Решение № 262 от 16.12.2024 г. на Окръжен съд - Ловеч по дело № 637/2024 г.

Производството е по чл.258 и сл. ГПК. Производството е образувано по въззивна жалба от Й. Д. П., чрез пълномощника адв.Р. М., против решение № 437/12.04.2024 г. по гр.д. № 13/2024 г. на РС – Плевен, с което е отхвърлен като неоснователен предявения от Й. Д. П. против В. Й. И., А. Й. И. и А. Д. И. иск с правно основание чл.415 ГПК и цена 6 000.00 лв. Във въззивната жалба се правят оплаквания за неправилност на обжалваното решение, свеждащи се до противоречие с материалния закон и необоснованост. Оспорва се извода на районния съд за погасяване по давност на задължението по записа на заповед. Въззивникът изтъква, че длъжникът по записа на заповед е обявен за отсъстващ и към датата на падежа – 25.07.2018 г., за кредитора е невъзможно да поиска дължимата сума от него. Посочва, че е получил от представляващия „Плевенски хляб“ ООД на 20.11.2016 г. сумата 3000.00 лв., а на 16.11.2019 г. от А. И. в качеството й на представляващ Й.М. – 1000.00 лв., които плащания съставляват признание на вземането и прекъсват давността по смисъла на чл.116, б “а“ ЗЗД. На следващо място изтъква, че районният съд не е съобразил направеното от ищеца позоваване на непреодолима сила, препятстваща възможността за предявяване на записа на заповед, което води до извод, че вземането не е погасено по давност. В заключение моли въззивния съд да отмени обжалваното решение на ПлРС и постанови друго, с което приеме за установено по отношение на В. Й. И., А. Й. И. и А. Д. И. – тримата в качеството на разпоредители с имуществото на Й.М. И., обявен за изчезнал, че дължи на Й. Д. П. сумата от 6000.00 лв., ведно със законната лихва от 25.07.2018 г., като му се присъдят направените по делото разноските за двете инстанции. В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор от В. Й. И., А. Й. И. и А. Д. И., чрез пълномощника адв.Л. Т. от АК – Плевен, в който изразяват становище за неоснователност на въззивната жалба. Считат, че правилно и законосъобразно районният съд е приел, че вземането е погасено по давност с оглед разпоредбата на чл.531 ТЗ, а направените на гърба на ЗЗ отбелязвания са без правно значение, тъй като не е ясно кой ги е извършил, а длъжникът е обявен за отсъстващо лице. Излагат и доводи за неприложимост на чл.515 ТЗ, тъй като ЗЗ е със срок на плащане, а не на предявяване. Молят съда остави без уважение въззивната жалба и потвърди обжалваното решение на ПлРС като правилно и законосъобразно. Правят искане за присъждане на разноските по делото. В съдебно заседание въззивникът редовно призован не се явява. Въззиваемите редовно призовани за съдебното заседание не се явят и не изпращат представител. Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК от страна с правен интерес срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима и следва да бъде разгледана по същество. Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Обжалваното решение на РС- Плевен е валидно и допустимо. Ловешкият окръжен съд, след като обсъди наведените от страните доводи и събраните доказателства по гр.д. № 13/2024 год. на РС - Плевен при така очертаните с въззивната жалба основания, приема за установена следната фактическа обстановка: Производството по гр.д. № 13/2024 г. по описа на РС - Плевен е образувано по предявен положителен установителен иск по чл. 422 ГПК от Й. Д. П. против В. Й. И., А. Й. И. и А. Д. И. в качеството им на разпоредители с имуществото на Й.М. И., за признаване за установено по отношение на В. Й. И., А. Й. И. и А. Д. И. от гр.П., че съществува вземане на ищеца спрямо тях за сумата от 6 000 лв., представляваща част от задължение по запис на заповед от 25.07.2008 год. за 200 000.00 лв., ведно със законната лихва, считано от 25.07.2018 г. до изплащане на вземането. В молбата се твърди, че по задължението по записа на заповед има извършени две плащания от длъжника – на 20.11.2016 г. за 3000.00 лв. и на 16.11.2019 г. за 1000.00 лв. Изтъква, че срещу издадената от Плевенския районен съд заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл.417 ГПК по ч. гр. дело № 5968/2022 г. по описа на съда е постъпило възражение от длъжниците, което обуславя правния му интерес от завеждането на установителен иск за вземането. В срок е постъпил отговор на исковата молба от В. Й. И., А. Й. И. и А. Д. И., чрез пълномощника адв.Л. Т.а, в който оспорват предявения иск като неоснователен. Не оспорват, че записа на заповед от 25.07.2008 г. е подписан от Й.М. И., но считат, че ищецът не може да черпи права от този документ. Твърдят, че същата е невалидна, тъй като в нея е изрично е постановено условието, че авалирането на задължението от страна на Й. И. е при условията, при които е поето като управител и представител на „Плевенски хляб“ ООД. На следващо място са направили възражение, че искането е погасено по давност с оглед разпоредбата на чл.531 ТЗ. В случая падежът на задължението е на 25.07.2018 г. и срокът за предявяване е 25.07.2021 г., а заявлението по чл.417 ГПК е постъпило в ПлРС на 15.11.2022 г. за погасяване на вземането по давност, на основание чл. 531 от ТЗ на 25.07.2021 г. Оспорват твърдението на ищеца, че има плащане по записа на заповед, тъй като длъжникът Й. И. е безследно изчезнал и няма как да извърши плащане, а освен това не е посочено лицето, което е извършило това плащане. От приложеното като доказателство ч.гр.