Решение № 6641 от 21.12.2023 г. на Софийски градски съд по дело № 10572/2022 г.

Производството е по реда на чл. 258 и следв. от ГПК.

С Решение № 20144440/23.06.2021 г. постановено по гр. д. № 47193/2019 г. на СРС, ГО, 85 състав е:

Прогласена по искът на С. С. Х., ЕГН ••••••••••, от гр.Пловдив, ул.••••, срещу У.Б. АД, ЕИК ••••, седалище и адрес на управление в гр.София, пл.••••, нищожността на т.4.3, т.5.2 и т.5.3 от Договор за банков ипотечен кредит на физическо лице № TR2955261 от 20.08.2010г, т.5.2 от Анекс № 2 от 14.11.2012г. и т.5.3 от Анекс № 3 от 29.04.2014г. към него, регламентиращи начисляване на наказателна лихва, такса поддръжка и обслужване на кредита и комисионна, поради тяхната неравноправност по чл. 143 от ЗЗП;

Отхвърлен е, като неоснователен, предявеният от С. С. Х., ЕГН ••••••••••, от гр.Пловдив, ул.••••, срещу У.Б. АД, ЕИК ••••, седалище и адрес на управление в гр.София, пл.••••, иск с правна квалификация чл.26, ал. 1 от ЗЗД - за прогласяване нищожността на т.4.2 и т. 17 от Договор за банков ипотечен кредит на физическо лице № TR2955261 от 20.08.2010г, т.4.2, т.4.1 и т. 17 от Анекс № 2 от 14.11.2012г. и Анекс № 3, както и т.4.1, т.4.2 и т. 17.1 от Анекс № 3 от 29.04.2014г., регламентиращи лихва върху просрочена главница и условия за обявяване предсрочна изискуемост на кредита, поради тяхната неравноправност по чл. 143, ал. 1 от ЗЗП /при допусната очевидна фактическа грешка досежно описването на т.4.1 от двата анекса, доколкото по отношение на тях е постановено решение за уважаване на претенцията за прогласяване нищожност на клаузата за наказателна лихва по т.4.3 от договора/.

Срещу решението, в частта на отхвърляне на иска по отношение на претенциите за прогласяване нищожност на клаузите на т.4.2 и т. 17 от Договор за банков ипотечен кредит на физическо лице № TR2955261 от 20.08.2010г, т.4.2 и т. 17 от Анекс № 2 от 14.11.2012г. и Анекс № 3, както т.4.2 и т. 17.1 от Анекс № 3 от 29.04.2014г., регламентиращи лихва върху просрочена главница и условия за обявяване предсрочна изискуемост на кредита, поради тяхната неравноправност по чл. 143, ал. 1 от ЗЗП, е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ищеца с излагане на доводи, че е неправилно, поради необоснованост, неправилно приложение на материалния закон и нарушение на процесуалните правила.

Поддържа, че при постановяване на решението съдът не е съобразил, че волята на ищеца за прогласяване нищожността на клаузи от договора за кредит в т.ч. анексите към него е изразена по ясен и недвусмислен начин- като вид и номерация. В случая при произнасянето съдът е изразил воля само относно номерация на клаузите без да съобрази, че за различния вид тя е различна според договора и анексите към него. Същевременно съдът не е разгледал подробно и обстойно оплакванията срещу подробно описаните клаузи, не е съобразил събраните по делото доказателства и е постановил необоснован съдебен акт. Атакуваните клаузи не са индивидуално договорени и в производството ответникът, чиято е тежестта на доказване на това обстоятелство, не е успял да установи противното. Като е формирал изводи в тази насока, съдът е постановил неправилен съдебен акт. Неправилни са изводите на съда, че след договаряне между страните /по сключените анекси/ клаузите на т.4.2 от Договора, т.4.2 от Анекс № 2 и т.4.2 от Анекс № 3, както и т.4.1 от Анекс № 2 и т.4.2 от Анекс № 3 не са неравноправни, тъй като са индивидуално уговорени между страните.

Същевременно, съдът неправилно е приел, че наказателната лихва по договора, която се начислява върху редовна и просрочена главница при допуснато просрочие на текуща месечна вноска се дължи и продължава да се прилага по същия начин и начисление съгласно анексите. С анексите нейното приложение е записано в уговорката на т.4.1 /макар не явно, а в прикрит текст/, което е пояснено с приетата по делото ССчЕ. Наказателната лихва е била начислявана от банката върху целия редовен дълг без кредита да е бил падежирал. Освен това, противно на изложените от съда изводи, тази клауза не е била описана на ясен и разбираем език в анекс № 2 и анекс № 3 /в текстът й има прикрит текст относно прилагането й/.

