Решение № 5290 от 14.8.2025 г. на Софийски градски съд по дело № 11409/2023 г.

Производството е по реда на чл. 258-273 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК). С решение № 20078822 от 11.02.2023 г., постановено по гр. д. № 82024/2017 г. на Софийски районен съд, 127-ми състав, поправено с решение № 20101241 от 24.08.2023 г., постановено по същото гражданско дело, е признато за установено по отношение на ответника Държавата, чрез Министъра на регионалното развитие и благоустройството, че ищецът Г. Б. Н. е собственик на основание давностно владение на поземлен имот с идентификатор 68134.2822.223, находящ се в гр. София, район „Връбница“, ул. ••••, целият с площ от 460 кв. м., заедно с построената в него едноетажна жилищна сграда – еднофамилна, със застроена площ от 149 кв. м., с идентификатор 68134.2822.223.1, при съседи на имота: поземлен и имоти с идентификатори 68134.2822.224, 68134.2822.2528, 68134.2822.222 и 68134.2822.226, номер на имота по предходен план № 223, кв. 17, парцел III. С решението е разпределена и отговорността за разноски между страните, като на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът е осъден да заплати на ищеца сума в размер на 1914, 70 лева. В законоустановения срок срещу така постановеното решение е постъпила въззивна жалба от ответника Държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройство, в която са изложени доводи за неправилност и незаконосъобразност на обжалвания съдебен акт. Според въззивника неправилни са изводите на районния съд, че имотът не е имал държавен характер. Счита, че собствеността върху имота за първи път е установена съгласно съставения акт за държавна собственост от 06.10.1970 г., като основанието за съставянето му е чл. 6 ЗС (отм.), съгласно който собственост на държавата са и имотите, които нямат друг собственик. Посочва, че съгласно практиката на ВКС, ако не се твърди и не се установява имотът да е принадлежал на трето лице към момента на първоначалното актуване, разпоредбата на чл. 6 ЗС (отм.) съставлява правно основание за придобиване на правото на собственост от държавата, поради което за неправилен намира и изводът на първоинстанционния съд, че липсва правно основание за съставяне на акта за държавна собственост. Според въззивника ищецът не е успял да докаже, че към 06.10.1970 г. имотът е имал друг собственик, но въпреки това районният съд е възприел неговите твърдения. Намира за неправилен и необоснован извода на решаващия съдебен състав, че е налице предварителен договор, от който може да се направи извод, че праводателят е бил собственик и че имотът не е бил държавен, тъй като представените по делото договори са нищожни поради неспазване на изискуемата от закона форма, като същите не доказват право на собственост. В допълнение посочва, че представеният договор е частен писмен документ, който няма достоверна дата, като дори да се приеме, че праводателят на ищеца е упражнявал фактическа власт върху имота от 1973 г., той няма как да е придобил същия по давност, тъй като към този момента имотът вече е бил държавна собственост. Според въззивника не е налице и намерението за своене. На следващо място е жалбата е застъпена теза за неправилност на изводите на районния съд относно наличието на друг собственик на имота. Според въззивника следва да се прецени дали имотът е имал друг собственик към момента на съставяне на акта за държавна собственост (АДС), а не към последващ момент. Сочи още, че дори да се приеме, че определени лица са живели в имота, по никакъв начин това не доказва правото на собственост. Оспорва и изводите на районния съд относно отчуждителната преписка, тъй като счита, че преценката за наличието или липсата на такава е следвало да се извърши по името на лицето, от което се твърди да е отчужден имотът, а не въз основа на съставения АДС и данни от него. С оглед изложените съображения е отправена молба до въззивния съд за отмяна на първоинстанционното решение и постановяване на такова, с което исковата претенция да бъде отхвърлена като неоснователна. В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК от ищеца Г. Н. (починал в хода на процеса на 11.12.2024 г. и заместен на основание чл. 227 ГПК от наследниците му Л. Н., Б. Б. и С. Н.) чрез адв. М. е постъпил отговор на въззивната жалба, с който същата се оспорва като неоснователна. На първо място въззиваемият излага, че процесният недвижим имот винаги е бил частна собственост (от 1960 г. до днес) – първо на праводателите на ищеца, а впоследствие и на него и семейството му, като последният го е владеел и своил необезпокоявано от 1992 