Решение № 199 от 20.11.2023 г. на Апелативен съд - Пловдив по дело № 435/2023 г.

Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК, образувано по Въззивна жалба с вх. №263709/12.07.2023 г. от М. и., със седалище гр. С., ул. „Б. М.“ № 27, против Решение № 260030/20.06.2023 г., постановено по гр. дело № 32/2013 г. на ПОС, с което се отхвърлят като неоснователни предявените от М. и., против Община П., искове с правно основание чл.108 ЗС във вр.§5, ал.1 и ал.2 от ПЗР на Закона за вероизповеданията във вр. с чл.2, ал.2 от ЗВСОНИ за признаване за установено, че ищецът е собственик и осъждане на ответника да предаде владението върху следните недвижими имоти:

1. ПИ с идентификатор..... с административен адрес: гр. П., бул. ”Ш. с.” № 179, състоящ се от 1159 кв.м., застроено и незастроено място, трайно предназначение на територията – урбанизирана, начин на трайно ползване – за друг обществен обект, комплекс, стар № 86, кв.21 /408/, парцел V, заедно с построените в него сгради:

• сграда № 1 – стара турска баня с идентификатор......1 със застроена площ 860 кв.м., брой етажи – 1, предназначение – сграда за битови услуги, и - сграда № 2 с идентификатор......2 със застроена площ 64 кв.м., брой етажи – 1, предназначение – селскостопанска сграда, при съседи на ПИ: .....

1. ПИ с идентификатор.... с административен адрес: гр. П., бул. „Ц.Б.О.” № 50, състоящ се от 1249 кв.м. застроено и незастроено място, трайно предназначение – урбанизирана, начин на трайно ползване – за друг обществен обект, комплекс, стар № 110, кв.21 /413/, парцел ХІХ-110, заедно с построените в него сгради:

• сграда № 1 с идентификатор.....1 и застроена площ 458 кв.м., брой етажи – 1, предназначение – сграда за образование, - сграда № 2 с идентификатор.....2 и застроена площ от 34 кв.м., брой етажи – 1 и предназначение – селскостопанска сграда, - сграда № 3 с идентификатор.....3 със застроена площ 13 кв.м., брой етажи – 1 и предназначение – селскостопанска сграда, - сграда № 4 с идентификатор.....4 със застроена площ 35 кв.м., брой етажи – 1 и предназначение – селскостопанска сграда, и - сграда № 5 с идентификатор.....5 със застроена площ 29 кв.м., брой етажи – 1 и предназначение – сграда за битови услуги, при граници на ПИ: ......

1. ПИ с идентификатор....., находящ се в гр. П., състоящ се от 32 703 кв.м. застроено и незастроено място, трайно предназначение на територията – урбанизирана, начин на трайно ползване – гробищен парк, заедно с построените в него сгради:

• сграда №1 с идентификатор......1 и застроена площ от 74 кв.м., брой етажи – 1, и предназначение – култова, религиозна сграда, - сграда № 2 с идентификатор......2 и застроена площ от 52 кв.м. брой етажи – 1 и предназначение – култова, религиозна сграда, и - сграда № 4 с идентификатор......4 и застроена площ 77 кв.м., брой етажи – 1 и предназначение – друг вид сграда за обитаване при което сгради 1 и 2 са с административен адрес бул.”Ш. с.”, а сграда № 4 е с административен адрес бул. „И.” при граници на ПИ: ПИ.....

1. 1667.72/5542 идеални части от ПИ с идентификатор..... с административен адрес: гр. П., бул. ”Ш. с.” № 125, състоящ се целия от 5542 кв.м. застроено и незастроено място, трайно предназначение на територията – урбанизирана, начин на трайно ползване – за друг обществен обект, комплекс, стар № 63, кв.22 /410/, парцел І – ОНС при съседи: ПИ......, КАТО се осъжда М. и. със седалище гр. С., ул. „Б. М.“ № 27, да заплати на Община П., с адрес гр. П., пл. С.С.“ № 1, сумата от 43 450 лв. /четиридесет и три хиляди четиристотин и петдесет лева/, разноски за производството по гр. дело № 32/ 2013г. по описа на Окръжен съд – П.. Релевирани са оплаквания за неправилност на обжалваното решение, поради необоснованост, съществени нарушения на съдопроизводствените правила, и нарушение на материалния закон. За да отхвърли предявените искове, съдът е изложил само два довода, единият от които се отнася до твърдения, каквито ищецът не е поддържал. Първоинстанционният съд е отхвърлил исковете, като е приел, че ищецът не бил представил доказателства по силата на какъв придобивен способ и кога в неговия патримониум е преминало или възникнало правото на собственост върху процесните имоти, но по способ, признат от законите, действащи към момента на утвърждаването от Цар Борис III на устава на изповеданието-въззивник, т.е. към 26.06.1919 г. На базата на този извод е прието, че ответникът успешно е оспорил придобивния способ давност, на който ищецът обаче се е позовал само във връзка с имота по т.4 от петитума на исковата молба, находящ се на ул. „Х. К.“ № 18. В същия контекст е прието от съда, че по делото не е представен списък на всички вакъфски имоти в Царството, както и списък на свещенослужителите при джамиите и другите молитвени домове, изготвени от главния мюфтия и представени от него на Министерство на външните работи и изповеданията, изискван от § 175 от Устав 1919, в шестмесечен срок от обнародването му в ДВ. От непредставянето на този списък необосновано е прието, че процесните имоти не са „вакъфи“. Също така съдът е извел правен извод, че т. нар. „Споразумение по вакъфския въпрос“ няма правната характеристика на придобивен способ. Обжалваното решение е постановено при съществени нарушения на съдопроизводствени правила – нарушен е чл. 236, ал. 2 ГПК, като съдът само е маркирал нормативните актове, отнасящи се до устройството, управлението и имуществените права на изповеданието-въззивник, цитирал е § 168 и § 175 от Устав 1919 и един текст от Привременните правила на Княз Александър Батенберг /който обаче се отнася до статута на мюсюлманската вероизповедна община, но не и за правата й на собственост/, като самите нормативни актове Привременните правила на Княз Александър Батенберг, Временните правила на Княз Фердинанд и Устав 1919 на Цар Борис III, както и доводите на ищцовата страна, свързани с тяхното значение за спорните права на собственост, не са обсъдени. Поддържа се, че и правилата, а преди тях и привременните правила, и Устав 1919 г., по правната си природа са нормативни актове, тъй като са одобрени с владетелски укази, което произтича от обстоятелството, че на княза/царя принадлежи, при все и неизключително, както законодателната, така и изпълнителната власт в княжеството/царството, на основание Чл. 9 от Търновската конституция (отм.) и чл. 12 от Търновската конституция. По тези съображения се поддържа, че правото на собственост върху вакъфите, а от там и владението им, е признато по силата на закон, че то е признато в лицето на мюсюлманската религиозна общност, организирана по силата на същите нормативни актове в едно изповедание, и в местните негови поделения - религиозни, религиозно-просветни и социалноблаготворителни. Поддържа се, че съгласно чл. 14, чл. 21, чл. 22, ал. 3, чл. 25, чл. 28 и чл. 32 от „Временни правила за духовното управление на мюслюманите” от 1895 г., вакъфите са собственост на съответната мюсюлманска вероизповедна община (МВО), която управлява и стопанисва тези имоти, събира приходите от тях, отчита ги по надлежен начин и пр. Щом от името на МВО техните настоятелства продават и заменят джамийските имоти, то на тези вероизповедни общини принадлежи вещното правомощие на разпореждане с недвижими имоти, което правомощие е част от правото на собственост. В § 27 „Привременни правила за духовното управление на християните, на мюслюманите и на евреите”, одобрени с указ на княз Александър Батенберг, обнародван в ДВ, бр. 56/09.07.1880 г., се дава дефиницията за мюсюлманска вероизповедна община, като се казва, че: „Всички жители на къщите, които ходят на джамия, се считат за енория на тая джамия”. От този текст си обосновава, че джамията, еднакво на църквата, е духовна институция, а сгради са черквата, респ. месджида като мюсюлмански молитвен дом. Излагат се съображения, че щом джамията е духовна институция, то „джамийски имоти“ по смисъла на чл. 22, ал. 3 на Временните правила от 1895 г., следва да се разбират не само богослужебната сграда, а и като всякакви недвижими имоти, собственост на тази духовна институция, наречена мюсюлманска вероизповедна община. Относно старите Т.г. в гр. П., съществуващи още от началото на... век, следва да бъде съобразено и прякото действие на Берлинския договор от 1878 г., който третира заварените от подписването му имоти, както на частните лица от мюсюлманско вероизповедание, така и принадлежащи на тази конфесионална общност. Съгласно чл. 12 от договора, се запазват правата на собственост както на частните лица турци и такива от други изповедания, така и на мюсюлманските духовни фондации - т. е. на вакъфите, заварени от този междудържавен правен акт. Тъй като старите Т.г. в гр. П. са съществували към момента на подписването на Берлинския договор от 1878 г., то се поддържа, че с този текст се урежда собствеността и върху този имот. Поддържа се необоснованост на първоинстанционното решение, тъй като правните изводи на съда не се подкрепят от събраните по делото доказателства, като същевременно са обсъждани възраженията, които не са били повдигани от ответника. Жалбоподателят поддържа, че не по-късно от 26.06.1919 г., а в действителност още от м. септември 1895 г., когато е обнародван указа на Княз Фердинанд за одобряване на неговите Временни правила, са признати правата на собственост/владение върху джамийските имоти, а данните за владеенето на процесиите четири имота са до края на 40-те, края на 50-те и края на 60-те години на ХХ-и век, от което следва да се приеме, че МВО - гр. П. в течение на период от повече от 20 години, е владяла тези имоти явно, спокойно и без прекъсване. Ответникът не е релевирал възражение за междинно прекъсване на осъществяваното от МВО владение за повече от шест месеца. Държавата трикратно е отчуждавала части от имота на ул. „Х. К.“ № 18, като винаги е заплащала обезщетение на собственика МВО, гр. П., от което се установява, че правото на собственост на МВО – гр. П. върху този имот е било признато от публично-правния субект, който, с оглед ПЗР на ЗМСМА и ЗОС, се явява пряк праводател на Община П.. Ответникът не е повдигал оспорване на давността като придобивен способ за имота по т. 4 от петитума на исковата молба, като изводът на първоинстанционния съд в обратния смисъл не почива на реално извършено процесуално действие. Ищецът не се е позовавал на т. нар. „Споразумение по мюфтийския въпрос“ от 1909 г. като придобивен способ, както необосновано е приел съда, а го е посочил единствено като аргумент в подкрепа на тезата си – за въведена с него специална закрила при отчуждаване на вакъфски имоти /само срещу предварително справедливо обезщетение или чрез посочване на друг равностоен по местоположение имот/. Необоснован и незаконосъобразен е изводът, че имотът по т. 3 (турските гробища с построените в този имот сгради) е публична общинска собственост и поради това не подлежи на реституция - този имот „придобива“ статута на публична общинска собственост през 1994 г., когато е бил отреден за изграждане на обект от транспортна инфраструктура на гр. П., а реституционното действие на ЗВСВОНИ настъпва с влизането на този закон в сила, което е станало на 24.02.1992 г. Следователно, без последващо реституцията отчуждаване, този имот не би могъл да стане общинска собственост, съгласно чл. 17, ал. 3 от Конституцията на Република България (1991 г.). В обжалваното решение се смесва отреждането по регулационен и застроителен план на имот в дадено населено място и отражението му върху правото на собственост, а и с процедурата по отчуждаване - отреждането определя само функцията на имота, но не и кой е собственик, и ако функцията предполага промяна на собствеността, преотреждането трябва да бъде последвано от отчуждаване, каквото в случая липсва. Мотивите на обжалваното решение относно връзката между претендираното право на собственост и разпоредбите на § 168 и § 175 от Устав 1919 са неясни - първата от двете разпоредби третира въпроси с т. нар. „частни вакъфи“, като никой от четирите имота не е спадал към категорията „частен вакъф“, а нормата на § 175 има съвсем ограничено значение, а именно - описване на имотите, притежавани от М. и. към 26.06.1919 г., както и техните свещенослужители, за да може министърът да одобрява действия с такива имоти. Същата предвижда тези сведения да се предават на министерство, което никога не е имало отношение и функции към придобиването или загубването на вещно право върху имот, нито пък е било свещенослужителски работодател. Според жалбоподателя, да се приеме обратното, доколкото става дума за заварени от този устав вакъфи, означава да се приеме, че липсата на списък, изпратен от главния мюфтия, комуто трябва, води до изгубване на правото на собственост върху вакъф. Позоваването на първоинстанционния съд на ЗИСС и други, действали към 1919 г. закони е необосновано, тъй като тези закони нямат обратно действие по отношение на имоти, правото на собственост върху които е възникнало преди тяхното влизане в сила. В случаите на правен спор, правото на собственост може да се установява не само с придобивни актове, но и с действието на закони, по давност и пр. Първоинстанционното решение е незаконосъобразно, поради неправилно приложение на нормите на § 168 и § 175 от Устав 1919, на чл. 3, ал. 2 ЗВСВОНИ, на ПЗР на ЗМСМА и ЗОбС, и на чл. 108 ЗС. Заявено е възражение за прекомерност на претендираните от ответника разноски за адвокатско възнаграждение в първоинстанционното производство от над 43 000 лв., с оглед липса на фактическа и правна сложност на делото, участието на адвокатите само в две съдебни заседания, в първото от които делото е било отложено без извършването на каквито и да било процесуални действия, а второто било такова по същество, и извършване на всички необходими процесуални действия от юрисконсултите на общината, а не от адвокатската кантора. Настоява се за отмяна на обжалваното решение, и постановяване на ново решение по същество, с което предявените обективно съединените искове да бъдат уважени изцяло, с присъждане въззивника на всички направени и пред двете съдебни инстанции разноски.

