 500 кв.м. и лице най-малко 16 м. Процесната реална част, която се владее от ищците съгласно заключението на проведената СТЕ е с площ от 687 кв.м., но с лице от 12 метра, т.е не отговаря на миминалните изисквания на закона за обособяване в самостоятелен имот съгласно изискванията на ЗУТ. Не е приложима в случая и разпоредбата на чл.200, ал.2 от ЗУТ, предвиждаща изключение от забраната за придобиване по давност на имоти под размерите по чл.19 от ЗУТ. Съгласно нея правилото на ал. 1 не се прилага в случаите, когато частта от поземления имот се присъединява към съседен имот при условията на чл.17, а оставащата част отговаря на изискванията на чл.19 или се присъединява към съседен имот. Приложимостта на чл.17 от ЗУТ се предпоставя от наличието на първоначално урегулиране на територията, при която възникват придаваеми по регулация части между съседни имоти /дворищна регулация/. Съгласно трайната съдебна практика /Решение № 154 от 21.12.2020г. по гр. д. № 4689/2019г. на I г. о. на ВКС; Решение № 67 от 16.06.2017г. на ВКС по гр. д. № 3533/2016г., II г.о., ГК/ на давността по чл. 200, ал. 2 ЗУТ може да се позове само собственикът на този имот, към който се придават части от съседен имот при условията н а чл. 17, ал. 2, т. 2 или чл. 15, ал. 3 ЗУТ, в случай че той ги е владял 10 години. Т.е изискването на закона е да има придаваеми части при условията на чл.17 от ЗУТ към имота на лицето, което се позовава на придобивната давност, а не да е налице фактическо завладяване, както е в настоящия случай. В този смисъл Определение № 188 от 28.04.2021 г. на ВКС по гр. д. № 981/2021 г., I г. о., ГК; Решение № 14 от 13.09.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1600/2021 г., II г. о., ГК, докладчик съдията Гергана Никова. В случая няма спор, че имотите не са били урегулирани по начин, който да предвижда процесната реална част да се придава по регулация към имот на ищците, което обуславя неприложимост на изключението по чл.200, ал.2 от ЗУТ. С оглед изложеното, следва да се приеме, че въеденото от ищците придобивно основание – придобивна давност текла в периода от 1992г. до настоящия момент не е породил права по отношение на процесната реална част с площ от 600 кв.м. от ПИ с ид. ••• по Кадастралната карта на гр.Варна, поради което същите не се легитимират като нейни собственици. На това основание предявените от тях положителни установителни искове с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК се явяват неоснователни и следва да бъдат отхвърлени. Предвид съвладащите крайни изводи на настоящия съдебен състав с тези на първоинстанционния съд, обжалваното решение се явява правилно и законосъобразно и следва да бъде потвърдено. Искане за присъждане на съдебно-деловодни разноски са направили и двете страни във въззивното производство, като съобразно изхода на спора такива се следват на въззиваемата страна. Срещу претендираното адвокатско възнаграждение в размер на 2100 лева с ДДС, за заплащането на което е представено доказателство, е направено възражение за прекомерност от въззивниците, което се явява частично основателно предвид невисоката фактическата и правна сложност на спора във въззивната съдебна инстанция, поради което следва да бъде намалено до сумата от 1800 лева с включен ДДС. Мотивиран от така изложените съображения и на основание чл. 271, ал. 1 от ГПК, Варненски окръжен съд