Решение № 899 от 15.2.2024 г. на Софийски градски съд по дело № 10685/2022 г.

Производството е по чл. 258 – чл. 273 ГПК. Образувано е по въззивна жалба, подадена от ответника „Б.“ ЕООД, чрез адв. В. И., срещу решение № 4360 от 09.05.2022 г. по гр.д. № 68310/2021 г. на СРС, 56 състав, в частта, с която „Б.“ ЕООД е осъдено да заплати на ищеца „Р.В. БГ“ ЕООД, на основание чл. 79, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 156, вр. чл. 149 ЗЗД, сумата 13690, 82 лв., представляваща невъзстановен депозит по договор за наем от 28.01.2015 г., ведно със законната лихва от 30.11.2021 г. (предявяване на иска) до окончателното й изплащане, а на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, сумата 163, 53 лв. обезщетение за забавено плащане в периода 14.10.2021 г. – 25.11.2021 г. на главницата 13690, 82 лв. С въззивната жалба се поддържа неправилност на първоинстанционното решение поради постановяването му в противоречие с чл. 20, чл. 20а, чл. 233, ал. 1 ЗЗД и чл. 3, т. 3.3, изр. 2 от договора за наем то 28.01.2015 г. Иска се отмяната му и отхвърляне на предявените искове. Твърди се, че при прекратяване на договора между страните не е подписан приемо- предавателен протокол за връщане държането на имотите, поради което наемодателят не дължи връщане на платения от наемателя депозит в размер на 13690, 82 лв., съгласно чл. 3, т. 3.3 от договора за наем. Претендира се присъждането на разноски за разглеждане на делото пред двете инстанции. С отговора на въззивната жалба, подаден от ищеца „Р.В. БГ“ ЕООД, чрез адв. Д.С., се изразява становище за неоснователност на въззивната жалба и правилност на първоинстанционното решение. Иска се потвърждаване на същото и присъждане на разноски за въззивната инстанция. Прави се възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК по отношение на платеното от насрещната страна адвокатско възнаграждение. Софийският градски съд, в изпълнение на правомощията си по чл. 269 ГПК, след като извърши служебна проверка за валидност и допустимост на решението и прецени доводите на страните и събраните по делото доказателства, съобразявайки основанията за неправилност, посочени във въззивната жалба, прие следното: Първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато нарушение на императивни материалноправни норми. На осн. чл. 272 ГПК настоящият състав споделя изводите на първоинстанционния съд, касаещи фактическата и правна страна на спора. В допълнение към изложеното от СРС и като съобрази доводите във въззивното производство, съдът намира следното: Предявеният от „Р.В. БГ“ ЕООД против „Б.“ ЕООД иск е с правно основание чл. 310, ал. 1, т. 1 и чл. 311 ТЗ, вр. 157, ал. 1, чл. 156 и чл. 149 ЗЗД, за присъждане на сумата 13690, 82 лв., представляваща невъзстановен гаранционен депозит под формата на пари в обръщение, даден като гаранция за изпълнение задълженията на наемателя, произтичащи от сключен между страните договор за наем от 28.01.2015 г., за заплащане на наемната цена и консумативните разходи по ползването на имотите, както и за поправка на констатирани при прекратяване на договора повреди в същите. Уважаването на иска е предпоставено от доказване на следните обстоятелства: 1) сключен договор за търговски залог на пари в обръщение, обезпечаващ задълженията на наемателя по сключен между страните договор за наем, представляващ търговска сделка по смисъл на член 286, ал. 1 ТЗ; 2) изпълнение на обезпечените задължения от страна на наемателя (липса на непогасени задължения на наемателя за заплащане на наемна цена и консумативни разходи, както и липса на повреди в имотите); 3) прекратяване на договора за наем; 4) неизпълнение на задължението на залогополучателя-наемодател за връщане на дадения залог на парична сума след прекратяване на наемния договор. В случая е установено, че страните са сключили действителен договор за търговски залог на пари в обръщение в размер на сумата 13960, 82 лв., обезпечаващ задълженията на наемателя по сключен между страните договор за наем от 28.01.2015 г., представляващ търговска сделка по смисъл на член 286, ал. 1 ТЗ, по-конкретно – задълженията за заплащане на наемната цена и консумативните разходи по ползването на имота, както и за поправка на констатирани при прекратяване на договора повреди в имота. Договорът за залог е обективиран в т.3.3. от договора за наем. Доказано е предаването на сумата 13960, 82 лв. от залогодателя-наемател