Въззивната жалба е депозирана в срока по чл.259, ал.1 от ГПК, от процесуално легитимирана страна с правен интерес, чрез надлежно упълномощен процесуален представител, отговаря на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК, поради което е процесуално допустима и подлежи на разглеждане.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил Отговор на въззивна жалба вх. №264130/21.08.2023 г., подаден от Община П., чрез адв. Б. С., надлежно упълномощен, с който се поддържа становище за неоснователност на въззивната жалба. Не са налице твърдените процесуални нарушения – съдът е обсъдил обстойно и изчерпателно наведените твърдения и доводи от ищеца и е изложил подробни аргументи относно неоснователността им. Обсъдени са посочените от ищеца актове Привременните правила на Княз Александър Батенберг, Временните правила на Княз Фердинанд и Устав 1919 на Цар Борис III, като са изложени съображения от историческа и правна гледна точка. Неоснователни са доводите за нормативен характер на тези актове, тъй като съгласно Конституция на Българското Княжество от 1879 г., в сила до 06.12.1947 г., /отм./, държавата е наследствена конституционна монархия с народно представителство, а не абсолютна монархия, съгласно тезата на жалбоподателя. Държавното устройство се характеризира с разделение на властите, като законодателните правомощия на царя са били силно ограничени – до утвърждаване и обнародване на приетите от Народното събрание закони (съгласно чл.10 глава Х). Уставът от 1919 г. не е приет от Народното събрание и няма характера на закон, подлежащ на утвърждаване, и няма характер на нормативен акт – чрез него се постига промулгация на предвидените в закона актове. Той е вътрешноведомствен акт, насочен към ограничен кръг субекти, не обвързва трети за устава лица, и не е задължителен за тях. Следователно Община П. не е обвързана от този устав и няма задължение за спазването на неговите разпоредби, а още по-малко – за предаване на собствеността върху притежавани от нея имоти, което правилно е било преценено от съда. Неоснователно се поддържа, че след като Правилата и Устава са утвърдени, то на ищеца е признато по силата на закон правото на собственост върху вакъфите и правото на владение върху тях – липсва разпоредба, която изрично да постановява, че собствеността върху „вакъфски“ или други имоти автоматично се придобива от Мюсюлманското изповедание или някоя вероизповедна община. Управлението на имот не е тъждествено на своенето или на възможността лицето да владее, ползва и да се разпорежда с вещта, поради което соченото от ищеца основание не е правопораждащ юридически факт за правото на собственост или владение на ищеца, и исковете на това основание правилно са отхвърлени. Необосновано се поддържа, че щом джамиите и месджида са духовни институци, същите представляват „джамийски имоти“ и за това не само те, но и всички останали недвижими имоти са собственост на МВО. Също така необосновано е съждението, че щом Временните правила и Устава от 1919 г. отреждат, че МВО има право да управлява и да се разпорежда с недвижими имоти, то това прави ищеца собственик на процесните имоти. Тези изводи не се обосновават от закона или житейската логика. В Устав от 1919 г. е направено разграничение на имотите на МВО /съгласно в §8/ и общинските вакъфи /съгласно §168/, като съгласно §169 е необходимо „присъствието на един специален делегат на Министерството на външните работи и изповеданията“. Ищецът не е представил доказателства в тази насока, поради което исковете на това основание правилно са отхвърлени. Твърдението, че турските гробища представляват вакъфски имот, съгласно Берлинския договор от 1878 г., е необосновано и липсват доказателства за това, поради което не следва да се разглежда. Според приложените устави за духовното устройство и управление на мюсюлманите в България (Царство България) вероизповедната община е юридическо лице, и има право да притежава движими и недвижими имоти, но това не обосновава извод, че всички имоти, които са били ползвани някога от тези общности, става собственост на вероизповедните общини по силата на закона. Към 1919 г. в Царство България са действали три закона, уреждащи придобиването, управлението и прехвърлянето на правото на собственост върху недвижими имоти – ЗИСС, ЗД и ЗЗД, като в никой от тях не е предвиден специален ред за придобиване на собственост от страна на мюсюлманското изповедание. Ищецът не твърди неговият праводател да е придобил правото на собственост на деривативно основание, и не е представил доказателства за това, че е придобил правото на собственост въз основа на тези актове, поради което правилно исковете са отхвърлени. Не се установява процесните имоти да са имали качеството на „вакъфски“ – липсват писмени актова като вакъфнаме, или доказателства те са да били включени в списъка на всички вакъфски имоти, който е следвало да се изготви от Главния мюфтия на осн. §175 от Устава от 1919 г. Имотите нямат статут на „вакъвски“ и поради обстоятелството, че са принадлежали на физически лица, не са били за религиозни и благотворителни цели, и не са били предадени от държавата или държавен /общински орган. Дори да са били отредени за верски нужди, това не би направило ищеца собственик, а ползвател на имотите. Неоснователно се поддържа изтекла придобивна давност - представени са доказателства, че Община П. манифестира собствеността си върху тези имоти и отблъсква предполагаемото владение на други лица, представени са актове за общинска собственост. Не е доказано владението върху имотите, като отреждането им за верски нужди няма вещнотранслативен ефект. Към настоящия момент владението е изгубено, а давността – прекъсната. Съгласно чл.86 от ЗС в периода от 1951 г. до 1990 г. не е можело да се придобие по давност вещ – социалистиеска собственост, в периода 1990 – 1996 г. – вещ държавна и общинска собственост, а след влизане в сила на ЗОС и ЗДС – вещ, която е публична държавна и общинска собственост, поради което ищецът не можеда се позове на изтекла в негова полза придобивна давност за минал период. Твърдението, че с отчуждаването на имота на ул.“Х. К.“ №18 /сега бул.“Ш. с.“ №125/ Община П. е признала правото на собственост върху този имот на МВО, е неоснователно и необосновано – имотът не съществява във вида, в който се твърде да е бил иззет от държавата, което е и самостоятелно основание за отхвърляне на предявения иск. Издаденият на ищеца констативен нотариален акт въз основа на обстоятелствена проверка няма материална доказателствена сила. Относно имота по т.3, към момента на отреждането му за улица, същият вече е имал статут на публична собственост към датата на влизане в сила на Закона за вероизповеданията /02.01.2003 г./ по силата на пар.5, ал.2 от ПЗР на ЗВ би настъпила реституцията в полза на вероизповеданието при наличие на предпоставките за такава. По силата на пар.7, ал.1, т.4 и т.6 от ЗМСМА /ДВ, бр.49/30.05.1995 г./ в собственост на общините преминават определени държавни недвижими имоти, сред които зелените площи за обществено ползване и обектите на общинската инфраструктура с местно значение, предназначени за образователно и културно обслужване на населението. Съгласно първоначалната редакция на чл.3, ал.2, т.1 и т.2 от ЗОбС публична собственост са имотите, предназначени за трайно задоволяване на обществени потребности от местно значение, в това число и гробищните паркове. Съгласно неоспорената СТЕ, във всички документи имотът е записан като собственост на Общината, стопанисван за Т.г., поради което неоснователно се явява твърдението, че собствеността на общината е възникнала едва през 1994 г. – т.е. след влизане в сила на ЗВСВОНИ. Предполагаемата реституция не е настъпила и поради значителните промени, настъпили с имота по плана от 1935 г. в последващите планове. Не е опровергано твърдението на ответника, че турските гробища не са съществували като самостоятелен имот, а са били част от общия гробищен парк, собственост на общината. Ищецът като единствено придобивно основание се е позовал на Устава от 1919 г., но не е представил доказателства за приложението на §175 – за включване на имота в представен списък от Главния мюфтия пред Министерството на външните работи и изповеданията, както и за предаване на вакъфските имоти на съответното настоятелство в присъствието на представител на Министерството на външните работи и изповеданията, съгласно §169 от Устава. Неоснователно жалбоподателят поддържа, че позоваването на закони, действащи към 1919 г. е необосновано, тъй като те нямат обратно действие по отношение на имоти, правото на собственост върху които е възникнало преди тяхното влизане в сила. Съдът е съобразил в тази връзка сочената от ищеца начална дата на владението 26.06.1919 г., поради което е бил длъжен да се произнесе само в рамките на очертания от ищеца предмет на делото и в рамките на претендираното право, поради което съдът не е имал задължение да изследва с какъв акт преди това е можело да бъдат придобити имотите преди тази дата. Не се установява да е налице правоприемство на ищеца с П.ска мюсюлманска вероизповедна община – съгласно постановеното в актовете на СГС по спорове на ищеца с други юридически лица по ЗВ, не е установено правоприемство на ищеца с посочените от него изповедания, вкл. П.ска вероизповедна община. Липсва активна материална легитимация на ищеца – не са представени актове за собственост върху процесните имоти, които да го легитимират като собственик, въз основа на посочения от него придобивен способ, не са налице доказателства, подкрепящи аргументите на ищеца, не е доказано твърдяното непрекъснато владение, не са установени предпоставките на §5, ал.1 и 2 от ЗВ, не се доказа имотите да са били конфискувани, одържавени, отчуждени или незаконно отнети. Ако отчуждаването е настъпило по силата на териториално-устройствени промени, отмяната му не може да настъпи по силата на закона. С оглед на това не са налице предпоставките на ЗВСОНИ за настъпване на реституционния ефект, като не е изпълнена и предпоставката в ЗВ за реално съществуване на имотите до размерите, в които са отчуждени. Тези изводи се потвърждават и от приетите експертизи. Същевременно се установява, че Община П. е собственик на процесните имоти както въз основа на представените доказателства, така и въз основа на давностно владение – ответника от десетилетия владее процесните имоти постоянно, необезпокоявано и явно, със съзнанието, че упражнява собственически правомощия спрямо тях. Неоснователно е релевираното възражение за прекомерност на заплатеното от ответника адвокатско възнаграждение – ирелевантно е участието на юрисконсулти, представено е доказателство за ангажирана правна помощ на адвокатско дружество, делото предполага задълбочено проучване на действащата нормативна база, както и такива от миналото, както и чисто исторически въпроси, събрани са голям брой доказателства, делото е със значителен обем над 1000 листа, предявени са 4 обективно съединени иска за 4 поземлени имота с множество сгради в тях, като за всеки от имотите при условията на евентуалност се претендира право на собственост на три различни правни основания, а възнаграждението е в рамките на минималните размери по Наредба №1/09.07.2004 г. Настоява се за потвърждаване изцяло на първоинстанционното решение като правилно и законосъобразно, вкл. в частта за разноските. Заявява се претенция за присъждане на сторените разноски за въззивната инстанция.

С въззивната жалба и отговора не са представени нови доказателства и не са направени доказателствени искания, поради което пред въззивната инстанция нови доказателства не са събрани.

На основание чл.269 от ГПК съдът намира, че обжалваният съдебен акт е постановен от компетентен съд в надлежен състав, в изискуемата от закона писмена форма, и е подписан, поради което е валиден. Същият е постановен по допустим иск, предявен от и срещу процесуално легитимирани страни, разгледан е от местно и родово компетентен съд, поради което е обжалваният съдебен акт допустим.

Релевираните от ответника възражения за недопустимост на производството, поради липсата на активна процесуална легитимация и правен интерес на ищеца, са неоснователни, по следните съображения:

От представеното с исковата молба Удостоверение от СГС по ф.д.№1659/2003 г., ищецът е вписан като юридическо лице в Регистъра за изповеданията към СГС под №1, т.1, стр.1, на основание чл.18 от Закона за вероизповеданията, като религиозна институция с наименование „М. и.“, с ЕФН ••••••••••, със седалище и адрес на управление: гр. С., ул.“Б. М.“ №27. Ето защо, същият е правосубектен. Твърдяното от ищеца качество на правоприемник на Мюсюлманската вероизповедна община – гр. П., е въпрос по съществото на спора, обуславящ материално-правната му легитимация да претендира собствеността, съобразно твърденията в исковата молба. Доколкото предявеният иск е осъдителен, правният интерес на ищеца се предполага, и произтича от искането му за осъждане на ответника да му възстанови собствеността и предаде владението на процесните имоти.

По правилността на обжалвания съдебен акт съдът се произнася в границите на релевираните с въззивната жалба оплаквания, като прилага служебно императивни правни норми.

На основание чл.235, ал.2 от ГПК, въз основа на събраните по делото доказателства, съдът намира следното:

Производството е било образувано по Искова молба вх.№166/03.01.2013 г., уточнена с Молба вх.№9919/08.04.2013 г. за частично оттегляне на иска /на л.201, т.2 от делото на ПОС/, Искова молба (Допълнителна) вх.№9920/08.04.2013 г. /на л.215, т.2/, и с Молба вх. №11205/18.04.2013 г. /на л.227, т.2/, с която са предявени обективно съединени ревандикационни искове с правно основание чл.108 от ЗС против ответника Община П., за признаване на установено по отношение на ответника, че ищецът е собственик, и осъждане на ответника да му възстанови собствеността и владението на следните имоти:

1. ПИ с идентификатор..... с адрес: гр. П., бул. ”Ш. с.” № 179, състоящ се от 1159 кв.м., застроено и незастроено място, заедно с построените в него сграда № 1 – стара турска баня /известна като „Ч. б.“/ с идентификатор......1 със застроена площ 860 кв.м., и сграда № 2 с идентификатор......2 със застроена площ 64 кв.м.;

1. ПИ с идентификатор.... с адрес: гр. П., бул. „Ц.Б.О.” № 50, състоящ се от 1249 кв.м. застроено и незастроено място, заедно с построените в него: сграда № 1 с идентификатор.....1 със застроена площ 458 кв.м., сграда № 2 с идентификатор.....2 и застроена площ от 34 кв.м., сграда № 3 с идентификатор.....3 със застроена площ 13 кв.м., сграда № 4 с идентификатор.....4 със застроена площ 35 кв.м., и сграда № 5 с идентификатор.....5 със застроена площ 29 кв.м.;

1. ПИ с идентификатор....., находящ се в гр. П., състоящ се от 32 703 кв.м. застроено и незастроено място, с начин на трайно ползване – гробищен парк, заедно с построените в него сграда №1 с идентификатор......1 и застроена площ от 74 кв.м., с предназначение – култова, религиозна сграда, сграда № 2 с идентификатор......2 и застроена площ от 52 кв.м. с предназначение – култова, религиозна сграда, и сграда № 4 с идентификатор......4 и застроена площ 77 кв.м., с предназначение – друг вид сграда за обитаване, като сгради 1 и 2 са с административен адрес бул.”Ш. с.”, а сграда № 4 е с административен адрес бул. „И.”;

1. 1667.72/5542 идеални части от ПИ с идентификатор..... с адрес: гр. П., бул. ”Ш. с.” № 125, състоящ се целия от 5542 кв.м. застроено и незастроено място, с начин на трайно ползване – за друг обществен обект.

При уважаване на исковете, иска да бъдат отменени съставените от ответника актове за общинска собственост на тези имоти.

Ищецът претендира да е собственик на основание настъпила реституция по силата на закона, на основание §5, ал.1 от ПЗР на ЗВ във вр. чл.3, ал.2 от ЗВСВОНИ, във вр. чл.2, ал.2 от ЗВСВОНИ, в качеството си на религиозна институция, регистрирана в съответствие с чл.6 от Закона за изповеданията от 1949 г. /отм. ДВ бр. 120 от 29.12.2002 г./, която има качеството на юридическо лице, вписано служебно в регистъра на вероизповеданията при Софийски градски съд по реда на §2, ал.3 от ПЗР от ЗВ. За установяване на правосубектността си представя Удостоверение от 05.11.2012 г., издадено по ф.д. №1659/2003 г. на СГС.

