Решение № 4058 от 18.4.2024 г. на Административен съд - Варна по дело № 2225/2023 г.

Производството е по реда на чл. 156 и следващите от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК), във връзка с чл.107, ал.3, във връзка с чл.144 от ДОПК. Образувано е по жалба от В. Б. Н., [ЕГН] с адрес в [населено място] подадена чрез адв. З. против Акт за установяване на задължения по чл. 107, ал. 3 от ДОПК № 5311000600-1/21.11.2017 г. издаден от старши специалист в Отдел „Местни данъци и такси“ в О. П. мълчаливо потвърден от директора на Дирекция „Местни данъци и такси“ при Община Провадия, с който на жалбоподателката са установени задължения за данък върху недвижимите имоти и такса за битови отпадъци за данъчни периоди 2015 г.- 2017 г. главница в общ размер от 169.08 лв. и лихви в общ размер от 20.23 лв. Актът се оспорва с основанията на чл. 146 т. 3 и т. 4 от АПК приложим на основание §2 от ДР на ДОПК като постановен в нарушение на процесуалните правила и закона. Навеждат се бланкетни доводи, че актът е нищожен. Сочи се, че за периодът, за който са установени задълженията за публични държавни вземания жалбоподателката не е била собственик на недвижимия имот, предмет на оспорения акт. Моли съда да постанови решение, с което отмени оспорения акт. В съдебно заседание се представлява от процесуален представител адв. З., който поддържа жалбата и претендира сторените съдебно-деловодни разноски. Ответникът – директорът на дирекция „Местни данъци и такси“ при Община Провадия, чрез процесуален представителю юриск. Д. оспорва жалбата. Моли съда да постанови решение, с което да я отхвърли. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение, като в условията на евентуалнотст моли да не бъдат присъждани разноски на жалбоподателя. Представя писмени бележки. След като разгледа оплакванията, изложени в жалбата, доказателствата по делото, становищата на страните и в рамките на задължителната проверка по чл. 160 от ДОПК, съдът приема за установено от фактическа и правна страна следното: По допустимостта на жалбата: Жалбата е подадена в законоустановеният срок, от легитимирано лице, след предприето оспорване по административен ред и при наличие на интерес от обжалване, поради което е допустима. В тази връзка съдът не възприема тезата на ответната страна, че жалбата е просрочена, предвид факта, че АУЗ е влязъл в сила, тъй като бил връчен на основание чл. 32, ал.4 от ДОПК със съобщение № 29-11/25.04.2018г., след като са използвани начините за връчване, предвидени в ДОПК. От представената преписка е видно, че АУЗ № 5311000600-1/21.11.2017 г. е изпратен с обратна разписка на адрес в [населено място], [улица], ет.3, ап. 11. Видно от известието за доставяне от 22.11.2017г., на 15.12.2017 г. писмото е върнато, като е отбелязана причина за връщане „непотърсена“ /л.3 от преп./. Оспореният АУЗ е изпратен на Община Варна за връчване на данъчно задълженото лице, като на 16.01.2018 г. в 15.00 ч. комисия от двама служители в отдел „Опазване на обществения ред“ в Община Варна са посетили горния адрес. За посещението е съставен протокол серия ООР, №[рег. номер] с констатация, че лицето не е намерено на адреса, като е оставена и покана до В. Б. Н. да се яви в община Варна на 17.01.2018 г. /л.4 от преп./. На 08.02.2018 г. в 16.00 ч., е направено второ посещение от служители на община Варна на място на втори адрес в [населено място], [улица][адрес] и отново е съставен Протокол серия ООР, №[рег. номер] с констатация, че лицето не е намерено на адреса, като повторно е оставена покана до жалбоподателката да се яви в община Варна. Съставено е Съобщение по чл. 32, ал.4 от ДОПК с Изх.№ МДТ-29/25.04.2018г. до данъчно задължени лица в т.