Решение № 55 от 16.4.2026 г. на Апелативен съд - Варна по дело № 78/2026 г.

Производството е по реда на чл.424,ал.1 от НПК. Образувано е по искане на и.ф. Главен прокурор на Република България за възобновяване на НОХД№691/2025г. по описа на Районен съд-Търговище, отмяна на постановеното определение по реда на глава 29 от НПК и връщане на делото на първоинстанционния съд за ново разглеждане. В искането за възобновяване на наказателно дело се навеждат основанията по 'чл.422,ал.1,т.5 вр. чл.348,ал.1,т.1 и 2 от НПК. Главният прокурор на Република България оспорва законосъобразността на постановеното определение, с което е одобрено споразумение при неправилно приложение на материалния закон- определяне на наказание „лишаване от права“ в размер, по-нисък от наказанието „лишаването от свобода“. Главният прокурор изтъква, че съдебният акт е постановен при съществено нарушение на закона и процесуалните правила, тъй като първоинстанционният съд е одобрил постигнатото споразумение при неправилно приложение на материалния и процесуален закон, вместо да изпълни правомощията си по чл.382,ал.7 от НПК. В съдебно заседание пред настоящата инстанция представителят на Апелативна прокуратура- Варна заявява, че поддържа изцяло искането на Главния прокурор, което счита за основателно и моли същото да бъде уважено. Прави се искане за спиране на производството до произнасяне на КС по к.д.№2/2026г. Осъденото лице редовно призовано не се явява и се представлява от редовно упълномощен защитник-адв. Д. П.. Същият подкрепя направеното искане за спиране производството по делото за изясняване легитимността на вносителя. Варненският апелативен съд, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка за наличието на основанията за възобновяване на делата, намери за установено следното: Настоящият състав намира, че искането за спиране на производството по делото е неоснователно, т.к. такава хипотеза не е попада в изчерпателно посочените в чл.25 и чл.26 от НПК. На следващо място, отправеното искане до КС е по отношение единствено противоконституционност на законовата разпоредба на чл.173, ал.15 ЗСВ, а не до процесуалната легитимност на и.ф. главен прокурор Сарафов. Искането за възобновяване е подадено от заместник на главния прокурор, упълномощен въз основа на Заповед №РД-050331/04.02.2026г. на Б.Сарафов-и.ф.главен прокурор да замества последния на 13.02.2026г., включително да изпълнява правомощията на главния прокурор в пълен обем, с изключение на тези, свързани с възникването, изменението и прекратяването на правоотношенията на магистрати и съдебни служители по ЗСВ И КТ. Заповедта е приложена към искането за възобновяване. Изложеното налага на първо място проверка за допустимостта му съобразно процесуалните изисквания на чл.419-421 от НПК и в частност процесуалната легитимация на подателя. За да реши този въпрос, съдът обсъди следните обстоятелства. С Решение на ПК на ВСС по протокол №21 от заседание проведено на 16.06.2023г. Б.Сарафов е определен за изпълняващ функциите „главен прокурор на РБ“. Със ЗИД на ЗСВ в чл.173,ал.15 от същия, нова-ДВ бр.6 от 2025г. в сила от 21.01.2025г. е предвидено, че „При предсрочно прекратяване или изтичане на мандата на главния прокурор, председател на ВКС, или председателя на ВАС се определя временно изпълняващ съответните функции, при спазване на следното условие: едно и също лице няма право да изпълнява съответните функции за срок, по-дълъг от шест месеца, без значение дали е имало прекъсвания в изпълнението на функциите“. Така установения срок е изтекъл на 21.07.2025г. Настоящият състав намира, че по силата на цитираната правна норма, и.ф. главен прокурор на РБ Б.Сарафов не може да изпълнява функциите, за които е бил определен с посоченото Решение на ПК на ВСС след датата 21.07.2025г.. Въведения с нормата на чл.173,ал.15 от ЗСВ нов правен режим преурежда за в бъдеще заварени правоотношения, които не са приключили /несъщинска ретроактивност/вж Решение №5 от 11.05.2017г. на КС на РБ/. В този смисъл визираната правна норма запазва юридическия характер на факта, който се е реализирал преди нейното влизане в сила/определянето на и.ф. главен прокурор/, но преурежда неговите правни последици. От така изложените съображения следва извода, че лицето, което към момента на влизане в силата на посочената разпоредба е определено да изпълнява функциите на главен прокурор, с изтичане на предвидения с нея шест месечен период /след 21.07.2025г./ занапред не може да изпълнява тези функции, като прекратяването на функциите възниква по силата на закона ex lege. От тук следва извода, че поради прекратяване на правомощията на и.ф. главен прокурор след датата 21.07.2025г., подаденото от него след тази дата искане за възобновяване на наказателно дело не съставлява валидно сезиране на съда. В подкрепа на този извод са и мотивите на КС в Решение №6 от 07 април 2026г. по к.д.№2/2026г.: „Следва да се има предвид, че 6-месечният срок, установен в оспорената разпоредба на чл. 173, ал. 15 ЗСВ, не е мандат на временно изпълняващия функциите на главен прокурор, председател на ВКС или на ВАС, защото мандат е установен единствено за титулярите на тези длъжности, и то в Основния закон (чл. 129, ал. 2 от Конституцията). Целта на въвеждането на срок с оспорената разпоредба е да не се допуска неограничено във времето изпълняване на функциите на главен прокурор, на председател на ВКС или на председател на ВАС от едно и също лице“. Направеният извод не се променя с оглед на факта, че в конкретния случай искането е подписано от заместник на главния прокурор, който го е замествал на 13.02.2026г. /когато е подадено искането/, разполагайки с правомощията на главен прокурор в пълен обем, с посочените изключения. Това е така, т.к. за да учреди компетентност на друг подчинен орган в системата на ПРБ чрез института на заместването, самият оправомощаващ орган е следвало да разполага с компетентността, възложена за упражняване от заместващия го орган. Или липсата на компетентност на и.ф. главен прокурор след посочената дата дерогира възможността му да учредява валидно представителна власт, което рефлектира на действията на заместващия го орган, определяйки ги като невалидни. Изложеното формира извод за липса на активна процесуална легитимация, изискуема от нормата на чл.420,ал.1 от НПК, поради което искането за възобновяване се явява процесуално недопустимо и следва да бъде оставено без разглеждане, а производството-прекратено. Водим от горното, съдът