Правото си на собственост по отношение на процесните имоти ищецът претендира на основание следния фактически състав:

До възстановяването на българската държавност по силата на Берлинския договор, процесните имоти са имали характеристиката на „вакъфи“, като са били предназначени за верски нужди;

След акта на Съединението на Източна Румелия с Княжество България, по силата на Устава на духовното устройство и управление на мюсюлманите в Царство България, утвърден с Указ №12 на Цар Борис III, обн. ДВ бр.63/26.06.1919 г., вакъфите са предадени в собственост на местните мюсюлмански вероизповедни общини. В частност, претендираните имоти, в качеството си на „вакъфи“, по силата на закона /§168, ал.1 от Устава на духовното устройство и управление на мюсюлманите в Царство България и Указ №12 на Цар Борис III, обн. ДВ бр.63/26.06.1919 г., с който е утвърден устава/, са станали собственост на П.ската мюсюлманска вероизповедна община;

При условията на евентуалност, се претендира възникване на право на собственост в полза на праводателя П.ска МВО, на оригинерно основание – осъществявано давностно владение в период с начало 26.06.1919 г. /след обнародването на Устава/, което е продължило за имота по т.1 до и включително 1946 г., за имота по т.2 и т.4 до 1982 г., и за имота по т.3 до и включително 1975 г., като давностното владение е произвело вещно действие на 26.06.1929 г. /като се поддържа то да е било добросъвестно/ или най-късно на 26.06.1939 г. /ако се приеме, че давностното владение е било обикновено/. Ищецът е ползвал имота по т.1 като „хамам“, и е извличал доход от него, имотите по т.2 и т.4 са били устроени мюсюлмански училища, като след 1944 г. са били отдавани под наем на бившата окръжна спортна школа и на обувно училища (техникум). Правото на собственост върху имота по т.4 на основание давностно владение е признато на ищеца с Нотариален акт №19/1957 г., съставен въз основа на обстоятелствена проверка. Имота по т.3 е използван като гробище, в което са полагани само покойници – мюсюлмани, а в сградите са осъществявани погребални ритуали, предхождащи полагането на покойника. Упражняването на фактическата власт върху тези имоти се е осъществявало от П.ската мюсюлманска вероизповедна община въз основа на статута на имотите като „вакъфи“, придобит отпреди одобряването и обнародването на Устава от 1919 г. След придобиване на собствеността от П.ската МВО, процесните имоти са били завзети от държавата в периода след 09.09.1944 г. без правно основание, не по установения в закона ред, и без да бъде изплатено каквото и да е обезщетение на П.ската мюсюлманска вероизповедна община или на Мюсюлманското вероизповедание; Собствеността върху процесните имоти е възстановена на 01.01.2003 г., на основание §5, ал.1 от ПЗР на ЗВ във вр. чл.3, ал.2 от ЗВСВОНИ, във вр. чл.2, ал.2 от ЗВСВОНИ, с влизане в сила на Закона за вероизповеданията /обн.ДВ бр.120/29.12.2002 г./. Реституционният ефект е настъпил в патримониума на ищеца, в качеството му на правоприемник на П.ската МВО по силата на §4, ал.1 от ПЗР на ЗВ, която е била юридическо лице на основание чл.6, ал.1, изр. второ от Закона за изповеданията /отм./, но е прекратила правосубектността си, тъй като не се е пререгистрирала в регистъра на П.ския окръжен съд по реда на §2, ал.4 от ПЗР на ЗВ, и поради заличаване на регистрацията като юридическо лице с решение от 21.07.2010 г. по ф.д.№161/2009 г. на ПОС;

В срока по чл.131 от ГПК ответникът Община П. е оспорил предявените искове по основание, като е релевирал правоизключващи възражения, както следва:

Оспорва се съществуването на П.ска мюсюлманска вероизповедна община след 1919 г. до 1949 г. като юридическо лице, както и съществуването й след 1949 г. Оспорва се качеството на ищеца на правоприемник на П.ската мюсюлманска вероизповедна община; Оспорва се качеството на всички имоти като „вакъфски“; Процесните имоти се владеят от ответника като собственик, актувани са на законно основание като общинска собственост на Община П.:

За имота на бул.“Ц.....“ №50 – актуван по НДИ /отм./ с АДС №2083/5307-стар от 1951 г., като стар училищен имот – училищна сграда с дворно място, съставляващ имот пл.№110, кв.413 по плана на ЦГЧ-П.. Впоследствие е актуван с акт за публична общинска собственост №794/25.03.2002 г.; За имота на бул.“Ш. с.“ №125 – имот №66, кв.410 по плана на ЦГЧ от 1973 г., собственост на Турска изповедна мюсюлманска община, е бил отчужден по реда на ЗТСУ, на основание чл.95 във вр.чл.98 от ЗТСУ за Окръжен народен съвет, на четири етапа – със Заповед №1405/13.09.1977 г. е отчуждена част с площ 250 кв.м.; със Заповед №СД-129/01.10.1981 г. е отчуждена част с площ 756 кв.м., ведно със сгради; със Заповед №СД-106/16.06.1988 г. са отчуждени останалите части от имота – с площ 44 кв.м. и с площ 867, 72 кв.м., ведно със сгради. Съставен е за целия имот акт по НДИ /отм./ №2515/17.05.1993 г. Със Заповед №ОА-636/22.05.1996 г. на основание Решение №131 на ОбС-П., прието с протокол №11/17.05.1996 г. е отстъпено право на строеж в полза на Министерството на правосъдието безвъзмездно, за построяване на административна сграда – елемент от комплекс Съдебна палата. С Решение №623/13.04.2009 г. на ОС – П., влязло в сила на 07.05.2009 г. е признато за установено по отношение на Държавата, че Община П. е собственик на дворното място, застроено и незастроено с площ от 5650 кв.м., съставляващо ПИ №63, включен в УПИ I – ОНС, кв.22-нов, 410-стар, по плана на ЦГЧ – П., одобрен със Заповеди№1155/29.11.1982 г. и РД-06-06-906/29.10.2004 г., и за имота е съставен акт за частна общинска собственост №1308/02.02.2010 г. на р-н Централен. За имота на бул.“Ш. с.“ №179 – имотът е актуван като държавна собственост по НДИ /отм./ с акт №1226/1579-стар, представляващ: Ч. б., ведно с всички постройки към нея, ведно с дворно място, съставляващи имот №1, кв.408 по плана на Втора гр.част – П., на основание ЗОЕГПНС - 117/144 ид.ч. като бивша собственост на А.Р.А. и 27/144 ид.ч., б.с. на н-ци на М.Х.М.. Обектът е бил включен в уставния фонд на „Б.“ЕООД, правоприемник на ОФ“Б.“. С Решение №13 на ОбС-П., взето с протокол №2/06.02.1997 г. имотът е отписан от уставния капитал на „Б.“ЕООД, обявява се за публична общинска собственост и се предоставя безвъзмездно за ползване на Държавна художествена галерия за използване като център за модерни изкуства. На основание чл.2, ал.1, т.6 от ЗОС във вр. §7, т.6 от ПЗР на ЗМСМА и чл.3, ал.2, т.2 от ЗОС, е съставен акт за публична общинска собственост №63/28.11.1997 г. на р-н Централен за имот, представляващ: Масивна едноетажна сграда, ведно с дворно място, цялото от 1220 кв.м., представляващо УПИ......, кв.408-стар по плана на ЦГЧ-П.. С Решение №273 на ОбС-П., взето с протокол №18 от 26.07.2001 г. имотът е предоставен за безвъзмездно ползване на Общински институт за музейни дейности – П.. Със Заповед №13ОА-1205/17.05.2013 г. на Кмета на Община П., в изпълнение на Решение на ОбС-П., взето с протокол №1/24.01.2013 г. имотът е предоставен за безвъзмездно управление на Общински институт „С. П.“; За поземлен имот №..... – по най-стария КРП на кв.“С.“, одобрен със Заповед №1684/03.07.1935 г. теренът „Т.г.“ е с имотен №707, и е записан в разписната книга като общинска собственост. По плана на Източна индустриална зона, одобрен със Заповед №675/14.07.1982 г. теренът „М. г.“ няма имотен номер, няма отреден парцел, и не е записан в разписната книга. По сега действащия план на „Първа градска част“, одобрен със Заповед №ОА-1022/01.06.1994 г., теренът „М. г.“ попада изцяло в проектирана комуникация – разширение на бул.“И.“, няма имотен номер по действащия КРП и не е записан в разписната книга към плана. Предвид включването му в транспортна комуникация – улица, с плана от 1994 г., имотът има характер на публична собственост на общината и на основание чл.56, ал.2 от ЗОС не подлежи на актуване.

Процесните имоти не са били собственост нито на ищеца, нито на твърдения му праводател – МВО П., към момента на отчуждаването им; Не е налице отнемане на имотите в хипотеза, визирана от §5, ал.1 от ПЗР на ЗВ; Претендираните имоти не съществуват реално до размерите, в които са отчуждени, и не могат да бъдат обособени като самостоятелен обект на собственост; Имотите към датата на влизане в сила на §5 от ПЗР на ЗВ са били публична общинска собственост, поради което не е настъпил реституционният ефект; Отчуждените имоти са застроени след отчуждаването, поради което отчуждените терени не могат да бъдат възстановени; Ищецът не е осъществил твърдяното давностно владение върху имотите; Ищецът не е материално легитимиран да се позове на изтекла в полза на праводателя му придобивна давност, при условие, че самият праводател не се е позовал на нея; Владението върху имотите е било изгубено, а давността прекъсната; Поради характера си на публична държавна и общинска собственост, процесните имоти не са могли да бъдат придобити по давност; При условията на евентуалност – ако се приеме, че са налице предпоставките за реституция на имотите в патримониума на ищеца, се релевира възражение за придобиване на имотите от Община П. на основание осъществено от нея давностно владение върху имотите за периода след влизане в сила на §5 от ПЗР на ЗВ - от 02.01.2003 г. до 02.01.2013 г. Във връзка с релевираните от ищеца основания и възраженията на ответника, съдът намира следното:

От фактическа страна не е било спорно между страните, че в периода от влизане в сила на §5 от ПЗР на ЗВ, и до настоящия момент, процесните имоти са във фактическата власт на ответника.

От фактическа страна, по спорните между страните въпроси, съдът намира за установено следното:

За имота на бул.“Ц.......“ №50:

Установява се от представения акт, съставен от РНС - П. №2083/5307-стар от м. ноември, 1951 г. /на л.312, т.2 от делото на ПОС/, че имотът е актуван като стар училищен имот на ГНС, представляващ училищна сграда с площ от 587 кв.м., с 6 учебни стаи, една учителска и една директорска, и двор с площ 1747 кв.м., съставляващ имот пл.№110, кв.413 по плана на ЦГЧ-П., предоставен за стопанисване на училище „В.Х.“. За имота е съставен Акт за завземане на недвижим имот за държавен №5307 от 23.06.1966 г. по актовата книга на Министерството на финансите /на л.313, т.2/, бивша собственост на ГНС, като в акта е отбелязано, че имотът се стопанисва от Професионално техническо училище по обувно производство „В.Х.“. За същия имот е представен по делото и впоследствие съставен Акт за публична общинска собственост №794/25.03.2002 г. /на л.311/, на основание чл.2, ал.1, т.6 и чл.3, ал.2, т.2 от ЗОС, с описание на имота: Едноетажна масивна сграда, застроена на 448 кв.м. в източната част на парцела, тоалетни 19 кв.м., ведно с дворно място, цялото застроено и незастроено с площ от 1240 кв.м., представляващо УПИ...-адм. сграда, кв.21-нов, кв.413 – стар по плана на ЦГЧ – П., одобрен със Заповед №1155/29.11.1982 г. Съгласно вписването в графа №9 на акта, имотът е предоставен на Междуучилищен център за трудово- политехническо обучение. От Заповед № 11 ОА 1979/09.08.2011 г., издадена от Кмета на Община П. /на л.315/, на основание чл.44, ал.2 във вр. чл.44, ал.1, т.1 от ЗМСМА и чл.12, ал.1 от ЗОС, чл.10, ал.4 от Закона за народната просвета, имотът е предоставен безвъзмездно за управление на Основно училище „В. и К.Т.“.

От приетата по делото СТЕ вх.№2820/30.01.2014 г. /на л.383-407, т.2/ се установява, че в действащата кадастрална карта на гр. П., одобрена със Заповед №РД-18-48/03.06.2009 г., имотът е отразен като ПИ с идентификатор.... с площ 1249 кв.м., като в него са заснети 5 сгради: сграда с идентификатор №.....1 /едноетажна сграда със застроена площ 458 кв.м., сграда за образование/, сгради с ид.№.....2 /34 кв.м./, ид.№.....3 /13 кв.м./ и ид.№.....4 /34 кв.м./ – всички едноетажни и с предназначение селскостопанска сграда, както и сграда с ид. №.....5 /29 кв.м., сграда за битови услуги/. При огледа на имота експертизата установява, че на място имота съществува във вида, отразен в КК. В кадастралния регистър към кадастралната карта имота е записан като собственост на Община П., на основание АОС №794/25.03.2002 г. При извършената от експертизата съпоставка на имота по плана от 1982 г. и по действащата КК /на скица №6 към експертизата/ се установява, че няма промяна в границите на имота, като към 1982 г. са съществували само сграда с ид.№.....1 със застроена площ 458 кв.м. и сграда с ид. №.....2 – 34 кв.м.. В разписната книга към плана от 1982 г. имот №110 е записан на турско училище, който запис е зачертан, и е поставен нов запис „Държавен“, като не е посочено основанието за това. На скица №7 е визуализирана извадка от КРП „Втора градска част“, одобрен със Заповед №4126/27.07.1954 г., от която е видно, че в имота са отразени две сгради – МП2 и кухня, като южната граница на имота частично не е затворена. Установява се идентичност между част от сградата МП2 и сграда с ид.№.....1 със застроена площ 458 кв.м., като източното крило на сградата МП2, отразено в КРП от 1954 г. липсва при последващото заснемане на сградата в плана от 1982 г., а сградата „кухня“ по плана от 1954 г. не е идентична с никоя от постройките, отразени в плана от 1982 г., от което експертизата обосновава извод, че сградите с №№ 2, 3, 4 и 5, отразени в действащата КК, са строени след 1954 г. В разписната книга към КРП от 1954 г. имотът е записан на ОУ“К. М.“ – 1747 кв.м. Представените по делото АДС №2083-5307-стар от м.11, 1951 г. /на л.312/ и Акт за завземане на недвижим имот /на л.313/ са съставени за този имот, съгласно отразяването му в действащия към момента на съставянето им план „Проект за улична и дворищна регулация на кв.413 гр. П.“, одобрен със Заповед №132/16.01.1936 г., визуализиран на скица №8 към СТЕ, и отразен в плана като имот пл.№4, за който е отреден УПИ VII-4, кв.413. В разписната книга към плана от 1936 г. имот пл.№4 е записан на ОУ „К. М.“, а за Парцел VII-4, кв.413 има запис: „народно първокласно училище Св.Св.“К. М.“, образуван от имот 4-общински, общо застроен и незастроен 2824 кв.м.; имот 5- Д.Д. -588 кв.м. – незастроен; имот №6 – П.И. -19 кв.м. празно място“.

От представената на л.1064 снимка със заверка от Дирекция „Национален държавен архив“ се визуализира сграда, като снимката е надписана с текст „Първоначално училище „Св.св.К. М.“ в гр. П.. Построено през 1929 г. със средства на „Депозето“. Училището има 8 стаи, от които 5 учебни. В тях се обучават 4 отделения и една паралелка „детска градина“. Учителският персонал е от 5 души – 4 за отделенията и 1 за детската градина“.

