Решение № 8705 от 2.7.2026 г. на Административен съд - Варна по дело № 1657/2026 г.

Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ вр. чл. 63в от Закона за административните нарушения и наказания /ЗАНН/. Образувано е по касационна жалба на Изпълнителния директор на Агенция за качеството на социалните услуги, депозирана чрез процесуален представител- ю.к. С. Д., срещу Решение № 447/17.04.2026 г., постановено по АНД № 3742/2025 г. на Районен съд – Варна, с което е отменено Наказателно постановление № НП-КД-8 от 11.07.2025 г., издадено от изпълнителния директор на Агенция за качеството на социалните услуги. С обжалваното пред настоящата инстанция решение е отменено Наказателно постановление № НП-КД-8 от 11.07.2025 г., издадено от изпълнителния директор на Агенция за качеството на социалните услуги, с което на основание чл. 170 от Закона за социалните услуги /ЗСУ/ на „Комекс МК“ ЕООД, ЕИК 203472983 е наложена имуществена санкция в размер на 7 000.00 /седем хиляди/ лева за нарушение на чл. 9, ал. 1 от ЗСУ. Със същото решение касаторът е осъден да заплати на „Комекс МК“ ЕООД, ЕИК 203472983 сумата от 511.29 евро, /равностойност на 1000 /хиляда/ лева/, представляваща сторени от дружеството разноски за адвокатско възнаграждение във въззивното производство. В касационната жалба се изразява становище, че постановеното решение е издадено в нарушение на закона и при допуснато съществено нарушение на процесуални правила, които представляват касационни основания за отмяна на акта на основание чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 от Наказателно-процесуалния кодекс (НПК), във връзка с чл. 63в от Закона за административните нарушения и наказания (ЗАНН). Твърди се, че съдът неправилно е приложил материалноправните разпоредби с оглед установените факти и обстоятелства по делото, както и е допуснал съществени нарушения при оценката на доказателствата и обективния и всестранен анализ на доказателствения материал, поради което решението е неправилно, постановено в противоречие с материалния закон, при допуснати съществени нарушения на процесуалните правила (отменителни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК). Изтъква се, че постановяването му съдът неправилно е възприел, а и не е анализирал всички събрани писмени и гласни доказателства, неправилно ги е подвел под съответните правни норми, а това е довело и до незаконосъобразен краен съдебен акт - постановен в нарушение на закона и на процесуалните правила. Касаторът твърди, че както в АУАН, така и в обжалваното НП, нарушението е описано с всичките му белези и по начин, който не възпрепятства соченото за нарушител лице да разбере какво точно административно нарушение е извършило и респективно да упражни пълноценно правото си на защита. И в двата документа се съдържало ясно и безпротиворечиво описание както на нарушението, така и на законовите разпоредби, които са приети за виновно нарушени. Касаторът счита, че съдът е направил погрешен извод по отношение на термина „орган на управление на социална услуга“. Сочи , че понятието „орган на управление на социална услуга“, по смисъла на чл. 170 от ЗСУ (действаща редакция преди изм. и доп., бр. 115 от 30.12.2025 г.), не може да бъде тълкувано изолирано от общите принципи на управление на юридическите лица. Законът за социалните услуги не създава нов самостоятелен тип субект, а използва вече съществуващия правен модел, познат от гражданското и търговско право. В тази връзка, при юридическите лица, управлението винаги се осъществява чрез управителни органи - лица, които определят и реализират политиката, организацията и начина на функциониране на дружеството, което от своя страна прави възможно и осъществяването на дейността по предоставяне на социалната услуга. Прави извод, че когато частен доставчик (търговско дружество) организира, контролира и отговаря за предоставянето на социална услуга, той действа чрез своя управителен орган (в конкретния случай управител), който фактически и юридически осъществява управлението на услугата. Това управление не се различава по същество от управлението, което