РЕШЕНИЕ

№ 13192

гр. София, 04.07.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 61 СЪСТАВ, в публично заседание на девети април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: МАРИЯ Н. СТОЙКОВА при участието на секретаря БИЛЯНА ХР. РАДОВЕНСКА като разгледа докладваното от МАРИЯ Н. СТОЙКОВА Гражданско дело № 20231110128533 по описа за 2023 година Образувано е по искова молба, подадена от Д. А. Д. срещу „•••“ ЕООД, с която са предявени кумулативно обективно съединени искове с правно основание чл.357, ал.1 КТ, вр. чл. 128, т. 2 вр. чл. 138а КТ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 2000 лв., представляваща разликата между дължимото, но неизплатено трудово възнаграждение при нормална продължителност на работното време и реално изплатеното месечно трудово възнаграждение за периода от 18.05.2020 г. до 04.10.2020 г. включително, след въведено от работодателя непълно работно време, ведно със законната лихва, считано от 26.05.2023 г. до окончателното изплащане на вземането, както и сумата от 100 лв., обезщетение за забава, представляваща общ сбор на законната лихва върху неплатените главници за периода от 01.06.2020 г. до 26.05.2023 г. Претендира разноски.

Ищецът твърди, че по силата на възникнало с ответника служебно правоотношение, заемал длъжността „•••“, като изпълнявал служебните си задължения при 5- дневна работна седмица с 8 часов работен ден от 09: 00 до 18: 00 часа, считано от 02.01.2020 г., с брутно месечно възнаграждение от 2500 лева. Твърди, че в посоченото работно време е изпълнявал служебните си задължения до 18.05.2020 г., когато със Заповед № •••/•••г. било въведено непълно работно време за служителите на отдел „•••", на основание чл.138а, ал.1 от КТ, поради намален обем на работа. С цитираната заповед била въведена продължителност на работния ден от 5 часа и 30 минути за периода 18.05.2020 г. - 18.08.2020 г. С последваща Заповед № •••/••• г. било въведено непълно работно време за служителите на отдел „•••“, на основание чл.138а, ал.2 от КТ, поради обявена извънредна епидемична обстановка. Посочената заповед влязла в сила на 01.06.2020 г. и била валидна за периода на обявената извънредната епидемична обстановка до нейната отмяна. Със заповедта била въведена продължителност на работния ден от 5 часа и 36 минути за периода на действието на заповедта. С последваща Заповед № •••/••• г. било въведено отново непълно работно време за същите служители на отдел „•••“, но на друго основание - чл.138а, ал.1 от КТ, поради намален обем на работа. С въпросната заповед продължителността на работния ден оставала 5 часа и 36 минути за периода на действието й, а именно 15.06.2020 г. - 18.08.2020 г. Със Заповед •••/•••г. било прекратено действието на Заповед № •••/•••г. и въведено непълно работно време за служителите на отдел „•••“, но на основание - чл.138а, ал.2 от КТ, поради обявена извънредна епидемична обстановка. Заповедта влязла в сила на 28.07.2020 г. и била валидна за периода на обявената извънредната епидемична обстановка до 18.08.2020 г., като продължителността на работния ден била 5 часа и 36 минути за периода на действието на заповедта. С последваща Заповед № •••/•••г. на основание чл.138а, ал.2 от КТ се удължило прилагането на непълното работно време, въведено със Заповед № •••/•••г. за служителите на отдел „•••“. Заповедта влязла в сила на 19.08.2020 г. и била валидна за периода на обявената извънредна епидемична обстановка до нейната отмяна с изричен нормативен акт, като продължителността на работния ден оставала 5 часа и 36 минути за периода на действието на заповедта. С последна Заповед № •••/•••г. на основание чл.138а, ал.2 от КТ се уточнило, че прилагането на непълното работно време, въведено със Заповед № •••/•••г. за служителите на отдел „•••“ ще се прилага до 16.11.2020 г. включително, след което действието й се прекратява и всички служители