Решение № 716 от 29.5.2026 г. на Административен съд - София-Област по дело № 205/2026 г.

Производството е по чл.215 от ЗУТ във вр. с цчл.145 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс Жалбоподателката Г. П. Ц.-Х.,[ЕГН],с адрес за призоваване [населено място], действаща чрез процесуалния си представител адв. В. Е. Н., обжалва Заповед №РД-541/19.12.2025г., издадена от заместник-кмет на О. Б. А. Б. . Твърди, че оспорваната заповед е незаконосъобразна - поради съществени нарушения на административно-производствените правила, неправилно приложение на материалния закон, необоснованост и несъответствие с целта на закона по смисъла на чл. 146 АПК. Според жалбоподателката, неправилно административният орган е приел, че в имот, обозначен като [УПИ], кв. ••• по плана на [населено място], е изграден незаконен строеж, без одобрени инвестиционни проекти и разрешение за строеж, както и че същият строеж е изпълнен през 2012г., не отговаря на условията за търпимост по § 16 и § 127 ПЗР на ЗУТ и следва да бъде премахнат. За Г. Ц.-Х. тези изводи са направени при непълно изясняване на фактите, при липса на годни доказателства за решаващи обстоятелства и при формално мотивиране, което не отговаря на изискванията на закона. Навежда доводи, че на първо място, заповедта страда от съществен порок, свързан с липсата на надлежна и пълна индивидуализация на нейния адресат, тъй като административният акт е адресиран до лице, което органът формално обозначава като „извършител на незаконния строеж“, без обаче това лице да е индивидуализирано по начин, който да позволява безспорното му идентифициране. Подчертава, че в текста на заповедта не са посочени пълните имена на адресата, не е посочен единният му граждански номер, нито други индивидуализиращи данни, които да позволят ясно разграничаване на лицето в правния мир. Счита, че е използвано непълно и формално означение, което не отговаря на изискванията за идентифициране на страна в административно производство, още по-малко в производство, завършващо с налагане на изключително тежка принудителна административна мярка - премахване на строеж. Намира, че тази непълна индивидуализация не представлява формален пропуск, а съществен порок, тъй като прави неясно на кого именно административният орган вменява задължението за премахване и спрямо кого възникват неблагоприятните правни последици на акта. Твърди, че значимостта на този порок се засилва допълнително от обстоятелството, че имотът, в който се твърди наличие на строеж, е в съсобственост, включително със жалбоподателя по административната преписка. Аргументира се, че при съсобствен имот, адресирането на заповед за премахване изисква прецизен анализ на собствеността, ползването и евентуалното извършителство, както и ясно определяне на лицето и качеството, в което то се задължава, но че в случая административният орган не е изложил мотиви защо именно на този адресат се вменява задължението за премахване, че не е установил по безспорен начин извършителството, нито е изяснил дали лицето се третира като собственик, съсобственик, ползвател или на друго правно основание. За жалбоподателката е направен недопустим логически скок от твърдяно съществуване на строеж към автоматично ангажиране на отговорността на непълно индивидуализирано лице, без доказателства и без правен анализ. На следващо място, Г. Ц.-Х. счита, че обжалваната заповед е незаконосъобразна и поради липса на надлежна индивидуализация на предмета й, защото в административния акт липсва ясна и еднозначна идентификация на имота и на строежа, за който се разпорежда премахване. Намира, че посочването единствено на УПИ и квартал по регулационния план е недостатъчно при наличие на одобрена кадастрална карта и кадастрални регистри, както и че въпреки, че в текста на заповедта инцидентно се споменава кадастрален идентификатор, той не е използван като основен индивидуализиращ белег на имота, нито е посочен идентификатор на сградата или на твърдяната пристройка, а това води до неяснота относно точния обем, граници и местоположение на строежа, който следва да бъде премахнат, и поставя адресата в обективна невъзможност да разбере какво точно се изисква от него. Подчертава, че при производство по чл.225а от ЗУТ- предметът на заповедта следва да бъде индивидуализиран така, че да е еднозначно определим и изпълним, което в случая не е налице. В жалбата се сочи още, че съществен порок на заповедта е и начинът, по който е определена годината на изграждане на твърдяния строеж, като административният орган е приел, че строежът е изграден през 2012 г., без този факт да е доказан по надлежния ред. Акцентира върху обстоятелството, че твърдението за годината на изграждане на строежа се основава единствено на декларация на трето лице, подадена години по-късно, която не може да замести доказването чрез обективни и проверими доказателствени средства. Изтъква, че времето на изграждане е ключов факт за приложението на