ч. и до жалбоподателката, което е поставено на видно място в сградата на община Провадия, публикувано е на страницата на община Провадия с покана да се яви в 14-дневен срок в община Провадия /л.8-11 от преп./. С писмо с Изх № 29-11/25.04.2018г. съобщението по чл.32, ал.4 от ДОПК е изпратено с обратна разписка на адрес: [населено място], [улица], ап.11, ет.3, като видно от известие за доставяне писмото е върнато като непотърсена на 17.05.2018г. /л.7 от преп./. Служителите на О. П. са извели извод, че оспорения АУЗ е редовно връчен на жалбоподателката и с молба №РД1100-521/31.05.2023г. до ЧСИ Л. С., рег. №895 са предприели действия по образуване на изпълнително дело спрямо жалбоподателката /л. 12 от преп./. Видно от покана за доброволно изпълнение изх. №15362/20.06.2023г. на 20.06.2023г. В. Б. е уведомена за публични задължения към ТД на НАП - Варна и О. П., част от които са и процесните задължения за ДНИ и ТБО /л. 35 от делото/. За да породи правно действие за своя адресат всеки индивидуален административен акт, какъвто е и процесния АУЗ, трябва да достигне до адресата по установения в закона начин - съобщен по реда на чл. 61 от АПК или връчен, по реда на чл. 29-32 във вр. с чл. 33 във вр. с чл. 107, ал. 4 от ДОПК. Следователно, връчването на АУЗ е действие, което органът по приходите е длъжен да извърши пряко по силата на закона по арг. от чл. 29, ал. 2 от ДОПК. Законодателят е определил точно кой субект може да извърши фактичесто действие по връчване на акта по арг. от чл. 29, ал. 2 и ал. 3 от ДОПК, а именно - орган по приходите или друг служител или служител на лицензиран пощенски оператор. От доказателствата по делото е безспорно, че органът по приходите е извършил връчване при условията на чл. 32 от ДОПК (връчване чрез прилагане към досието), като преди това е правил опити за връчване по реда на чл. 29, ал. 3 от ДОПК. Разпоредбата на чл. 29, ал. 3 от ДОПК допуска връчване на съобщенията чрез пощенски оператор, но съобщението в случая не е връчено. Вярно е, че съобщението е изпратено на посочения в АУЗ адрес за кореспонденция на жалбоподателя в [населено място], но същото е върнато с отбелязване, че е непотърсено. Настоящият състав намира, че това не съответства на законовото изискване за надлежно връчване. За да бъде надлежно връчено съобщението чрез пощенски оператор е необходимо връчването да е извършено и удостоверено в съответствие с нормативно установените изисквания. За пощенския оператор, по смисъла на чл. 19, т. 1 и 2 от Закона за пощенските услуги (ЗПУ), условията за доставяне на пощенските пратки са определени с Общите правила за условията за доставяне на пощенските пратки и пощенските колети (Общите правила), издадени на основание чл. 36, ал. 2 от ЗПУ в приложимата редакция - ДВ, бр. 87 от 2009 г., в сила от 3.11.2009 г., от Комисията за регулиране на съобщенията. В случая и двете връчвания са извършени чрез Български пощи - лицензиран пощенски оператор за извършване на универсална пощенска услуга, но пратките не са връчени лично на получателя или на пълнолетен член на домакинството. Съгласно чл. 5, ал. 3 от Общите правила, когато при посещение на адреса поради отсъствие на получателя или на лицето по алинея 2 пощенската пратка не може да бъде доставена, в пощенската кутия се оставя писмено служебно известие с покана получателят да се яви за получаване на пратката в пощенската служба в срок, определен от пощенския оператор не по-кратък от 20 дни, но не надхвърлящ 30 дни от датата на получаване в пощенската служба за доставяне. Броят на служебните известия и времевия интервал на уведомяване на получателите се определят от пощенските оператори в общите условия на договора с потребителите, като броят на служебните известия е не по-малък от две. В случая изобщо не се представят доказателства за поставяне на такива съобщения – служебни известия, от самия пощенски оператор, и пратките не са доставени и връчени, а върнати с отбелязването, че пратката е непотърсена. Законът обаче не урежда фингираното връчване по пощата на съобщението, ако пратката не бъде потърсена от получателя в срока по чл. 5, ал. 3 от Общите правила за условията за доставяне на пощенските пратки и пощенските колети, приети от Комисията за регулиране на съобщенията на основание чл. 36, ал. 2 от ЗПУ. Напротив, според чл. 30, ал. 3 от ДОПК съобщението, изпратено по пощата с обратна разписка, се смята за връчено на датата, на която обратната разписка е подписана от някое от лицата по чл. 29, ал. 6, 7 и 8, т. е. законът определя, че връчването на пратката следва да бъде реално - било на адресата, било на негов представител или пълномощник, пълнолетен член на домакинството му, както и на пълнолетно лице, което има същия постоянен адрес, ако се съгласи да го приеме със