Решение № 4097 от 27.6.2025 г. на Софийски градски съд по дело № 3186/2024 г.

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК. С решение № 17568 от 27.10.2023 г., постановено по гр.дело № 20901/2023 г. по описа на СРС, Г.О., 40 състав, е обявен за недействителен на основание чл.135 ЗЗД по отношение на ищеца „Уникредит Булбанк“ АД, ЕИК: 831919536, със седалище и адрес на управление: гр.София, пл.“Света Неделя“ № 7, сключения между ответниците Р. С. М., ЕГН: ••••••••••, и А. А. М., ЕГН: ••••••••••, и двете с адрес: гр.София, ж.к.“•••••••••, договор за продажба на 4/6 идеални части от самостоятелен обект в сграда с идентификатор № 68134.2432.5.36, представляващ ап.№ 83, находящ се в гр.София, ж.к.“•••••••••, обективиран в нотариален акт № 98, том № 1, рег.№ 9082, дело № 88/2022 г. от дата 29.09.2022 г. на нотариус М.Е.. С решението на съда са осъдени на основание чл.78, ал.1 ГПК Р. С. М., ЕГН: ••••••••••, и А. А. М., ЕГН: ••••••••••, и двете с адрес: гр.София, ж.к.“•••••••••, да заплатят на „Уникредит Булбанк“ АД, ЕИК: 831919536, със седалище и адрес на управление: гр.София, пл.“Света Неделя“ № 7, сумата от 1806, 90 лв. - разноски по делото. В срока по чл.259 от ГПК, решението на СРС, Г.О., 40 състав е обжалвано от ответниците по делото. Въззивникът-ответник А. А. М., чрез пълномощника си адв.М. М. е подала въззивна жалба с която обжалва решението изцяло, с искане същото да бъде обезсилено, като недопустимо, а в случай, че съдът приеме обжалваното решение за допустимо, то да бъде отменено, като неправилно, като постановено в нарушение на процесуалните правила и на материалния закон, по съображения изложени в жалбата. Претендира присъждане на направени разноски по делото. Въззиваемата страна - ответник „УниКредит Булбанк“ АД, гр.София, чрез пълномощника си адв.Г. Х. оспорва жалбата, като неоснователна, по съображения изложени в депозирания по делото писмен отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Моли съда, жалбата като неоснователна да бъде отхвърлена, а първоинстанционното решение - потвърдено, като правилно и законосъобразно. Не претендира присъждане на разноски за въззивната инстанция. Въззивникът- ответник Р. С. М., чрез пълномощника си адв.Т. Б. е подал въззивна жалба, с която моли съда да обезсили обжалваното решение, като недопустимо, а в случай, че приеме същото за допустимо, то моли съда да отмени решението, като неправилно, постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон. Претендира присъждане на направени разноски по делото. Въззиваемата страна - ответник „УниКредит Булбанк“ АД, гр.София, чрез пълномощника си адв.Неделчо Николов оспорва жалбата, като неоснователна. Моли съда, жалбата като неоснователна да бъде отхвърлена, а първоинстанционното решение - потвърдено, като правилно и законосъобразно. Не претендира присъждане на разноски за въззивната инстанция. СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Въззивните жалби са допустими - подадени са в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирани страни в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледат по същество. Разгледани по същество въззивните жалби са НЕОСНОВАТЕЛНИ. Софийски градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата въззивна инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят така приетата за установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и обстоятелства. Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи: Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми на закона, поради което съдът следва да разгледа доводите изложени в подадените въззивни жалби във връзка с неговата правилност. Доводите изложени в жалбите са изцяло неоснователни. Във връзка с изложените във въззивните жалби доводи, следва да се добави и следното: Съдът приема за изцяло неоснователни изложените от ответниците доводи във въззивните жалби за допуснати от първоинстанционният съд съществени процесуални нарушения при постановяване на обжалваното решение. От друга страна, съдът намира, че доводите в жалбите за допуснати процесуални нарушения от СРС са без значение към законосъобразността на обжалваното решение. Въззивната инстанция е такава по същество на спора, а не е контролно-отменителна, поради което ирелевантни са процесуални нарушения, които не водят до нищожност или недопустимост на обжалваното решение. Съдът приема, че доводите изложени в жалбите за допуснати процесуални нарушения от първоинстанционния съд, биха били основание за допускане на изрично посочени от страната доказателства пред въззивната