материалния закон, включително за преценката относно търпимостта на строежа, приложимия устройствен режим и възможните правни последици. Според жалбоподателката, органът не е извършил проверка в архиви, не е анализирал данни от действащи и предходни планове, не е използвал ортофотоснимки, нито е прибягнал до експертна оценка, а е превърнал предположение в „безспорно установен факт“, което прави акта необоснован. Твърди, че този порок се задълбочава от обстоятелството, че кадастралната карта е одобрена през 2021г., а административният орган изцяло е игнорирал значението на този факт. Счита, че ако твърдяната пристройка действително е съществувала още през 2012г., органът е бил длъжен да анализира защо тя не е отразена в кадастралната карта, дали е от такъв характер, че е следвало да бъде заснета, и какво означава това за твърдението му относно времето и характера на строежа, но че подобен анализ липсва напълно, което показва, че фактическата обстановка не е изяснена в пълнота, в нарушение на чл. 35 и чл. 36 АПК. Г. Ц.-Х. намира, че неправилно и формално е и отричането на възможността за търпимост по § 16 и § 127 ПЗР на ЗУТ, доколкото административният орган се е ограничил до кратко и декларативно твърдение, че условията за търпимост не били налице, без да извърши необходимия анализ на всички релевантни предпоставки. Подчертава, че не е обсъдено дали строежът съответства на устройствените показатели, дали нарушава отстояния, дали е допустим по действащия или предходен план, нито дали изобщо създава неблагоприятни последици, които да оправдават най-тежката мярка - премахване. Сочи, че подобно формално мотивиране не отговаря на изискванията на закона и на трайната съдебна практика. Изтъква, че допълнително, в заповедта се съдържа твърдение за „липса на съгласие между съсобствениците“, което е оставено напълно недоказано и необосновано, защото не е посочено между кои съсобственици липсва такова съгласие, за кой момент се твърди, че е липсвало, и как това обстоятелство влияе върху правния режим на строежа. За жалбоподателката подобно твърдение не може да служи като мотив, ако не е подкрепено с доказателства и правен анализ. В допълнение, жалбоподателката подчертава, че фактическите констатации на административния орган относно характера на обекта са неточни и не съответстват на съдържащите се по делото писмени доказателства. Счита, че от представения и приобщен по делото нотариален акт № 189, том LXIII, дело № 12104/1975 г. за дарение на недвижим имот, изрично се установява, че процесният обект фигурира като част от жилищната сграда и е индивидуализиран като сервизно помещение, а не като самостоятелно новоизграден строеж или като пристройка в смисъла, вложен от административния орган. Подчертава, че в нотариалния акт подробно е описано, че предмет на разпореждането е първият (партерен) етаж от двуетажна жилищна сграда, състоящ се от стаи, кухня и други сервизни помещения, като изрично се посочва застроената площ и принадлежностите, включително съответните идеални части от общите части на сградата и от дворното място. Според Г. Ц.-Х. това описание има характер на официален удостоверителен документ и представлява годно доказателство за съществуването на съответните помещения към момента на съставяне на нотариалния акт, а именно през 1975 г. и че следователно, още към този момент в сградата са съществували сервизни и избени помещения, които са били част от жилищната структура и са били предмет на вещни права. Навежда доводи, че при това положение квалификацията на обекта като „пристройка към жилищна сграда“ е в противоречие с доказателствата за неговия правен и функционален характер. Намира, че административният орган не е анализирал нотариалния акт, не е съпоставил описанието на помещенията с твърденията си за новоизграден строеж и не е изложил мотиви защо приема, че се касае за пристройка, а не за съществуващо сервизно или избено помещение, което впоследствие е било използвано или оформено по различен начин. Жалбоподателката е категорична, че подобно неизясняване на характера на обекта води до неправилно определяне на предмета на заповедта и до неправилно приложение на материалния закон, което прави обжалваната заповед незаконосъобразна. За Г. Ц.