Решение № 3340 от 6.6.2024 г. на Софийски градски съд по дело № 12951/2022 г.

Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК. С Решение № 12885/16.11.2022 г. по гр.д. № 40369/2021 г. по описа на СРС, 68 състав е отхвърлен изцяло предявения от А. Р. П. против Дирекция „Управление на собствеността и социални дейности“ при МВР осъдителен иск по чл. 59 от КТ във връзка с чл. 222, ал. 3 от КТ за заплащане на ответника на еднократно допълнително обезщетение по чл. 42, ал. 2 КТД в МВР от 2019 г., дължимо при прекратяване на трудовото правоотношение със служител, придобил право на пенсия за осигурителен стаж и възраст с непрекъснат трудов стаж в МВР над 25 години в размер на 3957, 24 лева, заедно със законната лихва върху това обезщетение от 20.09.2020 г. до окончателното плащане, както и разноски по делото, както и А. Р. П. е осъден да заплати на ответника на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК във връзка с чл. 78, ал. 3 от ГПК сумата от 50 лева, представляваща полагащо се на ответника юрисконсултско възнаграждение. Срещу решението е постъпила въззивна жалба вх. № 266150/01.12.2022 г., подадена от А. Р. П., в която са изложени съображения за неговата неправилност. Въззивникът поддържа, че съдът неправилно е квалифицирал осъдителния иск по чл. 59 от КТ във връзка с чл. 222, ал. 3 от КТ, като в конкретния случай, правното основание, на което претендира исковата сума е чл. 59 от КТ във връзка с чл. 42, ал. 2 от Колективния трудов договор. Поддържа, че не е претендирал обезщетение по чл. 222, ал. 3 от КТ, тъй като такова обезщетение му е платено. Посочва, че не му е платено допълнително еднократно обезщетение в размер на 4 месечни брутни възнаграждения при прекратяване на трудовото му правоотношение поради придобиване на право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, с трудов стаж в системата на МВР 25 години. Посочва, че неправилно районният съд е приел, че няма стаж над 25 години в системата на МВР, като посочва, че този извод не отговаря на представените по делото доказателства. Твърди, че в периода от 03.05.2004 г. до 20.09.2020 г. има трудов стаж от 16 години, 4 месеца и 17 дни, като за този стаж му е изплатено обезщетение по чл. 222, ал. 3 от КТ. Посочва, че в периода от 01.03.1993 г. до 10.04.1999 г. има прослужено време като специалист и главен специалист – 8 години, 1 месец и 22 дни, като представеното пред районния съд удостоверение, не е оспорено, но съдът неправилно не го бил приел, тъй като не било подписано и подпечатано. Неправилно не бил взет предвид и стажът от 6 години, 1 месец и 9 дни, за който страните не спорят, че е платено обезщетение по реда на чл. 261, ал.1 от ЗМВР (отм.). Не било направено разграничение между обезщетението по чл. 261 и допълнителното еднократно обезщетение, които били дължими на различни основания. Посочва също така, че в чл. 42, ал.2 от КТД няма изискване трудовият стаж да е непрекъснат. Предвид на изложеното, посочва, че има прослужен стаж в системата на МВР за посочените три периода общо 30 години, 7 месеца и 17 дни, доказани, т.е. над 25 години, съгласно чл. 42, ал. 2 от КТД, като и размерът на претенцията бил доказан, като брутното му трудово възнаграждение е било 989, 31 лева и обезщетението е 3957, 24 лева. Моли обжалваното решение да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявеният иск да бъде уважен изцяло. Претендира направените разноски пред двете инстанции. В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба, но в становище вх. № 42162/03.05.2023 г. от въззиваемия Дирекция „Управление на собствеността и социални дейности“ при МВР са изложени съображения за правилност на постановеното решение, като поддържа, че обезщетението по чл. 222, ал. 3 от КТ и това по чл. 42 от КТД имат грагификационен характер и съответно не са различни обезщетения, като твърди, че на ищеца не се дължат допълнително 4 брутни трудови възнаграждения, тъй като трудовият му стаж бил 24 години, 6 месеца и 9 дни т.е. по-малко от 2, поради което и не било налице предвиденото в чл. 42, ал.2 от КТД основание. СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, приема за установено от фактическа и правна страна следното: Производството по гр.