Изследвайки спазването на изискванията на чл.143 ЗЗП, съдът е разгледал и обсъдил само част от тях.

По отношение на клаузата, която урежда лихва върху просрочена главница – т.4.2 от договора и анекс № 2 и анекс № 3, заявява че същите следва да бъдат прогласени за нищожни като неравноправни, тъй като същата е прекомерна. Последното обстоятелство е констатирано от експерта по ССчЕ и е признато дори от самия ответник. При обсъждане видовете лихви, които се дължат при просрочие следва да бъдат съобразени всички, които са договорени да компенсират забавата, а именно – лихва за редовна главница, лихва за просрочена главница и наказателна лихва /т.11-т.11.1.1, т.11.1.2 и т.11.1.3 от договора и анексите/. С оглед това, при определяне дължимия процент лихва следва да бъдат съобразени всички посочени и изброени. Освен това в случая е налице кумулиране обезщетение на кредитора на две основания, което води до неоснователно обогатяване – лихва върху редовен дълг /възнаградителна лихва/ и наказателна лихва.

Поддържа, че съдът неправилно е приел, че клаузата от договора и анексите определяща лихва върху просрочена главница и клаузата на т.17 от договора и т.17.1 от анекс № 3 предвиждаща обявяване на кредита за предсрочно изискуем отговарят на изискванията на ЗЗП и са действителни такива.

По изложените съображения е направено искане за отмяна на обжалваното решение в посочената обжалвана част и уважаване на предявения иск. Претендира разноски.

В срок е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от ответника У.Б. АД, в който е изразено становище за нейната неоснователност. Заявява, че постановеното решение е валидно, допустимо и правилно, като при постановяването му не са нарушени процесуални правила, приложен е правилно материалния закон, същото е обосновано, чрез събраните доказателства. С оглед това е направено искане за потвърждаване на обжалваното решение в посочената част като правилно. Претендира разноски.

Срещу постановеното по реда на чл.248 ГПК решение № 20043514/21.06.2022 г., в частта, с която е оставено без уважение искането на ищеца за изменение на постановеното решение в частта на разноските, както и в частта, с която е осъден да заплати разноски по делото в размер на 1199.30 лв. е подадена въззивна частна жалба от С. С. Х. с изложени доводи, че е неправилно. В проведеното производство ищецът е освободен от внасяне на държавна такса и разноски, а присъдените с постановеното решение разноски в полза на ответника, съответно в тежест на ищеца са прекомерни и несъобразени с действителната правна и фактическа сложност на спора и минималния размер на адвокатско възнаграждение.

В срок е подаден писмен отговор на подадената частна въззивна жалба от страна на „У.Б.”АД, в който е изразено становище за нейната неоснователност.

Софийски градски съд, като прецени доводите на страните и събраните по делото доказателства съгласно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл.269 ГПК, намира за установено следното:

Въззивната жалба е допустима – същата е подадена от легитимирана страна в процеса, в срока по чл.259, ал.1 ГПК срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт.

Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси той е ограничен от наведените в жалбата оплаквания, с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от Тълкувателно решение /ТР/ № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо.

Във връзка с оплакванията за неправилност на решението съобразно доводите по въззивната жалба, съдът намира следното:

За да отхвърли в една част предявения иск по чл.26 ал.1 от ЗЗД, вр. с чл. 143, ал. 1 от ЗЗП за прогласяване нищожността на т.4.2 и т. 17 от Договор за банков ипотечен кредит на физическо лице № TR2955261 от 20.08.2010 г., регламентиращи лихва върху просрочена главница и условия за обявяване предсрочна изискуемост на кредита-т.4.2 и т. 17 от Анекс № 2 от 14.11.2012г. и Анекс № 3, както т.4.2 и т. 17.1 от Анекс № 3 от 29.04.2014г. поради тяхната неравноправност, съдът е приел, че клаузите на т.4.2 от Договора, т.4.2 от Анекс № 2 и т.4.2 от Анекс № 3, както и на т.17 от договора и т.17.1 от анексите не са неравноправни, тъй като са индивидуално уговорени между страните. Освен това, съдът е посочил че по отношение на тях не е налице нито общата предпоставка по чл. 143 ЗЗП (чл.З, пар.1 от Директивата) - уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, нито има за предмет, нито постига някой от изброените в разпоредбата на чл. 143, т.1-18 ЗЗП конкретни резултати.

