Решение № 2167 от 28.4.2023 г. на Софийски градски съд по дело № 7004/2022 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК. С Решение № 20028954 от 11.04.2022 г., постановено по гр.д.№ 36198 по описа за 2019 г. на СРС, ответното дружество „Топлофикация София“ ЕАД е осъдено да заплати на „А.-С“ ЕООД на основание чл.137, ал.2 ЗЕ, вр.чл.59 ЗЗД сума в размер на 2722, 02 лв., представляваща цена за ползване на присъединителен топлопровод, съоръженията към него и абонатна станция на адрес гр.София, местност „Красно село-Плавателен канал“, ул. •••• през периода от 03.04.2018 г. до 24.06.2019 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 24.06.2019 г. до окончателното изплащане, както и сумата от 758, 88 лв. – сторените в първоинстанционното производство разноски. Производството по настоящото дело е образувано по повод подадена въззивна жалба от „Топлофикация София“ ЕАД срещу решението в неговата цялост. В жалбата са изложени доводи за неправилност и необоснованост на решението. Жалбоподателят сочи, че макар в действителност чл.137, ал.1 от Закона за енергетиката /ЗЕ/ да предвижда, че топлопреносното предприятие следва да заплати цена за ползване на съоръженията, изградени от клиентите, то ищецът би се обогатил неоснователно, получавайки претендираната от него сума, която би била в много по-нисък размер, ако ищецът депозирал необходимите документи за извършване на процедура по изкупуване в „Топлофикация София“ ЕАД в по-кратки срокове. Ищецът извършил действия по подготовка и публикуване на интернет страницата си на списъка на документи, необходими за осъществяване на процедурата по изкупуване на енергийни обекти, като въпреки това ищецът не представил заявление за прехвърляне на собствеността върху енергийния обект, както и необходимите документи за изкупуването, поради което не можело да се приеме, че дружеството необосновано отказало изкупуването на енергийните обекти. Релевира оплаквания и че не се установило по делото ищецът да е собственик на съоръженията, както и за приложение на § 4, ал.4а от ПЗР на ЗЕ. Моли решението да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което исковите претенции да бъдат отхвърлени. В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил писмен отговор на въззивна жалба от въззиваемото дружество „А.-С“ ЕООД. В същото са изложени подробни съображения за правилност на постановеното решение, като моли въззивната жалба да бъде оставена без уважение, а решението – потвърдено. Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, приема следното: Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми. Съдът намира, че същото е и правилно, като споделя изложените от първоинстанционния съд мотиви, поради което препраща към тях на основание чл.272 от ГПК. Във връзка с доводите във въззивната жалба, е необходимо да се добави следното: Производството, преносът доставката и разпределението на топлинна енергия е дейност, която понастоящем е регламентирана в Закон за енергетиката и Наредба № Е-РД- 04-1 от 12.03.2020 г. за топлоснабдяването /обн., ДВ, бр. 25 от 20.03.2020 г. /, както и в действащата преди това Наредба № 16-334 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването (отм.). Съгласно чл. 133 ЗЕ, топлопреносното предприятие е длъжно да присъединява към топлопреносната мрежа производители и клиенти, разположени на съответната територия, определена с лицензията за пренос на топлинна енергия. Обектите на потребителите и производителите се присъединяват към топлопреносната мрежа след: 1. подаване на заявление за проучване на условията за присъединяване от лица, които искат присъединяване към топлопреносната мрежа на новоизграждащи се и/или съществуващи обекти или от производител до топлопреносното предприятие; 2.извършване на предварително проучване за присъединяване на обекта, с което топлопреносното предприятие определя техническите условия, начина, точката или мястото и срока; 3. изработване на инвестиционен проект на присъединявания обект и предаването му на топлопреносното предприятие за проверка на изпълнението на техническите условия за присъединяване преди неговото представяне за одобряване; 4. сключване на предварителен писмен договор за присъединяване между топлопреносното предприятие и съответния производител и/или съответните собственици или титуляри на вещното право на ползване върху обектите, за които се иска присъединяване след установяване, че инвестиционният проект е изготвен в съответствие с условията за присъединяване - чл. 17, ал. 1 от Наредба № 16-334 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването (отм.), вр. с чл. 138 ЗЕ. Според нормата на чл. 17, ал. 3 от наредбата, след завършване на строежа на обекта и съставяне на констативен акт, че строежът е изпълнен съобразно одобрените инвестиционни проекти, възложителят подава заявление до топлопреносното предприятие за сключване на договор за присъединяване при условията на предварителния договор. Договорът