д. № 40369/2021 г. по описа на СРС, 68 състав е образувано по искова молба, подадена от А. Р. П. против Дирекция „Управление на собствеността и социални дейности“ при МВР, с която е предявен иск с правно основание чл. 59 от Кодекса на труда във връзка с чл. 42, ал. 2 от Колективен трудов договор в МВР и чл. 86 от Закона за задълженията и договорите. Ищецът А. Р. П. твърди, че със Заповед УРИ 5785з-2016/25.08.2020 г. на Директора на Дирекция „Управление на собствеността и социални дейности“ – МВР било прекратено трудовото му правоотношение поради придобиване на право на пенсия на основание чл. 328, ал.1, т. 10 от КТ. В изпълнение на заповедта му били изплатени обезщетения по чл. 222, ал. 3 от КТ и чл. 224, ал.1 от КТ. Поддържа, че съгласно чл. 42, ал. 2 от КТД, сключен между МВР и Национален синдикат на гражданската администрация в МВР и всички сдружения на синдикални организации в МВР, при прекратяване на трудовото правоотношение със служител, придобил право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, при стаж в МВР над 25 години се изплащало допълнително еднократно обезщетение в размер на 4 месечни брутни възнаграждения. Твърди, че в периода от 09.01.1985 г. до 01.03.1993 г. е имал прослужено време в МВР като спациалист и главен специалист 8 години, 1 месец и 22 дни, от 01.03.1993 г. до 10.04.1999 г. бил на военизирана щатна длъжност в МВР като стажът му бил 6 години, 1 медец и 9 дни, от 03.05.2004 г. до 20.09.2020 г. има стаж от 16 години, 4 месеца и 17 дни в Дирекция „Управление на собствеността и социални дейности“ при МВР или общо 30 години, 7 месеца и 17 дни. Поддържа, че ответникът му заплатил само 6 месечни трудови възнаграждения вместо дължимите 10. Моли ответникът да бъде осъден да заплати сумата от 3957, 24 лева ведно със законната лихва върху тази сума от датата на подаване на исковата молба – 09.07.2021 г. до окончателното плащане, както и 322, 07 лева – обезщетение за забава от 20.09.2020 (датата на прекратяване на трудовото правоотношение) - 09.07.2021 г. (датата на подаване на исковата молба (уточнение, направено във въззивната инстанция с молба вх. № 35386/12.04.2023 г). Претендира направените по делото разноски. В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от ответника Дирекция „Управление на собствеността и социални дейности“ при МВР, с който оспорва предявените искове. Не оспорва, че е сключен колективен трудов договор, в чл. 42, ал.2 на който, е предвидено допълнително еднократно обезщетение в размер на 4 месечни брутни заплати, но заявява, че този КТД няма действие по отношение на ищеца, тъй като той не бил синдикален член или не се е присъединил към него. Освен това, поддържа, че ищецът е бил със статут на лице, работещо по трудово правоотношение, както и със статут на държавен служител по ЗМВР, като е бил държавен служител в период от 6 години, 7 месеца и 3 дни, за което му е изплатено обезщетение по чл. 261, ал. 1 от ЗМВР. Посочва, че трудовият му стаж е от 24 години, 6 месеца и 9 дни, поради което и на основание чл. 222, ал. 3 от КТ му е изплатено обезщетение от 6 месечни брутни възнаграждения. Поддържа, че за да бъде изплатено обезщетението по чл. 42, ал. 2 от КТД правоотношението трябва да е трудово, а то не е било в целия период. Моли предявените искове да бъдат отхвърлени. В първоинстанционното производство за установяване на настъпилото събитие са събрани писмени доказателства, въз основа на които съдът е приел, че е предявеният иск е неоснователен, тъй като ищецът не е притежавал необходимия непрекъснат стаж от 25 години, както и че му е платено обезщетение по чл. 261 от ЗМВР. Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните. При извършена проверка съдът намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Основателни са доводите на въззивника, че първоинстанционният съд е определил неправилно правната квалификация на предявения иск. С исковата молба са въведени твърдения, че съгласно чл. 42, ал. 2 от КТД в МВР при прекратяване на трудовия договор със служител, придобил право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, е предвидено допълнително еднократно обезщетение в размер на 4 месечни възнаграждения, както и че полагащото му се обезщетение по чл. 222, ал. 3 от Кодекса на труда е изплатено. Следователно и доколкото се твърди, че е налице неизпълнение на колективен трудов договор, то в разпоредбата на чл. 59 от Кодекса на труда е предвидено право на иск на засегнатия служител, което е самостоятелно право, което се упражнява независимо от упражняването на другите права, предвидени изрично в Кодекса на труда. Следователно неправилно първоинстанционният съд е определил, че е налице връзка на предявения иск с разпоредбата на чл. 222, ал. 3 от Кодекса на труда, какъвто иск ищецът изрично е заявил, че не предявява. Независимо от това, че неправилно е определена правната квалификация на предявения иск, то не е налице основание за обезсилване на обжалваното решение, доколкото съдът с решението си се е произнесъл по релевантните за спора факти и е обсъдил твърденията