се упражнява от публичен орган при социална услуга, която се предоставя от кмета на съответната община (държавно делегирана дейност, предоставяна от общината), където общината може да делегира управлението на услуга на друго физическо/юридическо лице - орган на управление на социалната услуга. Изтъква, че разликата между тях е само в характера на субекта - частен, а не публичен, но естеството на дейността и отговорността по ЗСУ са напълно идентични. Законодателят не е предвидил освобождаване на частните доставчици от отговорност за неправилно управление при предоставянето на услугите, а напротив - въвел е стандарти и контрол върху всички субекти, които управляват социални услуги, независимо от правната им форма. Счита, че от съвкупния анализ на разпоредбите на Закона за социалните услуги и Наредбата за качеството на социалните услуги, следва, че доставчикът на социална услуга е и орган на управление, който има съответните права на разпореждане, право да ръководи, както и задължения за спазване на закона и подзаконовите нормативни актове при предоставяне на социалната услуга. Касаторът счита, че ако се приеме обратното, че доставчикът единствено и само предоставя услугата без да я управлява и не носи отговорност по отношение на управлението й, то това би довело до правен абсурд, при който никой не носи отговорност. Според касатора „органът на управление“ на търговското дружество е този, който ръководи, представлява и носи отговорност за цялостната му дейност. Обръща внимание, че конкретния случай, дружество „КОМЕКС МК“ ЕООД е лицензиран по реда на ЗСУ доставчик на социална услуга, а управителят му не просто ръководи стопанската дейност, а упражнява и начина на предоставяне на конкретна социална услуга, за която дружеството има издаден лиценз. В този смисъл счита, че безспорно органът на управление на социална услуга може да бъде само и единствено лицензираното за това дружество, а именно: „КОМЕКС МК“ ЕООД, ЕИК 203472983, представлявано от управителя М. И. К.. Ответникът по касацията – „Комекс МК“ ЕООД, ЕИК 203472983, чрез свой процесуален представител, депозира писмени възражения срещу касационната жалба, като счита, че решението е правилно и законосъобразно. В съдебно заседание излага съображения за неоснователност на жалбата, респ. за правилност на постановеното решение. Отправя искане оспореното решение да бъде оставено в сила, както и за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение, за направата на които ангажира писмени доказателства. В проведеното съдебно заседание пред касационната инстанция не се явява представител на Окръжна прокуратура – Варна. Настоящият състав на съда, като извърши проверка на атакуваното решение във връзка със заявените в жалбата касационни основания намира следното: Производството пред районния съд е образувано по жалба на настоящия ответник по касацията срещу Наказателно постановление № НП-КД-8 от 11.07.2025 г., издадено от изпълнителния директор на Агенция за качеството на социалните услуги, с което на основание чл. 170 от Закона за социалните услуги /ЗСУ/ на „Комекс МК“ ЕООД, ЕИК 203472983 е наложена имуществена санкция в размер на 7 000.00 /седем хиляди/ лева за нарушение на чл. 9, ал. 1 от ЗСУ. С Решение № 447/17.04.2026 г., постановено по АНД № 3742/2025 г. на Районен съд – Варна е отменено оспореното пред РС-Варна НП. За да постанови този съдебен акт, ВРС е приел от фактическа страна следното: В началото на месец май 2025 г. била извършена проверка от служители на АКСУ/ Агенция за качеството на социалните услуги/, сред които и св.С. в дом, находящ се на адрес: с. Шкорпиловци, пл. „Братя Шкорпил“ № 1, общ. Долни чифлик, област Варна.Установено било при проверката, че в проверения обект е било нарушено правото на свободно придвижване на Д. Н. И., [ЕГН], Н. А. Н., [ЕГН], М. П. С., [ЕГН], А. Д. К., [ЕГН] и Ц. Г. Ц., [ЕГН]. Предвид горните констатации св.С. приела, че дружеството „КОМЕКС МК“ ЕООД е предоставяло социална услуга за резидентна грижа на горепосочените лица, в нарушение на Закона за социалните услуги (ЗСУ), за целева група „възрастни хора в надтрудоспособна възраст“, като е нарушило правото на свободно придвижване на Д. Н. И., [ЕГН], Н. А. Н., [ЕГН], М. П. С., [ЕГН], А. Д. К., [ЕГН] и Ц. Г. Ц., [ЕГН]. Поради това на 09.06.2025 г. св.