От приложения „Отчет за извършеното от 25 април 1928 г. до 1 ноемврий 1931 год.“ издаден от Дирекция за подпомагане и възстановяване земетръсната област 1928 година – „Д И П О З Е“ /на л.1066-1106/ се установява, че след земетресението, станало на 18.април 1928 г./по време на великденската ваканция/ са били разрушени много училищни сгради в земетръсната област, обхващаща територия на П.ска, Хасковска и Старозагорски области, поради което посочения специално създаден орган „ДИПОЗЕ“ е авансирал поправката и възстановяването на училищни сгради, както и са построени нови училищни сгради, с помощта на труда и превозните средства на населението. От Списък на новопостроените училища в П.ски окръг /на л.1083/ се установява, че в гр. П. са били построени 2 нови училища с по 5 класни стаи – с номера 2019 и 2020. Новопостроеното училище „Св.Кирил и Методи“ в гр. П. е визуализирано на две фотографии на л.298 и л.299 от отчета /л.1088 и л.1089 от делото/. От Списък на обектите, възстановени и построени със средства на „Дипозе“ – л.394 от отчета /на л.1095 от делото/ е посочено на ред 5 от таблицата в графа „№ на предприятието“ числото „2020“, в графа „Предприятие“ е вписано „Ново училище с 5 класни стаи „Св.К. М.“ в гр. П., на обща стойност на предприятието 1 393 788 лева, изцяло изплатена от „Дипозе“, съгласно приложен Опис №4432 от 27.08.1931 г. /на л.1104 от делото/ за №2020 – Направа училище с 5 кл.стаи в гр. П. /фонд №1020к, инв.опис №1, архивна единица 214, л.40 на Дирекция „Централен държавен архив“, отразено на гърба на документа/.

От така събраните доказателства съдът намира за установено, че сграда №1 със застроена площ от 458 кв.м., построена в поземления имот с идентификатор №.... с площ 1249 кв.м., находящ се на адрес: бул.“Ц. Б. О.“ №50, е построена с държавни средства през 1929 г. за българско 5-класно начално училище „Св.св. К. М.“, и отразена в последващите планове на гр. П. от 1936 г., 1954 г., 1982 г., както и в действащата кадастрална карта на гр. П. от 2009 г. Поземленият имот, в който е построена сградата, в разписната книга към плана от 1936 г. е бил записан като общински, и от 1951 г. е актуван по реда на НДИ /отм./ като държавна собственост. Не се установява кога и какво основание поземленият имот, върху който е построена сградата, е станал общинска собственост, но от разписната книга към плана от 1936 г. се установява, че към момента на изготвяне на този план, той вече е бил общинска собственост. Следователно, дори да е било налице отчуждаване на имота, и дори предишния му собственик да е бил П.ската МВО /което не се установява от нито едно доказателство, събрано по делото/, то това отчуждаване е настъпило преди 1936 г. Във връзка със собствеността и осъществяваното владение върху този имот по делото са събрани и гласни доказателства в о.с.з. на 07.02.2014 г. /протокол на л.564-567, т.3/ от разпита на свидетелите Ш.С.С., роден 1928 г., и Р.Я.А., роден през 1936 г. Свидетелят Ш.С. си спомня, че през 1935-1936 г. започнал да ходи в турско училище, което се намирало на ул.“Х. К.“, срещу гимназия „Д. Б.“. Училището се наричало „Р.“. В него свидетелят учил 7 години - до 1942 г., а големият му брат бил учител в същото училище. В първи клас свидетелят учил само турски език, във втори започнали да учат и български език, а в трети клас започнали да учат арабски език по коран. В периода от 1949 г. до 1951 г. свидетелят бил войник в казармата, и тогава училището било преместено от ул.“Х. К.“ на бул.“Ц. Б. О.“ в сграда срещу Водната палата. Сградата била едноетажна. Там отново било турско училище, което просъществувало докъм 1958-1959 година. В периода от 1954 г. до 1957 г. свидетелят бил председател на турското читалище, и през 1957-1958 г. били закрити и читалището, и училището.

Свидетелят Р.А. си спомня, че през 1944 г., когато бил на 8 години, започнал да учи в турското основно училище в кв.“С.“, където учил 4 години, до четвърти клас. След това започнал да учи в училище „Р.“, което се намирало срещу училище „Д. Б.“, и било на 2 етажа. В училище „Р.“ учил две години. После училището било „разбутано“ /„вземаха го“/, и учебната дейност била пренесена срещу Водното стопанство, свидетелят не помни как се е казвала тогава улицата, а сега това е бул.“Ц. Б. О.“. Там било турско училище – учили и турски, и български език. Учили също руски, френски, учили география и история на турски език.

Съдът намира показанията на свидетелите С. и Асан за обективни, достатъчно подробни и основани на личните впечатления на свидетелите за осъществявана учебна дейност на турското основно училище „Р.“, което около 1950 г. било преместено от мястото, където първоначално се провеждала учебната дейност – срещу гимназия „Д. Б.“, в сградата, построена в имота на бул..“Ц. Б. О.“№50, срещу сградата на Водната палата, в която сграда е функционирала учената дейност на турско училище „Р.“ в периода от 1950 г. до 1958 година. Същите не противоречат на останалите събрани по делото доказателства, и не разколебават извода, че училищната сграда в имота на бул..“Ц. Б. О.“№50, е била построена с държавни средства през 1929 г. за начално училище „Св. К. М.“, като към 1951 г. имотът е бил актуван като собственост на ГНС – П.. Осъществяваната учебна дейност от турското училище „Р.“ е била преместена от имота на ул.“Х. К.“, където е било седалището на училището, и временно настанена в сградата на бул.“Ц. Б. О.“№50 до закриването на турското училище „Р.“ през 1958 г. Описаните от свидетелите действия на осъществявана дейност на турско училище в сградата, няма характера на осъществявано владение. Същата е осъществявана за кратък период – от 1950 г. до 1958 година, от турското училище „Р.“, а не от П.ската МВО.

При така събраните по делото доказателства, при лежаща върху ищеца доказателствена тежест, не се установява имота на бул.“Ц. Б. О.“№50, представляващ ПИ с идентификатор...., състоящ се от 1249 кв.м. застроено и незастроено място, заедно с построените в него: сграда № 1 с идентификатор.....1 със застроена площ 458 кв.м., сграда № 2 с идентификатор.....2 и застроена площ от 34 кв.м., сграда № 3 с идентификатор.....3 със застроена площ 13 кв.м., сграда № 4 с идентификатор.....4 със застроена площ 35 кв.м., и сграда № 5 с идентификатор.....5 със застроена площ 29 кв.м., да е имал качеството на „вакъф“, отпреди 1919 г. Сградите в този имот са построени значително по-късно, като основното застрояване със сграда № 1 с идентификатор.....1 със застроена площ 458 кв.м., е осъществено през 1929 г. с държавни средства от фонда за възстановяване на последиците от земетресението през 1928 г. „ДЕПОЗЕ“, а допълващото застрояване със сгради №2, 3, 4 и 5 е осъществено след 1954 г., когато имота е бил актуван по реда на НДИ /отм./ като собственост на ГНС – П.. Не се установява да е осъществявана фактическа власт върху този имот от П.ската мюсюлманска вероизповедна община, в периода от 1919 г. до 1950 г., както и в периода от 1958 г. до 1982 г. Не се установява фактическата власт върху поземления имот да е била отнемана от П.ската МВО, или от ищеца. Дори да е било налице отнемане на дворното място, то е настъпило в периода преди 1936 година, поради което отчуждаването на дворното място би било извън времевия обхват на разпоредбата на чл.2, ал.2 от ЗВСВОНИ. През периода от 1929 г. до настоящия момент в имота управлява от Община П., като в него се осъществява учебна дейност на общински учебни заведения. Временното осъществяване на учебната дейност на турското училище „Р.“ в този имот не променя тези изводи. Същевременно, съдът намира за успешно проведено от ответника насрещно доказване, че този имот не е собственост на ищеца, и не е осъществявано от ищеца давностно владение върху този имот в периода от 1919 г. до 1939 г. Не се установява да са налице предпоставките на §5 от ПЗР на ЗВ във вр. чл.2, ал.2 от ЗВСВОНИ, поради което искът е неоснователен, и следва да се отхвърли – както по отношение на поземления имот, така и по отношение на построените в същия имот сгради.

За имота на бул.“Ш. с.“ №125 За установяване на правото на собственост на ищеца върху този имот, по делото е представен Нотариален акт за собственост на недвижим имот, издаден на основание обстоятелствена проверка №19, т.I, дело №100/1957 г., издаден от Нотариус при ПНС /на л.214, т.2 и на л.331/, с който въз основа на установеното давностно владение, продължило в период повече от 40 години, е признато на Турската Мюсюлманска изповедна община правото на собственост върху недвижим имот, представляващ двуетажна масивна постройка за училище, и други паянтови постройки, находящи се в гр. П., на ул.“Кубрат“ №18, с общо застроено и незастроено пространство 1667, 72 кв.м., при граници: на север – улица „Кубрат“, от изток – ул.“Гимназиална“, от запад – имоти на Иван Рангелов Вълков, Георги Николов Герджиков, Стефан Странски и Ненчо Минчев, от юг – Окръжен народен съвет и Димитър Илиев Николов, който имот по стопанския списък на първа градска част е имот 3 /трети/ от квартал 410.

Така установеното с НА №19, т.I, дело №100/1957 г. право на собственост на Турската Мюсюлманска изповедна община върху бившия недвижим имот №3 от кв.410 по плана на гр. П. от 1954 г., с адрес ул.“Х. К.“ №18, възникнало на оригинерно основание - осъществявано давностно владение за период повече от 40 години, е оспорено от ответника.

Във връзка с осъществяваното давностно владение върху този имот, по делото са събрани гласни доказателства в о.с.з. на 07.02.2014 г. /протокол на л.564-567, т.3/ от разпита на свидетелите Ш.С.С., роден 1928 г., и Р.Я.А., роден през 1936 г., чиито показания са обсъдени вече в мотивите във връзка с имота на бул.“Ц. Б. О.“ №50. От показанията на тези двама свидетели непротиворечиво се установява, че някогашното турско училище „Р.“ се е помещавало и извършвало учебна дейност в имот, находящ се на ул.“Х. К.“, в който имало двуетажна училищна сграда с голям двор /от показанията на св. С./, като от показанията на свидетелите се установява, че турското училище се е помещавало там отпреди 1935 г. /когато св. С. е започнал да учи там/, докъм 1950-1951 година, когато според показанията на двамата свидетели училището е преместено да осъществява учебна дейност в друг имот – в училищна сграда срещу Водната палата, сега на адрес бул.“Ц. Б. О.“ №50.

От Списък на Мюсюлманските вероизповедни общини в страната /разпределени по мюфтийства и околии/, изготвен през 1927 г. от Главно мюфтийство /фонд №471к, инвентарен опис №2, архивна единица №37 на Дирекция „Централен държавен архив“/, на л.466, т.3 от делото на ПОС, се установява, че в гр. П. е съществувала Мюсюлманска вероизповедна община. Същата фигурира и в списъка на Мюсюлманските вероизповедни общини в България от 1936 г., изготвен от Министерството на външните работи и на изповеданията /фонд №471к, инвентарен опис №2, архивна единица №38 на Дирекция „Централен държавен архив“/, на л.537, т.3 от делото на ПОС, както и в Списъка на мюсюлманските вероизповедни общини в Народна република България /разделени по мюфтийства и околии/, съставен през 1948 г. от Главно мюфтийство – фонд „Духовенство и вакъфи“ – гр. С. /фонд №747, инвентарен опис №1, архивна единица №36 на Дирекция „Централен държавен архив“/, на л.509, т.3 от делото на ПОС.

От писмо изх.№0042/15.07.2010 г., подписано от Районния мюфтия, от М. и. – Мюфтийство П., адресирано да Висшия мюсюлмански духовен съвет /на л.588, т.4/, както и от представен пред СГС по ф.д.№1659/2003 г. на СГС Списък-приложение от Висшия мюсюлмански духовен съвет на „М. и.“, изх.№0212/15.07.2010 г., се установява, че в списъка на мюсюлманските институции, действащи на територията на Мюфтийство П., са записани: П.ска мюсюлманска вероизповедна община, Турска вероизповедна община, Вакъфска община, Джамийско мюсюлманско настоятелство, и др. От приетата по делото СТЕ /на л.383-407/ се установява, че към момента на издаване на констативния нотариален акт №19/1957 г. е действал плана от 1954 г. От представената от СТЕ извадка от КРП „Втора градска част – П.“, одобрен със Заповед №4126/27.07.1954 г. на скица №11 към СТЕ /на л.403/ се установява, че на този план са отразени имоти №3 и №7, от кв.410, като границата между тях не е отразена. В имотите са заснети четири сгради, отбелязани като 2МП, ПЖ, ПП и навес. От СТЕ се установява, че в разписната книга към този план имот №3 от кв.410 е записан първоначално на „Вакъфска община“, като впоследствие този запис е зачертан, и е направен нов запис „П.ска турска мюсюлманска изповедна община на основание н.а.19, т.I, д.№100/1957 г. от 19.01.1957 г., включващ застроена и незастроена площ от 1667, 70 кв.м.“. На скица №9 към СТЕ е визуализирана извадка от действащата кадастрална карта на гр.П. от 2009 г. в частта й, в която е отразен процесния ПИ с идентификатор 520.28, с площ 5542 кв.м., в чиято площ и граници попада имот №3, от кв.410 по плана от 1954 година, описан в НА №19/1957 г. В кадастралната карта в границите на ПИ с идентификатор 520.28 са отразени три сгради: сграда с идентификатор №520.28.1 със застроена площ 2497 кв.м., шестетажна, административна сграда; сграда с идентификатор №520.28.2 – с площ от 88 кв.м., едноетажна, за енергопроизводство, и сграда с идентификатор №520.28.3 – 133 кв.м., едноетажна, с предназначение жилищна сграда. При извършения оглед на място експертизата е констатирала, че имот с идентификатор №520.28 с площ от 5542 кв.м. на място съществува във вида, в който е отразен в КК. При съпоставка между сградите, отразени в плана от 1954 г. и тези, отразени в действащата понастоящем КК, и съществуващи на място, се установява, че старите сгради, съществували към 1954 г., са премахнати.

