Решение № 15008 от 14.9.2023 г. на Софийски районен съд по дело № 40397/2022 г.

Предявен е иск, с правно основание по чл. 181, ал. 1, пр. 2 ЗМВР вр. 86 от ЗЗД за заплащане на сумата от 3 840 лева, представляваща сбор от ежемесечно дължимите суми за храна, за 32 месеца за периода от 27.07.2019год. до 20.03.2022 г., включително. В тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване, че е бил в служебно правоотношение с ответника и е полагал реално труд в процесния период; дължимостта и размера на левовата равностойност за храна; падежа на задължението за плащане на левовата равностойност за храна и размера на обезщетението за забава. В тежест на ответника е да докаже, че е изправна страна по съществуващото между страните служебно правоотношение, съответно да установи правоизключващите си възражения, от които черпи изгодни за себе си правни последици, а именно че при определяне на възнаграждението на ищцата е включена и левовата равностойност на храната по чл. 181, ал. 1 ЗМВР, съгласно § 69, ал. 6 ПЗРЗИДЗМВР. Като безспорни, на основание чл. 153 ГПК не подлежат на доказване са отделени обстоятелствата, относно наличието на служебно правоотношение между страните в периода 27.07.2019год. до 20.03.2022год., по силата на което ищецът заема длъжност, имаща статут на държавен служител, по смисъла на чл.142, ал.1, т.2 от ЗМВР, считано от 01.02.2017 г., както и че в рамките на заявения с исковата молба период от 27.07.2019год. до 20.03.2022год. на ищеца не е заплащана отделно левова равностойност на храна. Не е спорен и въпроса, че за процесния период левовата равностойност на храна е била в 120лв., месечно. Спорен по делото е въпроса дали на ищецът в качеството му на държавен служител по чл. 142, ал. 1, т. 2 от ЗМВР, след преобразуването на служебното му правоотношение на 01.02.2017 г. се дължи предоставяне на храна или левовата й равностойност, по смисъла на чл.1811ал.1 от ЗМВР. В процесния случай не е спорно между страните, а и с доклада по делото е обявено за безспорно и ненуждаещо се от доказване обстоятелството, че ищецът, през исковия период е бил държавен служител по смисъла на чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР и е заемал длъжността Началник на отдел „Почивно дело“ при Дирекция „Управление на собствеността и социални дейности „, МВР“ като е бил назначен на тази длъжност със Заповед № 8121К-1578/03.02.2017год., на основание чл.9 от ЗДС и §69 от ПЗР към ЗИЗМВР/ДВ, бр.81 от 14.10.2016год./. Тази длъжност е изпълнявал до 14.03.2022год., когато служебното му правоотношение е прекратено със Заповед № 8121К-1523/10.03.2022год. Съгласно чл. 142, ал. 4 ЗМВР статутът на ищеца, в качеството му на държавен служител по смисъла на чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР се урежда със Закона за държавния служител и с чл. 56, чл. 151, ал. 1 и 7, чл. 156, ал. 4, чл. 181, ал. 3, чл. 182, чл. 185, ал. 1, чл. 186а, чл. 190, ал. 2, чл. 191 и 233 от ЗМВР. Разпоредбата на чл. 181, ал. 1 ЗМВР не е сред изчерпателно изброените разпоредби на ЗМВР приложими към статута на държавните служители по чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР, поради което и неоснователно се явява искането на ищеца същия да бъде приложен и спрямо него. Изчерпателното изброяване на разпоредби в ЗМВР приложими към служителите заемащи длъжности по чл. 142, ал. 1, т. 2 е въведено със Закона за изменение и допълнение на Закона за Министерството на вътрешните работи /ДВ, бр. 60 от 2020 г., в сила от 1.10.2020 г. / и представлява връщане на част от правата на тези служители отнети от законодателя през 2016 г. за тази група служители в МВР, като в периода от 14.10.2016 г. до 31.10.2020 г. приложими спрямо тези служители принципно са само разпоредбите на Закона за държавния служител. Съгласно § 69, ал. 1 ПЗРЗИДЗМВР /в сила от 01.02.2017 г. /, служебните правоотношения на държавните служители в МВР, за които се прилага § 86 от Закона за изменение и допълнение на Закона за Министерството на вътрешните работи /ДВ, бр. 14/2015 г. / и които към датата на влизане в сила на този закон заемат длъжности за държавни служители с висше образование и притежаващи висше образование, с изключение на тези от Медицинския институт на Министерството на вътрешните работи и на тези по § 70, ал. 1, т. 1, се преобразуват в служебни правоотношения по Закона за държавния служител, считано от датата на влизане в сила на този закон. Не е спорно по делото, че ищецът попада именно в категорията служители, индивидуализирана в § 69, ал. 1 ПЗРЗИДЗМВР. Настоящият съдебен състав намира, че на ищеца не се дължи допълнително заплащане на пари за храна, доколкото в § 69, ал. 6 ПЗРЗИДЗМВР изрично е предвидено, че при назначаването на служителите по ал. 1 се определя индивидуална основна заплата, не по-ниска от определеното към датата на влизане в сила на този закон възнаграждение, определено по реда на Закона за Министерството на вътрешните работи и включващо заплата за длъжност, допълнително възнаграждение за прослужено време и за научна степен и левовата равностойност на храната по чл. 181, ал. 1 ЗМВР. По изложената аргументация следва извода, че парите за храна по реда на чл. 181, ал. 1 ЗМВР са нормативно включени в основната заплата на ищеца, което се установява и от приетото по делото заключение на вещото лице по ССчЕ. Съгласно същото, определената на ищеца заплата от 01.02.2017год. е в размер на 2 171лв и е по-висока от заплатата, която лицето е получило през м. декември 2016год.Съответно определената на лицето заплаща в исковия период е била по-висока от определената в съответствие с §69 от ПЗРЗИДЗМВ заплата за м.февруари 2017год. и м.декември 2016год., в последната от които е била включена и левовата равностойност на храна по чл.181, ал.1 от ЗВМР. В случай че претендираните пари за храна по чл. 181, ал. 1 ЗМВР бъдат присъдени на ищеца, същият би бил поставен в по-благоприятно положение от служителите по чл. 141, ал. 1, т. 1 ЗМВР, доколкото последните получават пари за храна като допълнително трудово възнаграждение към основаната заплата, а ищецът ще получи веднъж пари за храна по чл. 181, ал. 1 ЗМВР, включени в основната заплата и втори път пари за храна по чл. 181, ал. 1 ЗМВР, присъдени като допълнително трудово възнаграждение. По изложената аргументация настоящият съдебен състав намира, че исковата претенция следва да бъде оставена без уважение, като неоснователна. Предвид изложеното неоснователен се явява и акцесорния иск за мораторна лихва, поради което подлежи на отхвърляне. По разноските: При този изход на спора право на разноски има само ответникът. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК в полза на същия следва да бъде присъдена сумата от 100 лв. за сторените разноски по делото за платено юрисконсултско възнаграждение. По аргумент от разпоредбата на чл. 78, ал. 6 от КТ разноските за държавна такса и възнаграждение на вещото лице следва да останат за сметка на съда. Така мотивиран, съдът