Решение № 235 от 11.8.2026 г. на Окръжен съд - Смолян по дело № 240/2026 г.

Производството е по чл.258-273 ГПК. С решение № 48/14.04.2026 г. по гр.дело № 370/2025 г. З.ският районен съд ПРИЗНАВА за установено, на осн. чл. 124, ал. 1 ГПК, във вр. с чл.77 ЗС и чл. 79, ал. 1 ЗС, по отношение на Държавата, чрез Министерство на земеделието и храните, представлявано и управлявано от Г. Т., че В. Б. Т. е собственик, считано от 1992 г., на основание давностно владение, на реална част с площ 300 кв.м, находящи се в южната част на имот с идентификатор ••••••, НТП – друг вид дървопроизводителна гора, площ 1 106 892 кв.м., стар номер ••••••, съгласно Заповед за одобрение на КККР РД-18 116/15.01.2018 г., издадена от Изпълнителен директор на АГКК при граници и съседи, имоти с идентификатори: •••••, ••••••••, •••••••••••, ••••••••••, ••••••••••, ••••••• ОСЪДЕНА е държавата, чрез МЗХ, да заплати разноски на В. Б. Т. в размер на 25.56 евро – държавна такса, 5.11 евро за вписване на искова молба, 306.78 евро – депозит за вещо лице, както и адвокатско възнаграждение в размер 400 евро. Постановено е, че скицата, изготвена от вещото лице инж. А. С., приложена на лист 53 по делото, приподписана от съдия-докладчика, се счита за неразделна част от решението. Срещу решението е подадена допустима въззивна жалба от ДЪРЖАВАТА, чрез министъра на земеделието и храните, чрез юрк.И. Г., с искане да бъде отменено и искът на В. Т. – отхвърлен. В съдебно заседание за жалбоподателя, редовно призован, юрк.И. Г. поддържа жалбата. Изпратени са от жалбоподателя, чрез юрк.И. Г., и писмени бележки в определения от съда срок. С отговор по чл.263, ал.1 ГПК въззиваемият В. Б. Т., чрез пълномощника адв.Е. В., оспорва жалбата и моли за потвърждаване на обжалваното решение; както и за присъждане на разноските за въззивното производство. В съдебно заседание въззиваемият В. Т., редовно призован, не се явява и не изпраща представител. От пълномощника му адв.Е. В. жалбата се оспорва с изпратено писмено становище. Въззивният съд намира, че решението е правилно и следва да се потвърди, като се имат предвид изложените от ЗлРС мотиви на осн.чл.272 ГПК, с някои корекции и допълнения. По оплакванията в жалбата съобразява следното: Заключението по СТЕ от 22.01.2026 г. на вещото лице инж.А. С. установява категорично, а не с предположение, че процесните 300 кв.м., които сега са част от от ПИ с идентификатор ••••••, за периода 1995 – 2005 г. по Лесоустройствения план /ЛУП/ попада в ССФ-земеделска територия. Обаче с изработването и приемането през март 1996 г. на картата на възстановената собственост на с.С. претендираната от ищеца част с площ от 300 кв.м. от ПИ с идентификатор ••••••, оцветена в зелен цвят на скицатаприложение № 1, се приобщава към имот № ••••• /територия Горска, друг вид дървопроизводителна гора/ до 2021 г., който имот след това /след приемането на КККР на с.С./ е отразен в КККР като ПИ с идентификатор ••••••. Не се открива основание, на което се осъществява това „приобщаване“. С включването чрез КВС на спорните 300 кв.м. в рамките на имот № •••••, който е горска територия, КВС не отразява правилно границата между горската и земеделската територии съгласно действащия в периода 1995-2005 г. ЛУП /приложение № 4/, въз основа на което вещото лице заключава, че тези 300 кв.м., ако правилно са били пренесени цифрово и графично, е трябвало да попаднат в имот № ••••• /територия Земеделска, нива-орна земя/ по КККР на с.С.. Вещото лице сочи, че графически неправилно е отразена границата между ПИ с идентификатор ••••• /земеделски имот/ и ПИ идентификатор •••••• /горски имот/, като обяснява това с обстоятелството, че в периода на връщането на земеделските и горските имоти при създаване на КВС и ЛУП-овете след 1992 г. масово се извършва оцифряване на едромащабна топографска карта /ЕТК/ и ортофотопланове в мащаб 1:5000, при която технология е налице огрешаване при отразяване на границите между имотите, поради мащаба на катрографските и фотограметричните изображения в М 1:5000 и М 1:10000. Така в случая разликата между отразената граница от КВС и ортофотоплан между имот с идентификатор ••••• /земеделски имот/ и имот с идентификатор •••••• /горски имот/, спрямо действително заснетата от него граница на място в най-широката си част достига 7 л.м. Затова счита, че, при пренасяне чрез дигитализиране на границите на имотите от ЛУП в мащаб 1:10 000, е нормално да се допусне грешка до 1 мм от изображението в мащаба или 10 линейни метра. Установено е и че процесните 300 к в.м. на място са обработваема орна земя, засадена с овошки, т.е., овощна градина. От скицаприложение № 1 се вижда и че имотът, заснет като съседен от юг, с идентификатор •••••, също е засаден с овошки и между него и спорните 300 кв.