В кадастралния регистър към кадастралната карта ПИ с идентификатор №520.28 е записан като собственост на Община П., на основание Заповед №ЗД-01-0195/10.09.2009 г. на Областен управител – П. /на л.328/. При съпоставката на плана от 1982 г. с действащата КК /на скица №10 към СТЕ/ се установява, че имот 63 по плана от 1982 г. съответства на ПИ с идентификатор №..... по КК, като заснетите сгради в кадастралната карта от 2009 г. са идентични с отразените по плана от 1982 г., с изключение на сграда с идентификатор №520.28.2 – с площ от 88 кв.м., едноетажна, за енергопроизводство, която не е отразена в плана от 1982 г., и пристройка на съдебна зала от изток към шестетажната административна сграда с идентификатор №520.28.1, която също не е отразена в плана от 1982 г. От приетата по делото Допълнителна СТЕ вх.№9574/02.04.2014 г. /на л.795-798, т.4/ се установява, че в КРП „ЦГЧ“ на гр. П., одобрен със Заповед №717/20.09.1973 г. имот пл.№66, находящ се на ул.“Х. К.“ №18, е бил първоначално включен в УПИ I – комплексно жилищно застрояване, кв.410-стар. Съседен на него от юг е имот пл.№63, УПИ II-ОНС, кв.410, което е визуализирано на Скица №16 към ДСТЕ /на л.798/. Със Заповед №746/1977 г. е изменен регулационния план на кв.410, като е образуван нов УПИ – Окръжен народен съвет /ОНС/, кв.410, в който попада южната част от имот пл.№66 с площ от 250 кв.м. /на скица №17 към ДСТЕ на л.797, в контура от точки 10, 11, 15, 14, 10/, която площ е отчуждена от Турска мюсюлманска изповедна община, на основание чл.95 във вр. чл.98 от ЗТСУ, със Заповед №1405/13.09.1977 г. /на л.340 - 342, т.4/, като придаваема от имот пл.№66 към УПИ – Окръжен народен съвет, кв.410, като е предвидено отчуждения собственик да бъде обезщетен с парично обезщетение и един гараж. С Протокол №5/15.08.1977 г. /на л.1018, т.6/ от комисия по чл.265 от ППЗТСУ е определена оценка на отчуждаемата площ от 250 кв.м., която съгласно Писмо изх.№25/77 от 20.09.1977 г. /на л.1017/ е била депозирана на разположение на отчуждения собственик по сметка в ДСК с платежно нареждане от 20.09.1977 г. С последващо изменение на регулационния план е предвидено ново разширение на УПИ Окръжен народен съвет, кв.410, за строителство на „Пристройка – ОНС-П.“, в очертания контур от точките 17, 13, 12, 19, 18, 2, 6, 9, 5, 11, 15, 16, 17 на скица №17 към ДСТЕ, което обхваща два участъка от имот пл.№66 с обща площ от 756 кв.м. /в това число площта от 250 кв.м., придаваема към имот пл.№63 според предходното изменение/, визуализирани на скица №17 към ДСТЕ /на л.797/ в контурите, заключени от точки 1, 2, 6, 7, 1 и точки 14, 10, 9, 5, 11, 15, 14. За отчуждаването на тази площ на основание чл.95 във вр. чл.98 от ЗТСУ, е издадена Заповед № СД-129/01.10.1981 г. /на л.338-339/, като съгласно заповедта е предвидено обезщетяване на отчуждения собственик - Турска изповедна мюсюлманска община, с един гараж, както и със сумата от 16 996, 22 лв. Съгласно Списък на изплатените отчуждени имоти за „Пристройка на ОНС-П.“ съгласно Заповед №СД-129/01.10.1981 г. на СД“ИСС“ /на л.455, т.2/, за имот №66 на ул.“Х. К.“ е изплатена на Турска изповедна мюсюлманска община П-в сумата от 16 996, 22 лв. по сметка №211/1.

Със Заповед №685/02.08.1983 г. е предвидено ново разширение на УПИ I – ОНС, кв.410, като същия се отрежда в границите на целия квартал 410-стар по плана на ЦГЧ – П. /на скица №10 към СТЕ на л.402/. При действието на тази регулация е издадена Заповед №СД- 106/16.06.1988 г. /на л.336, т.2/, с която е отчуждена останалата част от имот пл.№66, собственост на Българско мюсюлманско настоятелство, включваща площ от 44 кв.м. и площ от 867, 72 кв.м., подобрения и сгради. Предвидено е отчужденият собственик да бъде обезщетен с парично обезщетение в размер на сумата 21 273, 56 лв. В забележка към тази заповед е отразено, че със Заповед №СД-129/01.10.1981 г. са отчуждени 756 кв.м. от дворното място, цялото от 1667, 72 кв.м., съгласно НА №19, т.I, дело 100/1957 г. След този последен етап е бил отчужден по реда на ЗТСУ целият имот пл.№66 с площ от 1667, 72 кв.м./=756 кв.м.+ 44 кв.м.+867, 72 кв.м./. С приложено Платежно нареждане от 05.07.1988 г. /на л.456/ със сумата 21 273, 56 лв. е дебитирана сметка на СДИСС и е кредитирана сметка на Българско мюсюлманско настоятелство – П.. С АДС №2515/17.05.1993 г. /на л.324/, съставен по реда на НДИ /отм./ е актуван целият имот в гр. П., на ул.“Кубрат“ №18, представляващ имот пл.№66, кв.410-стар, на основание отчуждителни заповеди №1405/13.09.1977 г., №СД-129/01.10.1981 г. и СД-106/16.06.1988 г. /с описана в акта площ на дворното място 1056 кв.м. и сгради, като в акта за държавна собственост е посочен като бивш собственик Българско мюсюлманско настоятелство.

Със Заповед №СД-20/20.06.1994 г. на Кмета на Община П. /на л.1026/, издадена на основание чл.100 от ЗТСУ, е определен като обезщетение на Турска изповедна мюсюлманска община, за отчужден имот на ул.“Кубрат“ №18, гараж №5 при жилищен блок Ц2-АБВГ, к-с Възраждане. На отчуждения собственик Турска изповедна мюсюлманска община е издаден Нотариален акт №29, т.4, нот.д.№1792/1995 г. от 07.02.1995 г. /на л.1031/ за собственост върху гаража, даден като обезщетение срещу отчужден недвижим имот по ЗТСУ на ул.“Кубрат“ №18 на основание Заповед №СД-20/20.06.1994 г. Със Заповед №СД-27/14.07.1994 на Кмета на Община П. /на л.1028/ е определен като обезщетение на Турска изповедна мюсюлманска община, за отчужден имот на ул.“Кубрат“ №18, гараж №1 при жилищен блок Ц2-АБВГ, к-с Възраждане. Издаден е Нотариален акт №27, т.4, нот.д.№1790/1995 г. от 07.02.1995 г. /на л.1030/ за собственост върху гаража, даден като обезщетение срещу отчужден недвижим имот по ЗТСУ на ул.“Кубрат“ №18 на основание Заповед №СД-27/14.07.1994 г. От Писмо вх.№Р8 060031/20.07.1998 г. /на л.330/ се установява, че с Молба от 21.05.1998 г. Мюсюлманско джамийско настоятелство е направило искане пред Община П. по преписка №Р8-06-00-31/09.07.1998 г., по реда на Закона за възстановяване собствеността на някои отчуждени имоти по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС (обн.ДВ бр.15/1992 г., доп. Бр.107/1997 г.) за отмяна на отчуждаването на имот, представляващ дворно място с площ от 1956 кв.м. застроено и незастроено място на ул.“Кубрат“ №18, ведно с построените в това дворно място двуетажна масивна сграда, застроена на 310 кв.м. (бивше турско училище), пристройка към училището и гаражи. Заявява се желание да бъдат върнати получените като обезщетение за отчуждания имот два гаража в блок №Ц-2АБВГ. С писмо изх. №Р8060031/27.07.1999 г., подписано от Кмета на Община П., до Мюсюлманско джамийско настоятелство /на л.329/, връчено на адресата на 05.08.1999 г., издадено въз основа на решение на комисия, взето с протокол №59, т.19 от 19.04.1999 г., молбата за отмяна на отчуждаването на имота на ул.“Х. К.“№18, отчужден за пристройка на ОНС – П., е отхвърлена, поради липса на предпоставките на чл.1, ал.2 от ЗВСВНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ, и ЗС /ДВ бр.15/92 г./, тъй като мероприятието, за което имота е отчужден, е реализирано.

Със Заповед №ОА-636/22.05.1996 г./на л.332/ на основание Решение №131 на ОбС-П., прието с протокол №11/17.05.1996 г. е отстъпено право на строеж в полза на Министерството на правосъдието безвъзмездно, за построяване на административна сграда – елемент от комплекс Съдебна палата. С Решение №623/13.04.2009 г. по гр.д.№1310/2008 г. на ОС – П. /на л.325-327/, влязло в сила на 07.05.2009 г. е признато за установено по отношение на Държавата, че Община П. е собственик на дворното място, застроено и незастроено с площ от 5650 кв.м., съставляващо ПИ №63, включен в УПИ I – ОНС, кв.22- нов, 410-стар, по плана на ЦГЧ – П., одобрен със Заповеди №1155/29.11.1982 г. и РД-06-06- 906/29.10.2004 г. Въз основа на влязлото в сила решение е издадена Заповед №ЗД-01- 195/10.09.2009 г. на Областния управител на област П. /на л.328/ за отписване на имота от актовите книги за недвижимите имоти – държавна собственост, и за имота е съставен акт за частна общинска собственост №1308/02.02.2010 г. на р-н Централен /на л.321/.

При така събраните по делото доказателства съдът намира за установено от фактическа страна, че 1667, 72 кв.м. площ от общата площ от 5542 кв.м. на поземления имот с идентификатор..... с административен адрес: гр. П., бул. ”Ш. с.” № 125, са идентични с бивш имот пл.№66, от кв.410, който е бил собственост на П.ска турска мюсюлманска изповедна община, придобит на основание давностно владение повече от 40 години, призната с н.а.19, т.I, дело №100/1957 г. от 19.01.1957 г. Този имот, ведно с построените в него сгради, в това число и училищна сграда на 2 етажа, е бил отчужден от П.ска турска мюсюлманска изповедна община, чрез проведено отчуждително производство по реда на ЗТСУ в периода 1977 г.-1988 г., осъществено на три етапа – със Заповед №1405/13.09.1977 г., Заповед №СД – 129/01.10.1981 г. и Заповед №СД-106/16.06.1988 г., като за отчуждения имот е било определено парично и имотно обезщетение. Определеното парично обезщетение е било изплатено на отчуждения собственик след влизане в сила на заповедите за отчуждаване на имота, а имотното обезщетяване /с два гаража/ е било финализирано чрез индивидуализиране на предоставеното имотно обезщетение със заповеди от 1994 г., и предоставено на отчуждения собственик на 07.02.1995 г. чрез издаване на нотариални актове за собственост върху предоставените като имотно обезщетение гаражи.

При така установеното от фактическа страна, от правна страна се установява, че процесните 1667, 72 кв.м. площ от общата площ от 5542 кв.м. на поземления имот с идентификатор..... са били собственост на П.ска турска мюсюлманска изповедна община, придобит на основание давностно владение повече от 40 години, призната с н.а.19, т.I, дело №100/1957 г. от 19.01.1957 г. Същите обаче са отчуждени по предвидения в ЗТСУ законов ред в периода 1977 г.-1988 г., със Заповед №1405/13.09.1977 г., Заповед №СД – 129/01.10.1981 г. и Заповед №СД-106/16.06.1988 г., като за отчуждения имот собственикът П.ска турска мюсюлманска изповедна община е получил определеното по установения в ЗТСУ законов ред парично и имотно обезщетение. Следователно, не се установява да е налице претендираното от ищеца правно основание за собственост на основание реституция, настъпила по силата на закона на 01.01.2003 г., на основание §5, ал.2 във вр. §5, ал.1 от ПЗР на ЗВ във вр. чл.3, ал.2 от ЗВСВОНИ, във вр. чл.2, ал.2 от ЗВСВОНИ, с влизане в сила на Закона за вероизповеданията /обн.ДВ бр.120/29.12.2002 г./. Макар да се установява да е извършеното отчуждаване на имота в периода 1977 г.-1988 г., попадащ във времевия обхват на хипотезата на чл.2, ал.2 от ЗВСВОНИ, то да е осъществено по отношение на недвижимо имущество, принадлежало на П.ска турска мюсюлманска изповедна община, която е правоимащо лице по смисъла на чл.3, ал.2 от ЗВСВОНИ, а ищецът е правоимащо лице по смисъла на §5, ал.1 от ПЗР на ЗВ, не се установява да е налице хипотеза по чл.2, ал.2 от ЗВСВОНИ, доколкото отчуждаването на имота е било осъществено по предвидения в ЗТСУ ред. Ето защо, по силата на закона не е възникнало право на собственост в патримониума на ищеца върху претендираните 1667.72/5542 идеални части от ПИ с идентификатор..... с административен адрес: гр. П., бул. ”Ш. с.” № 125, поради което предявеният иск по т.4 от исковата молба, за ревандикацията им, е неоснователен.

Като е достигнал до същия извод, първостепенният съд е постановил правилно и законосъобразно решение, което следва да се потвърди.

За имота на бул.“Ш. с.“ №179 Претендираният от ищеца имот по т.1 от исковата молба, е заснет в действащата кадастрална карта на гр. П., одобрена със заповед №РД-18-48/03.06.2009 г. като Поземлен имот с идентификатор..... с площ от 1159 кв.м., в който са заснети две сгради: сграда №1 – с идентификатор......1, със застроена площ от 860 кв.м., едноетажна, сграда за битови услуги, и сграда №2 – със застроена площ от 64 кв.м., с идентификатор №......2, с предназначение селскостопанска сграда. От приетото по делото заключение на СТЕ се установява, че при огледа на място вещото лице установява, че сградата с идентификатор......1, със застроена площ от 860 кв.м., е старинната турска баня, известна като „Ч. б.“, а сградата с площ от 64 кв.м. е стопанска сграда. В кадастралния регистър към кадастралната карта ПИ с ид.№..... е записан като собственост на Община П., на основание Акт за публична общинска собственост №63 от 28.11.1997 г., вписан в АВп акт №10, т.49, рег. №14545/04.06.2003 г. /на л.296, т.2/. В КРП на „Централна градска част“ П., одобрен със Заповед №1155/29.11.1982 г.и №ОА-613/30.03.2001 г., извлечение от която е Скица на л.299 от делото, както и Скица №2 към СТЕ /на л.394/ имотът е отразен като УПИ......, кв.21-нов, кв.408-стар, с площ 1480 кв.м. В разписната книга към този план УПИ...... е отразен като собственост на Община П. на основание акт №63/28.11.1997 г. /на л.296/ и на „ЕВН България Електроразпределение“АД на основание акт №1749-8299/27.01.1968 г. ТП. От съпоставката между скицата – извлечение от КРП от 1982 г. /на л.299, както и Скица №2 към СТЕ на л.394/ и Скица №1 към СТЕ /на л.393/ на ПИ с идентификатор..... по действащата кадастрална карта, се констатира, че от площта на УПИ...... е изключена сградата – трафопост, находяща се в западния ъгъл на УПИ...... по КРП от 1982 г., като в действащата кадастрална карта застроената площ от сградата-трафопост е обособена в отделен поземлен имот, изцяло застроен от със сградата-трафопост, и заснет със самостоятелен идентификатор. В останалата част УПИ...... по КРП от 1982 г. напълно съответства на ПИ с идентификатор..... по действащата кадастрална карта. От скицата- извлечение от плана от 1982 г. /на л.299/ се установява, че върху територията, където е разположена старинна турска баня, не е заснет имот с отделен планоснимачен номер, поради което по подразбиране означава, че имотът е държавен /съгласно СТЕ/. Скицата на л.302, представлява извадка от КРП „Втора градска част“ – П., одобрен със Заповед №4126/27.07.1954 г., която е визуализирана и на Скица №3 към СТЕ /на л.395/. От същата се установява, че имотът, в който попада сградата „Ч. б.“, е отразен с пл.№7, попадащ в УПИ VI-7 от кв.408. В разписната книга към плана от 1954 г. единственият имот в кв. 408 /по подразбиране следва да се приеме, че това е имот пл.№7/ е записан като собственост на държавата. Сградата е отразена с различна площ в плана от 1954 г. и в плана от 1982 г. По делото са приети като доказателства и приобщени Акт за държавна собственост от 13.05.1951 г. /на л.297/ и Акт за завземане на недвижим имот, бивша собственост на Али Рамадан … /не се чете/ на основание Министерско постановление №67/06.04.1949 г. по дело №8119 по чл.11 от ЗОЕГПНС /на л.298/. От приложеното Решение от 29.07.1948 г. по преписка вх.№8119/1948 г. /на л.309/ на Комисията по чл.11 от ЗОЕГПНС, доклад №48, ПМС№67/06.04.1949 г., се установява, че се отчуждава в полза на държавата от Али Решад Ибрахимов Ашкан, по занятие пенсионер, жител на Истамбул, имот, представляващ 117/144 идеални части от баня „Ч. б.“, заедно с всички постройки към нея, включително притежаваните към нея 4 дюкяна – паянтови, находящи се в гр. П., на ул.“Л. Каравелов“ №1, със застроена площ 1102, 60 кв.м. и незастроено 226, 45 кв.м. От приложеното Решение от 31.10.1948 г. на Комисията по чл.11 от ЗОЕГПНС /на л.307/ се установява, че от наследници на Мемиш Мемишев, жител на Итамбул-Турция, се конфискува в полза на държавата 27/144 идеални части от имота на ул.“Л. Каравелов“ №1 в П., представляващ баня „Ч. б.“, с пристройки и 4 паянтови дюкяна, със застроена площ 1102, 60 кв.м. и незастроено 226, 45 кв.м., с мотиви „тъй като не е подаден декларация по ЗОЕГПНС“. На л.304 от делото е приобщено и последващо Решение от 15.12.1951 г. на Комисията по чл.11 от ЗОЕГПНС по преписка вх.№8119/1948 г., с което същите 27/144 идеални части от имота в гр. П., на ул.“Л.Каравелов“ №1 – Ч. б., се отчуждават в полза на държавата от наследници на М.Х.М.. В решението е вписана забележка: „Постановеното с горното решение отчуждаване са превръща в конфискация, ако с влязла в законна сила присъда, издадена от съд, въз основа и съгласно чл.22 от ЗОЕГПНС бъде постановена такава санкция.“ От приетата по делото СТЕ се установява, че имота, в който попада сградата на „Ч. б.“, по плана от 1908 г. има записване в разписния лист на името на Хасан Х. Межмедов – 1426, 60 кв.м. От приложената скица – извлечение /на л.453 - гръб/ е видно, че уличната регулация е утвърдена с Указ №115/29.09.1909 г., а дворищната регулация е утвърдена със Заповед №1244/03.10.1909 г. В този план имотът със сградата „Ч. б.“ е заснет с пл.№1 и е включен в УПИ I-1, кв. 408-стар.