инстанция, в случай на направено искане за събирането им на основание чл.266 от ГПК. В случая доказателствено искане е направено с въззивната жалба на ответницата А. А. М., но същото с определение постановено публично съдебно заседание на 16.04.2025 г. е оставено без уважение, като неоснователно по съображения изложени в мотивите на същото. С оглед на което доводите на ответниците за допуснати съществени процесуални нарушения от СРС, изложени в депозираните от тях въззивни жалби се явяват неоснователни. Съдът приема, че в настоящия случай при постановяване на обжалваното първоинстанционно решение не е допуснато от първоинстанционният съд нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми. Като неоснователни следва да се преценят доводите на ответницата А. А. М. изложени във въззивната жалба за допуснато от първоинстанционният съд съществено процесуално нарушение, а именно - нарушение на правото на защита на страните, като при постановяване на обжалваното решение не е взел предвид становището на ответницата изложеното в депозирани писмени бележки по делото. В процесния случай с оглед данните по делото съдът приема за установено обстоятелството, че първоинстанционният съд е постановил решението си на 27.10.2023 г. след изтичане на даденият от него на страните в публично заседание проведено на 12.10.2023 г., 2- седмичен срок за представяне на писмени бележки. В практиката на ВКС/ в решение № 476 от 07.07.2010 г. по гр.дело № 720/ 2009 г. на ВКС, ІV г.о./ се приема, че постановяването на решение, преди да е изтекъл определеният за страната срок за представяне на писмена защита е равнозначно на решаване на делото без провеждане на устни състезания. Когато съдът е дал срок за представяне на писмени бележки /чл.149 ал.3 от ГПК/ и постанови решението си преди изтичане на този срок, е налице съществено процесуално нарушение, налагащо отмяна на решението и връщане на делото на въззивния съд за извършване на процесуалните действия по чл.149 ал.1 от ГПК. В процесния случай в публично съдебно заседание на 12.10.2023 г. първоинстанционният съд е дал ход на делото по същество и по искане на страните им е предоставил 2-седмичен срок за представяне на писмени бележки. Съдът е изчакал изтичането на срока по чл.149, ал.3 ГПК и на 27.10.2023 г. е постановил решението си. Писмените бележки на пълномощника на ответницата А. А. М.- адв.М. М., са постъпили в съда на 26.10.2023 г., в определения от съда срок, а решението е постановено на 27.10.2023 г. Противно на изложеното във въззивната жалба на ответницата А. А. М., очевидно при постановяване на обжалваното решение съдът е взел предвид изложеното в депозираните от страната писмени бележки. От друга страна, както е посочено в т.11 на ТР № 06.11.2013 г. по тълк.дело № 6/2012 г., в която е разяснена същността на писмената защита, за представянето на която съдът при условията на чл.149, ал.3 ГПК, може да определи срок, тя не може да се квалифицира като продължение на устните състезания, тъй като тя само обективира това, което страната е изложила устно пред съда, като даването на възможност за по - точно обосноваване на разбирането й по приложението на закона не променя характера на съдебните прения, нито ги прави писмени. След тази фаза на процеса съдът постановява своя съдебен акт, а страните вече не могат валидно да осъществяват процесуални действия, дължими и свързани с фази на производството, които са приключили. Следователно те не могат да въвеждат нови искания, нито да ангажират нови доказателства, дори и те да са във връзка с поддържаното им становище по време на процеса. Представянето на писмена защита, така както е установено с чл.149, ал.3 ГПК, не може да бъде разбирано разширително, т.е. да бъде възможност за връщане на приключила вече фаза на процеса. В писмената защита, която съгласно чл.149 от ГПК се представя след приключване на съдебното дирене, дори и да се приеме, че тя е продължение на устните състезания по делото, страните могат само да излагат становището си по фактическите и правни доводи, които вече са въведени в хода на производството, но в писмената защита / в отсъствие на противната страна/ съгласно чл.147 от ГПК не могат да се въвеждат нови искания, нови възражения, да изтъкват нови факти или да се представят нови доказателства/Р-474-2013г. по гр.дело № 1499/11 г. на ІV г.