Решение № 77 от 12.3.2024 г. на Апелативен съд - Варна по дело № 650/2023 г.

Производството подлежи на разглеждане по реда на чл. 258 и сл. ГПК и е образувано по въззивна жалба на ЗАД „ОЗК ЗАСТРАХОВАНЕ“ АД срещу решение № 444/23.10.2023 по електронно дело 20233100900237 (ТД237/2023г. по описа на ОС-Варна), В ЧАСТИ, с които на С. И. И. е била присъдена главница от 60 000лв, като дължим остатък над определено обезщетение по предявена на осн.чл.432, ал.1 от КЗ претенция на пострадало лице за понесени неимуществени вреди, изразили се в болки и страдания поради телесно увреждане и психотравма, причинени при ПТП на 21.04.2022г от водач, застрахован по задължителна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“, ведно със законната лихва от 25. 07.2022г, както и сума от 1323.32лв, представляваща законна лихва върху изплатена от застрахователя част от 15 000 лв. за период на забава от 25.07.2022 до 18.05.2023г., като съответно са били разпределени разноски в тежест на насрещни страни. Предварителните въпроси по допустимостта на производството и редовното сезиране на въззивния съд с контрола върху акта по същество и обусловеното от него произнасяне по претенция за разноски са разгледани в определение № 857/11.12.2023, неоспорено след обявяване на страните, ведно с доклада на изложените подробни оплаквания по обжалвания акт. Въззивникът ЗАД „ОЗК ЗАСТРАХОВАНЕ“ АД, чрез пълномощника адв. С. поддържа оплакванията за неправилно приложен закон при разглеждането на претенцията за дължимите лихви, като сочи от една страна, че самият пострадал е осуетил определяне на обезщетение в тримесечния законов срок, като въпреки указанието на застрахователя не е представил нужни доказателства за застрахователното събитие до 21.04.23г., а от друга страна е уважен иск, който не е бил предявен надлежно, тъй като самостоятелна претенция за лихви, натрупани до доброволното плащане на определен от застрахователя размер на компенсацията, не е била предявена първоначално, а е била добавена след размяната на книжата и разгледана в нарушение на процесуалните правила. Отделно се оспорва и преценката на фактите, определящи критериите за определяне на справедлив имуществен еквивалент на обезщетението за неимуществените вреди. Доводите за необоснованост на определения до 75 000лв размер, значително надхвърлящ обичайно определян за такъв брой и интензитет комбинирани телесни увреждания и последиците от тях върху здравето и психиката на напълно възстановен пострадал се поддържат и в пледоарията по същество пред настоящия състав. Пълномощникът на въззивника моли за отмяна на неправилното решение и отхвърляне на неоснователната претенция, евентуално за намаляване на дължима остатъчна горница над определения от застрахователя паричен еквивалент до съответен на справедливостта размер и отхвърляне на претенция за забава, евентуално редуциране до период след 21.04.2023г. Въззиваемият С. И. И., чрез адвокат С. оспорва оплакванията с доводи за всестранно изследване на всички критерии и цялостна оценка на събраните доказателства, вкл. медицинската експертиза, документи от лечението и свидетелските показания. Обосновава правилно остойностен размер на обезщетението, съответно на всички негативни последици като понесени болки и страдания и промени на начина на живота на пострадалия в битов и социален план. Счита, че отричането на кредиторова забава на пострадалото лице при определяне на начален момента на мораторна лихва, съответства на тълкуването на закона, възприето в практиката на съдилищата, отчитаща и задължение на застрахователя да събира сам сведения относно настъпилото събитие. В писмено становище по същество, упълномощени адвокати общо пледират за потвърждаване на правилното решение, като обосновават основателността на претенцията за допълнителна горница до възприетия от първата инстанция размер на обезщетението с множеството телесни увреждания, включително и животозастрашаващо такова, значителния възстановителен период и особено травматичния начин на тяхното причиняване (удар на пешеходец на пешеходна пътека от товарен автомобил, напуснал местопроизшествието). Страните претендират насрещно за присъждане на разноските и във въззивното производство. Пълномощникът на въззивника е конкретизирал разходите в неоспорен списък по чл. 80 ГПК(л.28), а адвокатът на въззиваемия е поискал присъждане на възнаграждение за безплатно предоставена правна услуга. За да се произнесе въззивният състав съобразява следното: Решението на първоинстанционния съд е действително (по критериите, възприемани в мотивите към ТРОСГТК №1/2011 г. на ВКС) и съответства В ОБЖАЛВАНИ ЧАСТИ на уважена част от предявена от пострадало от ПТП лице пряка претенция срещу застраховател на автомобилист, причинил неимуществени щети и определяне на начален момент на присъдено акцесорно плащане на законни лихви, върху определена от съда остатъчна горница над платена част от обезщетение, наред с допълнителна мораторна лихва от същия момент до момента на плащането на получената в хода на процеса част. Първоинстанционният съд е бил сезиран с иск на осн.