-Х. особено съществено е, че при наличие на официален документ, удостоверяващ съществуването на сервизни и избени помещения още през 1975г., твърдението на административния орган, че обектът е изграден през 2012 г., остава напълно необосновано. Намира, че органът не е изложил аргументи защо игнорира нотариалния акт, нито е посочил какви доказателства го водят до извода, че се касае за ново строителство, а не за съществуващо помещение, което е част от сградата и е било предмет на вещни права десетилетия преди твърдяната от него година на изграждане. Счита, че това противоречие между официален удостоверителен документ и фактическите констатации на заповедта не е обсъдено и представлява съществено нарушение на чл. 35 и чл. 36 АПК и води до необоснованост на административния акт. В жалбата се посочва още, че неправилното квалифициране на обекта като „пристройка“ има пряко отражение и върху приложението на чл. 225а от ЗУТ, тъй като тази разпоредба предполага наличие на самостоятелен незаконен строеж. Аргументира се, че когато обаче се касае за помещение, което по своя произход и предназначение е част от съществуваща сграда и е отразено като такова в нотариален акт, административният орган не може да приложи механично режима за премахване на незаконен строеж, без да установи с надлежни доказателства, че действително е извършено ново строителство, различно от вече съществуващото, както и че в случая такова доказване липсва. Според жалбоподателката, при тези данни следва да се приеме, че административният орган е изградил фактическите си изводи върху неправилна и непълна интерпретация на наличните документи, като е игнорирал официален нотариален акт, удостоверяващ съществуването на сервизно и избено помещение още през 1975г. и че това опорочава изцяло заповедта, тъй като тя е издадена при неправилно установена фактическа обстановка и при неправилна правна квалификация на обекта. На последно място, според Г. Ц.-Х. заповедта е издадена в нарушение на принципа на съразмерност по чл. 6 АПК, защото премахването е крайна и най-тежка мярка, която следва да се прилага само когато не съществува друга възможност за защита на обществения интерес. Счита, че в случая органът не е обсъдил възможността за други мерки, не е анализирал конкретните последици за адресата и не е обосновал защо именно премахването е необходимо и пропорционално, и че липсата на такъв анализ води до несъответствие на акта с целта на закона. С тези доводи жалбоподателката иска от съда да постанови решение, с което да отмени изцяло оспорената заповед като незаконосъобразна. Претендира и направените по делото разноски. В хода на съдебното производство жалбоподателката поддържа жалбата си по развитите в нея доводи за незаконосъобразност на оспорената заповед, налагащи отмяната й, с произтичащите от това правни последици . Допълва, че административното производство е строго формален процес и неизпълнението му от административния орган преди издаване на заповедта води до незаконосъобразност на същата. Ответникът Заместник кметът на Община – [населено място] Бухларски, чрез процесуалния си представител, оспорва жалбата и моли същата да бъде оставена без уважение - като неоснователна и недоказана, а обжалваната заповед да бъде потвърдена . Ответникът моли съда да цени констативния протокол като официален документ, който официален документ не е оспорен от жалбоподателката. Намира за безспорно установено по делото, че е налице строеж, изграден без одобрени инвестиционни проекти и без строителни книжа, че така изграденият строеж е незаконен и по отношение на същия не са налице основания за търпимост. Аргументира се, че заповедта е издадена от компетентен орган, в рамките на неговата разпоредителна и изпълнителна дейност, при спазване на закона и моли съда да постанови решение, с което да отхвърли жалбата, както и да му бъдат присъдени разноски представляващи юрисконсултско възнаграждение . Настоящият съдебен състав на Административен съд – София област, като обсъди доводите на страните, прецени събраните доказателства в тяхната съвкупност, приема за установено от фактическа страна следното : Предмет на обжалване е Заповед №РД-541/19.12.2025г., издадена от Заместник кмета на Община – Божурище, с която на основание чл.225,ал.2,т.2 от ЗУТ и чл.225а,ал.1 и 2 от ЗУТ е наредено на извършителя на незаконния строеж Г. Ц.-Х. в едномесечен срок от съобщаването на настоящата заповед да премахне незаконен строеж, представляващ „Пристройка към жилищна сграда - избено помещение и тераса“, местоположение: VIII- 394, кв.62 по плана на [населено място], като строителните отпадъци се извозят на определените. Със същата заповед е разпоредено, ако заповедта за премахване на незаконния строеж не се изпълни доброволно в определения в нея срок, тя да се изпълни принудително от общината по реда, определен в наредба на общинския съвет, като премахването е за сметка на извършителя. От представената и приобщена като доказателство преписка по издаване на обжалваната заповед се установява, че административното производство е започнало по жалба постъпила в Община-Божурище с вх.Ж-58/30.07.2025г., като на основание чл.223, ал.2 от ЗУТ служители от общинската администрация са извършили проверка на строеж, представляващ „Пристойка към жилищна сграда - избено помещение и тераса, местоположение : ПИ с идентификатор №05027. 601.394, представлява [УПИ] в кв.62 по плана на [населено място]. За установеното в рамките на възложената им проверка служителите от общинската администрация са съставили Констативен акт по чл.225а,ал.2 от ЗУТ№7/10.10.205г., в който акт е посочено, че при проверката на място на строеж пета категория, представляващ : “Пристройка към жилищна сграда-избено помещение и тераса“, местоположение: ПИ с идентификатор№05027.601.394,представляващ [УПИ] в кв.