Решение № 1292 от 5.3.2024 г. на Софийски градски съд по дело № 6353/2021 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК. С Решение № 20066905 от 15.03.2021 г., постановено по гр.д.№ 9634, по описа на СРС за 2018 г., 165 състав, е признато за установено по отношение на „К.И.И. БГ“ ЕАД, че Е. Г. Л. не му дължи сума в размер на 341, 85 лв. – главница, сума в размер на 21, 25 лв. – възнаградителна лихва за периода 12.11.2008 г. – 12.12.2008 г., сума в размер на 93, 85 лв. – мораторна лихва за периода 12.12.2008 г. – 19.05.2011 г., сума в размер на 125 лв. – разноски, които суми са предмет на изпълнителен лист от 22.07.2011 г., издаден по ч.гр.д.№ 2806/2011 г. по описа на РС-гр.Враца, поради погасяването им по давност. С решението е признато за установено и че ищецът не дължи на ответника сума в размер на 2523, 58 лв. – главница по договор за кредит от 08.07.2009 г., сума в размер на 909, 55 лв. – възнаградителна лихва за периода 30.04.2009 г. – 08.01.2011 г., сума в размер на 560, 89 лв. – мораторна лихва от 29.05.2009 г. – 19.05.2011 г. и сума от общо 179, 88 лв. – разноски, които суми са предмет на изпълнителен лист от 02.08.2011 г., издаден по ч.гр.д.№ 2817/2017 г. по описа на РС-гр.Враца, поради погасяването им по давност. Производството по настоящото дело е образувано по повод подадена въззивна жалба от „К.И.И. БГ“ ЕАД против решението в неговата цялост. В жалбата са изложени оплаквания за неправилност на решението, като въззивникът моли същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което исковите претенции бъдат отхвърлени. Сочи, че СРС не отчел последиците от насрочения на 03.09.2015 г. опис на движими вещи, което действие било прекъснало давността, макар да не се е стигнало до неговото извършване, като се позовава на практика на ВКС в тази насока. Неправилно съдът приел, че в случая била приложима 3-годишната давност, а не общата 5-годишна давност, като този извод бил в противоречие със съдебната практика, която приемала, че за вземания, установени въз основа на влязла в сила заповед за изпълнение се прилага именно общата давност. Твърди, че от подаване на исковата молба на 12.02.2018 г. давността за вземанията спряла да тече, поради висящ съдебен процес на основание чл.115, б.Ж от ЗЗД. Сочи, че до постановяване на тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. на ВКС давност не тече по силата на Постановление № 3 от 18.11.1980 г., докато е траел изпълнителният процес, което обстоятелство съдът не съобразил. В срока за отговор е постъпил такъв от въззиваемия, с който оспорва въззивната жалба, като моли същата да бъде оставена без уважение, а решението да бъде потвърдено. Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, приема следното: Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми. Възражението на въззиваемия, че подадената въззивна жалба е недопустима с оглед липсата на представителна власт на дружеството-въззивник, съдът намира за недопустимо, доколкото извършените от пълномощника процесуални действия обвързват само представляваната от него страна и пораждат действие само по отношение на нея, поради което интерес от отпадането на обвързващата сила на извършени от пълномощник без представителна власт действия има само лицето, което се счита за обвързано от тях. Поради това за насрещната страна, в случая ищецът, не съществува правен интерес да оспорва наличието на представителна власт на въззивника-ответник за подаване на въззивна жалба. За пълнота следва да се посочи, че представителната власт на ответника се доказва от представените пълномощни по делото въз основа на дадените от съда указания. Съдът намира, че решението е и правилно, макар и поради различни съображения от тези, изложени от първоинстанционния съд, а именно: Не е спорно между страните, а и се установява от изисканото и прието по делото копие на изпълнително дело № 707 по описа за 2013 г., че същото е било образувано на 16.03.2012 г. по описа на ЧСИ В. Й. /към настоящия момент се води като изпълнително дело № 6462 по описа на ЧСИ Ц.Н., рег.№ 756 в КЧСИ, с район на действие – ОС Плевен, съгласно Заповед № СД-04- 70/17.06.2020 г. на Министъра на правосъдието за прехвърляне и предаване на служебния архив на ЧСИ В. Й. поради лишаването му от правоспособност/ по подадена от „БНП П.П.Ф.“ ЕАД молба, въз основа на изпълнителен лист от 22.07.2011 г., издаден по ч.гр.д.№ 2806/2011 г. и от 02.08.2011 г. по ч.гр.д. № 2817/2011 г., издадени по описа на РС-гр.