о. на ВКС по чл.290 от ГПК/. Като неоснователни следва да се преценят и доводите за недопустимост на обжалваното решение. Съгласно задължителната съдебна практика - т.9 от ППВС № 1/1985 г., недопустимо е това съдебно решение, което е постановено, без да отговаря на изискванията за решаване на делото по същество, като при липса на право на иск, ненадлежното му упражняване, десезиране на съда, както и когато е разгледан непредявен иск, тоест когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало, съдът се е произнесъл извън заявения предмет на делото и обема на търсената защита. В настоящия случай обжалваното решение на Софийски районен съд е допустимо, тъй като е постановено по допустим иск, надлежно предявен от легитимирана страна при наличието на необходимите положителни процесуални предпоставки и при липсата на отрицателни процесуални предпоставки. Обжалваното първоинстанционно решение е допустимо - не са нарушени процесуалните изисквания за постановяването му, не са налице процесуални пречки или липсата на положителни процесуални предпоставки за предявяването на иска. Обжалваното решение е постановено в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита. Като неоснователни следва да се преценят и доводите изложени във въззивните жалби за неправилност и необоснованост на обжалваното решение. Противно на изложеното във въззивните жалби обжалваното решение е обосновано. Обжалваното решение е и правилно. Неоснователни са изложените доводи във въззивните жалби във връзка със събраните по делото доказателства и приетите за установи с тях обстоятелства от първата съдебна инстанция. Изводите на съда са обосновани с оглед данните по делото и събраните по делото доказателства. Правото на кредитора да иска обявяване за недействителни спрямо него на увреждащите го актове на длъжника по реда на чл.135 ЗЗД е предпоставено от наличие на действително вземане. Това вземане може да не е изискуемо или ликвидно; не е необходимо и предварително да бъде установено с влязло в сила решение. Съдът по иска по чл.135 от ЗЗД/ т.нар. Павлов иск/ изхожда от положението, че вземането съществува, ако произтича от твърдените факти /предмет на делото по чл.135 ЗЗД не е самото вземане на кредитора, а потестативното му право да обяви за недействителна по отношение на себе си сделка или друго действие, с които длъжникът го уврежда /правоотношението, легитимиращо ищеца като кредитор, става предмет на делото единствено когато Павловия иск е обективно съединен с иск за вземането/. Той може да приеме обратното само ако вземането е отречено със сила на пресъдено нещо. Горното е прието с тълкуване, дадено с Тълкувателно решение от 09.07.2019 г., по тълк.дело №2/2017 г. на ОСГТК на ВКС, което е задължително за съдилищата и което се споделя и от настоящия въззивен състав. Вземането на кредитора може да не е изискуемо или ликвидно; не е необходимо и предварително да бъде установено с влязло в сила решение. Съдът по иска по чл.135 от ЗЗД/ т.нар.Павлов иск/ изхожда от положението, че вземането съществува, ако произтича от твърдените факти, тъй като предмет на делото по чл.135 ЗЗД не е самото вземане на кредитора, а потестативното му право да обяви за недействителна по отношение на себе си сделка или друго действие, с които длъжникът го уврежда. Видно от представените доказателства, към момента на сключването на договор за продажба на недвижимия имот- 29.09.2022 г., обективиран в нот.акт за продажба на недвижим имот № 98, том І, рег.№ 9082, дело № 88 от 2022 г., ищецът „УниКредит Булбанк“ АД, гр.София е бил кредитор на първия ответник Р. С. М. /прехвърлител на 4/6 ид.части от недвижимия имот по нотариалния акт за продажба/ по силата на сключен договор за банков револвиращ кредит № 0510/671/20102020/20.10.2020 г. Намалявайки имуществото си, длъжникът Р. С. М. уврежда кредитора, поради което последния разполага с правото да иска обявяването за недействителна сделката по отношение на него. Относителната недействителност по чл.135 от ЗЗД е установена от законодателя с оглед защита интересите на кредитора от съзнателните действия на длъжника, които го увреждат. От друга страна, с оглед защита интересите на лицето, което е сключило увреждаща възмездна сделка с длъжника, законът поставя изискването то също да е знаело за увреждането. Когато обаче договарящият с длъжника е негов съпруг, низходящ, възходящ, брат или сестра, разпоредбата на чл.135, ал.2 от ЗЗД установява предположението, че знанието му се предполага до доказване на противното. Тази оборима законова презумпция, с която се обръща тежестта за доказване в процеса, също изхожда от основната цел на относителната недействителност по чл.135 от ЗЗД - да се даде приоритет на защитата на интересите на кредитора пред тези на