Решението е правилно в посочената част.

В производството е установено и страните не спорят, че на 20.08.2010 г. е бил сключен договор за банков ипотечен кредит между ищеца -С. С. Х., като кредитополучател и ответника „У.Б.”АД като Кредитор. С този договор Банката е предоставила на ищеца кредит в размер на 74 000 евро за покупка на имот, като не се спори между страните, че кредитът е усвоен изцяло и целево. Крайният срок за погасяване на кредита е 10.08.2034г., като с Анекс № 3 е променен на 25.08.2034 г. В договора и анексите към него № 1/25.08.2010 г., № 2 от 14.11.2012г. и № 3 от 29.04.2014г. са определени всички условия във връзка с правоотношението между страните, в т.ч. лихва върху просрочена главница, наказателна лихва върху текущ дълг, такса за поддръжка и обслужване на кредита, комисионна за управление, както и условия за предсрочно погасяване на кредита.

Съгласно т.4.2 от Договора, от Анекс № 2 и от Анекс № 3 /лихва върху просрочена главница/, при допуснато просрочие на погасителна вноска по кредита, върху просрочената главница се начислява и дължи ГЛП, който се определя за периода 20.08.2010г. до 10.08.2011г. на Зм EURIBOR + 0, 761% премия и е в размер на 8.40%, а за периода от 11.08.2011г. до 10.08.2023г. - изчислен по същата формула размерът е определен на 10.40% за различните периоди. Съгласно т.4.2 от Анекс № 2 от 14.11.2012, ГЛП върху просрочена главница определен в размер на 19.22 % / 19.94% за различните периоди, като е посочено, че се формира от БЛП + рискова премия от 2% и надбавка за просрочена главница от 10 процентни пункта, и, фиксирана надбавка към БЛП. Съгласнот.4.2 от Анекс № 3 от 29.04.2014г. той е определен в размер 19.94% до края на срока на договора, като е посочено, че се формира от БЛП + рискова премия от 2% и надбавка за просрочена главница от 10 процентни пункта, и, фиксирана надбавка към БЛП.

Съгласно т.4.3 от договора, записана като т.4.1 в Анекс № 2 и в Анекс № 3, при просрочие на главница и/или лихва и главница по кредита върху текущия дълг /редовна плюс просрочена главница/ се начислява и дължи ГЛП, в размер на 5%, който се начислява едновременно и независимо от лихвите за редовна и за просрочена главница /наказателна лихва/.

Съгласно т.4.1 от Анекс №2 и Анекс №3 върху редовния дълг се начислява при посрочие на лихви и/или главница от кредита ГЛП, състоящ се от БЛП плюс ценова рискова премия и фиксирана надбавка, в размер на 9.92% /съгласно Анекс 2/ и 9.94 % /съгласно Анекс 3/ /наказателна лихва/.

Съгласно т.5.2 от договора е дължима такса за поддръжка и обслужване на кредита, която е определена в размер на 1.5% върху размера на отпуснатия кредит.

Съгласно т.5.3 от договора, записана като т.5.2 в Анекс № 2 и като т.5.3 в Анекс № 3, е дължима комисионна за управление за всяка следваща година или част от нея, в размер на 0.11% върху непогасената част от главницата на кредита на всяко тримесечие.

Съгласно т.17 от договора, записана като т.17 в Анекс № 2 и т.17.1 в Анекс № 3 /условия за обявяване на предсрочна изискуемост на кредита/, при неизпълнение на всяко едно от задълженията на Кредитополучателя по договора или по ОУ и/или при неплащане на което и да е парично задължение по кредита, правото за ползване на неусвоените суми по кредита и/или по всеки друг кредитен инструмент между Банката и Кредитополучателя се погасява, а ползваният кредит, ведно с лихвите за просрочие, по преценка на Банката стават предсрочно изискуеми. При неизпълнение, Кредиторът има право да обяви едностранно, без предизвестие част или целия кредит за предсрочно изискуем.

Чрез приетата пред първата инстанция ССчЕ /основна и допълнителна/, чийто констатации се възприемат от настоящия състав изцяло по реда на чл.202 ГПК, наказателната лихва по т.4.3 от основния договор за кредит е начислявана от банката върху цялата непогасена главница /редовна и просрочена/ в размер на 5%, като размерът й за периода 10.07.2012 г. до 14.11.2012 г. възлиза на сумата 1279.81 евро /по 10.08 евро на ден/, съответно за периода от 10.11.2010 г. до 14.11.2012 г. на сумата 1290.59 евро при средно 10.20 евро на ден.