задължението да го предаде, или пък по месторабота – лично или чрез лицето, определено да приема съобщенията на работодателя, ако се съгласи да го приеме със задължение да го предаде. При така установените факти извършеното от пощенския служител не обективира връчване на съобщенията чрез пощенски служител по смисъла на чл. 29, ал. 3 от ДОПК. При осъщественото неуспешно връчване на адреса на жалбоподателката, служители на общинската данъчна служба не са предприели никакви последващи действия – вкл. за връчване по месторабота, за изпращане по електронен път или за съобщаване по телефон. Вместо това очевидно ответната администрация е преминала към установения в ДОПК друг способ за връчване - този по чл. 32 от ДОПК, което обаче само по себе си е незаконосъобразно. С нормата на чл. 32 от ДОПК, озаглавена "Връчване чрез прилагане към досието", са регламентирани особени правила за връчване на съобщения, касаещи актове, документи и книжа в производството по ДОПК. Касае се за извънреден способ, който се прилага само в случаите, когато не е възможно да бъде извършено връчване по някой от редовните способи за връчване. Съобразно предвиждането на чл. 32, ал. 1 от ДОПК връчване чрез прилагане към досието се извършва в случаите, когато лицето, неговият представител или пълномощник, не е намерен на адреса за кореспонденция след най-малко две посещения през 7 дни. По делото са представени два констативни протокола за посещения от служители на Община Варна, но на два различни адреса на жалбоподателката в [населено място] – [улица] [улица]бл.1, като не се посочва причината, поради която на 08.02.2018г. е посетен различен адрес от посочения от жалбоподателката като адрес за кореспонденция. Само това мотивира съда да приеме, че в случая от данните по делото се установява, че указаните процедурни правила на ДОПК не са спазени. С оглед гореизложеното съдът намира, че не е налице хипотезата на чл. 32, ал. 6 ДОПК и последиците от предвидената в закона фикция. В този смисъл е неоснователен доводът на ответника, че АУЗ е влязъл в законна сила на 24.05.2018 г., което обстоятелство той погрешно е удостоверил в депозираната пред ЧСИ молба за образуване на изпълнително производство. Твърденията на жалбоподателката са, че именно по повод на това производство от ЧСИ, тя е узнала за АУЗ, като съдът намира, че това узнаване в хода на изпълнителното производство не може да замести редовното съобщаване на акта, тъй като способите за това са категорично разписани в ДОПК и са единствено приложимите /в този смисъл определение по адм. д. № 1807/2019 г. на ВАС/. В заключение на горното съдът намира, че при липсата на надлежно съобщаване на АУЗ, което да постави началото на срока за оспорването му по административен ред, подадена срещу него жалба по реда на чл. 107, ал. 4, предл. първо от ДОПК с вх. №РД 1100-879/28.06.2023г. до директора на Дирекция "Местни данъци" при Община Провадия е била допустима. От посочената дата е започнал да тече 7-дневния срок по чл. 146 от ДОПК, който е изтекъл на 05.07.2023г., сряда - присъствен ден. След изтичането на този срок е започнал да тече и 60 дневния срок по чл. 155, ал. 1 от ДОПК за директора Дирекция "Местни данъци" в община Провадия да разгледа и да се произнесе с мотивирано решение по подадената жалба срещу АУЗ. Срокът за произнасяне на решаващия орган е изтекъл на 05.09.2023 г. вторник – присъствен ден. В посочения срок горестоящият административен орган не се е произнесъл по жалбата. По силата на законовата фикция, установена с нормата на чл. 156, ал. 4 от ДОПК, непроизнасянето на решаващия орган в срока по чл. 155, ал. 1 от ДОПК следва да се смята за потвърждение на обжалвания АУЗ, като в тази хипотеза законът предвижда специален, по-дълъг срок за неговото обжалване по съдебен ред - 30-дневен от изтичането на срока за произнасяне на решаващия орган по арг. от чл. 156, ал. 5 от ДОПК. В случая този срок изтича на 05.10.2023г., като жалбата до съда срещу мълчаливия отказ е подадена в този срок на 28.09.2023г. Следователно жалбата до съда е допустима за разглеждане – подадена в срок и от процесуално легитимирано лице. По валидността на акта: Задълженията за ДНИ и ТБО представляват публични общински вземания, което е изрично