Враца срещу длъжника Е. Л.. На 07.10.2013 г. е изпратено запорно съобщение до работодателя „БДЖ- Пътнически превози“ ЕАД, като няма данни дали съобщението е било връчено. На 03.09.2015 г. е насрочен опис на движими вещи, като няма данни дали същият е бил извършен. В периода от тази дата до 17.03.2017 г. действия не са били изисквани, нито извършвани. На 17.03.2017 г. е подадена молба за конституиране на нов взискател – настоящият ответник „К.И.И. БГ“ ЕАД на основание прехвърлено вземане по договор за цесия. С молбата е поискано насрочването на опис на движими вещи, находящи се в дома на длъжника и са възложени правомощия на съдебния изпълнител по чл.18 от ЗЧСИ. На 15.01.2018 г. е изпратено запорно съобщение до работодателя „БДЖ- Пътнически превози“ ЕООД, като същото е връчено на 26.01.2018 г. Впоследствие, на 21.03.2018 г. трудовото правоотношение на длъжника е било прекратено. На 20.03.2018 г. е изпратено запорно съобщение до „Уникредит Булбанк“ АД, „Юробанк България“ АД и „Централна кооперативна банка“ АД, като третите задължени лица са отговорили, че признават вземането, че няма претенции от други лица, но липсват авоари. Въз основа на приетото от фактическа страна, съдът намира следното: Страните по делото не спорят, а и от съдържанието на представените по делото изпълнителни листи се установява, че същите са били издадени въз основа на влязлата в сила заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 20.06.2011 г.., издадена по ч.гр. д. 2806/2011 г. по описа на Районен съд-гр.Враца, както и влязлата в сила заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК от 21.06.2011 г., издадена по ч.гр.д.№ 2817/2011 г. по описа на РС-гр.Враца. С влизането в сила на заповедите за изпълнение по реда на чл. 416 ГПК длъжникът не може да релевира възраженията си срещу дълга по общия исков ред, извън случаите на чл. 424 ГПК и чл. 439 ГПК, тъй като същите са преклудирани. Ефектът е на окончателно разрешен правен спор за съществуване на вземането, поради което и намира приложение разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД - срокът на новата давност е всякога пет години. В този смисъл е и трайната съдебна практика. Така например в решение № 3/04.02.2022 г. по гр. д. № 1722/2021 г., IV г.о., ВКС се приема, че чл. 117, ал. 2 ЗЗД се прилага, когато вземането е определено по основание и размер с влязло в сила решение, така и когато е определено по основание и размер с влязла в сила заповед за изпълнение. По изложените съображения въззивният съд приема, че в разглежданата хипотеза приложима е разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД и срокът на новата давност е пет години. За процесните вземания давност е текла в периода от 06.2011 г. до образуване на изпълнителното дело през 03.2012 г. С Тълкувателно решение № 3/28.03.2023 г. по тълк.д. № 2/2020 г. ОСГТК на ВКС, което е задължително за настоящата инстанция, ВКС приема, че нормата на чл. 115, ал. 1, б. "ж" ЗЗД се прилага в изпълнителния процес по изпълнителни дела за събиране на вземания, образувани до приемането на 26.06.2015 г. на Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по т.д. № 2/2013 г. Задължителното тълкуване по ППВС № 3/1980 г. отпада едва от момента на обявяване на Тълкувателното решение, с което Постановлението е счетено за загубило сила. Затова по изпълнителните дела, образувани за принудително събиране на вземания до обявяване на Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по т.д. № 2/2013 г., ОСГТК, ВКС, не е текла погасителна давност на основание чл. 115, ал. 1, б. "ж" ЗЗД. Ето защо за тези вземания давността e започнала да тече от 26.06.2015 г. От образуването на изпълнителното дело на 16.03.2012 г. до 26.06.2015 г. давност не е текла, като след този момент, когато се е възобновило течението на давностния срок, съгласно чл. 116, б. "в" ЗЗД същата се прекъсва с предприемането на действия за принудително изпълнение на вземането. Съобразно мотивите по т. 10 от Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по тълк. дело № 2/2013 г. на ВКС, ОСГТК давността се прекъсва с предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ, независимо от това дали прилагането му е поискано от взискателя или е предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане от взискателя съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ - насочване на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ, насрочването и извършването на публична продан и т.