Съответно, начисляваната по анекс № 2/14.11.2012 г. / т.4.1-наказателна лихва е в размер на 2% върху редовния дълг /при просрочие на лихва и/или главница/ и възлиза на сумата 719.31 евро за периода от 11.11.2013 г. до 29.04.2014 г. /4.26 евро на ден/ или на 2008.96 евро за периода 10.12.2012 г. до 29.04.2014 г. /при 4.26 евро на ден/.

Установява се от ССчЕ, че лихва за забава по т.4.2 от договора и анексите е била начислявана върху просрочената част от месечната вноска за главница. Нейният размер за периода 10.11.2010 г. до 14.11.2012 г. е по 0.02 евро на ден; за периода от 14.11.2012 г. до 29.04.2014 г. – 0.06 евро на ден, а след 29.04.2014 г. до 01.07.2019 г. – 0.16 евро на ден. Експертът е посочил, че при допуснато просрочие на текуща месечна вноска по кредита се начисляват три вида лихви: договорна лихва по редовен дълг, лихва върху просрочена главница и наказателна лихва върху цялата непогасена главница, като за периода от 20.08.2010 г. до 14.08.2019 г. същите възлизат на сумата 59013.53 евро, в т.ч. лихва за просрочена главница 10275.29 евро.

Безспорно е, че кредитът не е предназначен за извършване на търговска или професионална дейност, съответно кредитополучателят има качеството на потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, а банката - ответник се явява търговец по смисъла на § 13, т. 2 от ДР на ЗЗП.

Съгласно чл. 143 и чл. 146, ал. 1 от ЗЗП, нищожна е неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, освен ако клаузата е уговорена индивидуално. Съобразно константната практиката на ВКС по чл. 290 от ГПК по приложението на чл.146, ал. 2 и, ал. 4 от ЗЗП, обективирана в решение № 98/17 г. по т.д. № 535/2016 г. на ВКС, ТК, II ТО, решение № 51/04.04.2016 г. по т.д. № 504/2015 г. на ВКС, ТК, II ТО, и решение № 77/22.04.2015 г. по гр. д. № 4452/2014 г. на ВКС, ГК, III ГО, не са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им, особено в случаите на договор при общи условия (чл. 146, ал. 2 от ЗЗП), като тежестта на доказване, че определено условие на договора е индивидуално уговорено, е на търговеца / доставчика - чл. 146, ал. 4 от ЗЗП. В цитираните по-горе решения по чл. 290 от ГПК на ВКС е посочено, че подписването на договор за банков кредит от потребителя не освобождава банката от задължението й да докаже, че намиращи се в договора клаузи, оспорени от потребителя като неравноправни, са били индивидуално уговорени с него, тъй като доказателствената тежест за установяване на обстоятелството, че клаузата е индивидуално уговорена, се носи именно от доставчика на услугата - ответната банка.

Същевременно с решение № 146/01.11.2017 г. по т.д. № 2615/2016 г. на ВКС, I т.о., е прието, че когато отделна клауза от договор, сключен с потребител, е неравноправна и поради това нищожна съгласно чл. 146, ал.1 от ЗЗП, спогодбата, основана на такава клауза, е нищожна по смисъла на чл. 366 от ЗЗД. Изложени са съображения, че неравноправни са клаузите, които не са уговорени индивидуално - чл. 146, ал. 1 и, ал. 2 от ЗЗП, като преценката за неравноправен характер се извършва към момента на сключване на договора. Възможно е при действието на договор, съдържащ неравноправна клауза, между страните да възникне спор, за разрешаването на който да се сключи спогодба. Договорът за спогодба може да съдържа индивидуално уговорени клаузи, но съществуващият или възможният спор да произтичат именно от прилагането на клауза от първоначалния договор, която е неравноправна. Потребителската защита би могла да не се приложи само при изричен отказ на потребителя да се ползва от обявяване на неравноправния характер на договорна клауза в съдебен спор относно изпълнението на договора. По тези съображения договор за спогодба или допълнително споразумение, в които са установени правата и задълженията на страните, произтичащи от неравноправна клауза в първоначалния договор, биха представлявали предварителен отказ от потребителска защита, който е недопустим. Определянето на размера на задължението едностранно от търговеца чрез прилагане на неравноправна клауза от първоначалния договор и сключването на спогодба, при която взаимните отстъпки са предопределени от така формирания размер на дълга, би представлявала спогодба върху непозволен договор по смисъла на чл. 366 от ЗЗД, независимо че основният договор не е обявен за нищожен в неговата цялост. Соченото разрешение се споделя от настоящия състав. Наравно с него с постановеното по реда на чл.290 ГПК Решение № 30 от 20.05.2020 г. по т.д. № 739/2019 г., Т. К., І Т. О. на ВКС е даден отговор на въпроса: „Нищожен ли е анекс за предоговаряне на кредит, ако задълженията на кредитополучателя са определени въз основа на неравноправни клаузи на първоначалния договор?“ В същото е прието, че анексите, имащи за предмет предоговаряне на кредит, в които задълженията на кредитополучателя са определени въз основа на неравноправни клаузи на първоначалния договор, са нищожни.