••• по плана на [населено място], е констатиран незаконен строеж – пристройка - избено помещение, чийто покрив е изпълнен като тераса на кота 0.00 без одобрени проекти и разрешение за строеж. Установено е, е пристройката е изпълнена от към югоизточната фасада на сградата от масивна конструкция, като покривът на пристройката е оформен като тераса и е покрит с теракотни плочки, а на едната стена под терасата е изпълнен прозорец. Размерите на пристройката приблизително са 2,80м/1,50метра, като терасата е дъговидна, а височината на пристройката над прилежащия терен е около1,20метра, както и че строежът е изпълнен от Г. Ц. – Христова.В констативния акт е посочено,че по данни на жалбоподателя Т. П. пристройката е изградена след 2020г., тоест след 2020г. В констативния акт е посочено, че с оглед направените констатации относно изпълнен строеж е установено нарушение на чл.148, ал.1 от ЗУТ. Извършено е и изследване относно приложимостта на §16 и §127 от ЗУТ за наличие на условия за търпимост, като е прието, че същите не са налице, имайки предвид годината на извършване на строежа – след 2020г. Така съставеният констативен акт е връчен на жалбоподателката Г. Ц. – Христова на 20.10.2025г., видно от удостоверяването на това обстоятелство в известие за доставяне на препоръчана пощенска пратка/л.33 от делото/. Жалбоподателката се е възползвала от предоставената й от закона възможност да оспори констативния акт, депозирайки жалба-възражение с вх.№ж-28-/4/ от 23.10.2025г., в която жалба-възражение е посочила, че не е информирана предварително за извършената проверка и същата е направена без нейно присъствие и без присъстващи свидетели, както и че липсват доказателства за направеното в акта отбелязване, че Г. Ц.-Х. има качеството на строител и на възложител на строежа. Административният орган е разгледал подаденото от Г. Ц.-Х. възражение срещу констативния акт, но е намерил доводите в него за неоснователни поради липса на доказателства, квалифициращи строежа като законен, а именно-одобрени строителни книжа и разрешение за строеж, и е издал обжалваната в това съдебно производство Заповед №РД-541/ 19.12.2025г. на Заместник кмета на Община – Божурище. Заповедта е връчена на жалбоподателката на 20.01.2026г., видно от приложеното като доказателства известие за доставяне на регистрирана пощенска пратка. Недоволна от така издадената заповед Г. Ц.-Х. е сезирала чрез органа, чийто акт оспорва, с жалба на 30.01.2026г., въз основа на която жалба е образувано настоящето дело . В преписката е приложено и писмо от Т. П. с рег.индекс№Ж-58-1//03.12.2025г., в което в допълнение на подадената жалба с вх.№Ж-58 от 30.07.2025г. Т. П. потвърждава, че терасата на госпожа Г. Ц. – Христова е завършена пред 2012г. и е построена изцяло в нейната част на ползване от имота, съгласно разделителен договор от 1969г, с нейни средства . По делото е представена като част от административната преписка Заповед №РД-197/ 09.06.2025г. на Кмета на Община-Божурище, с която на основание чл.44,ал.1,т.1 и т.13 и ал.2 от Закона за местното самоуправление и местната администрация, чл.5,ал.1 и §1,ал.3 от допълнителните разпоредби на ЗУТ кметът на общината е предоставил свои функции по Закона за устройство на територията на длъжностни лица от Община-Божурище на Заместник кмета А. Б. и конкретно с т.1.32 от заповедта – да издава заповеди за премахване на незаконни строежи по смисъла на чл.225, ал.2 от ЗУТ от четвърта до шеста категория или на части от тях , на основание чл.225,а,ал.1 от ЗУТ. При така приетото за установено от фактическа страна настоящият съдебен състав на Административен съд – София област прави следните правни изводи : Жалбата на Г. Ц. - Христова, е допустима, подадена в законоустановения срок, в който надлежно може да бъде оспорена процесната заповед, подадена е до компетентния съд, от правен субект, който са адресат на акта и е активно процесуално легитимиран да го обжалва, а самата заповед представлява акт, подлежащ на съдебен контрол. Разпоредбата на чл.168,ал.1 от АПК задължава съда да обсъди не само основанията, посочени от оспорващия, а въз основа на представените от страните доказателства, да провери законосъобразността на оспореният административен акт на всички основания по чл.146 от АПК. Разгледана по същество жалбата е основателна и доказана трябва да бъде уважена, с произтичащите от това правни последици. Аргументите на съда за да направи този извод са следните : Заповед№РД-541/19.12.2025г., издадена от Заместник кмета на Община-Божурище представлява индивидуален административен акт, издаден от овластен за това административен орган т.