д. 5968/2022 г. по описа на РС – Плевен се установява, че на 15.11.2022 г. Й. Д. П. е подал заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК против Й.М. И., въз основа на което е било образувано делото. На 24.11.2022 г. е издадена заповед за изпълнение на парично задължение № 3377, с която РС – Плевен е разпоредил длъжникът Й.М. И. да заплати на кредитора Й. Д. П. сумата от 6000 лв., представляваща вземане по запис на заповед от 25.07.2008 год., с падеж за плащане 25.07.2018 г., ведно със законната лихва, считано от 15.11.2022 г. до изплащане на вземането, както и направени деловодни разноски от заявителя в размер на 120.00 лв. за държавна такса и 50.00 лв. за адвокатско възнаграждение. Посочено е, че вземането произтича от задължение по запис на заповед, издаден на 25.07.2008 г. с падеж на плащане 25.07.2018 г. По делото е безспорно, че възражение от името на безвестно изчезналия длъжник Й.М. И. е било подадено в срок от ответници по настоящето дело. В указания от съда едномесечен срок Й. П. е предявил иск за установяване на вземането си, т. е. производството е допустимо. За да отхвърли предявения установителен иск, районният съд е приел, че ищецът не е поемател по представения запис на заповед и не може да черпи права от его, тъй като в него изрично е постановено условието, че авалирането на задължението от страна на Й. И. е при условията, при които е поето като управител на „Плевенски хляб“ ООД. Направен е и извод, че искането е погасено по давност с оглед разпоредбата на чл.531 ТЗ. В случая вземането на ищеца Й. Д. П. произтича от издаден запис на заповед от 25.07.2008 год., който е абстрактна, формална и едностранна сделка с менителничен ефект. Представения от ищеца запис на заповед формално е редовен от външна страна, тъй като притежава всички необходими реквизити п о чл. 535 от ТЗ. Издаден е от Й.М. И. в качеството му едновременно на физическо лице и управител на "Плевенски хляб" ООД гр. Плевен – авалист на задължението. С подписването на записа на заповед от Й. И. е възникнало валидно задължение, респ. вземане в полза на ищеца Й. П.. Записът на заповед е с определен падеж – 25.07.2018 г., поради което предявяването му за плащане не е необходимо. Между страните не се спори, че след издаването на процесния запис на заповед, с влязло в сила решение по гр. дело № 8227/2016 г. по описа на Районен съд - Плевен, на основание чл. 9 от ЗЛС е било обявено безвестното отсъствие на Й.М. И., като във временно владение на имотите на отсъстващия са били въведени неговата съпруга и низходящи – ответници по настоящето дело. Въззивиният състав намира за неоснователно възражението на Й. П., че вземането му не е погасено по давност. При положение, че падежът на записа на заповед е бил точно определен, не е било необходимо извършването на действия по предявяването на записа за плащане. Съгласно разпоредбата на чл. 531, ал. 1 от ТЗ, която намира субсидиарно приложение по аргумент от чл. 537 от ТЗ, исковете по записа на заповед срещу платеца се погасяват с тригодишна давност от падежа. Страните не спорят, че датата на падежа е 25.07.2018 год. Следователно тригодишният давностен срок за вземането срещу ответниците е изтекъл на 25.07.2021 г. От приложеното ч.гр.д. № 5968/2022 г. по описа на РС – Плевен е безспорно установено, че от тази дата до подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК на 15.11.2022 год., този срок е изтекъл и вземането на ищеца е погасено по давност. Неоснователно е направеното във въззивната жалба оплакване за прекъсване на давността по смисъла на чл.116, б “а“ ЗЗД. Направените на гърба на записа на заповед отбелязвания за извършени частични плащания по записа на заповед на 20.11.2016 год. – 3000.00 лв. и на 16.11.2019 год. – 1000.00 лв. не могат да се считат за действия, прекъсващи давността на вземането срещу ответниците. Те са извършени от трети лица, които не са посочени, а не от издателя на записа на заповед Й. И., който към този момент е бил обявен за безвестно отсъстващ. Поради изложените съображения следва извод, че вземането на ищеца в размер на 6000 лв., срещу ответниците в качеството им на разпоредители с имуществото на Й.М. И. се е погасило по давност, поради което предявеният положителен установителен иск по чл. 422 от ГПК е неоснователен и правилно е бил отхвърлен изцяло. Не може да бъде споделен и довода на въззивника, че за кредитора е невъзможно да поиска дължимата сума от отсъстващо лице. По-горе беше посочено, че не е било необходимо предявяване на записа на заповед, за да стане изискуема сумата по него, тъй като падежната дата е фиксирана. Не намира подкрепа от представени по делото доказателства становището на въззивника, че е била налице непреодолима сила по смисъла на чл.515 ТЗ. С обявяването на отсъствието на длъжника със съдебното решение са определени лицата, които ще го представляват и ще управляват имуществото му. Липсват доказателства за наличието на пречки, препяствали кредитора да подаде заявлението по чл. 417 ГПК преди изтичане на давностния срок. Поради изложените мотиви обжалваното решение на ПлРС като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено. При този изход на делото и на основание чл.78, ал.3 от ГПК Й. П. следва да бъде осъден да заплати на въззиваемите направените по делото разноски пред настоящата инстанция в размер на сумата 500.00 лв. адвокатско възнаграждение съгласно представения договора за правна помощ с адв. Л. Т.. Водим от горното и на основание чл.271, ал.1 ГПК, съдът