чл.432, ал.1 от КЗ, за присъждане на застрахователно обезщетение, поискано, но неизплатено от ответника, като справедлив еквивалент за причинени неимуществени вреди на обща стойност 100 000 лв. за понесени болки и страдания поради телесни увреждания и психически стрес, дължими по задължителната застраховка „гражданска отговорност“ на автомобилистите, включваща и дължима от застрахования законна лихва върху главниците, считано от уведомяването на застрахователя на 25.07.2022г. до окончателното погасяване. Ползващ се от застраховката пешеходец С. И. е основал претенцията си на твърдения за понесени болки и страдания от комбинирано телесно увреждане в областта на рамо и гърди (закрити счупвания на лопатката и ключицата и многофрагментарни фрактури на 2-10 ребра и травматичен пневмоторакс и обширни кръвонасядания в раменната и задногръдна дясна половина на тялото), проведено първоначално спешно болнично лечение за овладяване на животозастрашаващо травмиране на белия дроб и оперативно наместване и фиксация на фрактурите на счупената раменна кост, продължило 20 дни, последвано от домашно медикаментозно лечение, наложило битово обслужване с чужда помощ. Ищецът е посочил, че възстановяването не е било приключило в рамките на година от нараняването и било съпътствано с продължителна психическа реакция на преживяното особено травматичнно ПТП с негативна симптоматика (страхови изживявания при преминаване покрай автомобили и пресичане) и притеснения от загубена възможност да продължи да полага тежък физически труд и изпитвани все още болки на травмираните места при промяна на времето. Комплексът от тези телесни и психични увреждания са посочени като пряк резултат от предизвикано на 21.04.2022г. ПТП на пешеходна пътека в гр. Варна, от осъден за транспортно престъпление застрахован водач С. Господинов, който при управление на т.а. МАН, рег. №ХХХХХХХ нарушил правилата за движение като започнал управлението на дотогава спрян пред пешеходната пътека товарен автомобил с прикачено ремарке, без да се увери, че е пропуснал вече преминаващи пешеходци и така допуснал удар на пострадалия, който отскочил от дясна предна част на автомобила и се завъртял като паднал на дясната си страна на платното и така получил телесните увреждания. Застрахователят е признал в отговора по исковата молба както покритието по риска гражданска отговорност на водача на застрахования товарен автомобил, така и полученото уведомление от пострадалия, по което на 25.07.2022г. била заведена преписката по претенция за обезщетяване на неимуществени вреди и разходи за проведено лечение, но насрещно е посочил, че в писмото е липсвал протокол за ПТП и затова незабавно е изискал от пострадалия нужните за установяване на събитието документи от предварителното разследване на наказателна отговорност на виновното лице и акта за приключването му, които са били представени едва след като е изтекъл тримесечния срок за разглеждане на претенцията. Ответникът е оспорил забавата си, като е посочил, че след като самия пострадал е изпълнил указанията му с писмо от 21.04.2023г., застрахователят своевременно е преразгледал първоначалния отказ и е предложил на 02.05.23г. обезщетение до размер от само 15 000лв. от общо исканите 100 000лв. за неимуществените вреди и целия размер на доказаните медицински разходи в сбор от 1311.70лв., които е и изплатил, с банков превод на 18.05.23г.(преди да е бил уведомен за междувременно предявената съдебна претенция), след като на 16.05.2023г е получил изричното несъгласие на пълномощника на пострадалия да приеме само размера на обезщетението за неимуществените вреди. Отделно, макар да е признал травматичното застрахователно събитие, застрахователят е оспорил обема на негативните последици от удара и телесните увреждания, и по-конкретно необичайно продължителния период на възстановяване над 3-4 месеца след успешната медицинска операция и овладяването без остатъчни последици на временно опасното за живота състояние на пневмоторакс, наличие на продължаваща нужда от подпомагане и остатъчни болки и психически страдания, непредолими с обичайно лечение, както и каквото и да е значително психическо неразположение, което необичайно да надхвърля стреса при такава злополука. Посочил е и поведението на самия пострадал, който не е предприел никакви мерки за преодоляване на последици от стреса (не е потърсил консултации с психотерапевт или медикаментозно лечение) и така е способствал за по- дългия период на травмиране на психиката си. След като първоинстанционният съд е обявил на страните проекто- доклад, включващ както възражението за доброволното плащане след забавата на кредитора, поискал обезщетение, но недоказал вредоносно събитие до приключване на наказателното преследване на застрахования водач, така и оспорването на част от твърденията, имащи значение за определяне на завишен справедлив еквивалент на неимуществените вреди, ищецът е заявил с молба от 18.08.23г. ЧАСТИЧНО оттегляне на