Освен изложеното, в практиката на ВКС вече е разглеждан въпросът относно валидността на клаузи с идентично съдържание, като тези в процесния договор / решение № 384 от 29.03.2019 г. по т.д. № 2520/2016 г. на ВКС, ТО, ІІ т.о., решение № 294 от 27.03.2019 г. по т.д. № 1599/2017 г. на ВКС, ТО, ІІ т.о. и решение № 295 от 22.02.2019 г. по т.д. № 3539/2015 г. на ВКС, ТО, ІІ т.о./, като настоящият състав изцяло споделя дадените разрешения.

Доводите на ищеца за недействителност на клаузите на т.4.2 от договора и анексите към него уреждащи заплащането на лихва върху просрочена главница, като неравноправни, съдът намира за неоснователни.

Настоящата инстанция като разгледа съдържанието на клаузата на чл. 4.2 /от договора и анексите/, отнасяща се до начисляване на надбавка към БЛП при просрочие на главница по т. 11.1.2 от договора или т. нар. от страните "лихва за забава върху просрочена главница", констатира, че същата подлежи на преценка за евентуална нищожност с оглед неравноправен характер на осн. чл. 146 вр. чл. 143 ЗЗП. Коментираните клаузи предвиждат, както бе посочено, че при забава се начислява лихва /надбавка плюс БЛП/ върху основа, формирана от вземане, чието неизпълнение е причина за изпадането в забава – в случая просрочена главница.

Нормите на ЗЗП относно материята на неравноправния характер на клаузи в потребителски договори, са повелителни, поради което по отношение на тях намират приложение дадените разрешения в т. 1 и т. 3 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. В същия смисъл е обективираната в постановеното по реда на чл. 290 ГПК Решение № 23/07.07.2016 г. по т.д. № 3686/2014 г. на ВКС, I т.о. практика на ВКС, така и практиката на СЕС относно тълкуване на чл. 6, § 1 от Директива 93/13 ЕИО на Съвета относно неравноправните клаузи в потребителските договори /Решение по дело С-243/08 на СЕС, Решение по дело С-397/11 на СЕС /.

