Решение № 217 от 14.3.2019 г. на Окръжен съд - Варна по дело № 8/2019 г.

Производството е образувано по въззивна жалба на Д.М.Г. от гр.Варна, чрез адв.М.Г., срещу решение №4285/29.10.18г., постановено по гр.д. № 7541/18г. на ВРС, с което е прието за установено в отношенията между страните по предявените от „РАЙФАЙЗЕНБАНК /БЪЛГАРИЯ/“ ЕАД, ЕИК 831558413, гр. София срещу Д.М.Г., с адрес •••, искове по реда на чл. 422 ГПК с пр.основание чл. 9, ал. 1 ЗПК вр. чл. 121 ЗЗД и чл. 92 ЗЗД, че Д.М.Г. дължи на „РАЙФАЙЗЕНБАНК /БЪЛГАРИЯ/“ ЕАД сумата от 5801, 75лв., представляваща непогасена главница по договор за потребителски кредит от 28.08.2012г., сключен между „РАЙФАЙЗЕНБАНК /БЪЛГАРИЯ/“ ЕАД и кредитополучателя Х.Х.и Д.Г., в качеството й на съдлъжник, ведно със законната лихва от датата на депозиране на заявлението по чл. 417 ГПК – 13.01.2014г. до окончателното изплащане на задължението, сумата от 247, 64лв., представляваща изискуема редовна лихва за периода от 15.12.2012г. до 24.06.2013г. /вкл./ и сумата от 596, 63 лв., представляваща изискуема наказателна лихва за времето от 15.12.2012г. до 09.01.2014г. /вкл./, за които суми е издадена заповед № 73/15.01.2014г. за изпълнение на парично задължение по чл.417, т.2 ГПК в производството по ч.гр.д.№ 12/2014г. на Районен съд – Омуртаг. В жалбата въззивникът е навел твърденията, че решението е недопустимо и неправилно. Счита, че съдът не е обсъдил доводите му касателно качеството на поръчител на ответника по договора за кредит, като поддържа възраженията си, изложени в отговора в този смисъл. Предвид това, че било уговорено кредита да се отпусне и усвои от кредитополучателя, договорени били преференц.условия и отнемане на преференции съобразно кредитополучателя, както и право на отказ от договора на последния, и автоматична предср.изискуемост при неплащане от него, то счита, че ответника има качеството на поръчител по договора и отговорността му била при условията на чл.141 ЗЗД. Намира, че отговорността на ответника е погасена поради изтичане на срока по чл.147, ал.1 ЗЗД, което обуславяло недопустимост, евентуално неоснователност на предявените искове. Оспорва и извода на ВРС, че волеизявлението на банката за отнемане преимуществото на срока било достигнало до ответника. Счита, че след като фактите, относими към обявяване на предср.изискуемост на кредита не са се осъществили преди подаване на заявлението, то вземането не е възникнало на предявеното основание. Моли да бъде отменено решението, като бъдат отхвърлени исковете. Въззиваемата страна РАЙФАЙЗЕНБАНК /БЪЛГАРИЯ/ ЕАД, ЕИК 831558413, със седалище и адрес на управление гр.София, р-н Лозенец, Експо 2000, бул. Никола Вапцаров №55, действащо чрез пълномощник ю.к.А.Ц., е депозирала в срок отговор, с който счита жалбата за неоснователна и моли обжалваното решение да бъде потвърдено. За да се произнесе по спора Варненски Окръжен съд съобрази следното: Производството пред ВРС е образувано по предявени от РАЙФАЙЗЕНБАНК /БЪЛГАРИЯ/ ЕАД, ЕИК 831558413, срещу Д.М.Г. от гр.Варна искове с правно основание чл. 415 във вр. с чл.422 ГПК за приемане за установено в отношенията между страните, че ответникът в качеството си на солидарен длъжник дължи на ищеца следните суми: сумата от 5801, 75лв, представляваща главница по договор за потребителски кредит от 28.08.2012г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на заявлението по чл. 417 ГПК – 13.01.2014г. до окончателното изплащане на задължението, сумата от 247, 64 лв., представляваща редовна лихва за периода от 15.12.2012г. до 24.06.2013г. /вкл./, сумата от 596, 63 лв., представляваща наказателна лихва за периода от 15.12.2012г. до 09.01.2014г. /вкл./, за които суми е издадена Заповед №73 от 15.01.2014г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК по ч.гр.д. №12/2014г. на РС-Омуртаг, а в условията на евентуалност искове с правно основание чл. 79, ал.1 ЗЗД във вр. с чл. 430 ТЗ за осъждане на ответника да му заплати следните суми: сумата от 5801, 75лв, представляваща главница по договор за потребителски кредит от 28.08.2012г., ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска до окончателното изплащане на задължението, сумата от 247, 64 лв., представляваща редовна лихва за периода от 15.12.2012г. до 24.06.2013г. /вкл./, сумата от 596, 63 лв., представляваща наказателна лихва за периода от 15.12.2012г. до 09.01.2014г. /вкл./. В исковата молба поддържа, че по силата на сключен договор за потр.