иска за неимуществените вреди като е ограничил десезирането до част от обезщетението в размер на само 15 000лв., но е продължил да поддържа претенция за законната лихва и върху тази получена след образуване на делото сума от главницата за периода на забава от 25.07.2022г. до частичното погасяване на 18.05.2023г., конкретизирана вече и като точен размер от 1323.32лв. В първо заседание, въпреки че пълномощникът на ответника е оспорил така пояснената остатъчна претенция за лихвата върху оттеглена част от главницата с доводи, идентични с оплакванията, сочени пред настоящия съд, след като съдът е зачел десезирането си само в рамките на изрично изявената воля на ищеца и е прекратил производството по отношение на частта от главницата, е обявил окончателен доклад на иска за неимуществени вреди в остатъчен размер на главница над платените 15 000лв, ведно със законна лихва и остатъчна законна лихва върху тази вече платена част, и двете считано от датата, първоначално посочена в исковата молба като начало на забавата, за която застрахователя носи отговорност. Като съобразява, че претенцията на ищеца се основава на твърдения за неудовлетворено искане в срока по чл. 496 ал.1 КЗ и към момента на предявяване на иска (след приключване на наказателното преследване за транспортното престъпление) въззивният съд намира за установен интерес на неудовлетворения от застрахователя ползващ се от задължителна застраховка пострадал пешеходец да търси с иск по чл. 489 ал. 3 КЗ разрешаването на спора за дължимост на застрахователното обезщетение, ведно с акцесорни към него лихви. В трайната и непротиворечива практика на ВКС принципно се приема, че при парично задължение, произтичащо от непозволено увреждане, длъжникът се смята в забава и без покана, съгласно чл. 84, ал. 3 от ЗЗД, а задължението за лихви възниква от момента на увреждащото действие и продължава до крайния момент на плащането. Тези лихви не се определят по размер от съда, а се изчисляват в изпълнителния процес за целия период от момента на увреждането към фактическия момент на плащането. Затова когато претенцията на пострадало от деликт лице се предявява пред съда, ищецът може да претендира търсения имуществен еквивалент на неимуществените вреди, ведно с лихвата за забавено плащане, дължима от делинквента без да ги сочи по размер, независимо че предшестват предявяването на иска (решение № 217 от 25.07.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1038/2012 г., IV г. о., решение № 193 от 26.06.2012 г. на ВКС по гр. д. № 611/2011 г., I г. о., определение № 2082 от 11.07.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4620/2022 г., I г. о.). Същата възможност се признава и по прекия иск, насочен срещу поелия риска от възникване на деликтна отговорност застраховател, тъй като предмет на делото е обезщетение, включващо вземането за лихвоносна главница, което застрахования делинквент дължи(чл. 429, ал. 2, т. 2 КЗ, във вр. с чл. 429, ал. 3 КЗ). Спецификата на лимитираната функционално обусловена от гражданската отговорност на застрахования лична отговорност на застрахователя за лихвите, чието натрупване след изтичането на сроковете по чл. 496 КЗ има вече договорно основание, не изисква допълнително разграничаване на периодите, формиращи последователно акцесорното вземане за забава, като е достатъчно да се посочи само началния момент на тази съединена (определяема по размер едва към момента на изпълнението) претенция (решение № 60127 от 26.10.2021 г. на ВКС по т. д. № 1542/2020 г., I т. о., решение №50001/03.02.2023г. на ВКС по т.д. №2530/2021 I т. о. Решение № 72 от 29.06.2022 г. на ВКС по т. д. № 1191/2021 г., I т. о.). При това положение за настоящия състав няма съмнение, че първоначално предявения иск за неимуществени вреди за справедливо обезщетяване на вреди в размер на 100 000 лв., ведно със законна лихва от 25.07.2022г.(уведомяване на застрахователя) до окончателно плащане включва не само остатъчна главница над признатото плащане от 15 000 лв. до 100 000лв., със съответната лихва върху тази горница от само 85 000лв., но и непредложената от застрахователя, съответно и неприета от пострадалия остатъчна компенсация за забавено плащане на приетата част от главницата. Спорът относно дължимостта на лихвата за този период(съответен на вече лична отговорност на застрахователя) несъмнено е бил очертан в отговора по иска и затова дължимостта и на тази лихва не представлява нов предмет на делото, а остатък след ограниченото десезиране. В този смисъл не може да се приеме оплакването на въззивника за добавяне на нова претенция или отпадане на сезирането на съда след прието частично оттегляне на само част от главницата. Не се констатира увеличаване или добавяне на нов иск, напротив, „фиксирането“ на края на периода на забавата на определяемото, вече предявено вземане за законна лихва, позволява конкретизирането и на „част“ от размера на акцесорното вземане, с който съда остава сезиран след частичното прекратяване на производството за платена в хода на делото част от