е. не е налице порок по смисъла на чл.146, т.1 от АПК, който да прави оспорваната заповед незаконосъобразна поради издаването й от некомпетентен орган. Съобразно нормата на чл.225а,ал.1 от ЗУТ - кметът на общината или упълномощено от него длъжностно лице издава заповед за премахване на строежи от четвърта до шеста категория, незаконни по смисъла на чл.225,ал.2 или части от тях. Безспорно заместник-кметът на Община-Божурище е надлежно упълномощен да издава такива заповеди категорията на оспорваната в това съдебно производство със заповед №РД-197/09.06.2025г. на кмета на общината. Доколкото законът допуска правомощията на кмета на общината за издаване на такива индивидуални административни актове да бъде делегирани на друго лице и в конкретния случай упълномощаването на заместник кмета е станала надлежно, с нарочна заповед, в която ясно и конкретно е посочено упълномощаването от кмета на заместник кмета на общината да издава такива заповеди, то несъмнено оспорваната заповед е издадена от компетентен орган и не е незаконосъобразна поради наличието на порок по смисъла на чл.146,т.1 от АПК . Обжалваната заповед на Заместник кмета на Община-Божурище е индивидуален административен акт, издаден в изискуемата писмена форма за валидност на акта, при спазване изискванията на чл.59, ал.2 от АПК, като съдържа всички изискуеми реквизити. Ето защо настоящият съдебен състав приеме, че заповедта не е незаконосъобразна поради порок по смисъла на чл.146, т.2 от АПК - неспазване на установената форма за издаване на такъв административен акт. Според Г. Ц.-Х. Заповед №РД-541/19.12.2025г. на Заместник кмета на Община – Божурище е незаконосъобразна, тъй като страда от съществен порок, свързан с липсата на надлежна и пълна индивидуализация на нейния адресат, тъй като административният акт е адресиран до лице, което органът формално обозначава като “извършител на незаконния строеж“, без обаче това лице са е индивидуализирано по начин, който да позволява безспорното му идентифициране. Твърди се, че в текста на заповедта не са посочени пълните имена на адресата, единният му граждански номер, нито други индивидуализиращи данни, които да позволят ясно разграничаване на лицето в правния мир. Тези доводи - за наличието на съществен порок - липса на надлежна и пълна индивидуализация на адресата на акта - са опровергани от съдържанието на самата заповед. В заповедта ясно и конкретно е посочено, че адресат на заповедта е Г. Ц.-Х., с адрес: [населено място], [улица], в качеството й на собственик на етаж от къща, находящ де в ПИ с идентификато𠹕••4, представляващ [УПИ] в кв-62 по плана на [населено място], съгласно нотариален акт№189,том LXIII, дело№12104 от 1975г. Следователно, в самата заповед ясно и по недвусмислен начин е идентифициран адресатът на акта – Г. Ц.-Х., в качеството й на собственик на недвижим имот, подробно описан в конкретно посочения нотариален акт, както и е посочен административния адрес, на който този имот се намира и не е налице твърдяния от жалбоподателката съществен порок, правещ заповедта незаконосъобразна – липса на надлежна и пълна индивидуализация на адресата на заповедта. Съдът счита, че с оглед спецификите на конкретния индивидуален административен акт, свързан със собствеността на недвижим имот и изпълнението в този имот на строеж, индивидуализирането на адресата на акта посредством посочване на имота, в който е изпълнен строежа, включително и с акта, с който даден правен субект се легитимира като собственик на имота, дава достатъчно ясна и пълна индивидуализация на адресата на този административен акт. Несподелими от съда са доводите на жалбоподателката, че в случая от страна на административния орган е използвано непълно и формално означение, което не отговаря на изискванията за идентифициране на страната в административното производство, както и че тази непълна индивидуализация не представлява формален пропуск, а е съществен порок, тъй като прави неясно на кого именно административният орган вменява задължението за премахване на незаконния строеж и спрямо кого възникват неблагоприятните последици на акта. Вярно е, че изискването за индивидуализиране на адресата на акта е особено важно в случаите когато се касае за незаконен строеж в съсобствен имот, както и че при съсобствен имот посочването на адресата на заповедта за премахване на незаконен строеж в такъв имот изисква прецизен анализ на собствеността, ползването и евентуалното извършителство, ясно определяне на собственик а и на извършителя на строежа, но това изискване в случая е изпълнено от административния орган. Противно на твърдяното от Г. Ц.-Х. в случая административния орган е изложил мотиви защо именно жалбоподателката е адресат на акта и на нея се вменява задължението за премахване на въпросния строеж, който се твърди, че е незаконен. Както в обстоятелствената част на обжалваната заповед, така и в констативния акт, въз основа на който заповедта е издадена подробно е описано къде точно в поземления имот е разположен въпросния строеж, посочени са неговите параметри, изяснено е ,че това е част от УПИ, която съобразно извършено разпределение на ползване се ползва и е собственост на Г. Ц.