кредит от 28.08.12г., банката е предоставила на Х.Х.в качеството му на кредитополучател кредит в размер на 6078, 03лв със срок на издължаване 15.08.17г., като ответникът се задължил по договора като съдлъжник при условията на 121 и сл. ЗЗД. Твърди, че в чл.4.2 бил уговорен размер на годишна лихва -6-месечен Софибор плюс 5, 681 пункта надбавка, като в чл.4.1 бил договорен 12 месечен период за заплащане на фиксирана лихва от 8, 50%. Излага, че в чл.4.6 е уговорена наказ.надбавка при забава в плащанията, а именно наказ.надбавка към лихвата в размер на 10 пункта годишно върху забавената главница. Твърди, че не били заплатени анюитетните вноски за времето от 15.12.12г. до 15.06.13г. вкл, като до кредитополучателя и съдлъжника били изпратени писма, и това до ответника било получено на постоянния му адрес, посочен в договора. Сочи, че банката е превърнала кредита в предсрочно изискуем на 25.06.13г, като с е е снабдил а със Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.41 7 от ГПК, срещу която отв етникът подал възражение. В условие на евентуалност предявява осъдителни искове, основани на твърдението за настъпил краен падеж на задълженията по договора, а именно 15.08.17г. В отговор на исковата молба ответникът Д.М.Г. от гр.Варна, е депозирал писмен отговор, в който счита исковете за недопустими, евентуално за неоснователни. Счита, че с оглед волята на страните по договора и уговорките в него, ответникът се явявал поръчител по договора, а не солидарен длъжник по чл.121 и сл. от ЗЗД. Намира, че срокът по чл.147, ал.1 ЗЗД, започнал да тече от датата на настъпилата предсрочна изискуемост, е изтекъл преди подаване на заявлението, поради което и правото на иск и на вземане спрямо ответника било погасено. Оспорва и факта за липсата на настъпила предср.изискуемост, тъй като уведомлението било изпратено на постоянния й адрес, а не на уговорения по договора адрес. Съдът, след съвкупна преценка на събраните по делото доказателства и като съобрази предметните предели на въззивното производство, очертани в жалбата и отговора, приема за установено от фактическа и правна страна следното: Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 2 от ГПК, от надлежно легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима и следва да бъде разгледана по същество. Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата. В рамките на тази проверка настоящия т състав намира предявени те иск ове с правно основание чл. 415 във вр. с чл.422 ГПК за процесуално допустим и, поради което и дължи произнасяне по същество на спора. Между страните по делото не е налице спор, а и се установява от представения договор за кредит от 28.08.12г., че по силата на възникнало облигационно правоотношение РАЙФАЙЗЕНБАНК /БЪЛГАРИЯ/ ЕАД е предоставило на Х.И.Х. като кредитополучател кредит в размер на 6078, 03лв, със срок на издължаване 15.08.17г. Не се спори и факта, че договорът е подписан от ответника Д.Г. като съдлъжник при условията на чл.121 и сл. от ЗЗД. Основният спорен по делото въпрос, поставен и с въззивната жалба, е дали ответникът е сключил договора за кредит в качеството си на солидарен длъжник или е налице хипотезата на чл.138 и сл. от ЗЗД. Солидарната отговорност е налице във всички случаи, когато кредиторът има възможност да изисква от всеки от длъжниците цялото си вземане, като изпълнението на един погасява дълга и освобождава всички длъжници, като същата възниква по силата на закона или ако е уговорена между страните. В случаите на солидарна задълженост всеки от солидарните длъжници дължи на свое независимо основание и отговорността му няма акцесорен характер, за разлика от поръчителството, при което е налице отговорност за чужд дълг. Решаващи за определянето на вида на поетата отговорност са волята на договарящите се, както и обема и характера на поетите с договора задължения. В приложеният договор за потр.кредит е посочено, че същият е сключен от ответника в качеството му на солидарен длъжник при условията на чл.121 и сл.от ЗЗД и в това качество същият е подписан от него. От уговорените клаузи на договора – чл.5.3-5.6, се установява, че в тежест на съдлъжника са възложени и задължения за поддържане на разпл.