главницата. Решението, в частите, с които е бил присъден дължим остатък от застрахователна сума, включващ горница от 60 000лв (над получените 15 000 лв. до справедливия размер на главница за обезщетение за понесени неимуществени вреди, изразили се в болки и страдания поради телесно увреждане и психотравма) и са определени лихви за забава от момент на уведомяване на застрахователя както върху този дължим остатък, така и върху вече платената част до момента на признатото погасяване, изцяло съответства на остатъчното сезиране след частичното прекратяване. Обжалвания акт е допустим. Съдът, след преценка на изложените в жалбата оплаквания, съобразно чл.269 от ГПК, и представените по делото доказателства, доводите и възраженията на страните в производството намира за установено следното от фактическа и правна страна: Безспорни пред Варненския апелативен съд са не само признато застрахователно правоотношение по задължителната застраховка „гражданска отговорност“ на автомобилистите, но и фактите по механизма на вредоносното събитие, установен от първата инстанция въз основа на влязло в сила споразумение, заместващо присъда за престъпно причиняване на средна телесна повреда на пешеходец при удар на пешеходна пътека от управлявания неправомерно от застрахованият водач автомобил. Неоспорим, на осн. чл. 300 ГПК е механизмът на причиняване на съставомерните увреждания, каквито са травмите по тялото на ищеца(травма на раменен пояс в дясно, вкл. многофрагментарно счупване на дясна лопатка и счупване на дясна ключица, гръдна травма, вкл. счупени от 2 до 10 ребра, десностраннен излив на кръв и въздух в плеврална кухина, подкожен емфизем и обширно кръвонасядане), установени като пряка последица от сблъсъка и падането на пострадалия на платното, диагностицирани и лекувани по спешност след като пострадалия сам е потърсил помощ в Спешен център поради бързото влошаване на първоначалното му състояние, позволило му да се придвижи до работното му място след получаването на удара на път за работа. Спорен е резултатът, който се е проявил чрез продължителните болки, страдания и психически и емоционални негативни изживявания, породен от стреса от пътния инцидент и влошеното здраве. Въззивният съд съобразява събраното заключение на експерта – съдебен лекар като резултат от съпоставянето на данните в медицинската документация и спецификата на провеждано лечение и неговия резултат (възприети непосредствено от вещото лице при освидетелстването на пострадалия с личен преглед). Вещото лице е категорично, че престъпно причинените (установени при разследваното на транспортното престъпление) две съществени травми на гръдната и раменната област са били лекувани адекватно и продължителността на началния болничен престой преди операцията за наместване на фрактурите на рамената е бил наложен от животозастрашаващото състояние на едностранен колапс на белия дроб, като евакуацията на натрупания въздух, проникнал в гръдната кухина при травмата на гръдния кош и дренирането на кръвта е било проведено постепенно до възстановяването на нормалното разгъване на белия дроб. Пред съда(л.89), вещото лице е пояснило също, че самото травматично животозастрашаващо състояние на хемопневмоторакс възниква, но не се проявява в момента на удара и е било нужно време, за да се изяви симптоматиката на затруднено дишане, което съответства и на първоначалното усещане на пострадалия, предпочел да се яви на работното си място като нощен пазач вместо веднага да търси спешна медицинска помощ. Експертът потвърждава, че дори и да е бил заведен веднага в болница, първоначалната диагностика би показала само фрактурите и добрата медицинска практика би наложила пострадалия да се приеме за наблюдение преди предприемане на каквато и да е оперативна интервенция до установяване на степента на увреждането на белия дроб според темпа на натрупване на въздуха в течение на няколко часа. Въззивният съд кредитира като обоснован със специалните знания на експерта извода за идентичен травматичен резултат както при незабавно приемане на пострадалия в спешен медицински център, така и при изчакването на преминаването на нощта, прекарана от ищеца на легло на работното му място. Затова, както най- сериозното спешно животозастрашаващо състояние, така и всички други образно диагностицирани фрактури съдът приема за пряк и непосредствен резултат само от удара на пешеходеца и съответно липсва каквото и да е основание за изключване на какъвто и да е обем от крайния вредоносен резултат от причинения от застрахования удар поради факта, че лечението не е било своевременно. Медикът потвърждава и проведеното адекватно на уврежданията поетапно лечение, като след овладяването на пневмоторакса в рамките на седмица болничен престой, е било предприето и оперативното възстановяване на счупените кости, като ключицата е била наместена и фиксирана с имплант, а следоперативния период след изписване на 11.05.22г. е продължил в домашни условия. Това лечение е било съпроводено със значителни по интензитет болки и