регламентирано в чл. 162, ал.2, т.1 и т.3 от ДОПК. Съгласно разпоредбата на чл. 166 от ДОПК установяването на публичните вземания се извършва по реда и от органа, определен в съответния закон. Относно вземанията за местни такси, редът за установяването им е предвиден в чл. 9б от ЗМДТ, съгласно който установяването, обезпечаването и събирането на местните такси по този закон се извършват по реда на чл. 4, ал.1-5 от ЗМДТ, като обжалването на свързаните с тях актове се извършва по същия ред. Съгласно чл. 4, ал.1 от ЗМДТ, установяването, обезпечаването и събирането на местните данъци се извършват от служители на общинската администрация по реда на ДОПК, като обжалването на свързаните с тях актове се извършва по същия ред. В производствата по ал.1 служителите на общинската администрация имат правата и задълженията на органи по приходите, а в производствата по обезпечаване на данъчните задължения - на публични изпълнители (чл. 4, ал.3 от ЗМДТ). Служителите се определят със заповед на кмета на общината (чл. 4, ал.4 от ЗМДТ). Съгласно чл. 4, ал.5 от ЗМДТ кметът на общината упражнява правомощията на решаващ орган по чл. 152, ал.2 от ДОПК, а ръководителят на звеното за местни приходи в съответната община на териториален директор на НАП. По делото е представена Заповед № 1591/19.06.2017 г. издадена от кмета на община Провадия, с която Ж. К. Д. като служител в отдел „МДТ“ към дирекция „Специализирана администрация“ на О. П. е определена като длъжностно лице, което има права и задължения на орган по приходите в производствата по установяване, обезпечеване и събиране на местните данъци и такси по реда на ДОПК. Със Заповед №3370/06.11.2023г. на осн. чл. 44, ал.1 и ал. 2 от ЗМСМА и чл. 84, ал.1, т. 4 от ЗДС на Я. Й. Я. е възложено да изпълнява функциите на Началник отдел „Местни данъци и такси“ до избор на Началник отдел след проведен конкурс. Видно от гореизложеното оспореният АУЗ е издаден от компетентен орган и същият не страда от порок, който да го прави нищожен, противно на бланкетните доводи на жалбоподателката. При извършване на задължителната проверка по чл.160, ал.2 от ДОПК, съдът констатира, че АУЗ е издаден от компетентен орган и в съответната форма, поради което обжалваният акт не страда от пороци влечащи неговата нищожност. По съответствието с процесуалния и материалния закон: При издаването на оспорения АУЗ не са допуснати съществени процесуални нарушения. Безспорно е, че процесния недвижим имот – дворно място, находящо се в [населено място], общ. Провадия, обл. Варна, с площ от 1 980 кв.м., съставляващо [УПИ], кв. 72 по плана на селото, ведно с построените в това място жилищна сграда с площ от 150 кв.м. и селскостопански сгради с площ от 60 кв.м., имат качеството на обекти по смисъла на чл. 10, ал. 1 в приложимата редакция от ЗМДТ - ДВ, бр. 61 от 2013 г., в сила от 1.01.2014 г., както и че не попадат в никоя от хипотезите на чл. 24 от ЗМДТ. Данъчно задължени за имотите по чл. 10, ал. 1 от ЗМДТ са: 1.) собствениците на облагаеми недвижими имоти – чл. 11, ал. 1 от ЗМДТ, 2.) собствениците на сграда, построена върху държавен или общински поземлен имот са задължени и за имота лица – чл. 11, ал. 2 от ЗМДТ, 3.) лицето, на което е учредено право на ползване – ал. 3, както и 4.) лицето, на което имотът – държавна или общинска собственост, е предоставено за управление – чл. 11, ал. 5 от ЗМДТ. Следователно, за да бъде данъчно задължено едно лице трябва между него и недвижимия имот по смисъла на чл. 10, ал. 1 от ЗМДТ, да съществува правна връзка в някоя от визираните в разпоредбата форми. Съгласно чл. 14, ал. 1 от ЗМДТ, в приложимата редакция - ДВ, бр. 98 от 2010 г., в сила от 1.07.2011 г. за новопостроените или придобитите по друг начин имоти собственикът, съответно носителят на ограниченото вещно право, уведомява за това писмено в 2-месечен срок общината по местонахождението на имота, като подава данъчна декларация за облагане с годишен данък върху недвижимите имоти. Видно е, че ЗМДТ съдържа задължение за подаване на данъчна декларация за задължените лица, т. е. задължението е obligatio ex lege. Целта на това задължение е деклариране от задълженото лице на сведения и факти, въз основа на които следва да се извърши данъчното облагане, а