Към момента на постановяването на решенията за отчуждаване на имота по реда на ЗОЕГПНС, действа плана „Проект за улична и дворищна регулация на кв.408 гр. П.“ /копие на плана от 1935 г./, визуализиран на Скица №4 към СТЕ /на л.396/.

От приетата СТЕ и представеното копие от разписната книга към плана от 1935 г. /на л.452/ се установява, че има следните записвания:

„Парцел I – Мемиш Х. Ефендиев – крепостен акт №203/17.06.1896 г. за 1/16 идеална част Шерифе Х. Ахмедова – Шефкет Х. Ефендиев – крепостен акт № 201/17.06.1896 за 1/16 Али Решад Ибрахимов Ашкан /името е зачертано/ – н.а.194, т.V от 07.09.1935 г. за 91/144 ид.ч. от 1454, 50 м /отбелязването на документа за собственост е зачертано/ и Държавен имот – 1233 кв.м. - дело 8119, М.П.67 за 117/144 В разписната книга към плана от 1954 г. имотът е записан като собственост на държавата. От приложения на л.297 Акт за държавна собственост от 13.05.1951 г., съставен по НДИ /отм./, /посочен от ответника в ОИМ като акт №1226/1579-стар/, се установява, че е актуван като държавен имот, представляващ: Ч. б., ведно с всички постройки към нея, ведно с дворно място, съставляващи имот №1, кв.408 по плана на Втора гр.част – П., на основание ЗОЕГПНС - 117/144 ид.ч. като бивша собственост на А.Р.А. и 27/144 ид.ч., б.с. на н-ци на М.Х.М.. От Решение №13 на ОбС-П., взето с протокол №2/06.02.1997 г. /на л.300/ се установява, че обектът Баня „Старинна“ на бул.“Ш. с.“ №179, е бил включен в уставния фонд на „Б.“ЕООД, правоприемник на ОФ“Б.“. Със същото решение имотът е отписан от уставния капитал на „Б.“ЕООД, обявява се за публична общинска собственост и се предоставя безвъзмездно за ползване на Държавна художествена галерия за използване като център за модерни изкуства. На основание чл.2, ал.1, т.6 от ЗОС във вр. §7, т.6 от ПЗР на ЗМСМА и чл.3, ал.2, т.2 от ЗОС, е съставен акт за публична общинска собственост №63/28.11.1997 г. на р-н Централен /на л.296/ за имот, представляващ: Масивна едноетажна сграда, ведно с дворно място, цялото от 1220 кв.м., представляващо УПИ......, кв.408-стар по плана на ЦГЧ- П.. С Решение №273 на ОбС-П., взето с протокол №18 от 26.07.2001 г. имотът е предоставен за безвъзмездно ползване на Общински институт за музейни дейности – П.. Със Заповед №13ОА-1205/17.05.2013 г. на Кмета на Община П., в изпълнение на Решение на ОбС-П., взето с протокол №1/24.01.2013 г. имотът е предоставен за безвъзмездно управление на Общински институт „С. П.“.

От приобщеното по делото извлечение от Държавен вестник бр.221/28.12.1927 г. /на л.445- 446/, се установява, че на стр.19 от брой 221 в раздела „П. и околността“, като т.12 е обнародвано обявяване за народна старина „двойната баня („Чифте хамам“) на улиците “4 януарий“ и „Любен Каравелов“. Към момента на обнародването е действал плана на гр. П. с одобрена улична регулация с Указ №115/29.09.1909 г., визуализиран на скица на л.453, от която е видно, че сградата на „Ч. б.“ се намира между улиците „4. Януари“ и „Любен Каравелов“.

При така събраните по делото доказателства съдът намира за установено от фактическа страна, че имотът, претендиран по т.1 от исковата молба - Поземлен имот с идентификатор..... с площ от 1159 кв.м., с построените в него сгради: сграда №1 – с идентификатор......1, със застроена площ от 860 кв.м., и сграда №2 – с идентификатор №......2, със застроена площ от 64 кв.м., е бил отчужден по реда на ЗОЕГПНС, както следва:

• с Решение от 29.07.1948 г. по преписка вх.№8119/1948 г. /на л.309/ на Комисията по чл.11 от ЗОЕГПНС, и доклад №48, ПМС№67/06.04.1949 г., от физическото лице Али Решад Ибрахимов Ашкан, пенсионер, жител на Истамбул, имот, който се е легитимирал като собственик на имота на основание н.а.194, т.V от 07.09.1935 г., са отчуждени 117/144 идеални части от баня „Ч. б.“, заедно с всички постройки към нея, включително притежаваните към нея 4 дюкяна – паянтови, находящи се в гр. П., на ул.“Л. Каравелов“ №1, със застроена площ 1102, 60 кв.м. и незастроено 226, 45 кв.м.;

• Решение от 15.12.1951 г. на Комисията по чл.11 от ЗОЕГПНС по преписка вх.№8119/1948 г., от физическите лица – наследници на М.Х.М., бивш жител на Истамбул, който се е легитимирал като собственик на имота с крепостен акт №203/17.06.1896 г., са отчуждени в полза на държавата 27/144 идеални части от имота в гр. П., на ул.“Л.Каравелов“ №1 – Ч. б..

Въз основа на така осъщественото отчуждаване на имота е съставен Акт за държавна собственост от 13.05.1951 г. по реда на НДИ /отм./, с който е актуван като държавен имот, представляващ: Ч. б., ведно с всички постройки към нея, ведно с дворно място, съставляващи имот №1, кв.408 по плана на Втора гр.част – П.. С Решение №13 на ОбС-П., взето с протокол №2/06.02.1997 г. обектът Баня „Старинна“ на бул.“Ш. с.“ №179, е обявен за публична общинска собственост и на основание чл.2, ал.1, т.6 от ЗОС във вр. §7, т.6 от ПЗР на ЗМСМА и чл.3, ал.2, т.2 от ЗОС, е съставен акт за публична общинска собственост №63/28.11.1997 г. на р-н Централен за имота, представляващ: Масивна едноетажна сграда, ведно с дворно място, цялото от 1220 кв.м., представляващо УПИ......, кв.408-стар по плана на ЦГЧ-П.. Претендираната от ищеца сграда с идентификатор......1, със застроена площ от 860 кв.м., представляваща старинна турска баня, известна с наименованието „Ч. б.“, е била обявена за „народна старина“ с ДВ бр.221/28.12.1927 г. При така приетото за установено от фактическа страна, съдът намира от правна страна следното:

При лежаща върху ищеца доказателствена тежест, не се установява претендираният имот по т.1 от исковата молба - Поземлен имот с идентификатор..... с площ от 1159 кв.м., ведно с построените в него сграда №1 с идентификатор......1, със застроена площ от 860 кв.м., и сграда №2 с идентификатор №......2, със застроена площ от 64 кв.м., да е бил собственост на ищеца преди отчуждаването му в полза на държавата. Ищецът не е представил документи, установяващи по несъмнен начин, че имота е имал качеството на „вакъф“ на Мюсюлманското изповедание. Същевременно, по делото са налице данни, че в разписния лист към плана на гр. П. от 1909 г. имотът е отразен като собствен на Хасан Х Межмедов, а в разписните книги към плана от 1935 г. имотът е бил записан като собственост на Мемиш Х. Ефендиев, Шерифе Х. Ахмедова, Шефкет Х. Ефендиев, и Али Решад Ибрахимов Ашкан.

През 1948 г. имотът е бил отчужден по реда на ЗОЕГПНС от физическите лица Али Решад Ибрахимов Ашкан и от наследниците на М.Х.М.. Макар да се установява, че построената в имота сграда с идентификатор......1, със застроена площ от 860 кв.м., представлява старинна турска баня, само въз основа на това обстоятелство не може да бъде обоснован извод, че същата е имала характеристиката на „вакъф“ на Мюсюлманското изповедание към момента на отчуждаването й. Този извод не се подкрепя от никакви събрани по делото доказателства. Същевременно, съдът намира за успешно проведено от ответника насрещно доказване, че имотът до отчуждаването му е принадлежал на физически лица, от които е бил отчужден на основание ЗОЕГПНС, по предвидения в този закон ред. Действително, по силата на закона - чл.1, ал.1 от ЗВСВОНИ, се възстановява собствеността върху отчуждените имоти по ЗОЕГПНС, които към момента на влизане в сила на закона са собственост на държавата, общините или техни фирми, и съществуват реално до размерите, в които са отчуждени. В случая обаче ищецът претендира процесният имот да е бил отнет от праводателя му Мюсюлманска вероизповедална община П. без законово основание и не по установения в закона ред. Предпоставките за възстановяване на собствеността, предвидени в чл.2, ал.2 от ЗВСВОНИ в случая не се установяват – имотът е отнет, но на основание и по реда на ЗОЕГПНС, и не от МВО – П., а от физически лица, легитимирани като негови собственици към момента на отчуждаването. Дори да биха били налице предпоставките на чл.1, ал.1 от ЗВСВОНИ за възстановяване на собствеността върху този имот, отнет на основание и по реда на ЗОЕГПНС, правоимащи лица, съгласно разпоредбата на чл.3, ал.1 от ЗВСВОНИ, са лицата, от които е отнета собствеността, или техните наследници. Наред с това, установява се, че сградата с идентификатор......1, представляваща старинна турска баня, известна с наименованието „Ч. б.“, е била обявена за „народна старина“ с ДВ бр.221/28.12.1927 г. Статута на този обект на културна ценност с национално значение обуславя характера му на публична държавна собственост, по смисъла на чл.2, ал.2, т.3 от ЗДС, в първоначалната му редакция /ДВ бр. 44 от 21.05.1996 г./. Този имот обаче, по силата на §7, ал.1, т.6 от ПЗР на ЗМСМА с влизането в сила на този закон на 17.09.1991 г. е преминал в патримониума на Община П., и по надлежния ред - с Решение №13 на ОбС-П., взето с протокол №2/06.02.1997 г. обектът Баня „Старинна“ на бул.“Ш. с.“ №179, е обявен за публична общинска собственост и на основание чл.2, ал.1, т.6 от ЗОС във вр. §7, т.6 от ПЗР на ЗМСМА и чл.3, ал.2, т.2 от ЗОС, и е съставен акт за публична общинска собственост №63/28.11.1997 г. Ето защо, към момента на влизане в сила на разпоредбата на 01.01.2003 г., имотът вече е бил със статут на публична общинска собственост. Макар реституционните закони при приемането им през 1992 г. да не предвиждат като пречка за възстановяване на собствеността статута на имота като публична държавна или публична общинска собственост, това ограничение е изведено по тълкувателен път, и с Решение №19/21.12.1993 г. по конст.д.№11/1993 г. на КС. По-късно това разбиране е закрепено изрично с нормата на чл.2, ал.1 от ЗОСОИ /обн. ДВ, бр.107/1997 г./. С т.9 от Решение №4/11.03.1998 г. по к.д. №16/1997 г. на КС на РБ изрично се приема, че реституцията преструктурира собствеността, но само в рамките и обхвата на частната собственост на държавата и общините, и не засяга публичната държавна и общинска собственост. С ТР №6/10.05.2006 г. по т.д.№6/2005 г. на ОСГК на ВКС се приема, че предпоставките за възстановяване на собствеността в хипотезите, добавени с параграф 1 от ПЗР на ЗОСОИ /в това число и в хипотезата на чл.2, ал.2 от ЗВСВОНИ, която се сочи от ищеца като основание за реституцията/, се преценяват към момента на влизане в сила на ЗОСОИ. С по-късно приетата разпоредба на чл.7, ал.4 от ЗОбС е даден изричен законодателен израз на извличаното дотогава по тълкувателен път разрешение на въпроса дали подлежат на възстановяване имоти, които са станали публична собственост на общините.

По изложените съображения съдът намира, че не се установява да са налице предпоставките на чл.2, ал.2 от ЗВСВОНИ за възстановяване на собствеността върху имота по т.1 от исковата молба по силата на закона, в патримониума на ищеца. Като е достигнал до същите изводи, първостепенният съд е постановил правилен и законосъобразен съдебен акт, който следва да се потвърди.

За поземлен имот №.....

От приложената Скица на поземлен имот №4174/08.02.2013 г. /на л.272/ се установява, че съгласно действащата кадастрална карта на гр. П., одобрена със Заповед №РД-18- 48/03.06.2009 г. поземленият имот с идентификатор №..... е отразен с площ от 32 703 кв.м., с начин на трайно ползване „гробищен парк“, като поземленият имот в кадастралния регистър към кадастралната карта е записан като собствен на Община П., на основание Акт за частна общинска собственост №46, т.89, рег.31558/22.12.2009 г. на СВп-П.. В поземления имот са заснети четири сгради, за три от които ищецът претендира да е собственик:

• сграда №1 с идентификатор......1 и застроена площ от 74 кв.м., брой етажи – 1, с предназначение – култова, религиозна сграда, - сграда № 2 с идентификатор......2 и застроена площ от 52 кв.м. брой етажи – 1 и предназначение – култова, религиозна сграда, и - сграда № 4 с идентификатор......4 и застроена площ 77 кв.м., брой етажи – 1 и предназначение – друг вид сграда за обитаване.