се връщат на редовното работно време. Посочва, че заповедта влязла в сила незабавно и била валидна до 16.11.2020 г., като била определена норма от 62 работни часа за периода на валидността й – 01.11.2020 г. до 16.11.2020 г. Ищецът твърди, че за периода на действие на заповедите от 18.05.2020 г. до 04.10.2020 г. е изпълнявал служебните си задължения от вкъщи. За същия период и вследствие незаконосъобразните заповеди на работодателя, ищецът сочи, че е ощетен, поради невъзможността да работи на пълен работен ден. Посочва, че Заповед № •••/••• г., с която е отменено действието на Заповед № •••/•••г., е издадена на 29.05.2020 г., а влиза в сила на следващия работен ден – 01.06.2020 г. Твърди, че по време на действието на посочените заповеди обема на работа на предприятието не само не е намалял, но и работата се е увеличила, заявените обеми услуги са нараснали и тъй като служителите не можели да ги обработят се е налагало през процесния период работодателя да обявява свободни позиции и да назначава нови хора във отдела, в който е работил ищеца и за обслужване на същия клиент. Излага, че горепосочените заповеди са незаконосъобразни, поради това, че: работодателят не е съгласувал въвеждането на непълно работно време с представителите на синдикалните организации и представителите на работниците и служителите по чл. 7, ал. 2 КТ; не е спазено правилото на чл. 9 НРВПО, изискващо установяването на непълно работно време по чл. 138а, ал. 1 КТ да се извършва с писмена заповед на работодателя за всеки отделен случай не по-късно от 10 работни дни преди датата на преминаването към непълно работно време; поради липса на данни за намален обем на работа; поради наличие на дискриминационен елемент, тъй като непълно работно време е въведено за определени служители от различни звена, а не за цялото предприятие или отделни цели звена, каквото е изискването на чл. 138а, ал. 2 КТ; поради това, че за периода от 15.06.2020 г. до 27.07.2020 г. е въведено непълно работно време едновременно със Заповед № •••/••• г. и със Заповед № •••/••• г., двете заповеди са действали едновременно в един и същ период от време, като едната е издадена на основание чл. 138а, ал.1 КТ, а другата – на основание чл. 138а, ал.2 КТ. С оглед незаконосъобразните заповеди и въведеното с тях непълно работно време, ищецът претендира заплащане на разликата между дължимото при нормалната продължителност на работното време възнаграждение и реално изплатеното, като претендира и лихва за забава върху всяка една от неплатените главници за периода от 01.06.2020 г. до 26.05.2023 г. Прави искане за допускане на предварително изпълнение на решението на основание чл. 242, ал.1 ГПК. Претендира разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е депозиран отговор на исковата молба от ответника „•••“ ЕООД, с който оспорва предявения иск по основание и размер. Признава, че ищецът е назначен по трудов договор на длъжността „•••“ на 02.01.2020 г. на пълно работно време – 5 дневна работна седмица с 8-часов работен ден и при повременна система на заплащане на извършваната работа. Посочва, че при намаляване на работно време ищецът е отработил само част от работното време, поради което му е изплащано и намалено трудово възнаграждение, начислявал му се е намален трудов и осигурителен стаж и намален размер на платения годишен отпуск. Твърди, че при уважаване на иска ищецът ще получава възнаграждение за работа, която реално не е извършвал. Твърди, че на основание чл.138а, ал.1 КТ работодателят е издал две заповеди: Заповед № •••/••• г. за въвеждане на непълно работно време за целия отдел „•••“ към работодателя за периода от 18.05.2020 г. до 01.06.2020 г. и Заповед № •••/•••г. за въвеждане на непълно работно време за отделни екипи от отдел „•••“ за периода от 15.06.2020 г. до 27.07.2020 г., като посочва, че за периода е имало реално намаляване на обема на