С. съставила АУАН, в който описала приетото за установено нарушение на чл.9, ал.1 от ЗСУ. АУАН бил съставен в присъствието и надлежно връчен на представляващата дружеството, която го подписала без възражения. В законоустановения срок не били депозирани писмени възражения срещу съставения АУАН. На 11.07.2025 г. АНО издал НП, предмет на настоящата въззивна проверка. Пред въззивния съд са изслушани в качеството на свидетели св.С., св.Д. и св.Т., чиито показани са счетени за обективни, последователни и добросъвестно депозирани. За да отмени НП, въззивният съд е приел от правна страна следното: НП страда от съществен недостатък, който налага неговата отмяна, тъй като при издаването му е приложена санкционна норма, която не предвижда отговорност за доставчик на социална услуга, за друг субект - орган на управление на социалната услуга, чието съдържание е неясно и не се установи дружеството да има това качество. Според ВРС основният спорен въпрос по делото е дали санкционираното дружество е само доставчик на социална услуга "Резидентна грижа" или следва да се счита освен за доставчик и за орган на управление на така предоставяната социална услуга. Цитирал е параграф 1, т. 15 от ДРЗСУ, според който "резидентна грижа" по чл. 15. т. 8 е дейност за осигуряване на място за настаняване на деца, младежи до 25 годишна възраст, лица с трайни увреждания и лица в надтрудоспособна възраст и в зависимост от индивидуалните потребности - за осигуряване на 24-часова грижа за посрещане на ежедневните потребности и потребностите от развитие на лицата или за осигуряване на подкрепа за водене на самостоятелен начин на живот. ВРС е приел, че според санкционната разпоредба на чл. 170 от ЗСУсубект на отговорност е орган на управление на социална услуга. Посочил е, че законът не съдържа легална дефиниция на понятието орган на управление на социална услуга. Приел, е че в процесния случай дружеството- жалбоподател има качеството частен доставчик на социална услуга по смисъла на чл. 28, вр. чл. 30, т. 1 ЗСУ. Приложената санкционна норма обаче не предвижда административно наказание за доставчик на социална услуга, а за орган на управление на социална услуга. Счел, че двете понятия не са еднозначни, а съгласно Указа по прилагане на ЗНА - чл. 37, ал. 1 "думи или изрази с утвърдено правно значение се използуват в един и същ смисъл във всички нормативни актове", а на още по-голямо основание - в един и същи акт. Според ВРС от закона ясно се установява, че правомощия по контрол и мониторинг са предоставени само на кметовете на общини /чл. 113 от ЗСУ/ и Агенцията за качеството на социалните услуги /АКСУ/ /чл. 114 от ЗСУ/. Поради това проверяваният съд е приел, че не е налице идентичност между двете понятия. ВРС е счел, че дори да се приеме, че е налице непълнота, несъвършенство на терминологията или неприцизност на законодателя, то е недопустимо подобни пропуски да се отстраняват по пътя на тълкуването, още по-малко в строго формален процес, какъвто е административно- наказателният. С тези аргументи въззивният съд е отменил НП и е осъдил Агенция за качеството на социалните услуги да заплати на "Комекс МК" ЕООД, ЕИК 203472983 сумата от 511.29 евро,представляваща сторени от дружеството разноски за адвокатско възнаграждение във въззивното производство. Така установената фактическа обстановка налага следните правни изводи: Касационната жалба е депозирана в законоустановения срок по чл. 211, ал. 1 АПК, от легитимирано лице, имащо право и интерес да обжалва съдебния акт, съгласно разпоредбата на чл. 210, ал. 1 АПК и при спазване на изискванията на чл. 212 АПК. Поради това и тя е процесуално допустима. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. Обжалваното решение е валидно, постановено в съответствие с приложимия материален закон и правилно. Изложените от въззивния съд мотиви относно основанията за отмяната на НП се споделят и от настоящия състав, поради което не е необходимо тяхното повтаряне, съгласно разпоредбата на чл. 221, ал. 1, изр. 2 АПК. Неоснователно е възражението на касатора, че съдът е извел погрешни правни изводи, като е приложил неправилно материалния закон. Основен принцип в административнонаказателното производство е законоустановеност на наказанието (санкцията). Независимо дали се налага наказание на физическо лице за виновно извършено нарушение или е ангажирана отговорността на юридическо лице, каквото е дружеството, с оглед т. нар. безвиновна (обективна) отговорност за осъществено нарушение на закона, санкцията следва да се основава на конкретна правна норма. Това обаче не означава, че субектите подведени под съответната отговорност следва да се определят посредством систематично тълкуване нормите на закона, както предлага касатора, извеждайки дефиниция на понятието от текста на цитираните норми на ЗСУ. В закона следва да е предвидена конкретна санкционна норма, според която определени правни субекти носят административнонаказателна отговорност за точно индивидуализирани нарушения. При съпоставяне изводите на първоинстанционния съд и изложеното по-горе съдържание на касационната жалба, настоящият касационен състав счита, че спорният въпрос в конкретния казус е дали санкционираното дружество е само доставчик на социална услуга "Резидентна грижа", както е приел ВРС или следва да се счита освен за доставчик и за орган на управление на така предоставяната социална услуга, каквото е становището на касатора. В тази връзка, проверяваният съдебен състав е изложил подробни мотиви защо не споделя разбирането на АНО по този въпрос. Обосновал е извод, че органите на управление на такива услуги имат властнически правомощия, каквито дружеството не притежава, поради което не може да бъде и субект на такава отговорност и наложената му имуществена санкция е незаконосъобразна, при неправилно приложение на материалния закон, досежно липсата на годен субект. В съответствие с материалноправните разпоредби, въззивният съд е формирал извода си, че подведеният под отговорност субект няма качеството на орган на управление. За целите на административнонаказателното преследване, субектът на отговорността не може да се конкретизира посредством тълкуване по аналогия от съдържанието на правни норми, на които касаторът се позовава. Основанието за налагане на подобна санкция следва да е недвусмислено посочено в закона, т.е. следва да е посочено, че дружеството има качеството на орган на управление. При липсата на подобни указания, извод за налагане на имуществена санкция на този субект не може да се обоснове законосъобразно и ако се наложи имуществена санкция на дружество, за което законодателят не е дефинирал качеството на орган на управление, означава да се реализира такава отговорност по аналогия, както предлага касатора с цитиране нормите на чл. 110, чл. 111, чл. 112 от ЗСУ при разширително тълкуване на санкционната разпоредба на чл. 170 от закона, което е в разрез с основни принципи на правото. Законодателят не е определил юридически лица (дружества) предоставящи социалната услуга "Резидентна грижа" като органи на управление, а от закона ясно се установява, че властнически правомощия по контрол и мониторинг са предоставени само на кметовете на общини (чл. 113 от ЗСУ) и АКСУ (чл. 114 от ЗСУ), поради което налагането на процесната санкция е незаконосъобразно, поради неправилно определяне субекта на отговорността. Изрично е посочено в закона, че санкциите на основание чл. 170 от ЗСУ се налагат само на "органи на управление" на социална услуга, каквото дружеството не е според указаното в нормативния акт, включително правилника за неговото прилагане. Нещо повече новата редакция на чл. 170 от ЗСУ (ДВ бл.115 от 2025г.) гласи : "На орган на управлението на доставчик на социална или интегрирана услуга, който не изпълни задължението си по този закон.... ". В процесните АУАН и НП дружеството е посочено като „доставчик на социална услуга“, а не като „орган на управление на социална услуга“( според действащата към момента на описаното в НП нарушение правна норма), което още веднъж