на страните и събраните по делото доказателства, относими към предмета на спора. Във връзка с доводите, изложени във въззивната жалба относно правилността на постановеното решение, съдът намира следното: Съгласно разпоредбата на чл. 50, ал. 1 от Кодекса на труда с колективния трудов договор се уреждат въпроси на трудовите и осигурителни отношения на работниците и служителите, които не са уредени с повелителни норми на закона. В ал. 2 е посочено, че колективният трудов договор не може да съдържа клаузи, които са по- неблагоприятни за работниците и служителите от установените в закона или в колективния трудов договор, с който работодателят е обвързан. В посочените разпоредби е очертан предметът на колективния трудов договор, а именно, че с него се създават по - благоприятни условия на труд, от тези установени от закона и от индивидуалния трудов договор. Именно в тази връзка с разпоредбата на чл. 42 от Колективния трудов договор, сключен между МВР и синдикални организации на служители от системата на МВР е предвидено, че при прекратяване на трудовото правоотношение със служител придобил право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, независимо от основанието за прекратяване, на служителя се заплаща еднократно обезщетение в следните размери: 1. Непрекъснат трудов стаж в МВР до 10 години – 2 месечни брутни възнаграждения; 2. Непрекъснат трудов стаж в МВР над 10 години – 6 месечни брутни възнаграждения (ал.1). Така уговореното с колективния трудов договор обезщетение съответства на обезщетението, предвидено в чл. 222, ал. 3 от Кодекса на труда, като е отпаднало изискването стажът от 10 години да е придобит през последните 20 години. Изрично е посочено в чл. 42, ал. 1 от КТД, че този стаж трябва да е непрекъснат, каквото изискване не се сдържа в законовия текст. Страните в настоящото производство не спорят, че обезщетение в размер на 6 месечни брутни възнаграждения е заплатено на ищеца. Освен посоченото в ал.1 от чл. 42 от Колективния трудов договор в МВР обезщетение, в ал. 2 е предвидено и допълнително еднократно обезщетение в размер на 4 месечни възнаграждения, което се изплаща при трудов стаж в МВР над 25 години. Логическото и систематическо тълкуване на разпоредбата показва, че тя е приложима независимо и едновременно с предходната алинея, като е използван изразът „освен обезщетението по ал. 1, т. 2“, а именно дължимото обезщетение при непрекъснат трудов стаж в МВР над 10 години. Основателността на предявения иск с правно основание чл. 59 от Кодекса на труда във връзка с чл. 42, ал.2 от Колективния трудов договор в МВР е поставена в зависимост от това по делото да се установи, че ищецът е бил в трудово правоотношение с Дирекция „Управление на собствеността и социални дейности“ при МВР, че е член на синдикална организация – страна по колективния трудов договор или че се е присъединил при условията на чл. 57, ал. 2 от Кодекса на труда. Ищецът следва да установи продължителността на трудовия си стаж към момента на прекратяване на трудовото правоотношение, както и че към този момент е придобил право на пенсия за осигурителен стаж и възраст. Следва да установи и размерът на последното брутно трудово възнаграждение. Ответникът следва да установи, че е изпълнил задължението си точно и в срок. Установява се от събраните по делото писмени доказателства, а и не е спорно между страните, че в периода от 01.03.1993 г. до 10.04.1999 г. А. Р. П. е бил в трудово правоотношение с Регионална дирекция на вътрешните работи, като е заемал последователно длъжността специалист и главен специалист, а общият му трудов стаж е бил 8 години, 1 месец и 22 дни. Установява се и не е спорно, че в периода от 03.05.2004 г. до 20.09.2020 г. А. П. е заемал длъжността „пазач“ при Дирекция „Управление на собствеността и социални дейности“ при МВР, като трудовият му стаж е 16 години 4 месеца и 17 дни. Общо трудовият стаж по трудово правоотношение в системата на МВР е 24 години, 6 месеца и 9 дни. Освен това, в периода 01.03.1993 до 10.04.1999 г. е бил на щатна военна длъжност или приравнена на нея като служебният щат на заеманата длъжност е бил 6 години, 1 месец и 20 дни. Не е спорно между страните, а и се установява, че А. Р. П. е бил редовен член на Националния синдикат на гражданската администрация в МВР и е заплащал редовно членски внос за цялата 2019 г. и до м. септември 2020 г. Със Заповед УПИ 5785з-2016/25.08.2020 г. на основание чл. 328, ал. 1, т. 10 от Кодекса на труда трудовото правоотношение с ищеца е прекратено поради придобиване на право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, като не е спорно между страните, че е получил