страдания, изискващи мощни обезболяващи медикаменти, и налагащи покой на тялото за няколко месеца, в които са били ограничени движенията на снагата и пациентът се е нуждаел поне в началото от чужда помощ за обслужването на битовите си потребности. Вещото лице изрично сочи, че макар отделните увреждания да имат по- кратки обичайни срокове за лечение, самия комплекс от множеството наранявания в гръдната област е затруднило постепенното възстановяване на пълния обем на дихателни функции, а комбинацията от засягане на горен крайник и ребрата удължава цялостното възстановяване на движенията на тялото до поне 4-5 месеца. Изводът за усложнен оздравителен процес вещото лице извежда от самата специфика на комбинираната травма (включваща и множеството счупвания на ребрата, които не подлежат на оперативно фиксиране и обездвижване) и затова въззивният съд споделя констатацията на първата инстанция за установено възстановяване надхвърлящо обичайни срокове, независимо от конкретното поведение на пострадалия, който е ползвал болнични само до 10.06.2022г и се е върнал на работа веднага след като е отпаднала нуждата от обгрижването му с чужда помощ (поне 1.5 – 2 месеца според вещото лице) без да провежда допълнителни рехабилитации. Не се установява обаче липсата на някаква последваща терапия да е влошила или забавила още повече оздравявянето, поради което оплакванията срещу обосноваността на установен 5 месечен срок на възстановителния процес е неоснователно. При прегледа на ищеца в хода на делото, медицинският експерт е установил, че функционирането на белия дроб и крайниците са възстановени в цялост, но белезите от операциите на ключицата и поставения дрен са видими и се наблюдава известна асиметрия на зарастналите ребрени дъги в дясно, като според вещото лице не се налага продължаване на лечението с прогнозирано отстраняване на поставения остеосинтезиращ материал. В първата инстанция са събрани и гласните показания на свидетелка, чийто впечатления върху ежедневието на ищеца като негова майка, са трайни и непосредствено придобити и кореспондират и на медицинската документация за начина на проведеното лечение, пояснено от медицинския експерт. Св. Й описва страданието на пострадалия при престоя му в болницата, където й разрешили свиждане след овладяване на критичното състояние и продължила да го посещава всеки ден до изписването му. В този период сина й бил хранен първоначално на системи, а в последствие след преместване в другото отделение с болнична храна, но понеже му било трудно само с едната ръка, въпреки помощта на сестрите, й препоръчали да му носи само сокове. Свидетелката описва и нуждата от обгрижване, което продължило още около 2 месеца след изписването, като затруднените движения на дясната част от тялото пречели на сина й да се храни и да става сам от леглото, да поддържа хигиената си и затова бил подпомаган ежедневно от нея, а понякога и от друг близък на семейството съсед. Според свидетелката, въпреки че болките продължавали, щом стъпил на краката си, сина й прекъснал болничните, защото имал нужда от трудовите доходи, но продължил да ползвал различни болкоуспокояващи мехлеми вместо по- скъпите лекарства, които престанал да пие през септември. Майката описва и промяна в настроенията и навиците на сина си, който станал нервен, дразнел се от грижите за него, демонстрирал нежелание да продължава да посещава лекари за прегледи. Дори и след като възстановил движенията си, пострадалия отказвал да кара велосипеда си, да си търси пак работа в строителството, оплаквал се че не може да носи по-големи тежести (5кг. покупки) и престанал да излиза с приятелите си. При така установените със събраните доказателства последици, както по отношение на физическите страдания, така и по отношение емоционалната и психическа преработка на стреса, въззивният съд не може да приеме за основателни оплакванията за пропуск в отчитането на спецификата и интензитета на уврежданията. При самостоятелната оценка на критериите за справедливост при приложение на чл. 52 ЗЗД, установени с т. 11 от ППВС 4/68, въззивният съд отчита, че освен временното животозастрашаващото състояние на пневмохемоторакс, преодоляно с оперативна спешна интервенция, фрактурите в раменната област, фиксирани оперативно с имплант са също средна по степен незастрашаваща живота телесна повреда, а като едновременното им понасяне с травмирането на множеството ребра, лекувани с постелъчен режим само по себе си обуславя усложнен и по-продължителен от обичайния възстановителен период; понесените първоначално болки също за били по-интензивни, както поради нуждата от овладяване на дихателната недостатъчност, така и поради невъзможното иммобилизиране на гръдните фрактури; макар лечението не е протекло дълго и ограниченията на движенията и нуждата от подпомагане в бита и хигиената са приключили до 2 месеца, пострадалият е имал нужда от болкоуспокояващи до 4- 5 месеца след инцидента; макар и видими белезите от оперативните интервенции и остатъчната асиметрия на ребрените дъги не са по-обичайно