сметка и осигуряване на средства по сметката, по която се издължава кредита, а в чл. 5.8 е предвидено правото му да погасява предсрочно главницата по кредита. Изрично е поето в чл.6 от договора задължение от ответника, ведно с кредитополучателя, по реда на чл.121 ЗЗД да погасява всички дължими суми в срок и при условията на договора. Предвидени са изрично в договора / чл.8 и 9 / и последиците от неизпълнение на задълженията както от кредитополучателя, така и от солидарния длъжник / в т.ч. и просрочване на плащане и от последния/, вкл. обявяване на предср.изискуемост. Видно от тези съществени уговорки в договора обосновано може да се изведе извода, че в случая е налице уговорена пасивна солидарност чрез горепосочената правна сделка, по волята на сключилите я лица. Видно е, че ответникът е поел самост.задължение да погасява кредита, вкл. и предсрочно, независимо от изпълнението на кредитополучателя, както и че виновното неизпълнение от страна на съдлъжника същевременно е самост.основание за ангажиране на отговорността на длъжниците. Посоченият извод не се разколебава от факта, че сумите по кредита са предоставени на кредитополучателя, доколкото това обстоятелство е релевантно само във вътрешните отношения между съдлъжниците, но не засяга отговорността им към кредитора. Макар и да не е уговорена автоматична предср.изискуемост при неизпълнение от страна на съдлъжника, то безспорно е уговорено потест.право на банката да обяви предср.изискуемост в този случай /чл.9/. При съобразяване на договорките, постигнати между страните в процесния регламент, и предвид липсата на други доказателства, оборващи последните, следва да се приеме, че ответникът се е задължил солидарно, наред с кредитополучателя, да отговаря за една и съща престация към кредитора. При така уговорената солидарност всеки от солидарните длъжници дължи на свое независимо основание и отговорността му няма акцесорен характер. С оглед на тези съображения съдът намира, че не е налице твърдяното от страна на ответника поръчителство по договора за кредит, поради което и разпоредбата на чл.147 ЗЗД е неприложима в разглеждания случай и направеното възражение за отпадане отговорността на ответника поради изтичане на 6-месечния преклузивен срок се явява неоснователно. Неоснователно е и възражението на отв.страна, че волеизявлението на банката за отнемане преимуществото на срока не било достигнало до него. Видно от приложеното ч.гр.д.№12/2014г. на Районен съд – Омуртаг се установява, че съдлъжникът Д.Г. е уведомена за упражненото от кредитора потестативно право да направи кредита предсрочно изискуем на датата 25. 06.13 г., като уведомлението е получено от майката на ответника. Няма спор по делото, че този адрес е постоянния такъв на лицето, нито че същият е вписан в договора за кредит. Обстоятелството, че уведомлението е изпратено до постоянния адрес на лицето не засяга редовността на така осъщественото връчване по реда на чл.46, ал.2 ГПК. След като и този адрес е посочен в договора, макар и да фигурира и друг като адрес за кореспонденция, то следва да се приеме, че банката, действайки съобразно принципите на дължимата грижа, е предприела съответните действия и е положил а необходимите усилия да изпълни задължението си за уведомяване на длъжника за упражненото си правомощие да обяви предсрочната изискуемост на кредита. М оментът на предсрочната изискуемост на кредита следва да се определи към момента, в който волеизявлението на банката е достигнало до солидарния длъжник, а именно - 25. 06.13 г., който момент предхожда подаването на заявлението по чл.417 ГПК. По изложените съображения съставът на въззивния съд намира, че към датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение ответникът солидарно с другия длъжник по издадената по ч.гр.д.№12/2014г. на Районен съд – Омуртаг заповед е дължал на ищеца процесните суми, поради което и предявените главни искове за установяване на тяхната дължимост се явяват основателни. Като е достигнал до същия краен извод по изложени сходни мотиви, районният съд е постановил законосъобразен и правилен съдебен акт, който следва да бъде потвърден изцяло. Предвид изхода на спора и направеното своевременно искане за присъждане на разноски в полза на РАЙФАЙЗЕНБАНК /БЪЛГАРИЯ/ ЕАД следва да бъдат присъдени направените по делото разноски за въззивната инстанция в размер на 150 лв– ю.к. възнаграждение, на основание чл.78, ал.1 във вр. с ал.8 ГПК. Воден от горното, съдът