с оглед на чл. 64, ал. 1 в приложимата редакция - ДВ, бр. 95 от 2009 г., в сила от 1.01.2010 г. и чл. 67, ал. 2 от ЗМДТ и да се определи задължението за такса за битови отпадъци. Неизпълнението на това задължение в срок или невярното посочване в него на данни или обстоятелства, които са релевантни за данъчното облагане и които водят до определяне на данъка в по-малък размер или до освобождаване от него, са скрепени с държавна санкция – административнонаказателна или наказателна по арг. от чл. 123 от ЗМДТ и чл. 313, ал. 2 от Наказателния кодекс. Подадената данъчна декларация по чл. 14, ал. 1 от ЗМДТ е правосъздаващ факт, който не може да бъде игнориран от органите по приходите. Вярната, точната, пълна и своевременно подадена данъчна декларация е най-силното доказателство за лоялността на данъчно задълженото лице и е правният инструмент, който прехвърля тежестта на доказване на противното на декларираното в нея на органа по приходите. С оглед на този характер на данъчната декларация и на правните последици от нея законодателят изрично е предвидил задължение за уведомяване на общината при промяна на всяко обстоятелство от значение за определяне на данъка – чл. 14, ал. 3 от ЗМДТ към процесния период - ДВ, бр. 98 от 2010 г., в сила от 1.07.2011 г. Следователно, данъчната декларация по чл. 14, ал. 1 от ЗМДТ има обвързващо задълженото лице действие. Тя е частен писмен документ, подписан от лицето, сочено като неин издател, и като такъв го обвързва както поради наказателната, съответно административнонаказателна, отговорност, която носи за декларирането на неверни факти и обстоятелства по силата на чл. 313, ал. 2 от НК и чл. 123 от ЗМДТ, така и поради декларирането на неизгодни за него факти и обстоятелства, които водят до възникване на данъчно задължение. С оглед на това, данъчно задълженото лице, тогава, когато счита, че са налице факти и обстоятелства, които налагат промяна на декларираните вече релевантни за данъчното облагане факти и обстоятелства, е длъжно да ги посочи на общината. Независимо от горното е безспорно обаче, че въпреки това задължение, данъкът върху недвижимите имоти се дължи поради обективно съществуващата правна връзка – под формата на право на собственост или на ограничено вещно право между имота и лицето. В случая видно от служебно известния на съда [нотариален акт], том II, рег. №1512, дело №331 от 31.05.2014г. на Н. З. А., рег. №333, жалбоподателката В. Б. е прехвърлила собствеността върху процесния имот по т. 1 от нотариалния акт на „Роса Фероса“ ЕООД, [ЕИК], [населено място]. Следователно от тази дата жалбоподателката не е собственик на процесния имот и съответно не дължи ДНИ за същия за периода от 2015г.-2017г. След като процесния имот не е облагаем с ДНИ, в нарушение на закона са установени и ТБО. По изложените съображения АУЗ се явява незаконосъобразен и следва да се отмени. Предвид изхода на спора, в полза на жалбоподателя следва да се присъдят сторените в производството разноски, които съгласно представен списък по чл.80 от ГПК се претендират общо в размер на 411 лв., от които 11 лв. държавна такса и 400лв. адвокатско възнаграждение. Представен е договор за правна защита и съдействие и пълномощно, от което е видно, че адвокатът осъществява безплатно правната помощ на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата. Съгласно цитираната разпоредба, адвокатът или адвокатът от Европейския съюз може да оказва безплатно адвокатска помощ и съдействие на материално затруднено лице. По делото обаче не са представени доказателства, че жалбоподателката е материално затруднено лице и не разполага с доходи, поради което не може да бъде уважено искането на процесуалния й представител за определяне на дължимо адвокатско възнаграждение. Претендираната банкова такса за трансакцията по заплащане на държавната такса в размер на 1 лев, не представлява разноски за производството и поради това не следва да се присъжда. Сумата е заплатена за извършената банкова услуга и поради това е за сметка на жалбоподателката. По изложените съображения на основание чл.161, ал. 1 от ДОПК, в полза на жалбоподателката следва се присъдят единствено разноски в размер на 10 лв. – внесена държавна такса. Водим от горното съдът