С Решение № 60058 от 04.11.2021 г. по т.д. № 2702/2019 г., Т. К., І Т. О. на ВКС по т. д. № 2702/2019 г. на ВКС, I т. о. е даден отговор на въпроса: „Как следва да се разбира понятието „индивидуално уговорена клауза“ по смисъла на чл. 146 ЗЗП и дали подписването на договор за банков кредит от потребителя освобождава банката от задължението й да докаже, че намиращите се в договора клаузи, оспорени от потребителя като неравноправни, са били индивидуално уговорени с него?“ По поставения въпрос е формирана практика на ВКС, а именно решение № 98 от 25.07.2017 г. по т. д. № 535/2016 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 51 от 04.04.2016 г. по т. д. № 504/2015 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 77 от 22.04.2015 г. по гр. д. № 4452/2014 г. на ВКС, ГК, III г. о. и решение № 231 от 6.03.2018 г. по т. д. № 875/2017 г., I т. о., която се възприема от настоящия състав. В първото решение е прието, че индивидуално уговорена клауза по смисъла на чл. 146 ЗЗП е клауза в потребителски договор, която не е била изготвена предварително от търговеца или доставчика, или дори и да е била изготвена предварително, потребителят е могъл да изрази становище по нейното съдържание, доколкото при достатъчно информиран избор, я е приел. Съгласно чл. 145, ал. 2 ЗЗП индивидуално уговорена би могла да е и клауза, която се отнася до определяне на основния предмет на договора, както и до съответствието между цената или възнаграждението, от една страна, и стоката или услугата, която ще бъде доставена или извършена в замяна, от друга страна. Клаузите по чл. 145, ал. 2 ЗЗП, които не са индивидуално уговорени, подлежат на преценка от гледна точка на неравноправния им характер, само ако не са изразени ясно и разбираемо. Изискването за ясен и разбираем език включва яснота и разбираемост на клаузите не само от граматическа гледна точка, но прозрачно и недвусмислено изложение на съдържанието на правата и задълженията на страните, така че потребителят да може да предвиди въз основа на ясни и разбираеми критерии произтичащите за него икономически последици. Не са индивидуално уговорени клаузите по чл. 146, ал. 2 ЗЗП, особено общите условия на договора, които подлежат на преценка относно неравноправния им характер по чл. 146, ал. 1 ЗЗП, а включените в индивидуалните договори клаузи по § 12 а от ДР на ЗЗП по принцип не се изследват за евентуално неравноправен характер. Съгласно посочените решения, постановени от ВКС по реда на чл. 290 ГПК, доколкото нормата на чл. 146, ал. 4 ЗЗП има императивен характер, доказването на обстоятелството, че клаузата е индивидуално уговорена е в тежест на доставчика на услугата - съответната банка. Подписването на договор за банков кредит от потребителя не освобождава банката от задължението й да докаже, че намиращи се в договора клаузи, оспорени от потребителя като неравноправни, са били индивидуално уговорени с него.

Настоящият състав споделя изложените разрешения на правния въпрос.

В случая действително не са ангажирани доказателства за индивидуално договаряне на клаузата на т.4.2 от договора и анексите. Доводите на въззивника в посочения смисъл са основателни, а изложените в обратен смисъл изводи на СРС са неправилни. Както бе посочено по-горе, извършеното от страните допълнително договаряне с анекси № 1, 2 и 3 не води до извод за индивидуално договаряне на клаузата на т.4.2 предвиждаща начисляване и съответно заплащане на лихва върху просрочена главница. Последното, доколкото в производството от страна на банката не са ангажирани доказателства, за това че клаузата е индивидуално договорена. Преценка на неравноправен характер на тези клаузи обаче, както бе посочено се извършва, само ако същите не са ясни и разбираеми. В случая клаузите на т.4.2 относно размера на лихва върху просрочена главница са ясни и съдържат конкретизирано по размер задължение за длъжника да внесе определена сума- БЛП, който е променлив -3 м EURIBOR/ и надбавка към БЛП – 7.639% до 10.08.2011 г. и 9.639% до 10.08.2034 г. или 8.40% и 10.40 %, според договора; БЛП /3 м EURIBOR/ и надбавка към БЛП – 19.22% от 14.11.2012 г. до 14.11.2013 г. и 19.94% след 15.11.2013 г. до 10.10.2034 г. по анекс № 2 и 19.94% от 29.04.2014 г. до 25.08.2034 г. по анекс № 3.

Така посочените размери на лихва върху просрочена главница са ясни и са определени към момента на сключване на договора, съответно – към момента на сключване на анекс № 1, 2 и 3 към договора, като са начислени от банката върху вноските за главница, за които кредитополучателят е изпаднал в забава /които също са с променлива величана в зависимост от просрочието/. Съответно тези размери на лихва за просрочие не превишават многократно годишната законна лихва за забава изчислена и посочена от експерта в приетата пред първата инстанция ССчЕ. Поради това определената изцяло от банката методика на изчисляване на тази лихва върху просрочена главница /имаща характер на неустойка/ в размер, който не надвишава многократно обезщетението, дължимо за евентуално предвидимите от забавата вреди, води до извод, че неустойката не излиза извън присъщите с оглед разясненията, дадени в т. 3 на ТР № 1 от 15.06.2010 г., по т.д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, поради което същата не нарушава добрите нрави. Изводът е формиран при съобразяване, че клаузата на предвидената за забава на кредитополучателя наказателна лихва уговорена в т.4.3 от договора /т.4.1 от анексите/ и начислявана върху целрия остатък от дълга, а не само върху просрочената част от него, е нищожна, като неравноправна на основание чл.146 ЗЗП, тъй като не е индивидуално договорена и като противоречаща на добрите нрави на основание чл. 26, ал. 1, пр. трето ЗЗД.