работата, заповедите са издадени 10 дни преди ефективното въвеждане на намалено работно време. Твърди, че ответното дружество извършва аутсорсинг услуги като подизпълнител на „••• Лтд., което дружество от своя страна обслужва „•••“. Посочва, че за процесния период „•••“ е поискало намаляване на обема на услугите до 70% от работното време, поради което е намалено работното време на служителите, ангажирани с предоставяне на услуги за посочения клиент и не е засегнало останалите служители на ответника. Посочва, че намаляване на обема на работа като предпоставка за въвеждане на непълно работно време следва да е налице към момента на въвеждане на непълното работно време, поради което публикуването на обяви за работа от страна на ответника е без правно значение. Посочва, че преди издаване на двете заповеди ответникът е отправил покана до НФТИНИ към КТ „•••“, но единствено на 28 и на 30 април 2020 г. са се явили представители на синдикалните организации за съгласуване въвеждането на непълно работно време, в останалите случаи не са се явили представители на синдикалната организация за съгласуване въвеждането на непълно работно време. Посочва, че при ответника е нямало представители на работниците и служителите. Излага съображения, че въвеждането на непълно работно време е преобразуващо право на работодателя и поради това несъгласуването на въвеждането на непълно работно време със синдикални представители не води до незаконосъобразност на издадените заповеди. Твърди, че със Заповед № •••/••• г. не се въвежда ефективно намаляване на работното време, а само се удължава срока на вече въведено намаляване на работното време, поради което 10-дневен срок между издаване на заповедта и влизането й в сила не е бил необходим. Посочва, че в рамките на процесния период е действало извънредно положение в периода от 13.03.2020 г. до 13.05.2020 г. и извънредна епидемиологична обстановка за периода от 13.05.2020 г. до 01.04.2022 г. На основание чл. 138а, ал.2 КТ работодателят е издал следните заповеди за въвеждане на непълно работно време: Заповед № •••/••• г., в сила от 01.06.2020 г. до 14.06.2020 г., действаща за отделни структурни звена или екипи в отдел „•••“, Заповед № •••/••• г. за периода от 28.07.2020 г. до 18.04.2020 г., действаща за цели отделни екипи или звена за отдел „•••“, Заповед № •••/••• г., с която се удължава действието на Заповед № •••/••• г. за периода от 19.08.2020 г. до отмяна на извънредната епидемиологична ситуация в България и Заповед № •••/••• г., влязла в сила на 30.10.2020 г., определяща, че Заповед № •••/••• г. ще се прилага до 16.11.2020 г., след която дата всички служители ще се върнат на работа при нормално работно време. Ответникът посочва, че за издаване на заповед за непълно работно време на основание чл.138а, ал.2 КТ не се изисква намаляване на обема на работа, единствена предпоставка за въвеждане на непълно работно време на това основание е да действа извънредно положение или извънредна епидемиологична обстановка, а целта на посоченото намаляване на обема на работа е да се ограничи събирането на голям брой хора на едно място (позовава се на мотивите на закона за изменение на КТ). Оспорва да е налице дискриминационен елемент, тъй като въвеждането на непълно работно време не се основава на персонални защитени белези на лицето като пол, възраст, сексуална ориентация и др., а на база принадлежност на лицето към даден екип. Оспорва твърденията, че е налице припокриване по време на заповедите за въвеждане на намалено работно време. Посочва, че целта на намаляването на работното време е била работодателят да запази работни места и да не съкращава служители. Оспорва претендираните суми за заплащане на трудово възнаграждение и лихва за забава като погасени по давност. Моли съдът да отхвърли предявените искове. Претендира разноски, в това число за адвокатско възнаграждение.