за присъединяване следва да има задължителното съдържание, посочено в чл. 17, ал. 4 от наредбата, което включва и срокове, цени и условия за учредяване на сервитутни права и за прехвърляне на собственост или учредяване право на строеж в полза на топлопреносното предприятие; финансови взаимоотношения между страните и особени условия, свързани с изграждане на съоръженията за присъединяване по реда на чл. 137, ал. 2 ЗЕ. Съгласно чл. 137, ал. 1 ЗЕ /редакция - ДВ, бр. 107 от 2003 г. /, при присъединяване на потребители на топлинна енергия за битови нужди, присъединителният топлопровод, съоръженията към него и абонатната станция се изграждат от топлопреносното предприятие и са негова собственост, а по силата на ал. 2 от същата разпоредба, когато изграждането на съоръженията е икономически нецелесъобразно за топлопреносното предприятие, изграждането им може да се извършва от потребителите след съгласуване с топлопреносното предприятие. Прехвърлянето на собствеността от потребителите върху изградените съоръжения се урежда с договора за присъединяване по чл. 138, ал. 1 ЗЕ. Горепосочената нормативна уредба предвижда всички отношения между потребителя и топлопреносното предприятие да се уредят с договора за присъединяване. Според изричната разпоредба на чл. 33, ал. 1 от Наредба № 16-334 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването (отм.), в случаите по чл. 137, ал. 2 ЗЕ собствеността върху изградените от собствениците или титулярите на вещно право на ползване съоръжения се прехвърля на топлопреносното предприятие в срок до три години, като отношенията се уреждат в договора за присъединяване. В разглеждания случай е безспорно във въззивното производство, а и от събраните доказателства по делото се установява, че между страните е сключен е бил сключен договор за присъединяване на потребители, ползващи топлинна енергия за битови нужди от 12.04.2005 г., по силата на който ищецът се е задължил да изгради процесния енергиен обект – присъединителен топлопровод и съоръженията към него, необходими за присъединяването на сграда, находяща се в гр.София, м.“Красно село-Плавателен канал“ – ул.“••••, като изрично в чл.24 от договора страните са се договорили, че ответникът се задължава да поеме прехвърлянето на собствеността върху изградените съоръжения при условията на разсрочено плащане за срок не повече от осем години, като до прехвърлянето на собствеността, ищецът е техен собственик. При липса на данни по делото, че правото на собственост е било изгубено от ищеца посредством някой от нормативно предвидените в българското законодателство способи за изгубване на вещни права, то твърденията на ответника, че ищцовото дружество не се легитимирало като собственик на енергийния обект, са неоснователни, с оглед изричната норма на чл.138 от ЗЕ, както и изрично уговореното между страните по договора, че след изграждането на обекта, същият придобива собствеността върху него. Установено е също така, че процесните съоръжения са изградени от ищеца за негова сметка, след предварително съгласуване с ответното дружество, издадено е разрешение за тяхното ползване, като същите са въведени в редовна експлоатация. Следователно възникнало е основанието по чл. 138, ал. 1 ЗЕ вр. с чл. 17, ал. 3 от Наредба № 16-334 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването вр. с чл. 23 от предварителния договор, за сключването на писмен договор за присъединяване към топлопреносната мрежа. Не се спори по делото, че такъв договор не е бил сключен между страните. Неоснователно се явява възражението на жалбоподателя, че причината да не се сключи договор за прехвърляне на собствеността върху съоръженията е неподаване на необходимите документи от страна на ищеца. Както вече бе посочено, приетите по делото писмени доказателства установяват, че изграждането на съоръженията е било осъществено въз основа на съответните строителни книжа, за строежа е било издадено разрешение за ползване и процесните съоръжения са били въведени в експлоатация, като е видно от заключението на вещото лице по съдебно-техническата експертиза, което при преценката му по реда на чл. 202 ГПК подлежи на кредитиране, че са били спазени всички изисквания за изпълнение на строежа, технологията за монтаж и топлозахранване и абонатна станция, както и че е бил въведен в експлоатация общ топломер в абонатната станция в сградата, данни за месечните показания от който се съхраняват при ответното дружество /т.