изброените близки на длъжника, които са сключили с последния увреждаща възмездна сделка и са придобили права по нея, а също и от обичайната житейска ситуация, че в тези случаи, както длъжникът, така и договарялият с него негов близък обикновено знаят за увреждането. В настоящия случай предмет на иска по чл.135 ЗЗД е възмездна сделка - продажба на недвижим имот, която е сключена след възникване на вземането на кредитора, поради което за да е основателна претенцията на ищеца последният следва да докаже, че за увреждането е знаело и третото лице, с което длъжникът е договарял, освен в случаите, когато знанието на третото лице се презумира - чл.135, ал.2 ЗЗД. Доколкото третото лице-купувач по процесната сделка е низходящ/ дъщеря/ на длъжника, знанието му се предполага до доказване на противното. Т.е., в процесния случай знанието на А. А. М. се предполага до доказване на противното. С ангажираните по делото доказателства от страна на ответниците, законовата презумпция по чл.135, ал.2 ЗЗД за знание не е оборена. Тежестта за оборването на законовата презумпция по чл.135, ал.2 от ЗЗД е за ответниците по делото. При преценка на събраните по делото доказателства въззивния съд приема, че ответниците не са оборили тази законова презумпция. С оглед на изложеното, искът по чл.135 от ЗЗД се явява основателен и като такъв правилно е бил уважен от първоинстанционния съд. При така изложените съображения и поради съвпадане на приетите от двете инстанции изводи, въззивните жалби следва да бъдат оставени без уважение, като неоснователни, а обжалваното решение, включително и в частта на разноските, като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК. По разноските във въззивното производство: С оглед изхода на спора на въззивниците- ответници не се следват разноски за настоящата въззивна инстанция. При липса на направено искане за присъждане на разноски, такива не следва да се присъждат и на въззиваемата страна- ищец по делото. Настоящето решение е окончателно и не подлежи на касационно обжалване по арг. на чл.280, ал.3 от ГПК. Съдът приема, че с оглед разпоредбата на чл.280, ал.3, т.1 от ГПК, не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела с цена на иска до 20000 лв. по търговски дела. Съобразно императивната разпоредба на чл.280 ал.2 ГПК, не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела с цена на иска до 5000 лв. - за граждански дела и до 20000 - за търговски дела, с изключение на решенията по искове за собственост и други вещни права върху недвижими имоти и по съединените с тях искове, които имат обуславящо значение за иска за собственост. Съгласно постоянно поддържаната съдебна практика на касационната инстанция /ВКС/, дело с предмет иск по чл.135 от ЗЗД е търговско, когато искът е предявен за обезпечаване правата на кредитор по търговска сделка, като легитимацията на ищеца на страна по такава сделка предпоставя и търговския му характер / в този смисъл са постановените по реда на чл.274 ал.2 и чл.274 ал.3 ГПК определения на ВКС по ч.т.дело №1960/23 г. на I т. о., по ч.т.дело №2383/16 г. на II т.о., по ч.т.дело №1927/13 г. на II т.о., по ч.т.дело № 51/12 г. на II т.о., по ч.гр.дело № 5445/15 г. на I г.о. и други/. В случая ищецът “УниКредит Булбанк“ АД, гр.София се легитимира като кредитор на ответницата Р. С. М. с вземания, произтичащи от договор за банков револвиращ кредит, сключен на 20.10.2020 г. между банката, представлявано от ответницата Р. С. М. търговско дружество „РОЗЕТА ТРАНСПОРТ“ ЕООД, ЕИК 203619561, гр.София и самата ответница Р. С. М. в качеството й на солидарен длъжник, за предоставяне на оборотни средства във връзка с търговската дейност на това дружество. Следователно образуваното по предявения от банката иск по чл.135 от ЗЗД дело е с търговски характер. Цената на иска по чл.135 ал.1 ЗЗД, който е оценяем, се определя по правилото на чл.69 ал.1 т.4 вр. т.2 ГПК върху данъчната оценка на имотите. В случая, видно от представеното при завеждането на иска удостоверение за данъчна оценка на процесния недвижим имот, общата данъчна оценка е 19888, 80 лв. Доколкото искът касае собствените на Р. С. М. 4/6 ид.части от имота, цената му е 13259, 20 лв., както е посочено и в исковата молба, като цена на иска. Същата възлиза под установения в закона минимален размер от 20000 лв. за допустимост на касационния контрол. По тези съображения решението е постановено по търговско дело с цена на иска под 20000 лв., което изключва касационния контрол на решението - чл.280, ал.3 от ГПК. Така мотивиран Софийски градски съд, Г.О., ІІІ-В с-в,