Съдът, като съобрази доводите на страните и обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Предявени са за разглеждане обективно, кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 128, т. 2 КТ, вр. чл. 138а КТ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД:

С оглед становището на ответника и на основание чл. 153 ГПК като безспорни и ненуждаещи се от доказване по делото (с доклада) са отделени следните обстоятелства: че страните в настоящото производство се намират в трудово правоотношение, че за периода на действие на трудовото правоотношение работодателят е издал Заповед № •••/•••г.; Заповед № •••/•••г.; Заповед № •••/•••г.; Заповед № •••/•••г.; Заповед № •••/•••г. и Заповед № •••/•••г., с които е въведено непълно работно време, поради което е заплащал на ищеца трудово възнаграждение в намален размер.

Ноторно известно е и неподлежащо на доказване, че в процесния период 18.05.2020 г. - 04.10.2020 г. в РБ е била обявена от МС извънредна епидемична обстановка във връзка с разпространението на вируса Ковид -19.

Предвид изложеното, спорът по същество се концентрира във въпроса дължи ли се пълния размер на уговореното в трудов договор трудово възнаграждение от работодател, който се е възползвал от предвидената в правната норма на чл. 138а, ал. 2 КТ възможност да установи за целия период на обявено извънредно положение и обявена извънредна епидемична обстановка непълно работно време за работниците и служителите, които работят на пълно работно време.

Трудовият договор е особен вид възмезден договор, което се обуславя от съдържанието на основните насрещни престации по него – от страна на работника/служителя – предоставяне на работодателя на работната си сила, от страна на работодателя – заплащане на трудово възнаграждение, представляващо цената на работната сила. Работникът/служителят е длъжен да изпълнява работата, за която се е уговорил, и то точно и добросъвестно /чл. 124 и чл. 125 КТ/, като работодателят му дължи уговореното трудово възнаграждение /чл. 128 КТ/ за извършената работа. При непрестиране на работната сила право на трудово възнаграждение съществува само в случаите, когато това не се дължи на виновно поведение на работника/служителя, а именно: при неизпълнение на трудовите норми /чл. 266, ал. 1 КТ/, при престой и производствена необходимост /чл. 267 КТ/, при преустановяване на работата при обявено извънредно положение или обявена извънредна епидемична обстановка /чл. 267а КТ/, при производство на некачествена продукция /чл. 268, ал. 3 КТ/.

В разпоредбата на чл. 138а КТ, наименувана „Непълно работно време“ законодателят нормативно е уредил две отделни хипотези, при които работодателят може едностранно да намали уговореното между страните по трудовия договор работно време, при съобразяване във всички случаи на императивно установеното ограничение на чл. 138а, ал. 3 КТ относно продължителността на намаленото работно време /не по-малка от половината от законоустановената за периода на изчисляване на работното време/.

Съгласно приложимата в процесния случай норма на чл. 138, ал. 2 КТ в предприятието или в негово звено работодателят може да установи за целия период на обявено извънредно положение или обявена извънредна епидемична обстановка или за част от този период непълно работно време за работниците и служителите, които работят на пълно работно време. Цитираната правна разпоредба е приета във връзка с взетите на територията на Република България извънредни мерки за предпазване, ограничаване и преодоляване последиците от разпространението и заразата с вируса на COVID – 19 за времето от 13 март 2020 г. до прекратяване на извънредното положение.

В хипотезата на чл. 138а, ал. 2 КТ за разлика от хипотезата на чл. 138а, ал. 1 КТ не се изисква да се доказва от работодателя намален обем на работа, нито се изисква съгласуване със синдикалните организации или получаване на съгласие от работниците. Като единствена обективна предпоставка за установяване на намалено работно време по чл. 138а, ал. 2 е предвидено обявяването на извънредно положение или на извънредна епидемична обстановка, каквито през процесния период са били установени – общоизвестен факт, ненуждаещ се от доказване по делото. В хипотезата на чл. 138а, ал. 2 КТ не са налице и специалните изискванията по чл. 9 от Наредбата за работното време, почивките и отпуските, да е изминал изискуемият срок от поне 10 работни дни от издаването на акта на работодателя до настъпване на правното му действие.