н. Не са изпълнителни действия и не прекъсват давността образуването на изпълнително дело, изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение, проучването на имущественото състояние на длъжника, извършването на справки, набавянето на документи, книжа и др. При изпълнителния процес давността се прекъсва многократно - с предприемането на всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително действие, изграждащо съответния способ. Искането да бъде приложен определен изпълнителен способ прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е длъжен да го приложи, но по изричната разпоредба на закона давността се прекъсва с предприемането на всяко действие за принудително изпълнение. Взискателят трябва да поддържа със свои действия висящността на изпълнителния процес като внася съответните такси и разноски за извършването на изпълнителните действия, изграждащи посочения от него изпълнителен способ (извършване на опис и оценка, предаване на описаното имущество на пазач, отваряне на помещения и изнасяне на вещите на длъжника и др.), както и като иска повтаряне на неуспешните изпълнителни действия и прилагането на нови изпълнителни способи. Давността е била прекъсната последователно през януари и март 2018 г., когато са изпратени няколко запорни съобщения до трети задължени лица. Давността обаче при предявяване на отрицателен установителен иск, какъвто е искът по чл. 439 ГПК, не се прекъсва с депозиране на исковата молба от длъжника по вземането, в случая на 09.02.2018 г., в каквато насока са оплакванията на ответника. Този извод следва от установената от ВКС константна съдебна практика по приложението на чл. 116, б. "б. " ЗЗД, според която погасителната давност се счита прекъсната с предявяването на иск от носителя на спорното вземане кредитора, чрез осъдителен иск (в това число и насрещен осъдителен иск), респ. чрез предявяване на притезанието в заповедно производство. Предявяването на отрицателен установителен иск няма за последица предвиденото в чл. 116, б. "б. " ЗЗД и чл. 115 б. "ж" ЗЗД действие. В този смисъл - решение № 235/21.09.2012 г. по гр. д. № 1762/2011 г., III г.о. на ВКС; решение № 57/27.06.2018 г. по гр. д. № 591/2017 г., ІІ г.о. на ВКС; решение № 99/23.10.2018 г. по гр. д. № 4991/2017 г. ІІ г.о. на ВКС; решение № 705/29.10.2010 г. по гр. д. № 1744/2009 г., І г.о. на ВКС; решение № 99/10.05.2013 г. по гр. д. № 681/2012 г., І ГОг.о. на ВКС и др. Ето защо след 20.03.2018 г., когато е била прекъсната давността, в хода на делото, преди приключването на устните състезания, съдът намира, че е изтекла общата 5-годишна погасителна давност, като този новонастъпил факт следва да се зачете от съда по реда на чл. 235, ал. 3 ГПК. Вярно е, че петгодишният период обхваща и периодът на обявено извънредно положение в РБ със Закона за мерките и действията по време на извънредното положение (ДВ, бр. 28/28.03.2020 г., в сила от 13.03.2020 г. ). Съгласно чл. 3, т. 2 от посочения закон, считано от 13.03.2020 г. до отмяната на извънредното положение спират да текат давностните и други срокове, предвидени в нормативни актове, с изтичането на които се погасяват или прекратяват права или се пораждат задължения за частноправните субекти, с изключение на сроковете по НК и ЗАНН. Съгласно § 13 от ПЗР на Закона за здравето (обн. в ДВ, бр. 44 от 13.05.2020 г. ) сроковете, спрели да текат по време на извънредното положение по Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13.03.2020 г., и за преодоляване на последиците, продължават да текат след изтичането на 7 дни от обнародването на този закон в Държавен вестник. Ето защо давностният срок в периода от 13.03.2020 г. до 20.05.2020 г. спрял да тече и продължил да тече, считано от 21.05.2020 г., като периодът от 2 месеца и 8 дни следва да се добави след датата на която е следвало да изтече давността, а именно – 20.03.2023 г., поради което следва да се приеме, че същата е изтекла на 29.05.2023 г. С оглед изложеното, съдът споделя крайният извод на първоинстанционния съд, че процесните вземания се явяват погасени по давност, макар и по различни от изложените от първата инстанция съображения. Понеже крайните изводи на двете инстанции съвпадат, обжалваното решение, с което искът по чл. 439 ГПК е уважен, следва да се потвърди, включително в частта, в която ответникът е осъден за заплащане на разноски. С оглед изхода на спора, право на разноски има въззиваемият. Същият е поискал присъждане на адвокатско възнаграждение в размер на 500 лв., като е представил доказателства за заплащането му, поради което и следва да му бъде присъдено. Такава мотивиран, СЪДЪТ