Неоснователни са и доводите на въззивника за недействителност на клаузите на т.17 от договора и т.17.1 от анекс № 3 към договора, предвиждащи право на банката да обяви кредита за предсрочно изискуем при настъпван ена определени предпоставки. С разпоредбите на т.17 от Договора, т.17 от Анекс №2 и т.17.1 от Анекс №3 е регламентирано право на едностранно прекратяване от страна на Банката на отношенията по финансиране на кредитополучателя ищец. Същите предвиждат правото на Банката да обяви кредита за предсрочно изискуем. Досежно тях банката не е провела доказване, че са индивидуално договорени /чл.146 ЗЗП/. Същевременно същите по ясен и недвусмислен начин установяват случаите, при които Банката може да реализира правото си, което е свързано единствено и само с неизпълнение на задълженията на кредитополучателя ищец /чл.147 ЗЗП/.

Както е посочено в Решение № 82/07.07.2022г. постановено по т.д.№ 871/2021г. на ВКС по реда на чл.290 ГПК, което настоящия състав възприема, по отношение на клаузи в общите условия по договор за кредит, сключен с потребител, в Решение от 26.01.2017г. по дело С-421/14 на Съда на Европейския съюз е дадено тълкуване на чл.3, пар.1 и чл.4 от Директива 93/13 в смисъл, че преценката на националната юрисдикция относно твърдeния неравноправен характер на клауза относно предсрочната изискуемост, поради неизпълнение на задълженията на длъжника през ограничен период, посочената юрисдикция трябва да провери по -специално дали възможността на продавача или доставчика да обяви целия кредит за изискуем, зависи от неизпълнението от страна на потребителя на основно в съответното договорно правоотношение задължение, дали тази възможност е предвидена в случаите, в които посоченото неизпълнение е достатъчно тежко с оглед на срока на кредита и размера на задължението по него, дали тя дерогира приложимите в тази област правни норми и дали националното право предвижда подходящи и ефективни средства, позволяващи на потребителя, за когото се прилага такава клауза, да преустанови действието на посочената изискуемост на кредита. Както е посочено в него, Съдът на Европейския съюз изрично е посочил в цитираното решение, че Директива 93/13 относно неравноправните клаузи в потребителските договори не допуска тълкуване от съдебната практика на разпоредба от националното право, уреждаща клаузите за предсрочна изискуемост на задължението по договор за кредит, която забранява на националния съд, установил неравноправния характер на такава договорна клауза, да я обяви за недействителна и да откаже да я приложи, когато на практика продавачът или доставчикът не я е приложил, но е спазил условията, предвидени във въпросната разпоредба от националното право.

С посочените атакувани разпоредби /т.17 и т.17.1/ по същество е предоставена възможност на банката да обяви предсрочна изискуемост на кредита при съществено неизпълнение на договора от страна на кредитополучателя според указанията на Раздел 9 от ОУ- т.29 до т.33, както и за всяко друго нарушение на договора, в т.ч., ако кредитополучателя не плати в срок на една или повече вноски по кредита или предоставя неверни сведения, или ако обезпечението стане недостатъчно и не бъде допълнено в срок, или не връща други заеми към банката поради сериозно влошаване на финансовото си състояние, каквато възможност действащото законодателство /чл. 60, ал. 2 от ЗКИ и чл. 432 от ТЗ/ изрично предвижда.

Настоящият състав намира, че с оспорените клаузи е предвидена възможност на продавача или доставчика да обяви част или целия кредит за изискуем в зависимост от неизпълнението от страна на потребителя на основно в съответното договорно правоотношение задължение. Тази възможност е предвидена в случаите, в които посоченото неизпълнение е достатъчно тежко с оглед на срока на кредита и размера на задължението по него. Същевременно, както бе посочено, тази възможност е в синхрон с действащото законодателство /чл. 60, ал. 2 от ЗКрИ и чл. 432 от ТЗ/.

В първата от цитираните разпоредби на националното право е предвидено, че когато кредитът или отделни вноски от него не бъдат издължени на договорените дати за плащане, както и в случаите, когато кредитът бъде обявен за предсрочно изискуем поради неплащане в срок на една или повече вноски по кредита, банката може да поиска издаване на заповед за незабавно изпълнение по реда на чл. 418 от Гражданския процесуален кодекс въз основа на извлечение от счетоводните си книги. Извлечението от счетоводните книги съдържа най-малко информация за:

1. броя на вноските, които не са издължени на договорените дати за плащане или са частично погасени, и общия размер на просрочената сума;

2. общия размер на непогасената част от общия размер на дължимата сума от потребителя, включваща главница и непогасената договорена лихва;

3. размера на обезщетението за забава за просрочените плащания.