Действителният смисъл, вложен в приложимата правна норма на чл. 138а, ал. 2 КТ, и преследваната с нея законодателна цел, а именно да мотивира работодателя да запази работните места, като му дава и определени облаги – възможност при строго определени предпоставки и за ясен период от време едностранно да намали трудовото възнаграждение на работниците, съобразно намаления обем от работа, респ. степента на засягане от пандемията и обявеното извънредно положение и последвалата извънредна епидемична обстановка, чрез което по същество да се постигне частично решаване на проблемите на безработицата при намаляване обема на работа в едно предприятие или при създалата се от пандемията особена обстановка. Аргумент в подкрепа на това са мотивите към законопроекта за изменение и допълнение на Кодекса на труда, според които законодателната воля е била да уреди едностранното установяване на непълно работно време в хипотезата на чл. 138а КТ като способ за запазване заетостта на работниците и служителите през периода на извънредното положение и извънредната епидемична обстановка чрез намаляване разходите за труд на работодателя, т. е. с оглед особената обстановка на настъпила световна пандемия законодателно се търси баланс между интересите на работниците/служителите и на работодателя с цел насърчаване на последния да съхрани заетостта на работниците/служителите, без обаче това да води до финансов колапс на предприятието му предвид стесняване на икономическата му дейност в рамките на намаленото работно време, чрез споделяне между страните по трудовото правоотношение на неблагоприятните икономически последици в резултат на настъпилата извънредна ситуация.

Предвид изложеното, настоящият съдебен състав приема, че е допустимо едностранно намаляване на трудовото възнаграждение от страна на работодателя, позовавайки се на въведеното от него непълно работно време за периода на обявеното извънредно положение и обявената извънредна епидемична обстановка, като именно в това се изразява законодателната воля и цел при приемането на разпоредбата на чл. 138а, ал. 2 КТ.

В конкретния случай за целия период на установеното работно време са издавани писмени заповеди с посочване в същите на отделите и екипите, които касаят, продължителността на намаленото работно време- 5 часа и 30 минути, респ. 5 часа и 36 минути, което е съответно на изискването на нормата на чл. 138а, ал. 3 КТ, както и период, за който се въвежда промяната. Същевременно, между издаването на първата заповед, с която е въведено намалено работно време - Заповед № •••/••• г., поради намаляване обема на работата, т. е. на основание чл. 138а, ал. 1 КТ, до фактическото въвеждане на същото - 18.05.2020г., е изминал изискуемият съгласно чл. 9 от Наредбата за работното време, почивките и отпуските срок от поне 10 работни дни. Последващите заповеди – Заповед № •••/••• г.; Заповед № •••/••• г.; Заповед № •••/••• г. и Заповед № •••/••• г., са с правно основание чл. 138а, ал. 2 КТ, в която хипотеза, както беше изяснено по-горе в мотивите, законът не предвижда като задължително условие за въвеждането на непълно работно време изтичане на минимум 10 дни от издаването на акта на работодателя до настъпване на правното му действие. Спазен е и периодът за въвеждане на непълно работно време, като след 16.11.2020 г., ответното дружество е преминал отново на пълно работно време за служителите в звено „Ксерокс“, в което работи ищецът.

Ето защо, противно на доводите на ищеца, съдът намира, че в случая ответното дружество законосъобразно е упражнил правото си едностранно да измени трудовото правоотношение на служителите, в частност на ищеца, като въведе намалено работно време.

Отделно от горното, настоящият съдебен състав намира и че от приобщените по делото писмени доказателства – указание за изменение на обема на работа с „•••“ до „•••“ ЛТД, Уведомления за намаляване на обема на работа от •••“ ЛТД към „ •••“ ЕООД, съответно от 30.04.2020 г. и от 27.07.2020 г., както и от събраните гласни доказателства чрез разпита на св. Г. Х. Г., се установява, че намаляване на обема на работа в отдела, в който ищецът е полагал труд през исковия период. От показанията на св. Г., които след преценка по реда на чл. 172 ГПК, съдът кредитира изцяло като ясни, последователни, взаимно допълващи се и кореспондиращи с останалия събран по делото доказателствен материал, се установява, че техният клиент е поскал от ответното дружество да намали услугата „ксерокс“ с 30%, което наложило и издаването на процесните заповеди за намаляване на работното време на служителите в посоченото звено. Свидетелката твърди още, че през първото и второто тримесечие на 2020 г. финансовите резултати на дружеството са спаднали драстично – поне с 30 %. От друга страна, съдът счита, че показанията на св. П. С. П., в частта, в която посочва, че през процесния период обемът на работа бил същият спрямо обема на работа от предходните години, и че броят на запитванията от клиенти бил нараснал, не следва да се кредитират, тъй като са изолирани и не кореспондират с останалите събрани по делото доказателства.