открити части на тялото и липсва остатъчен функционален дефицит, прогнозираните болки при промяна на времето и тежко натоварване са характерни, но невисоки като интензитет неблагоприятни последици при този вид увреждания; обичайният за травматична застрашаваща живота злополука остър психически стрес не е оставил трайни последици, но несъмнено пострадалия е изживял тежко както внезапния сблъсък с тежка товарна машина на място, където се очаква да пресече безопасно, така и следващата инцидента безпомощност поради принудителното обездвижване (индикирана с повишенана нервност и раздразнителност при посещенията на майка му в болницата и грижите в дома), така и страх от влошаване на здравето и социалните му перспективи в бъдеще, проявен чрез въздържането му от по-тежки физически натоварвания (като каране на велосипед и трудова дейност в строителството, свързана с вдигане на тежести); влошаването на социалните възможности на пострадалия също следва да се отчита за сигурните начални 2 месеца на рязка промяна в ежедневието поради лечението и зависимостта от чужда помощ. При тези характеристики не може да се приеме, че последиците върху физиологично и емоционално-психическо състояние на личността имат траен и изключително интензивен характер, но справедливостта налага отчитане на среден размер на обезщетението за комплексно и сложно физическо увреждане (хемопневмоторакс и две различни групи фрактури в областта на рамото на ребрата) и типична реакция на остър стрес със средна продължителност на адаптацията и преодоляване на тревожно-депресивна симптоматика на това травматично събитие. Не се установяват само съществени непредолими в бъдеще функционални дефицити и необратимо психическо разстройство, което да е травмирало трайно личността и негативно да е променило съществено живота на пострадалия в бъдеще, но не може да бъде игнорирано особено интензивното негативно изживяване на пациент, съзнаващ че преминава през лечение на животозастрашаващо състояние и основателните притесненията за бъдеща трудова активност на временно загубилия двигателна способност 54 годишен мъж, живял с възрастната си майка и разчитал на инцидентни доходи от работа в строителството като допълнение към обичайната си трудова заетост като нощен пазач. Не може да се пренебрегне и естественото за такава възраст на пострадалия очаквано отслабване на организма, при което в бъдеще всяко естествено дегенеративно състояние ще се развива при условия на остатъчната асиметрия на ребрата и наличния, неподлежащ на отстраняване имплант в рамото на ищеца. За прилагане на точната мяра за обществена справедливост съдът съобразява и съдебната практика при определяне на обезщетения при средни телесни повреди от подобен характер, понесени в период от 2011г. до 2021г., съпроводени или не с други увреждания, вариращи от 20 000лв. до 110 000лв. (Решение № 86 от 11.07.2016 г. на ВКС по т. д. № 602/2014 г. II т. о., Решение №226/30.01.2019 на ВКС по дело №756/2018 III г.. о., Решение №37/11.04.2022 на ВКС по дело №328/2021 II т. о., Решение №104/19.02.2024 на ВКС по дело №902/2023 III г.. о.) Значително по- високи размери до 250 000 лв (Решение №50079/30.01.2024 на ВКС по дело №1300/2022 II т. о.) са обосновавани с комбинирани увреждания и по-тежки трайни непреодолими остатъчни последици. В тези рамки са отчитани характерни за индивидуални случаи особености на увреждания, причинени в последните двадесет години, а динамиката на икономическите процеси в този период налага завишаване на стойностите, съответно на повишаването на жизнения стандарт изразен като общият доход средно на лице от домакинство (увеличен 1.9 пъти само в периода 2013 - 2022 г. според данните на НСИ) и завишаването на нормативните лимити на застрахователно покритие с 1.04 от 2016г. до 2018г. (чл. 492 т. 1 на КЗ) като отражение на динамиката на икономическа конюнктура в страната. Затова и предложеното от застрахователя обезщетение от 15 000лв., недостигащо дори до нивата от преди двадесет години е явно несправедливо и оплакванията за неоснователно игнориране на това предложение от пострадалия са неоснователни. Въззвиният съд преценява, че усреднения размер на паричния еквивалент за увреждания от този комбиниран тип, с животозастрашаваща белодробна травма и по- удължен от обичайния оздравителен процес, изисква да се отчете по-висока стойност, съгласно изискванията на чл. 52 от ЗЗД за всестранно отчитане на всички ползвани в практиката критерии (Решение № 103 от 9.11.2020 г. на ВКС по т. д. № 2546/2019 г., II т. о., Решение № 9 от 4.02.2022 г. на ВКС по т. д. № 185/2021 г., II т. о., ТК и мн.