-Х.. Административният орган се е аргументирал въз основа на какви установени в хода на административното производство приема, че въпросният строеж е собственост на жалбоподателката и че именно тя е възложител на този строеж. Следователно, опровергани от доказателствата по делото са доводите на жалбоподателката, че административният орган не е установил по безспорен начин извършителство на строежа, нито дали въпросният имот е собственост на Цветкова – Христова и че това е основание за отмяна на заповедта като незаконосъобразна. Както вече бе посочено в обжалвания административен акт ясно и еднозначно е идентифициран имота посредством посочване на неговия идентификатор, УПИ и квартал по плана на [населено място], както и административен адрес, на който имотът, в който се твърди да е изпълнен конкретния строеж. Иначе казано, имотът е обозначен достатъчно ясно и разбираемо, като е извършена пълна идентификация на същия. Несъстоятелни са доводите на жалбоподателката, че Заповед №РД-541/ 19.12.2025г. на заместник кмета на гр. Божурище трябва да бъде отменена като незаконосъобразна поради това, че при наличие на одобрена карта и кадастрални регистри в текста на заповедта единствено се посочвал кадастрален идентификатор, но този кадастрален идентификатор не бил използван като основен индивидуализиращ белег на имота, нито пък бил посочен идентификатор на сградата и твърдяната пристройка. Когато се касае за строеж, изпълнен в урегулиран поземлен кадастралната карта и кадастралните регистри не са основен идентификатор на имота. Що се отнася да въпросната пристройката би имала отделен идентификатор като самостоятелен обект само ако е съществувала при изработването на кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], изрично е заявена като самостоятелен обект на кадастъра и й е бил даден такъв идентификатор. Несериозни са доводите на Г. Ц.-Х., че непосочването на идентификатор на имота от КККР , както и не посочването на идентификатор на сградата – спорната пристройка прави обжалваната заповед незаконосъобразна, защото не посочването на тези кадастрални идентификатори водело до неяснота относно точния обем, граници и местоположение на строежа, който трябва да бъде премахнат и че това поставяло в обективна невъзможност адресата да разбере какво точно се иска от него. Основателни обаче са доводите на жалбоподателката, че заповедта е издадена при неправилно приложение на материалния закон - порок по смисъла на чл.146, т.4 от АПК, тъй като липсват доказателства за начина, по който е определена годината на изграждане на твърдяния строеж, както и поради неправилното квалифициране на въпросния обект като пристройка, поради което Заповед№РД-541/19.12.2025г. на Заместник кмета на [населено място] трябва да бъде отменена като незаконосъобразна, с произтичащите от това правни последици. В констативния акт служителите от общинската администрация, извършили проверка по сигнала на Т. П., са приели за установено, че постройката е изградена „преди няколко години“ по данни на жалбоподателя тоест след 2020г., но липсват каквито и да било доказателства за това,че строежът е извършен именно през 2020г., както и липсва декларация от Петров или от жалбоподателката Г. Ц. - Христова относно годината, в която е изпълнен твърдяния незаконен строеж. В самата заповед, предмет на обжалване по делото, изведнъж административният орган приема, че въпросният незаконен строеж – пристройка е изпълнен от Г. Ц.-Х. през 2012г., като този факт е приет за установен въз основа на декларация на жалбоподателя Т. П., постъпила в Община – Божурище с вх.№Ж-58/1/ от 03.12.2025г. Въпросната жалба с рег.индекс№Ж-58-/1/ от 03.12. 2025г. от Т. П., на първо място, не представлява декларация по смисъла на закона, с която се декларира годината на построяване на спорния строеж, която година административния орган да приеме за безспорно доказана като година на извършване на строежа, поради което не е годна, а и е недостатъчна да установи действителната година на построяване на въпросния строеж. Безспорно е, че времето на изграждане е ключов факт за приложението на материалния закон, включително и за преценката за търпимост на строежа, за приложимия устройствен режим и възможните правни последици. След като не установил по безспорен и категоричен начин годината на извършване на конкретния сочен за незаконен строеж административният орган е в невъзможност обосновано и законосъобразно да направи извод относно търпимостта на този строеж, което е друго самостоятелно основание за отмяна на Заповед№РД-541/19.12.2025г. на Заместник кмета на Община – Божурище като незаконосъобразна, издаден при порок по смисъла на чл.146 , т.4 от АПК. В тази връзка, споделими от съда са доводите на жалбоподателката, че като не е установил по несъмнен начин годината на извършване на въпросния строеж чрез проверка в архиви, не е анализирал данни от действащи или предходни планове, не е прибягнал до експертна оценка, а е превърнал едно предположение в „безспорно установен факт“ Заместник кмета на общината е издал един необоснован, немотивиран акт, което е друго самостоятелно основание за отмяна на този акт като незаконосъобразен. Основателни са доводите на Г. Ц.