От приетата по делото СТЕ се установява, че при оглед на място имотът съществува в границите, в които е отразен на кадастралната карта. Експертизата установява също, че в Кадастралния и регулационен план на кв. „С.“ - гр. П., одобрен със Заповед №1684/03.07.1935 г. /отразен на скица №13 към СТЕ и на скица, находяща се между л.345 и л.346 от делото/, процесният имот е отразен с пл.№707 – Т.г., от кв.105. В разписната книга към този плана /извлечение на л.346 от делото/, имотът е записан като собственост на Община П.. По плана на Източна индустриална зона, одобрен със Заповед №675/14.07.1982 г. /извадка от него е визуализирана на Скица №14 към СТЕ на л.404, както и на скица на л.345/, както и по следващия план - на „Първа градска част“, одобрен със Заповед №ОА- 1022/01.06.1994 г. /извадка на л.344/, теренът „М. г.“ не е заснет като отделен имот и няма имотен номер, няма отреден парцел, и не е записан в разписната книга. Съгласно възприетата практика, установена от експертизата, по подразбиране имотите без планоснимачни номера са се считали собственост на държавата. В плана от 1982 г. /на скица №14/, върху част от площта, попадаща преди в стария имот 707, са обособени еврейски гробища. Върху територия, също част от стария имот 707 в плана от 1982 г. е поставен надпис „М. г.“. Тази територия е оградена с огради по границите, които са отбелязани на плана с топографски знаци. В плановете от 1982 г. и от 1994 г. в имота са нанесени сгради, които са заснети и в кадастралната карта. На л.344 от делото е представена извадка от действащия Регулационен план на „Първа градска част“ одобрен със Заповед №ОА- 1022/01.06.1994 г., от която се установява, че теренът „М. г.“ е в граници, съответни на тези, които са отразени и в плана от 1982 г., като по действащата регулация теренът попада изцяло в проектира транспортен възел, чрез който се свързва моста над река М.-А., с бул.“И.“ и бул.“Ш. с.“ /визуализиран на скица №15 към СТЕ на л.407/, като към момента на изготвяне на експертизата транспортният възел не е бил реализиран.

От извлечението от разписната книга към плана от 1935 г. /на л.346/ се установява, че в имот 707 – Т.г., са отразени три налични постройки – с площ от 81, 50 кв.м., с площ от 52 кв.м. и с площ от 8, 80 кв.м. От извадката от този план /на скица между л.345 и л.346/ се установява, че трите постройки са ситуирани в югозападния ъгъл на имот 707.

От представения по делото План на гробищата и околността им от 20.04.1893 г. на л.1112 от делото /архивен фонд №29к, инв. опис №4, архивна единица №9, л.199 на Дирекция „Регионален държавен архив“-П./ се установява, че към момента на изготвяне на този план в рамките на гробищния парк, с отразена южна граница „Цариградско шосе“, са били обособени терени в южната част на парка, използвани за православни гробища /19 885 кв.м./, арменски гробища /10920 кв.м./ и български католически гробища /21 336 кв.м./, като северно от тях останалия терен е отразен като празно място 158 604 кв.м. Липсва графично обособена площ за турски/мюсюлмански гробища, нито такава площ е отразена словесно в забележката към плана.

В представен по делото план на П., издаден като приложение към П.ски алманах от 1928 г., издаден от Агенция „Ехо“ /на л.1114/ в източната периферия на гр. П., южно от река Марица и „Скотобойна“, и северно от шосето за Цариград, е отразен терен „Гробища“, в който с пунктир са обособени участъци, с надписи съответно „български“, „еврейски“ и „турски“. Участъка, отразен като „Т.г.“ е разположен в северната част на терена, като през отразена улица граничи със „Скотобойна“, южно от него е участъкът, отразен с надпис „еврейски“, югозападно от който е участъкът с надпис „български“.

От събраните по делото гласни доказателства чрез показанията на свидетеля С. се установява, че турското гробище преди се намирало на бул.“Ш. с.“, срещу кланицата, като гробищния парк бил до река Марица, и започвал на около 20 метра от реката, където минавал пътя за кланицата. На изток границата била обозначена с ограда. Преди площта на гробището била по-голяма, а сега е значително стеснена и пространството е намалено. Еврейските гробища граничат с турските от южната страна, като оградата между тях е маркирана с камъни. Свидетелят е роден на 20.08.1928 г., като сочи, че в това гробище са били погребани неговите родители, баба му и дядо му, както и неговият брат, починал на 06.05.1969 г. Неговият дядо бил починал четири месеца преди раждането му, а баба му починала 2 години преди това. Баща му починал през 1945 г., а майка му – през 1962 г. Приблизително до 1982 г. в тези гробища се извършвали погребения на мюсюлмани. От своя брат, който бил секретар-касиер на П.ското мюфтийство, свидетелят бил чул, че гробището било на около 200 години. Покрай р. Марица имало кълдъръмен път, който стигал до вратата на кланицата, и вдясно от кланицата започвало гробището. На гробището работели гробари, чиито заплати се заплащали от П.ското мюфтийство, което свидетелят научил от един от хората, които обслужвали траурните ритуали. Също така знаел, че неговият брат, в качеството на секретар-касиер на мюфтийството, ходел на място да заплаща заплатите на хората, които обслужвали гробищния парк. Неговият брат започнал работа като секретар-касиер през 1945-1946 г. и до пенсионирането си работил там – около 15 години. На самото гробище имало къщичка, в която живеели двама от гробарите – мюсюлманско семейство. На територията на гробището имало и постройка за измиване на тялото на покойника. След 1981-1982 г. между мюсюлманите започнало да се говори, че ще правят улица, и те започнали да погребват покойниците си на „Р.ш.“. Турските гробища не били част от общ гробищен парк, а винаги съществували като само турски, тъй като в тях се погребвали само мюсюлмани. Те граничели с еврейските, а след еврейските били християнските гробища.

От Сборник на правилници, прикази и други наредби и разпореждания по управлението на П.ската градска управа, за месец януари, февруари и март, 1901 г., издаден от П.ско градско общинско управление, на л.41 от сборника /л.1116 от делото/, е отразен докладван от С. изработен проект за управление границите, увеличение районите и заграждането на източно-православните, българо-католическите, еврейските, арменските и турските гробища в града, намиращи се между Цариградско и Одринско шосета, според който за турските гробища се отрежда площ от 61 700 кв.м. /посочена е и площта на всяко от останалите гробища/, за изпълнението на който проект се предвижда отчуждаване на частни имоти на физически лица с турски имена – от З. Н. 28 220 кв.м. и от Х.Х.А. 239 394 кв.м. Взема се решение след гласуване: „приема по принцип изграждането на гробищата и допуща отчуждаване на частните имущества, нужни за тяхното уголемяване“. В Извлечение от отчета за извършените работи от Техничаско отделение на Управлението през месеците януари, февруари и март, 1901 г., на л.117 от сборника /л.1119 от делото/, в плана за месец февруари, 1901 г. е отразена т.“и“: „Изработване проект за регулацията на Православните, Католическите, Арменските и Турските гробища в източната част на града“. В същия сборник, в издание за м.януари и февруари, 1903 г., е публикуван Протокол от 15.04.1903 г. от заседание на комисия, избрана от Общинския съвет с решение №7§IV от 23.01.1903 г./на л.1121-1122/, която на място отрежда район за район на турските гробища с площ от старите гробища 12 540 кв.м., както и от нивата на Х. Х.А. 45 830 кв.м., или всичко 58370 кв.м. Определя се също района на православните и на арменските гробища. Разпределят се площта на всяко от гробищата на категории /първа, втора и трета/ според разположението на гробните места, и се определят идентични цени за гробните места от всяка категория. Комисията намира за най-рационално гробните полета да се оградят с кирпичи, които да се приготвят на място при изкопаване на основите. Възлага се на комисия изработването на правилник за увеличаване на таксите, които ще се вземат от гробищата. След уреждане на този въпрос се взема решение да се забрани заравянето на починали по местата зад Б. (Старите гробища). В сборника за м.януари, 1904 г. на стр.499 /л.1124 от делото/ е публикуван протокол, в който по т.VI се докладва заявление на П.ския жител Х.А.А.Е. вх. №9066 от 20.07.1904 г., с което същият е поискал да бъде освободен от такси за измерването на негов имот, които му били поискани за издаване на удостоверение и постановление, необходими за да се снабди с крепостен акт за притежаваната от него по наследство от неговия дядо Х.А. една нива, състояща се от 247 дка, находяща се в П.ското землище, до съседи: ..... Тъй като този имот се намирал извън района на градския план, същият иска да бъде освободен от исканата му такса в размер на 3574, 17 лв., като му се издадат исканите документи – свидетелство, удостоверение и постановление. Съветът, като взема предвид, че посоченият в заявлението имот действително се намира извън района на градския план, и същият имот по емлячните регистри е посочен със своята цена, като е записан и в декари, а не в квадратни метри, взема решение да се издаде на Х.А.А.Е. исканите удостоверение и постановление за имота, като му се събере такса от 10 стотинки на декар за същия имот. С Протокол №2/14.07.1904 г. на Общинския хигиенически съвет /на л.1127-1128 от делото/, във връзка с вземане на противоепидемични мерки против епидемичните болести морбили, коклюш /тусис конвулсива/ и скарлатина, се повдига въпроса, че гробищата са недостатъчни и е необходимо да се определят за разните вероизповедания далеч от града, и да се определят категории, по който въпрос Окръжния Хигиенически съвет отдавна се е произнесъл, но решението му не е изпълнено. Кметът заявява, че няколко общински съвети подред са се занимавали, но не са успели да изпълнят проекта. Сега обаче е разработен план за бъдещи гробища на разните изповедания, и през есента ще се приготвят места за целта. В сборника за м. януари, 1906 г., на стр.113 /л.1131/ е протоколирано изказване на д-р К., в което се обръща внимание, че въпреки взетото решение на колективния хигиенически съвет гробищата да бъдат на далечно разстояние от града, това не се спазва. „Мюсюлманите едно време, като властвующа нация, са копаели мъртвите си, гдето завърнат и сега пак продължават стария си обичай, макар че през 1902 или 1903 година … хигиеническият съвет е забранил погребването на мъртви на разни места… Като ходих в махалата „К.“ видех, че мюсюлманите погребват мъртвите си до пътя, който води към с. С., но като се научили, че от там ще минава шосе, почнали да отварят гробове по-надолу. Понеже мюсюлманите в мах.“К.“ са съвършено малко, мисля, че не ще бъде голяма мъка за тях, ако те пренесат мъртвите си в определените от хигиеническия съвет за тях гробища, както това правят всички народности в града… Освен в „К.“, това нещо от тяхна страна се върши и зад „Б.“, под самите му поли, гдето завчера намерих два нови гроба…това е възмутително и требва час по-скоро да се тури точка на такива своеволия… ще моля почитаемия хигиенически съвет да вземе следните решения: 1. Да се задължат мюсюлманите да не погребват мъртвите си в „К.“ и при „Б.“; Да се приложи в изпълнение старото решение на хигиеническия съвет, с което се определят местата за погребването на мъртъвците, като се запрещава да става това в разни места и 3. Настоящото решение да се съобщи на П.ския мюфтия за сведение.“ След гласуване решението е прието.

Писмените доказателства – извлечения от отпечатано периодично издание на П.ско градско общинско управление, не са оспорени от ищеца, и са приети по делото. Същите са приобщени в заверен препис от Народна библиотека „И.В.“ – П., като част от съхранявания при нея книжен фонд, поради което съдът ги кредитира.

От така събраните по делото доказателства съдът намира за установено от фактическа страна, че процесният поземлен имот, отразен в действащата кадастрална карта с идентификатор №..... с площ от 32 703 кв.м., с начин на трайно ползване „гробищен парк“, е бил отреден за обособен терен за мюсюлмански гробища с решение от 15.04.1903 г. от комисия, избрана от Общинския съвет с решение №7§IV от 23.01.1903 г., която на място е трасирала обособена площ от 58370 кв.м. за Т.г., състояща се от отредена площ от старите гробища 12 540 кв.м., както и площ 45 830 кв.м., която е следвало да бъде осигурена чрез отчуждаване на площ от 239 394 кв.м. /необходима за разширението на гробищния парк/, представляваща част от нива с площ от около 247 дка на физическо лице - Х. Х.А.. Със същото решение е възложено изработването на правилник за увеличаване на таксите, които ще се вземат от гробищата, като се взема решение да се забрани на мюсюлманите заравянето на починали по местата зад Б. (Старите гробища), каквато практика е съществувала към този момент. Към 1904 г. решението за отчуждаване на 45 830 кв.м. от нивата на Х. Х.А. все още не е било изпълнено. Към 1906 г. практиката на мюсюлманите да погребват своите покойници на различни места не е била прекратена. Във връзка с епидемична обстановка през 1906 г. се вземат от мерки от градската управа да бъде задължено мюсюлманското население, със съдействието на П.ското мюфтийство, да погребва покойниците си единствено на определените за това места в гробищния парк на изток от града, извън регулацията. В периода след 1906 г. година е завзета обособената площ за Т.г. в източните покрайнини на града /в това число предназначената за отчуждаване за тези градоустройствени нужди част от нива на Х. Хавъз Ахмед/, находяща се между Цариградско и Одринско шосета, южно от река Марица и Скотобойна, граничеща от юг с терен, определен за еврейски гробища. Тези обстоятелства се установяват от приетите по делото извлечения от отпечатано периодично издание на П.ско градско общинско управление „Сборник на правилници, прикази и други наредби и разпореждания по управлението на П.ската градска управа“, от карта, съставляваща приложение към П.ски алманах от 1928 г., издаден от Агенция „Ехо“ /на л.1114/, подкрепят се от План на гробищата и околностите им от 20.04.1893 г. на л.1112, и от заключението на приетата СТЕ, като частично кореспондират и на показанията на свидетеля С.. Съдът не кредитира показанията на св. С. в частта им, в която същият твърди, че именно процесният гробищен терен е бил ползван повече от 200 години за погребения на мюсюлмани. Тези твърдения на свидетеля се отнасят за период, в който той не е бил роден, и се основават на твърдения на неговия брат, и не се подкрепят от събраните по делото писмени доказателства. От приетата СТЕ се установява, че в Кадастралния и регулационен план на кв. „С.“ - гр. П., одобрен със Заповед №1684/03.07.1935 г., процесният имот е отразен с пл.№707 – Т.г., от кв.105. В разписната книга към този план имотът е записан като собственост на Община П.. По плана на Източна индустриална зона, одобрен със Заповед №675/14.07.1982 г., както и по следващия план - на „Първа градска част“, одобрен със Заповед №ОА-1022/01.06.1994 г., теренът „М. г.“ не е заснет като отделен имот и няма имотен номер, няма отреден парцел, и не е записан в разписната книга, което по подразбиране означава, че е бил със статут на държавен имот. В плана от 1982 г. върху територия, попадаща на мястото на стария имот 707 по предходния план от 1935 г. е поставен надпис „М. г.“, като този терен е отграничен от останалата плащ с ограда по границите, отразена в плана с топографски знаци. В плановете от 1982 г. и от 1994 г. в имота са нанесени сгради, които са заснети и в кадастралната карта. Съгласно действащия Регулационен план на „Първа градска част“ одобрен със Заповед №ОА- 1022/01.06.1994 г., теренът „М. г.“ е в граници, съответни на тези, които са отразени и в плана от 1982 г., като по този план от 1994 г., действащ и към момента на изготвяне на експертизата /през 2014 г./, съгласно регулационните предвиждания теренът попада изцяло в пътна инфраструктура - транспортен възел, чрез който се свързва моста над река М.-А., с бул.“И.“ и бул.“Ш. с.“.