др.). Определеният от първата инстанция размер от 75 000 лв. е в рамките на адекватното справедливо обезщетение за вреди, от деликт, настъпил в първа половина на 2022г. В заключение, въззивният съд достига до извод за неоснователност на оплакванията за необосновано завишаване на главницата до размера, който изцяло съвпада с обжалваната част от диспозитива на първата инстанция, а това налага тя да се потвърди. Към присъдената от двете инстанция главница следва да се добавят основателно претендираните законни лихви. На основание чл. 84, ал. 3 от ЗЗД при задължение за обезщетяване на вреди от непозволено увреждане, длъжникът се смята в забава и без покана, респ. процесното парично вземане, произтичащо от непозволено увреждане, е изискуемо от датата на причиняване на неимуществените вреди, които обезщетява. Задължението на застрахователя обаче, макар и вторично, функционално е обусловено от задължението на застрахования да обезщети вредите на третото лице и затова и компенсаторните по характер лихви следва да се изплащат от застрахователя, но само доколкото е бил поставен в забава след уведомяването му за настъпилото застрахователно събитие. Оплакванията по прилагането на закона от първата инстанция по тази акцесорна претенция са неоснователни, тъй като застрахователят по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите дължи по прекия иск на увреденото лице лихва за забава върху застрахователното обезщетение от датата, на която е уведомен за настъпване на застрахователното събитие, ако лихвите са в рамките на лимита на отговорност на застрахователя, а на основание чл. 497, ал. 1 КЗ дължи законна лихва за собствената си забава върху размера на застрахователното обезщетение(Решение №50001/03.02.2023 на ВКС по дело №2530/2021 I т. о., Решение №50073/20.07.2023 на ВКС по дело №587/2022 I т. о., Решение №50105/12.01.2024 на ВКС по дело №1723/2022 II т. о.). Само когато застрахователят предложи, а кредиторът неоснователно откаже да приеме адекватно определено обезщетение(главница извън натрупаната дължима само от бездействащия застрахован лихва), забавата на кредитора „изчиства“ личната забава на застрахователя, но тази хипотеза изисква спазване и на нормативните времеви лимити за разглеждане на извънсъдебни претенции. В случая, пострадалият е сезирал застрахователя преди той да е бил уведомен от застрахования собственик за пътния инцидент, довел до увреждане на пешеходец и затова до 25.07.22г. отговорност за лихви застрахователя не носи, но след тази дата е длъжен да проведе собственото си проучване на вредоносното събитие и да определи обезщетение или да понесе риска от забавено плащане на определен от съд размер. Неоснователно е възражението за забава на кредитора, поради неизпълнени указания за доказване на застрахователното събитие. На първо място не е установено, че към претенцията на пострадалия е липсвал протокол за ПТП. Такъв документ е описан като приложение, а в отговора на застрахователя ( л. 42) липсата му не е указана. Напротив, застрахователят е изискал други документи за изясняване на механизма на увреждащото ПТП. По реда на чл. 106, ал. 3 КЗ обаче застрахователят може да изисква само доказателства за обстоятелства, които не само са значими за основателността и размера на претенцията(поведение на застрахован водач и на пострадалия и връзката им с конкретния вредоносен резултат), но и да е налице обективна възможност за представянето им от увреденото лице(Решение № 167 от 30.01.2020 г. на ВКС по т. д. № 2273/2018 г., II т. о.). В конкретния случай обаче към този момент (25.07.2022г) разследването на транспортното престъпление, водено срещу неизвестен извършител не е било приключено и видно от документацията в изисканото ДП №17/2022г на ОДМВР Варна, все още се е изяснявала самоличност на водача на МПС, идентифицирано според докладна записка от 16.05.2022г. по изискани видеоматериали и разпити по делегация, като автотехническа експертиза не е била извършена до края на септември 2022г. Същевременно първоначално изготвен без данни за извършител протокол за ПТП е бил коригиран още на 01.07.22г., като са били добавени данните за регистрацията на товарния автомобил, управляван от участник 1(л. 144 от ДП №17/2022г.). Явно е, че към момент на уведомяване на застрахователя, самия пострадал е можел да разполага с вече пълен протокол за ПТП, но не и с поисканите заключения на експерти, нито с актове за приключване на разследването, продължило до повдигане на обвинение едва на 24.01.2023г. и приключено със споразумението пред съда на 04.04.2023г. Затова и липсата на тези документи към момента на изтичане на тримесечния срок по чл. 496, ал. 1 КЗ не може да се квалифицира като недобросъвестно откзано съдействие, пораждащо кредиторова забава. Напротив, самият пострадал е уведомил застрахователя за регистрацията на вече издирен от разследващите органи товарен камион, а тази идентификация е достатъчна за да може професионалиста, поел риск от ангажиране на гражданска отговорност на автомобилист, да проведе своето независимо проучване, включително чрез сведения от обвързания с договора застрахован или чрез изискване на данните от разследващите или контролните органи по чл. 496 ал.4 КЗ и да прецени настъпило ли е събитието и довело ли е то до претендираните вреди. В тази връзка изцяло неоснователно е възражението за предложено и отказано обезщетение в рамките на допълнителния 15 – дневен срок по чл. 497, ал. 1, т. 