По делото не се спори, че ищецът е полагал труд при ответника за процесния период 18.05.2020 г. до 04.10.2020 г. при непълно работно време – съответно за периода от 18.05.2020 г. до 01.06.2020 г. при намалено работно време от 5 часа и 30 минути, и за периода от 01.06.2020 г. 04.10.2020 г. – при намалено работно време от 5 часа и 36 минути. Не е спорно и обстоятелството, че трудовото възнаграждение на ищеца за престирания труд съгласно намаленото работно време е заплатено, в който смисъл са и констатациите на вещото лице по приетата без възражения от страните съдебно-счетоводна експертиза, и която след преценка по реда на чл. 202 ГПК съдът кредитира като обективна и компетентно изготвена. Съгласно разпоредбата на чл. 128, т. 2 КТ работодателят е длъжен в установените срокове да заплаща уговореното трудово възнаграждение за извършената работа. Следователно работникът има право на трудово възнаграждение само за времето, през което реално, действително е предоставял на разположение своята трудова сила. В тази връзка следва да се посочи, че тълкуването на разпоредбата на чл. 138а, ал. 2 КТ не води до извода, че при едностранно въвеждане на непълно работно време, работникът/служителят ще получава пълния размер на възнаграждението. Напротив, подобно тълкуване би обезсмислило приемането на цитираната правна норма, доколкото нелогично би било да се приеме, че в противоречие със собствения си правен интерес работодателят би се лишил от работната сила на своите работници/служители за периода на уговореното пълно работно време, като същевременно продължи да им заплаща пълния размер на трудовото възнаграждение. В случай, че законодателят целеше чрез нормата на чл. 138а, ал. 2 КТ да гарантира интересите единствено на работниците/служителите, същият би установил по изричен начин забрана за намаляване размера на следващото им се трудово възнаграждение за периода на обявеното извънредно положение или извънредна епидемична обстановка така, както нарочно е сторил в разпоредбата на чл. 267а КТ.

По изложените съображение, съдът намира, че претенцията на ищеца е неоснователна, доколкото по делото е безспорно, че служителката не е полагала труд извън продължителността на работния ден, регламентирана с процесните заповеди, с които ответното дружество е въвело непълно работно време, респ. на същата е било изплатено трудово възнаграждение за реално престирания труд съгласно намаленото работно време.

Недоказано е твърдението на ищеца за дискриминационно отношение спрямо него от страна на ответното дружество, тъй от събраните по делото писмени и гласни доказателства се установи, че непълното работно време е въведено не само за нея, а за всички служители в отдел „Ксерокс“.

С оглед изложеното предявеният иск с правно основание чл. 128, т. 2, вр. чл. 138а, ал. 2 КТ за сумата от 2000 лв., представляваща разликата между дължимото, но неизплатено трудово възнаграждение при нормална продължителност на работното време и реално изплатеното месечно трудово възнаграждение за периода от 18.05.2020 г. до 04.10.2020 г. включително, след въведено от работодателя непълно работно време, се явява неоснователен и следва да бъде отхвърлен.

С оглед неоснователността на главната претенция по чл. 128, т. 2 КТ, вр. чл. 138а, ал. 2, на отхвърляне подлежи и акцесорната претенция по чл. 86 ЗЗД за сумата от 100 лв., обезщетение за забава, представляваща общ сбор на законната лихва върху неплатените главници за периода от 01.06.2020 г. до 26.05.2023 г. По разноските:

При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, ответникът има право на разноски, но такива не следва да му бъдат присъждани, доколкото в проведеното открито съдебно заседание процесуалният представител на дружеството работодател заяви, че не претендира разноски, като по делото не се доказа и извършването на такива.

Така мотивиран, Софийски районен съд,