г. до днес. Посочва още, че процесният АДС е съставен 10 години, след като е сключен първият предварителен договор за покупко-продажба, отнасящ се до процесния имот, а въпросните писмени договори не са оспорени от ответника в хода на първоинстанционното производство. Въззиваемият намира и че съставянето на АДС не води автоматично до придобиване на право на собственост в полза на държавата, като в конкретния случай процесният АДС е съставен без основание. Макар като основание да е посочено „стар общински имот“, нямало данни, от които да е видно, че имотът, описан в АДС, действително е стар общински, а поради липсата на преписка към АДС не може да се установи и статута на терена към момента на издаване на акта. Ето защо според въззиваемия представеният по делото АДС не е в състояние да обоснове извод за наличие на право на собственост в полза на държавата по отношение на процесния имот. На следващо място въззиваемият намира за правилен и обоснован извода на районния съд, че приложените по делото договори за покупко- продажба са предварителни и с тях не се доказва прехвърляне на право на собственост, а се установява начална дата на владение и своене на процесния недвижим имот от частни лица за периода от 1960 г. до днес. Счита, че обстоятелството, че имотът е бил винаги обитаван от частни лица се потвърждава и от събраните по делото гласни доказателства, тъй като и двамата разпитани свидетели са очевидци на своенето и грижата за процесния имот от страна на ищеца. В допълнение посочва, че по делото няма нито едно доказателство, от което да е видно, че имотът някога е бил в патримониума на държавата, като това обстоятелство се потвърждава и от констатациите на техническата експертиза (СТЕ). Предвид изложеното е отговора в заключение въззиваемият отправя молба до настоящата инстанция въззивната жалба да бъде оставена без уважение, а обжалваното решение да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно. Съдът, като прецени становищата на страните и обсъди представените по делото доказателства, приема за установено от фактическа и правна страна следното: Съгласно нормата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси той е ограничен от наведените в жалбата оплаквания с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. При извършена проверка по реда на чл. 269, ал. 1 от ГПК въззивният съд установи, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно поради следните съображения: Районният съд е бил сезиран с положителен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗС досежно правото на собственост на ищеца върху недвижим имот, представляващ поземлен имот с идентификатор 68134.2822.223 по кадастралната карта и регистри, одобрени със Заповед № РД-18-39/20.07.2011 г., заедно с построената в имота жилищна сграда – еднофамилна с идентификатор 68134.2822.223.1 със застроена площ 149 кв. м. и административен адрес в гр. София, район „Връбница“, ул. ••••. Със Закона за държавната собственост (ЗДС) са определени правните основания за придобиване от държавата на право на собственост, като правното основание, въз основа на което държавата придобива право на собственост следва да бъде посочено в АДС. Когато това основание изисква настъпването на конкретен юридически факт или реализиране на сложен фактически състав – завещание, дарение, отчуждаване, реституция, които не настъпват по силата на закона, в акта следва да се посочи и фактическото основание освен правното. Съгласно чл. 5, ал. 1 ЗДС държавата удостоверява възникването, изменението и погасяването на правото си на собственост върху имоти с акт за държавна собственост. Последователна е и съдебната практика, че АДС се ползва с доказателствена сила, съгласно чл. 5, ал. 2 ЗДС, но при оспорване тя може да бъде опровергана, защото самият акт не създава права за държавата (чл. 5, ал. 3 ЗДС). Правото на собственост за нея възниква с реализиране на фактическото и правно основание за придобиване правото на собственост, което при оспорване подлежи на доказване от държавата. Съгласно чл. 6 от Закона за собствеността (ЗС) в първоначалната му редакция (ДВ, бр. 92 от 1951 г.) държавата става собственик на имотите, които придобива по силата на законите, а също така и на имотите, които нямат друг собственик. Тъй като държавата не може да докаже отрицателния факт, че даден имот не е имал друг собственик към момента на актуването, в тежест на този, който оспорва констатациите в акта за държавна собственост, е да установи, че към момента на актуването, имотът е имал собственик. Ако успее да докаже това, имотът не се придобива от държавата и за него не действа забраната за придобиване по давност, установена с нормата на чл. 86 ЗС във всичките й редакции. В процесния случай в съставения АДС № 822/06.10.1970 г. е актуван като стар общински имот терен с площ от 1200 кв. м., част от имот № 10, пол. 102, находящ се в гр. София, Модерно предградие, ул. ••••. Тъй като държавата не доказва на какво основание го е придобила, следва да се приеме, че е съставила акта на основание чл. 6 ЗС в първоначалната му редакция, т. е. поради това, че имотът няма друг собственик. По делото е представен и приет като доказателство договор за продажба на недвижим имот, сключен на 27.07.1992 г., с който ищецът е закупил от Н.