посоченото в заповедта обезщетение по чл. 222, ал. 3 от Кодекса на труда в размер на 6 месечни брутни възнаграждения. Видно от приетата служебна бележка, издадена от Дирекция „Управление на собствеността и социални дейности“ при МВР на 28.06.2021 г. е, че за м. август 2020 г. брутното трудово възнаграждение на А. Р. П. е 989, 31 лева. При така установените факти, по които няма спор между страните, са очертани два спорни от правна страна въпроса, а именно: дали стажът по служебно правоотношение от 6 години, 1 месец и 20 дни следва да бъде взет предвид при преценка дали е възникнало право за ищеца да получи обезщетение по чл. 42, ал. 2 от КТД и дали за този период ищецът има право да получи обезщетение, тъй като му е изплатено такова при условията на чл. 261, ал. 1 от ЗМВР (отменен). На първо място, следва да се посочи, че времето, през което ищецът Петричев е заемал държавна служба в системата на МВР следва да се вземе предвид при определяне на общият трудов стаж, тъй като по смисъла на чл. 351, ал. 2 от Кодекса на труда трудов стаж е и времето, през което е изпълнявана държавна служба. Именно това е и съдържанието на понятието „трудов стаж“, използвано в разпоредбата на чл. 42, ал. 2 от КТД, доколкото изрично не са посочени изключения от него. Следователно независимо от това, че в определен период ищецът е бил в служебно правоотношение в системата на МВР, то общият му трудов стаж включва и прослужените 6 години, 1 месец и 20 дни, като общият му трудов стаж е 30 години, 7 месеца и 17 дни, така както се твърди в исковата молба. В този смисъл, въззивният съд приема, че е изпълнено условието, предвидено в чл. 42, ал. 2 от КТД за възникване на правото на допълнително еднократно обезщетение, а именно ищецът да има 25 години трудов стаж в МВР. Въззивният съд не споделя мотивите на районния съд, че не следва да бъде зачетен този период, тъй като било изплатено еднократно обезщетение по чл. 261 от ЗМВР (отм.). Това е така, доколкото посоченото обезщетение е изплатено на друго основание. На първо място, то е дължимо при всички хипотези на освобождаване от служба на посочените в чл. 253 от ЗМВР (отм.) основания, а не само в хипотезата при придобиване на право на пенсия. Освен това, предвиденото в чл. 261, ал. 1 от ЗМВР основание за плащане на обезщетение е законово установено, което както и в хипотезата на чл. 222, ал. 3 от Кодекса на труда служи като минимален стандарт, над който могат да бъдат уговаряни с колективен трудов договор по-благоприятни условия за работника или служителя. В конкретния случай и доколкото обезщетението по чл. 42, ал. 2 от КТД в МВР е дължимо едновременно с обезщетението по чл. 222, ал. 3 от КТ, то е дължимо и едновременно с обезщетението получено и на другото предвидено в закона основание, а именно това по чл. 261, ал. 1 от ЗМВР (отм.). Това е така доколкото в текста на колективния трудов договор изрично е предвидено, че това обезщетение е дължимо като допълнително, т.е. именно за да възнагради служителя за трудовия му стаж в системата на МВР повече от 25 години. По изложените съображения и поради несъвпадане на изводите на въззивния съд с тези на първоинстанционния, обжалванато решение следва да бъде отменено изцяло и вместо него да бъде постановено друго, с което предявеният иск за заплащане на главницата от 3957, 24 лева следва да бъде уважен изцяло. Искът с правно основание чл. 86, ал. 1 от ГПК за заплащане на обезщетение за забава в размер на законната лихва се явява неоснователен за периода от 20.09.2020 г.- датата на прекратяване на трудовия договор до датата на предявяване на исковата молба – 09.07.2021 г. Законът не предвижда срок, в който обезщетението по чл. 42, ал. 2 от КТД следва да бъде изплатено. Следователно приложение намират правилата на чл. 84, ал. 2 от ЗЗД, а именно-задължението става изискуемо след покана. По делото не са ангажирани доказателства, че ответникът – работодател е бил поканен да изпълни задължението си да заплати процесното обезщетение, поради което претенцията с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД следва да бъде отхвърлена като неоснователна за исковия период. Съгласно чл. 78, ал. 1 от ГПК въззиваемият следва да бъде осъден да заплати на въззивника сумата от 500 лева - разноски по делото за адвокатско възнаграждение. На основание чл. 78, ал. 6 от ГПК Дирекция „Управление на собствеността и социални дейности“ при МВР следва да бъде осъдена да заплати по сметка на Софийски градски съд сумата от 237, 43 лева, представляваща държавна такса в първоинстанционното производство (158, 29 лева) и въззивното производство (79, 14 лева). Предвид на изложеното, съдът