-Х., че освен, че при неустановена година на извършване на строежа не може да бъде направена обоснована и законосъобразна преценка за търпимостта на строежа, в случая административният орган неправилно и формално е приел, че строежът не е търпим и по §16, и по §127 от ПЗР на ЗУТ. Д. З. кметът на общината се е ограничил до кратко и декларативно твърдение, че не са налице условията за търпимост, без да извърши необходимия анализ на всички релевантни предпоставки, за всеки един от периодите, за които следва да бъдат приложени §16, съответно §127 от ПЗР на ЗУТ. Липсата на мотиви, изложени от административния орган, в които да аргументира защо издава акт с точно такова съдържание, винаги има за последица незаконосъобразност на издадения акт и следователно това е още едно основание за отмяна на обжалваната заповед като незаконосъобразна. На следващо място, въпросната декларация не е събрана в хода на административното производство и в частност при проверката на място и съставяне на констативния акт, не е била предоставяна на жалбоподателката да може да се запознае с нея и да възрази, съответно да ангажира други доказателства. Като не е дал възможност на жалбоподателката да се запознае с тази „декларация“ относно година на извършване на въпросния строеж административният орган е издал заповедта при съществено нарушение на административно-производствените правила, тъй като е лишил Цветкова-Христова от възможността да се запознае с всички доказателства, да прави възражения, да представя други доказателства и като резултат е постановил незаконосъобразен административен акт. Не на последно място, при установено несъответствие относно годината на извършване на спорния строеж - 2020г. според обективираното в констативния акт въз основа на сигнала на Т. П., поставил началото на административното производство, завършило с издаване на обжалваната заповед, или 2012г. – според писмо рег.индекс№Ж-58-/1/ от 03.12. 2025г, което административният орган е кредитирал като декларация за годината на построяване на пристройката, мястото в имота, където същата е ситуирана и от кого е изпълнена, административният орган е издал обжалваната заповед при неизяснена фактическа обстановка, в нарушение на чл.35 и чл.36 от АПК, което е друго самостоятелно основание за отмяна на обжалваната заповед като незаконосъобразна. Тук е мястото, да бъде посочено, че съдът не може да приеме за безспорни констатациите относно годината на изпълнение на строежа, посочени в съставения констативен акт, защото в издадената въз основа на този констативен акт заповед е посочена, друга различна година, за която административният орган приема,че е извършен въпросния строеж. Както вече бе посочено, заповедта е незаконосъобразна и поради неправилното квалифициране на въпросния обект като пристройка, представляваща незаконен строеж, подлежащ на премахване. Направеното описание на процесния строеж е неточно и не съответства на събраните в хода на административното производство доказателства. От представения и приобщен като доказателство нотариален акт№189,том LXIII, дело№12104 от 1975г. имотът, собственост на Г. Ц.- Христова, е индивидуализиран като първи етаж от двуетажна жилищна сграда, състоящ се от две стаи, кухня и други сервизни помещения, със застроена площ от 79,30кв.м., заедно със северното мазе и мазето под стълбището, заедно с 1 /2 идеална част от общите части на сградата и 1/ 2 идеална част от дворното място, съставляващо парцел VIII- 277 в кв.9 по плана на [населено място]. От представения в хода на административното производство договор от 17.04.1967г. с нотариална заверка на подписите на Т. П. Г. и П. С. Ц. се установява, че праводателят на жалбоподателката се е споразумял с Т. П. Г. за разпределение ползването на сградата, която ще бъде изградена в парцел Х, пл.№142,в кв.33а по плана на [населено място], а именно, че П. Ц. става собственик на първия етаж от сградата, на северното мазе и мазето, което ще се получи под стълбището. От така представените документи, легитимиращи Г. Ц.-Х. като собственик на първия жилищен етаж от съществуващата двуетажна жилищна сграда, както и северното мазе и мазето, което ще се получи под стълбището, се налага еднозначен и категоричен извод, че въпросното мазе е изградено и е съществувало към 1975г., когато въпросният имот е станал собственост на жалбоподателката и е неразделна част от този имот. Впрочем косвено признание за съществуването на въпросните северно мазе и мазе под стълбище се признава и от Т. П. в подаденото от него допълнение към жалбата с рег. индекс №№Ж-58-/1/03.12. 