е. той доставя топлинна енергия в сградата/. Следователно всички документи, удостоверяващи горепосочените обстоятелства, несъмнено са били представени на ответника, който ползва изградените от ищеца съоръжения, които са все още собственост на последния, но без да заплаща обезщетение/наем за това. Нито се твърди, нито се установява, че ответното дружество е изисквало от ищеца представянето на допълнителни документи, а същевременно е доказано по делото, че ищецът е изпълнил точно задълженията си по процесния предварителен договор. Не се спори между страните, че процесните съоръжения са били използвани от ответника през исковия период, а и това обстоятелство се установява от заключението на съдебно-техническата експертиза. Разпоредбата на чл. 137, ал. 2 ЗЕ санкционира неоснователното разместване на имуществени блага, до които се стига в хипотеза, при която функциониращ присъединителен тръбопровод, съоръжения към него и абонатна станция, които следва да се изградят за сметка на топлопреносното предприятие и могат да бъдат единствено негова собственост, са изградени за сметка на клиент и все още не са в патримониума на топлопреносното предприятие. В тези случаи за времето до изкупуването на съоръженията /чл. 137, ал. 3 ЗЕ/ топлопреносното предприятие дължи на лицето, което ги е изградило, цена за ползването им. Това е предвидено в чл. 17, ал. 4, т. 11 от Наредба № 16-334 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването (отм.) и в чл. 20, ал. 3, т. 13 от Наредба № Е-РД-04-1 от 12.03.2020 г. за топлоснабдяването /обн., ДВ, бр. 25 от 20.03.2020 г. /. При съобразяване на обстоятелството, че процесните съоръжения са със особен статут, регулиран от нормативната уредба - енергийни обекти, част от топлопреносната мрежа, СГС приема, че размерът на обезщетението следва да се определи по Методиката, приета от ДКЕВР по протокол № 27 от 04.02.2008 г. на основание чл. 117, ал. 7, чл. 138, ал. 3 и чл. 197, ал. 7 ЗЕ, която съобразно т. 1, б. "б. " урежда начина на определяне на цените по договори за предоставен достъп от потребители през собствените им уредби и/или съоръжения на топлопреносни предприятия, за целите на преноса на топлинна енергия до други потребители. В частност е установено въз основа на заключението по съдебно- техническата експертиза, че цената за ползване на съоръженията за периода от м.04.2018 г. до м.06.2019 г. е 2722, 02 лв., поради което исковата претенция в пълния и предявен размер /първоначално предявеният размер на иска е за 1250 лв., като впоследствие на основание чл.214 от ГПК същият е увеличен до размер от 2722, 02 лв./ е била законосъобразно уважена от първоинстанционния съд. Във връзка с довода на жалбоподателя, че възникването на задължението на топлопреносното предприятие за заплащане на наем е обусловено от отправянето на покана от собственика на енергийни обекти и съоръжения, съгласно на § 4, т. 4а от ДР на ЗЕ, въззивният съд приема следното: Горепосочената норма /обн. ДВ, бр. 38 от 2018 г., в сила от 08.05.2018 г. /, предвижда, че правото да се претендира обезщетение по чл. 137, ал. 2 ЗЕ възниква при необоснован отказ след отправянето на покана до топлопреносното предприятие и изтичане на 3-месечен срок от получаване на поканата. В разглеждания случай е видно от данните по делото, че такава покана е била отправена преди началото на исковия период – през 2007 г. и 2014 г., като предявяването на исковата молба по посоченото дело /което е станало на 24.06.2019 г. /за заплащането на цената за ползване на съоръженията има също характер на покана. Последната има за последица поставянето на ответника в забава и има действие занапред до изпълнение на задължението, т.е. до сключването на договор за изкупуване на енергийните обекти и съоръжения. В този смисъл не е необходимо отправянето на нова покана за плащане след влизането в сила на разпоредбата на § 4, ал. 4а от ПЗР на ЗЕ. Ето защо въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а решението на СРС – потвърдено. Предвид изхода на спора, право на разноски има въззиваемият-ищец. Във въззивното производство ищецът е поискал присъждане на разноски за процесуално представителство, като е представен договор за правна защита и съдействие, в който е отбелязано, че е заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 450 лв. в деня на подписване на договора. Съгласно Тълкувателно решение № 6/2012 г. на ОСГТК, когато възнаграждението е заплатено в брой и този факт е отразен в договора за правна помощ, същият има характер на разписка, с която се удостоверява, че страната не само е договорила, но и заплатила адвокатското възнаграждение. Възражението за прекомерност на претендираното възнаграждение съдът намира за неоснователно. Съобразно нормата на чл.7, ал.2, т.2 от Наредба № 1 от 2004 г.за минималните размери на адвокатски възнаграждения, при интерес от 1000 лв. до 10 000 лв. минималният размер на възнаграждение е 400 лв. + 10 % за горницата над 10000 лв. В настоящия случай материалният интерес възлиза на 2722, 02 лв., поради което минималното възнаграждение е в размер на 572, 20 лв., т.е. договореното между страните възнаграждение дори е в по-малък размер от нормативно предвидения. Предвид оставянето на въззивната жалба без уважение и доказването на факта, че въззиваемият е сторил по делото разноски, целящи защитата му в производството, въззивното дружество следва да бъде осъдено да заплати на насрещната страна сума в размер на 450 лв.