Във връзка с наведените от ищеца основания за собственост върху имота с идентификатор №....., с площ от 32 703 кв.м. и с начин на трайно ползване „гробищен парк“, като „вакъф“ на Мюсюлманското изповедание, от правна страна съдът съобразява следното:

С подписването на Берлинския договор от Великите сили през м. юли, 1978 г., гр. П. остава в пределите на Османската империя, в Източна Румелия, като придобива самостоятелен статут едва след присъединяването на Източна Румелия към Княжество България на 06.09.1885 г. и обявяването на политическата независимост на България от Османската империя на 22.09.1908 г. Независимото Царство България е признато от Великите сила през 1909 г. След тези политически актове, относно статута на физическите и юридическите лица и изповеданията, както и относно собствеността върху недвижимите имоти на територията на гр. П., се прилагат законите на Царство България.

Към 1885 г., когато е обявено Съединението на Княжество България с Източна Румелия, действащи на територията на Княжество България са били Привременни правила за духовното управление на християните, на мюсюлманите и на евреите, утвърдени Указ №321 на Княз Александър I, обнародван в Държавен вестник бр.56/09.07.1880 г. Съгласно тези привременни правила, на джамиите е признато правото да получават приходи от вакъфа, завещан на джамията /чл.30, б.“а“/, както и от свещенодействията, които се извършват в джамията, и такси, определени от настоятелството на джамията.

През 1895 г. с Указ №63 на Княз Фердинанд I, обнародван в ДВ бр.210/26.09.1895 г., се утвърждават Временни правила за духовното управление на мюсюлманите, действащи към момента на обявяването и признаването на независимото Царство България, съгласно които се признава правото на джамиите, медресетата и други богоугодни и благотворителни заведения, да притежават собствено имущество, и да събират приходи от имотите на джамиите и на другите богоугодни заведения, като имуществото и приходите се управляват от управителен орган – настоятелство на съответната джамия, медресе или друго заведение, чийто членове се избират по ред, определен в правилата, и извършват дейността безплатно. Приходите на джамиите се формират от вакъфските имоти, такси за издаване на вила, случайни приходи и доброволни помощи /чл.28/. Настоятелствата могат да събират приход от наеми на вакъфските имоти, и от тях да извършват разходи за поправянето на тези имоти /чл.32/.

Според § 7 от Устава за духовното устройство и управление на мюсюлманите в Царство България, утвърден с Указ № 12 на Цар Б. III, ДВ, бр. 65 от 1919 г., във всяко населено място, където живеят поне 40 мюсюлмански семейства, те могат с разрешение на Министерството на външните работи и на изповеданията да образуват мюсюлманска вероизповедна община /МВО/, на която за пръв път се придава статут на юридическо лице / § 8/, което има право да притежава движими и недвижими имоти, да приема дарения и завещания за джамиите и училищата си. Ръководи се от настоятелство /§ 11/, което управлява вакъфските имоти /§ 168/.

С посочени §168 се предвижда: „Вакъфите, които сега се управляват от мютевелии, според учредителните им актове „вакъфнаме“, се отнемат от ръцете на последните и се управляват, съгласно условията на вакъфнаметата, от настоятелствата, а на мютевелиите настоятелството плаща предвиденото във вакъфнамето възнаграждение, като им се предоставя само правото на обикновен надзор върху тия вакъфи.“ За извършването на разпоредителни сделки с вакъфските имоти се изисква предварително разрешение на Министерството на външните работи и изповеданията /§ 171/. Съгласно в §173, „Всички юридически сделки с вакъфите, като прехвърляне, придобиване, преминаване по наследство, наемане, замяна и пр., предвидени в наредбите за вакъфите в шерията и минали по установения ред, през отдела за вакъфите при главното мюфтийство, стават с предварително разрешение на Министерството на външните работи и изповеданията, и влизат в сила, след като бъдат утвърдени от същото министерство“ /на л.53-54 от делото/.

С разпоредбата на §173 от Устава за духовното устройство и управление на мюсюлманите в Царство България, утвърден с Указ № 12 на Цар Б. III, ДВ, бр. 65 от 1919 г., относно реда за извършване на сделките с вакъфи, се извършва препращане към нормативната уредба по шерията, като към фактическия състав за сключването на разпоредителните сделки с вакъфи, уреден в наредбите по шерията, се добавят кумулативно като условия за валидност на сделките два административни акта – предварително разрешение за извършване на сделката от Министерството на външните работи и изповеданията, и последващо утвърждаване от същото министерство. Това препращане изисква съобразяване на статута на вакъфите според наредбите за вакъфите в шерията. Посочените „Наредби за вакъфите в Турция според шерията“, към които препраща §173, са публикувани в Бюлетин от 31.08.1932 г. – официално издание на Главно мюфтийство, Отделение „Духовенство и вакъфи“ /на л.1183-1200/. Съдът намира, че с тях надлежно се установява по делото приложимото към настоящия казус чуждо право /наредби за вакъфите в Турция по шерията/, доколкото същите са представени по делото в официално издание на Главно мюфтийство /ръководен орган на ищеца/, и съдържанието им не е било оспорено. В Глава I /л.1184/ – „Юридически термини относително вакъфите според шерията“, чл.1 въвежда легално определение на термина „Вакъф“, като с него се означава „посвещаване на една вещ, считана за собственост на Бога, с цел приходите да принадлежат на Божиите служители. Този, който учредява вакъф, се нарича „вакиф“(посветител), а вещта, предмет на вакъфа, се нарича „мевкуф“, или „махал-юл вакфъ“ (посветена). Съгласно чл.2, с термина „вакъф“ се обозначава не само посвещаването на Бога на една вещ, а и самата вещ. Съгласно чл.8, „мютевели“ е лицето, което е натоварено да управлява известен вакъф, съгласно условията на вакъфския акт, и се назначава или със самия акт по учредяването на вакъфа, или от кадията, ако този въпрос не се урежда в акта. От Глава II – „Условия за действителността на вакъфа“ /на л.1186/ се установява, че предмет на вакъфа /посветеният имот/ може да бъде само недвижима вещ, с изрично уредени изключения /чл.61 и чл.63/. Съгласно чл.91, за действителността на вакъфа е необходимо не само акта по учредяването му да написан, но и да е обявен в присъствието на свидетели, като в противен случай вакъфът е недействителен. Съгласно чл.180 /на л.1199/ вакъфските недвижими имоти са два вида: 1. Които според естеството и условията по учредяването на вакъфа са такива, че ползването от тях става непосредствено. Този вид са само всички благотворителни и богоугодни заведения. 2. Всички недвижими имоти, които са дават под наем и приходите на които са предназначени за благотворителна цел. С чл.181 се определят видовете благотворителни и богоугодни заведения, в две групи: 1. Такива, които наравно се ползват от бедни и богати – храм, библиотека, гостоприемница, чешма, кладенец, мост, общи гробища и пр., и 2. Такива, от които могат да се ползват само бедни лица, като имарети, вакъфска болница, където се дават лекарства и храна на болните, и медресета, където се дават храна и нужните вещи на учениците от приходите на вакъфа.

При така установеното по делото приложимо чуждо право, към което препраща вътрешноправен нормативен документ / Устава за духовното устройство и управление на мюсюлманите в Царство България, утвърден с Указ № 12 на Цар Б. III, ДВ, бр. 65 от 1919 г./, съдът намира, че учредяването на „вакъф“ се осъществява чрез едностранен дарствен акт в писмена форма, който е обявен пред свидетели, с който се учредява особено вещно право в полза на религиозната общност, което се характеризира с ограничени разпоредителни правомощия, обвързано е със стриктно разписани тежести в писмен вакъфски акт /„вакъфнаме“/, с който се определят условията и начина на ползване и плодоползване на вещта за религиозни и благотворителни цели, и с който се определя лицето, натоварено с изпълнението на условията, разписани във вакъфския акт /“мютевелия“/.

От представеното Окръжно №3042, публикувано в Бюлетин от 31.08.1932 г. /на л.1183/ се установява, че с предписание на Министествотото на Външните работи и на изповеданията №1490-70-V от 01.08.1932 г. се предписва в непродължителен срок от време да бъде представен подробен списък на всички вакъфски имоти в Царство България и обща ведомост за приходите и разходите на всички вакъфски имоти за последните две финансови години. В изпълнение на това предписание, Главното Мюфтийство – Отделение „Духовенство и вакъфи“, нарежда в срок до 25.09.1932 г. всяко настоятелство на МВО да представи в Отделението „Духовенство и вакъфи“ списък на притежаваните от него вакъфски имоти и отчетни ведомости за приходите и разходите на настоятелствата за последните две финансови години.

От така събраните доказателства съдът намира, че доколкото учредяването на вакъфа се установява като правна сделка, за действителността на която се изисква от закона писмен акт, то за нейното установяване не са допустими свидетелски показания. Същата би могла да бъде установена с други доказателства, но такива по делото не са представени – нито преки /самите вакъфски актове, с които са учредени твърдяните вакъфи в полза на ищеца/, нито косвени такива /например списъци на вакъфските имоти, депозирани пред Министерството на външните работи и на изповеданията, в изпълнение на предписание на Министеството на Външните работи и на изповеданията №1490-70-V от 01.08.1932 г., отчетни ведомости за приходите и разходите на настоятелствата във връзка с управлението и стопанисването на вакъфските имоти, или др.под./ Макар процесните имоти – училищни сгради, турска баня, гробище, да се от видовете имоти, посочени в чл.181 от „Наредби за вакъфите в Турция според шерията“, характера им и начина на ползването им не са достатъчно основание да се приеме, че същите са имали качеството на „вакъфи“ на Мюсюлманското изповедание към момента на отчуждаването им по реда на ЗТСУ /за имота на бул.“Ш. с.“№ 125/, или на отчуждаването по ЗОЕГПНС /за имота „Ч. б.“/, или към момента на вписването им като собственост на общината /за имота на бул.“Ц. Б. О.“ №50 и за претендирания имот „Т.г.“/. Следователно, недоказано се явява твърдяното от ищеца главно основание, на което същият претендира да е бил действителният собственик на претендираните имоти, което по естеството си е деривативно, произтича от дарствения акт по вакъфиране на имота, а посочения от ищеца акт Указ № 12 на Цар Б. III, ДВ, бр. 65 от 1919 г., с който се утвърждава Устава за духовното устройство и управление на мюсюлманите в Царство България, няма вещно – транслативен ефект по отношение на вакъфските имоти.

Не се установява и евентуално заявеното оригинерно основание за собственост, на което ищецът претендира да е бил собственик на претендираните имоти, по отношение на имотите по т.2, т.3 и т.4 от исковата молба: за имота по т.2 се установява, че турското училище „Р.“ е било настанено в сградата на бул.“Ц. Б. О.“ №50 в периода от 1950 г. до 1958 г., когато е преустановило дейността си. Не се установява ищецът, или МВО – П., турското училище „Р.“, или друга религиозна организация или институция да са владяли или ползвали този имот извън посочения период; За имота по т.3 не се установява да е бил владян или дори ползван от ищеца, или МВО – П., до отчуждаването му по реда на ЗОЕГПНС от физически лица, които са се легитимирали като негови собственици с актове за собственост № 201 и 203 от 17.06.1896 г. Липсват по делото доказателства ищецът или МВО-П. да са получавали приходи от този имот, или да са правили разходи за поддръжката му в периода до 1948 г., когато имотът е бил отчужден в полза на държавата. За имота по т.4 се установява, че имота е започнал да се използва като Т.г. в периода след 1906 г., по решение на градската управа на гр. П., във връзка с проведени благоустройствени мероприятия по обособяване на терени за Т.г., чрез отделяне на част от съществуващите градски гробища, и отчуждаване на имот на физическо лице. Имотът докъм 1982 г. е бил ползван за погребване на покойници с мюсюлманско вероизповедание според традициите на мюсюлманската религия, но извършваните действия нямат характер на упражнявано владение от мюсюлманската вероизповедална община – П.. Относно имота по т.1 по делото се установява, че същият е бил придобит на оригинерно основание от Турска мюсюлманска изповедна община, като това релевирано основание не е оборено надлежно. Но също така се установява, че имотът е бил отчужден на правно основание и по надлежния ред на ЗТСУ, поради което претенцията е неоснователно на това основание.

По изложените съображения предявените искове са изцяло неоснователни, и следва да бъдат отхвърлени. Като е достигнал до същите фактически и правни изводи, първостепенният съд е постановил правилно и законосъобразно решение, което следва да се потвърди.

Решението следва да се потвърди и в частта му за разноските, които ищецът е осъден да заплати на ответника за направените от него разноски за процесуално представителство. Неоснователни са оплакванията за липса на фактическа и правна сложност на делото – предявени са множество искове /за четири поземлени имота, застроени с множество сгради/, събрани са и са обсъждани голям обем доказателства /повече от 1000 листа/, необходимо е било съществено проучване за набавяне на доказателства за период от повече от 120 години назад, за което е проведена сериозна изследователска дейност, предявените искове изискват прилагане на чуждо право /по шериата/, и събиране на доказателства за него. Предявените искове са със значителен материален интерес, а производството е продължило в множество съдебни заседания и в значителен период от време. Ето защо, изплатените разноски за адвокатско възнаграждение не са прекомерни.

При този изход от спора, в полза на въззиваемата страна следва да се присъдят и разноските за въззивното производство. Със списък по чл.80 от ГПК въззиваемата страна е претендирала присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 43 200 лв. с начислен ДДС, за плащането на които са представени доказателства. Съдът констатира, че само по единия от предявените искове /за имот с идентификатор №...../ обжалваемият интерес пред въззивната инстанция е над 1 000 000 лева /а именно 1 363 750 лв./. Минималното адвокатско възнаграждение по този иск, определено съобразно чл.7, ал.2, т.7 от Наредба №1/09.07.2004 г., се изчислява в размер на 39 650 лв. плюс 1, 5 % за горницата над 1 000 000 лв. и възлиза на сумата 45 106, 25 лв. преди начисляване на ДДС. Ето защо, релевираното и пред настоящата инстанция възражение за прекомерност на претендираните разноски за адвокатско възнаграждение по всички искове в размер на 43 200 лв. с ДДС не е основателно, като въззивникът следва да бъде осъден да заплати на въззиваемата страна претендираните разноски в пълен размер.

Така мотивиран, съдът