Решение № 41 от 16.1.2025 г. на Окръжен съд - Пловдив по дело № 2141/2024 г.

Производството е въззивно и е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК. Постъпила е въззивна жалба от В. П. Г. с ЕГН •••••••••• от град ••••• против решение № 336/19.06.2024 г., постановено по гр. дело № 2568/2022 г. на Районен съд - Асеновград, постановено по втора фаза на делбата, което се обжалва в частта му, с която е отхвърлена предявената от нея против Й. П. П. с ЕГН •••••••••• претенция по чл.346 от ГПК, във вр. с чл.12, ал.2 от ЗН, до размера на сумата от 2 500 лв., с която В. Г. е помогнала да се увеличи наследството на наследодателя, ведно със законната лихва, считано от 03.10.2023 г. до окончателното изплащане. Моли за отмяна на решението в обжалваната част и за постановяване на друго решени по същество, с което да и се присъди сумата от 2 500 лв., ведно със законната лихва от 03.10.2023 г. до пълното й изплащане. Претендира разноски за въззивното производство. Въззиваемата страна Й. П. П., чрез адв. П., оспорва същата като неоснователна. Счита, че обжалваното решение в посочената част е правилно и че правилно претенцията не следва да се квалифицира като такава по чл. 12, ал. 2 от Закона за наследството. Излагат се подробни съображения по същество. Иска се отхвърляне на жалбата и потвърждаване на обжалваното решение в посочената част. Претендират се разноски за въззивното производство. Пловдивският Окръжен съд, след преценка на събраните по делото доказателства, приема за установено следното: Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал.1 от ГПК от лице, имащо право на жалба и е процесуално допустима, а разгледана по същество същата е неоснователна по следните съображения: Първоинстанционният съд е бил сезиран с иск с правно основание по чл. 34 ЗС. С влязло в сила решение № 199/12.05.2023 г. по първата фаза на делбата е допусната делба на правото на собственост върху следните недвижими имоти: 1/2 ид.ч. от ПИ № •••••.•••••.315 по КК и КР на село •••••, одобрени със № 300-5-111/19.12.2003 г. на ИД на АГКК, последно изменение на КККР, засягащо ПИ: няма издадена заповед за изменение, адрес на имота с.•••••, площ 854 кв.м., трайно предназначение на територията: урбанизирана, начин на трайно ползване: ниско застрояване (до 10 м.), предходен идентификатор: няма, номер на предходен план: 422, кв.57, парцел III, при съседи: •••••.•••••.330, •••••.•••••.316, •••••.•••••.314, •••••.•••••.296, ведно с построените в него три сгради: 1. Сграда с идентификатор •••••.•••••.315.1 по КККР на с.•••••, одобрен със заповед № 300-5-111/19.12.2003 г. на ИД на АГКК, 2. Сграда с идентификатор •••••.•••••.315.5 по КККР на с.•••••, одобрен със заповед № 300-5- 111/19.12.2003 г. на ИД на АГКК, 3. Сграда с идентификатор •••••.•••••.315.6 по КККР на с.•••••, одобрен със заповед № 300-5- 111/19.12.2003 г. на ИД на АГКК. Съделителката В. П. Г. е заявила претенция по чл.12 ал.2 от ЗН за заплащане на сумата от 5 000 лв., с която счита, че е допринесла за увеличаване на наследството. Твърденията са посочената сума да е била заплатена от нея на 08.08.2012 г. като капаро при сключването на предварителен договор за покупко-продажба на допуснатия до съдебна делба недвижим имот от наследодателя. Не се спори между страните пред настоящата инстанция, че при сключване на предварителния договор от наследодателя на 08.08.2012 г. съделителката В. Г. е заплатила сумата от 5 000 лв., която е представлявавла капаро и е била част от уговорената цена за закупуването на имота, която е била 16 000 лв. В съдебно заседание, проведена на 25.03.2024 г. пред АРС, жалбоподателката В. Г. при изслушвнето и по реда на чл.176 от ГПК е заявила, че наследодателят на страните е знаел, че е трябвало да и върне тези пари /заплатеното от нея капаро в размер на 5000 лв. при закупуването на имота/. В същата посока са и показанията на разпитаната в същото съдебно заседание свидетелка С. Н., която сочи, че е присъствала на разговори между П. и В. и е чувала, че П. казва на В., че ще и върне тези 5000 лв., които тя е платила като капаро. Ето защо споделя се извода на първионстанционния съд, че е установено по делото да е било налице заемно правоотношение между съделителката В. Г. и наследодателя П. Т., при което В. Г. е дала на П. Т. на заем сумата от 5000 лв. срещу задължението на последния да я върне. Даването на заем обаче не е основание за принос в наследството, дори заетите суми да са вложени в придобиване на наследствен имот. Съгласно чл.12, ал.2 ЗН, сънаследници, които приживе на наследодателя са спомогнали да се увеличи наследството, могат, ако те не са били възнаградени по друг начин, да искат при делбата да се пресметне това увеличение в тяхна полза; увеличението може да се даде в имот или в пари. Разпоредбата на чл. 12, ал. 2 ЗН е израз на общия принцип за недопустимост на неоснователното обогатяване за чужда сметка, прогласен в чл. 59 ЗЗД, но фактическият състав на чл. 12, ал. 2 ЗН изисква да е налице и обективно, а не каузално спомагане за увеличение на наследството приживе на наследодателя. Договорните отношения с наследодателя изключват правото на наследника да иска да му се признае принос по чл. 12, ал. 2 ЗН. Дори заетите суми да са вложени фактически за увеличение на имота на наследодателя, не е налице право на заемодателя – наследник да претендира признаване на увеличение в негова полза по реда на чл. 12, ал.2 ЗН. /В същия смисъл са и Решение № 268 от 8.04.2005 г. на ВКС по гр. д. № 893/2004 г., ГК Решение № 15 от 2.08.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2222/2021 г., I г. о., ГК/. Ето защо настоящият съдебен състав споделя извода на първоинстанционния съд за неоснователност на претенцията. Като такава, същата следва да се отхвърли. Решението на районния съд в обжалваната част е правилно и като такова ще се потвърди. Предвид неоснователността на въззивната жалба, в тежест на жалбоподателката и в полза на въззиваемата страна ще се поставят направените от същата разноски за въззивното производство, които се констатираха на 600 лв. за заплатено адвокатско възнаграждение. По тези съображения Съдът