Във втората от цитираните разпоредби е предвидено, че освен в предвидените в договора случаи банката може да иска предсрочно връщане на сумата по кредита, когато:

1. той не се ползва за целта, за която е получен;

2. заемателят представя неверни сведения;

3. обезпечението стане недостатъчно и след покана не бъде допълнено в срок;

4. заемателят не връща други заеми към банката поради сериозно влошаване на финансовото си състояние.

Посочено е, че в случая по чл.432, ал. 1, точка 4 ТЗ, банката дава достатъчен срок, преди да упражни правото си за предсрочно връщане на сумата.

С оглед изложеното, съдът намира че националното право предвижда подходящи и ефективни средства, позволяващи на потребителя, за когото се прилага такава клауза за предсрочна изискуемост, да преустанови действието на посочената изискуемост на кредита.

Поради това, предявените искове за прогласяване нищожността на клаузите на т.4.2 от договора и анексите, регламентиращи заплащането на лихва върху просрочена главница, както и на клаузите на т.17 от договора, предвиждащи право на банката да обяви предсрочна изискуемост на кредита като неоснователни следва да бъдат отхвърлени.

Изводите на двете инстанции в посочената обжалвана част на решението съвпадат, поради което постановеното решение следва да бъде потвърдено.

По частната жалба:

С постановеното от първата инстанция решение № 20144440/23.06.2021 г. постановено по гр. д. № 47193/2019 г. на СРС, ГО, 85 състав, съдът не се е произнесъл с оглед указанията на чл.81 ГПК по искането за разноски на ответника. По молба на последния с постановеното решение от 21.06.2022 г. по реда на чл.248 ГПК съдът е присъдил с оглед изхода на спора на основание чл.78, ал.3 ГПК в полза на ответника сумата 1199.30 лв.-разноски за заплатено адвокатско възнаграждение за първата инстанция. Поради това и оплакването на ищеца с доводи, за това че постановеното решение / с характер на определение/ в посочената част е недопустимо и неправилно, съдът намира за неоснователни. Последното, при съобразяване, че искането за присъждане на разноски в полза на ответника е сторено своевременно и е доказано с извършения разход за разноски. Съответно, поддържаните от ищеца доводи, че по искането на ответника по чл.248 ГПК съдът е постановил определение от 26.10.2021 г., което не е било обжалвано своевременно от ответника, съдът намира за недоказани и съответно – неоснователни. По искането на ответника за пръсъждане на разноски по реда на чл.248 ГПК съдът се е произнесъл с цитираното решение от 21.06.2022 г. В частта на произнасяне по цитираното решение от 21.06.2022 г., с която е оставено без уважение искането на ищеца за изменение на решението и присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение на насрещната страна в минимален размер с оглед указанията на чл.78, ал.5 ГПК, съдът намира постановеното решение /с характер на определение/ за правилно. Както е посочено в постановеното по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК, Определение № 167 от 05.03.2012 г. по ч.т.д. № 119/2012 г., Т. К., І Т. О. на ВКС, искането по чл. 78, ал. 5 ГПК за намаляване на размера на адвокатското възнаграждение, заявено с молбата по чл. 248 ГПК, е преклудирано, ако за страната е съществувала процесуалната възможност да го заяви в откритото съдебно заседание, когато е бил представен списъка по чл. 80 ГПК. В случая, списък по чл.80 ГПК на сторените от ответника разноски е бил представен преди проведеното о.с.з. на 27.05.2021 г., на което е даден ход на устните състезания. В проведеното с.з. не е направено искане от ищеца по реда на чл.78, ал.5 ГПК. С оглед това и формулираното искане в подадените след това писмени бележки е преклудирано.

Доводите на ищеца, че не дължи разноски за заплатено адвокатско възнаграждение, съдът намира за неоснователни, доколкото ищецът е бил освободен от заплащане на държавна такса за въззивното производство с разпореждане от 22.07.2021 г. Поради изложеното, съдът намира че следва да остави без уважение подадената от ищеца частна жалба.

По разноските:

С оглед изхода на спора, на основание чл.78, ал.3 ГПК, в полза на ответника следва да бъде присъдена сумата в размер на 1948.87 лв. с ДДС – заплатено адвокатско възнаграждение с ДДС за въззивната инстанция.

Мотивиран от изложеното, Софийски градски съд