1 КЗ след представянето на споразумението за вината на застрахования водач. Значението на новото сезиране отпада при положение, че застрахователят вече е обявил своя отказ по чл. 496 ал. 2 КЗ в рамките на първия тримесечен срок и затова нито прякото сезиране на съда, нито въздържането от участие в преговори по предложения твърде нисък размер на обезщетение може да се изтълкува като недобросъвестен отказ от дължимо съдействие за да обоснове забава на кредитора. С оглед изложеното, настоящият състав изцяло споделя крайния извод, за забава на застрахователя, която настъпва, съгласно чл. 497, ал. 1, т. 2 КЗ с изтичане на срока за произнасяне на застрахователя по претенцията, като продължение на забавата на делинквента, за която се носи покрит риск, считано от първото сезиране на застрахователя. Затова решението следва да се потвърди и в обжалваната част относно началния момент на начислената лихва за забава върху определената дължима остатъчна горница, присъдена като главница на обезщетението, считано от 25.7.2022г. Същите съображения се отнасят и обезщетението за забава върху вече заплатената от застрахователя след сезиране на съда част от 15 000лв. Дори и да е определил тази част в рамките на 15-те дена от представяне на присъдата, застрахователят не е освободен от забавата, за която би бил отговорен делинквента до плащането и затова не може да отпадне и покритието и на тези законни лихви, които първата инстанция е определила по размер и присъдила в цялост като остатъчна основателна акцесорна претенция на ищеца. Тази обжалвана част от първоинстанционното решение също следва да се потвърди. По разноските: Пълното съвпадение на резултата от двете инстанции изключва ревизията на разноските, определени в обжалвания акт. Пред настоящата инстанция отговорност за разноски се възлага на въззивника, предявил неоснователната жалба. Право на компенсация в полза на въззиваемия възниква само за обема от услугата, извършена от адвокат, обявил договорено безплатно представителство. Овластеният адв. С. е извършил цялостна защита, като освен че е съставил и представил по делото отговор по жалбата, е участвал с пледоария в заседание пред въззивния съд, наред с другия пълномощник на ищеца. В съставения от страните, представен пред съда договор, вместо конкретен размер на хонорар на упълномощения адвокат е посочено съгласието им услугата по защита срещу жалбата да се предостави безплатно на материално затруднения въззиваем. Това е достатъчно за да се установи хипотеза по чл. 38 ЗА (Определение № 515/2.10.2015 г. по ч. т. д. № 2340/2015 г. на ВКС, Първо ТО) без да се налага допълнително доказване. При специално изброените особени хипотези (между които е финансовото затруднение на клиента), адвокатът има право след преценка на основателността на претенцията на носителя на материалното право, да приеме натоварване без гарантирано предварително плащане и авансово да престира своята квалифицирана услуга, като възнаграждението му се изплаща пряко от насрещна страна, която е повдигнала неоснователния спор (чл. 38 ал. 2 ЗАдв). При това договаряне не се изключва принципно възмездният характер на услугата, а само се променя момента на дължимост на насрещните престации на страните и възможността насрещната страна да замести довереника като платец на възнаграждението. Съответно на чл.7, ал.2 вр. чл.2, ал.5 от НМРАВ (ред. към момента на поемане на изпълнението пред настояща инстанция) минималния хонорар за водене на процес по иск за лихвоносна главница 60 000лв. и акцесорно вземане за 1323.32лв. възлиза на 5882, 33лв. Макар съответствието на този нормативен акт със стандартите на защита на права в рамките на Европейската общност да се отрича в съдебната практика(след тълкуване дадено с решения на СЕС по съединени дела C-427/16, C-428/16 и C-438/22), тези размери са били публично оповестени като приемливи сред професионалистите, извършващи подобни услуги и следва да се считат предвидими и като размери на очаквани разходи по процесуална защита на насрещни страни в хода на исков процес. Този размер и съизмерим и с възнаграждението, платено от самия въззивник и затова не може да не е очакван като обем на икономическа тежест на подобна услуга, извършена в полза на насрещната страна по същото дело като отговорност по чл. 78 ГПК. 3атова, въпреки обявена с решения на СЕС несъвместимост на уредбата в НМРАВ с гарантирани от общностния правов ред права на свободно движение на стоки и капитали и защита на основни права като достъп до справедлив и независим съд, съдът преценява че без съобразяване на наредбата определянето на разноските би било непрозрачно и несъвместимо с изискването за предвидимост на разноските и справедливото равно третиране на насрещните страни. Затова въззивният съд се ръководи в настоящия казус изцяло от приетите от Висшия адвокатски съвет правила и възлага този размер в тежест на въззивника като възнаграждение на адвоката на въззиваемия. Мотивиран от гореизложеното и на осн. чл. 271 ГПК, съставът на Варненски апелативен съд