М. процесния недвижим имот, както и договор за продажба на недвижим имот от 31.07.1960 г., с който Н.М. е закупил от А.В. процесния недвижим имот. Тук е мястото да се посочи, че настоящият съдебен състав изцяло се солидаризира с изводите на районния съд досежно нищожността на договора от 1992 г. Въпреки това обаче моментът на сключване на договора следа да се приеме за начален момент на течение на давността, като купувачът по него следва да се приеме за недобросъвестен владелец, т. е. последният може да придобие имота с изтичане на общата 10-годишна давност по чл. 79, ал. 1 ЗС. От заключението на вещото лице по допуснатата съдебно-техническа експертиза (СТЕ) се установява, че двата имота по АДС от 1970 г. и по договор за продажба от 27.07.1992 г. са част от стар имот с пл. № 10, пол. 102 от кадастрален план от 1956 г. и не са идентични. Въпреки това вещото лице е посочило, че му е предоставен АДС № 823/06.10.1970 г., с който е одържавен част от имот с пл. № 10, пол. 102 при съседи: ул. Й. Петров (сега ул. „Старата църква“), А.С. и Д.А.Е., като имотът представлява празно място, заето от Е.М.И.. Процесният поземлен имот според вещото лице е идентичен с поземления имот, описан в АДС № 823/06.10.1970 г. Експертът е достигнал до извод, че и в двата АДС е записано „стар общински имот“, но няма вписване на предходен документ или основание за одържавяване, като по АДС № 823/06.10.1970 г. се установява отчуждаване на процесния имот от продавача на ищеца, но няма обезщетяване за извършеното отчуждаване. От събраните свидетелски показания се установява, че ищецът живее в имота от 1992 г., а свидетелят М. заявява, че от 1972-1973 г. на имота са живеели хора. Следва да се посочи още, че в посочения по горе АДС № 823/06.10.1970 г. като основание за придобиване е посочено „празно място, заето от Е.М.И.“. Думата „заето“ в случая означава отнето от лицето, упражнявало фактическа власт върху имота. Поради това съдът приема, че не е вярно твърдението, че към момента на актуването имотът не е имал собственик. Ето защо настоящият съдебен състав приема за установено, че имотът е бил собственост на Е.М.И., от който е зает, а през 1992 г. е бил собственост на Н.Н.М., от когото пък ищецът го е закупил. От свидетелските показания се установява, че от този момент насетне ищецът е упражнявал непрекъснато и необезпокоявано владение върху имота. Налице са и двата признака на владението – упражняване на фактическа власт върху вещта и намерение за своене. От показанията на свидетелите е видно, че ищецът демонстрира по отношение на всички намерение за своене – живее и ползва къщата и двора заедно със семейството си като свои. В процесния случай изложеното опровергава констатациите в актовете за държавна собственост, че процесният недвижим имот няма друг собственик, поради което е стар общински имот. Посоченото в акта основание не е вярно, с оглед на което е оборена доказателствената сила на акта за държавна собственост. Тъй като имотът не е държавен, за него не действа забраната за придобиване по давност и не е спряло течението на придобивната давност. При така изложените съображения съдът приема, че предявеният установителен иск за собственост е основателен и като такъв, правилно е бил уважен от районния съд, поради което първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено. По отговорността за разноски съдът намира следното: При този изход на основание чл. 273 вр. чл. 78, ал. 1 ГПК ищецът имат право на разноски за въззивното производство. Със списъка по чл. 80 ГПК се претендират такива за адвокатско възнаграждение в размер на 2000 лева. Видно от представения договор за правна защита и съдействие обаче, страните са уговорили възнаграждение в размер от 200 лева, което е заплатено в брой. При това положение на въззиваемите следва да бъдат присъдени реално направените разноски в хода на въззивното производство в размер на 200 лева. Така мотивиран, съдът