2025г., в което се посочва, че терасата е изградена изцяло в частта от имота за ползване от Цветкова-Христова, съобразно разделителен протокол от 1969г. Иначе казано, установява се, че въпросното мазе е съществувало много преди 2020г., както е прието констативния акт, така и преди 2012г., както е прието от административния орган в обжалваната заповед и не подлежи на премахване като незаконен строеж. Ето защо настоящият съдебен състав приема за основателни доводите на жалбоподателката, че безспорно е установено съществуването на избени и сервизни помещения като част от жилищната структура, собственост на жалбоподателката , още към 1975г. и че при това положение квалификацията на обекта като „пристройка към жилищна сграда - избено помещение и тераса“ е в противоречие с доказателствата за неговия правен и функционален характер. Анализът на събраните доказателства налага еднозначен и категоричен извод, че квалификацията дадена от административния орган на сочения незаконен строеж като „пристройка към жилищна сграда“ е в противоречие с доказателствата за неговия правен и функционален характер. Несъмнено подобно неизясняване на характера на обекта ,дали той е неразделна част от жилището, от момента на неговото построяване води до неправилно определяне на предмета на заповедта и до неправилно приложение на материалния закон. Споделими от съда са аргументите на жалбоподателката, че при наличие на официален документ, удостоверяващ съществуването на сервизни и избени помещения още през 1975г., твърдението на административния орган, че обектът е изграден през 2012 г., остава напълно необосновано, още повече, че административният орган не е изложил аргументи защо игнорира нотариалния акт, нито е посочил какви доказателства го водят до извода, че се касае за ново строителство, а не за съществуващо помещение, което е част от сградата и е било предмет на вещни права десетилетия преди твърдяната от него година на изграждане. Липсата на мотиви в акта относно това противоречие между официален удостоверителен документ и фактическите констатации на заповедта представлява съществено нарушение на административно-производствените правила на чл. 35 и чл. 36 АПК и има за последица издаване на незаконосъобразен административен акт, издаден при порок по смисъла на чл.146, т.3 от АПК. Не на последно място, неправилното квалифициране на обекта като „пристройка“ има пряко отражение и върху приложението на чл. 225а ЗУТ, тъй като тази разпоредба предполага наличие на самостоятелен незаконен строеж. Когато обаче се касае за помещение, което по своя произход и предназначение е част от съществуваща сграда и е отразено като такова в нотариален акт, административният орган не може да приложи механично режима за премахване на незаконен строеж, без да установи с надлежни доказателства, че действително е извършено ново строителство, различно от вече съществуващото. Следователно, обжалваната заповед е издадена в нарушение и на материалния закон, доколкото като правно основание за издаването й е посочена правна норма, която е неприложима. Настоящият съдебен състав на Административен съд-София област приема за основателни и доводите на жалбоподателката, че обжалваната заповед е издадена при несъответствие с целта на закона и в нарушение на принципа на съразмерност по чл. 6 АПК. Премахването на незаконен строеж е крайна и най-тежка мярка, която следва да се прилага само когато не съществува друга възможност за защита на обществения интерес. В случая органът не е обсъдил възможността за други мерки, не е анализирал конкретните последици за адресата и не е обосновал защо именно премахването е необходимо и пропорционално. Липсата на такъв анализ води до несъответствие на акта с целта на закона, поради което Заповед №РД-541/ 19.12.2025г. на Заместник кмета на Община – [населено място] следва да бъде отменена - поради наличие на порок по смисъла на чл.146,т.5 от АПК. По изложените съображения, настоящият съдебен състав на Административен съд – София област намира, че оспорваната заповед, макар и издадена от компетентен орган, при спазване на изискванията за форма за валидност на акта е незаконосъобразна, тъй като е издадена при съществено нарушение на административно-производствените права, при неизяснена фактическа обстановка, в противоречие с приложимите материално-правни норми, при липса на мотиви и в несъответствие с целта на закона, поради което същата следва да бъде отменена като незаконосъобразна ,с произтичащите от това правни последици. При този изход от правния спор, основателно е искането на жалбоподателката да й бъдат присъдени направените по делото разноски в размер на 525,12евро,от които 5,12евро – държавна такса за образуване на административно дело и 520 евро адвокатски хонорар. Ето защо Община – Божурище трябва да бъде осъдена да заплати на Г. Ц. - Христова сумата 525,12лв., представляващи направените от жалбоподателката разноски. Водим от изложените съображения и на основание чл.172 от АПК, Административен съд – София област, седми състав