подчертава, че дружеството не може да бъде субект на ангажираната с НП отговорност и ангажирането на неговата отговорност е противоречие с духа на закона, действащ към датата на посоченото нарушение. В обобщение следва да се посочи, че с отмяната на материално незаконосъобразното НП съдът е постановил правилно решение, което следва да бъде оставено в сила. Правилно и при конкретния изход на спора въззивният съд е присъдил разноски в полза на ответника по касация. При това положение съдът намира, че не се констатират посочените от касатора основания за отмяна на въззивното решение, а съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 АПК, касационният съд обсъжда само посочените в жалбата пороци на решението. По изложените съображения и поради съвпадане на изводите на двете съдебни инстанции, въззивното решение следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора следва да се уважи претенцията на процесуалния представител на ответника по касация за заплащане на разноски съставляващи адвокатско възнаграждение по настоящото КАНД. От съдържанието на приложения на л. 26 от настоящото дело договор за правна защита и съдействие от 27.05.2026 г. и приложените пълномощно и списък с разноски се установява, че ответникът по касация е възложил на адвокат Кр.Т. от •••оказването на правна защита и съдействие, изразяващи се в процесуално представителство пред Административен съд- Варна. Договореното адвокатско възнаграждение е в размер на 511, 29 евро. То е заплатено в брой съгласно отбелязаното в договора. Т.е. разходите, за които се представят доказателства и списък с разноски са направени съгласно приетото разрешение в т. 1 от Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013 г. по дело № 6/2012 г. на ОСГТК на Върховния касационен съд. Съгласно чл.78, ал.5 от ГПК, приложим на основание чл.144 от АПК, ако заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е прекомерно, съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото, съдът може по искане на насрещната страна да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част, но не по-малко от минимално определения размер съобразно чл. 36 от Закона за адвокатурата. В случая възражение за прекомерност е направено от процесуалния представител на АНО, в писмените бележки. Затова съдът следва да отбележи, че минималните размерите на адвокатските възнаграждения са уредени в Раздел IV от Наредба № 1 от 7.09.2004г. за възнаграждения за адвокатска работа (загл. изм. - ДВ, бр. 14 от 2025 г.). Съгласно Наредбата, когато административното наказание е под формата на глоба, имуществена санкция и/или е наложено имуществено обезщетение, възнаграждението за адвокатско възнаграждение се определя по правилата на чл. 7, ал. 2 върху стойността на санкцията, съответно обезщетението. Съгласно чл.7, ал.2, т.2 от Наредбата (в приложимата й редакция - ДВ, бр. 88 от 2022 г.) за защита по дела с определен интерес възнаграждението при интерес от 1000 до 10 000 лв. е 400 лева. В случая е наложено административно наказание „имуществена санкция“ в размер на 7 000 лв. и минималното адвокатско възнаграждение, съобразно горепосочения текст от наредбата е 400 лв. , равняващи се на 204,52 евро след превалутирането съобразно закона за въвеждане на еврото в РБ. В случая се претендира за адвокатско възнаграждение в размер на 511, 29 евро, което се явява прекомерно спрямо действителната фактическа и правна сложност на казуса. Прекомерно възнаграждение е присъдено и от въззивния съд, но при липса на надлежно оспорване по този въпрос в касационната жалба, въззивното решение в частта за разноските следва да бъде оставено в сила. С оглед гореизложеното следва да се уважи претенцията на процесуалния представител на касационния ответник, като на последния следва да бъдат присъдени съдебните разноски за адвокатско възнаграждение направени по настоящото дело в минимален размер предвиден в Наредбата, а именно 204,52 евро, платими от Агенцията за качеството на социалните услуги, чиито орган е издал отменения акт. Водим от горното и чл. 221, ал. 2 АПК вр. с чл. 63в ЗАНН, касационният състав