на залогополучателя-наемодател, както и прекратяването на договора за наем, считано от 01.01.2021 г. Доказано е и неизпълнение на задължението на залогополучателя-наемодател за връщане на дадения залог на парична сума след прекратяване на наемния договор. Всички тези обстоятелства са отделени като безспорни и ненуждаещи се от доказване с доклада по чл. 146 ГПК. Същите се установяват и от приетите като писмени доказателства по делото договор за наем от 28.01.2015 г., приемо- предавателни протоколи към договора за наем от 15.05.2015 г. и от 15.06.2015 г., преводно нареждане от 02.02.2015 г., дневник на сметка № 492/1/ 18.11.2021 г., предизвестие за прекратяване на договора от 28.09.2020 г., покана за доброволно изпълнение от 21.09.2021 г. и разписка за връчването и на ответника на 13.10.2021 г., имейл от 13.10.2021 г., изпратен от представител на ответното дружество, потвърждаващ получаването на поканата за доброволно изпълнение, както и от свидетелските показния на В.А. и М. М.. Ищецът е предал на ответника държането на наетите имоти в края на месец декември 2020 г., предвид прекратяването на договора за наем. Това обстоятелство се установява от показанията на свидетелката В.А.. Действително по делото няма данни при предаването на имотите между страните да е бил подписан приемо-предавателен протокол, съгласно уговореното в чл. 6, т. 6.1.5 от договора, но доказването на този факт може да се извърши и чрез свидетелски показания, доколкото не попада във визираната в чл. 164, ал. 1, т. 4 ГПК хипотеза на недопустимост на свидетелските показания (забраната е за установяване със свидетелски показания на погасяване на парични задължения, установени с писмен акт, а задължението за връщане държането на нает имот не е парично). За ответника не е налице основание (по чл. 3, т. 3.3. от договора) за задържане на процесна сума след прекратяването на договора за наем. От тълкуването, по реда на чл. 20 ЗЗД, на разпоредбите на чл. 3, т. 3.3. и чл. 6, т. 6.1.5 от договора следва, че целта на подписването на приемо-предавателния протокол е със същия да се удостовери състоянието на наетите имоти към момента на връщането на държането им на наемодателя – дали са констатирани повреди в същите или се предават в състоянието, в което са били приети от наемателя, с оглед евентуалната реализация на правото на наемодателя-залогополучател да прихване от платения депозит дължимите суми за възстановяване на щети от повреди. В случая ответникът не твърди неподписването на протокола да се дължи на открити повреди в имотите, нито на налични непогасени задължения на ищеца за заплащане на наемна цена и консумативни разходи, нито по делото има данни за неизпълнение на някое от задълженията на наемателя, обезпечени с паричния залог. Напротив, с изпратено от „Б.“ ЕООД до „Р.В. БГ“ ЕООД писмо от 26.01.2021 г. ответникът заявява, че към 31.12.2020 г. няма вземания към ищеца, но има задължения към същия в размер на 13690, 82 лв. – гаранция. Изявлението на наемодателя-залогополучател в това писмо съдържа признание за дължимост на процесната сума. Поради изложеното предявеният от „Р.В. БГ“ ЕООД против „Б.“ ЕООД иск с правно основание чл. 310, ал. 1, т. 1 и чл. 311 ТЗ, вр. 157, ал. 1, чл. 156 и чл. 149 ЗЗД се явява основателен и подлежи на уважаване. По иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД: Искът е основателен. Налице са всички предпоставки за уважаването му: наличие на парично вземане на ищеца към ответника, неизпълнение на задължението на ответника за плащане на дължимата парична сума и изпадането му в забава, доказан размер на обезщетението. Ответникът е изпаднал в забава с получената от него на 13.10.2021 г. покана от 21.09.2021 г. от ищеца за заплащане на процесната сума. Размерът на обезщетението по чл. 86 ЗЗД за забавено плащане на сумата 13690, 82 лв. за периода 14.10.2021 г. – 25.11.2021 г. възлиза на 163, 53 лв., поради което искът подлежи на уважаване до този размер. Поради съвпадение на изводите на настоящата инстанция с тези на районния съд, първоинстанционното решение ще следва да бъде потвърдено в обжалваната част, включително и в частта за разноските. С оглед изхода на делото въззивникът „Б.“ ЕООД следва да бъде осъден, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, да заплати на въззиваемия „Р.В. БГ“ ЕООД, сумата 1000 лв. адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция. С оглед на горното, съдът