м. не съществува на място материализирана граница. От друга страна, както обяснява вещото лице инж.С. на съдебното заседание от 10.03.2026 г., в северната част на процесните 300 кв.м., т.е., откъм гората, има ясно изразен бряг, има тясна ивица на север, която е затревена, и от около 5-6 метра понагоре започват дърветата. Вещото лице също така е категорично, че е имало достатъчно еднакви графични елементи от картите - вододели, водосливи, т.нар. гранични точки, които му дават основание да бъде сигурен в извършеното от него съвместяване въпреки мащаба на лесоустройствения проект. От заключението на вещото лице по СЛЕ инж.С. Д. се изяснява, че при проверка и запознаване с границите на процесния имот от 300 кв.м, в присъствието на В. Т. и инж.П. Б. - старши лесничей на ГСУ З. при ТП „ДГС З.“, използвайки комбинирана скица за процесния имот в М 1:250, изготвена от вещото лице инж.А. С. е видно, че процесният имот по КВС от 1996 г. и КККР от 2018 г. за землището на с.С., изцяло попада в имот № •••••• - горска територия и граничи на юг с имот № ••••• - земеделска територия. Съгласно сега действащия горскостопански план (ГСП) от 2015 г. спорният (процесен) имот попада в отдел 17, подотдел „д“ на ТП „ДГС З.“ в землището на с.С., общ.З. в КККР на землище С., като част от имот № •••••• - горска територия. В процесния имот от 300 кв.м има налични 18 броя овощни дръвчета. Съгласно КВС от 1996 г. и КККР от 2018 г. за землището на с.С., имот № 69105.4.609 е горска територия. Вещото лице инж.Д. сочи още, че по-назад в годините е трудно да се определи къде точно се позиционира процесният имот от 300 кв.м. и да се определи към кой имот принадлежи, особено когато мащабът е много дребен, като М 1:10 000 (горската карта), където 1 мм отговаря на 10 м на терен. Ако се погледне горската карта от ЛУП 1971 г. (утвърден 1972 г.), когато е извършено залесяване на отд.17 „а“ и ако се извърши дигитализация в поедроразмерен мащаб, напълно е възможно този процесен имот да попадне в горски фонд или да граничи с него. Нанасянето на процесния имот (найшироката част е 7,5 м) върху горската карта (М 1:10000), както и уточняването на границите между горския и земеделския имот е свързано с риск от грешка, тъй като 1 мм отклонение се равнява на 10 м. За процесния имот с площ от 300 кв.м. преди 1992 г. и след това до момента не е имало постановления или преписка за включване в горския фонд или за промяна на предназначението. За имот № •••••• - горска територия, или част от имота няма подавани документи за възстановяване на собственост по Закона за възстановяване собствеността върху горите и земите от горския фонд. Със Заявление с вх.№ 275/27.02.1992 г. ищецът В. Б. Т. е заявил от дядо си Ю. Т. възстановяване на земя (ниви) от 5 дка + 3 дка, общо 8 дка, в м. „Д.“, като доказателство е приложил Нот. акт № * от 1939 г. с описани граници, без горски фонд. С решение № 81/22 от 05.04.1994 г. на ПК З. е възстановена собственост на наследниците на Ю. М. Т. - нива от 8,411 дка в местността „Д.“, имот № ••••• по КВС на с.С. от 1996 г., имот № ••••• по КККР на с.С. от 2018 г. Наследниците на Ю. Т. на по-късен етап обжалват Решение № 81/22 от 05.04.1994 г. и искат неговата отмяна и постановяване на граници по нотариален акт от 1939 г., както следва: А. А., дол, М. Б., Б. М. или техни наследници. С решение № 99/31.03.1997 г. PC З. отхвърля жалбата против отказа на ПК З. да измени решението си от 1994 г. и това решение потвърдено от Окръжен съд-Смолян. Границите на имот № •••••• - земеделска територия, м. „Д.“ по КВС от 1996 г. съответстват на границите на имот № ••••• по КККР на с.С. от 2018 г. От съпоставените скици от КВС и КККР (М 1:2000) се вижда пълно съвпадение на границите, а от тук и равни площи - 4003 кв.м. При съпоставяне на скици по КВС (1996 г.) и КККР (2018 г.), М 1:2000, процесният имот (овощна градина - 300 кв.м) попада в границите на имот •••••• - горска територия. Имот № ••••• по КККР на с.С., общ.З. представлява земеделска територия с площ 4003 кв.м и на горските карти е отразен с жълт цвят, както и имоти № ••••• и №••••••. На съдебното заседание от 10.03.2026 г. в.л. инж. Д. обяснява, че е възможно е да е допусната грешката, за която споменава инж. С.. ЛУП-овете ги правят лесостроители, идват напролет и извършват теренната работа. Обикновено границите на отделите са по трайни теренни форми. Този бряг, който сочи инж. С. на приложение № 5, може да бъде граница на отдел, като зависи докъде е минало залесяването; този бряг, отразен на приложение № 5, след овощните дръвчета на север, може да се приеме за граница. В момента процесната част е земеделска по характера си. Вещото лице счита, че в процесната част е нямало залесяване. Въззивният съд счита, че не е обосновано заключението на в.л. инж.Д. в частта, според която именно спорните 300 кв.м. по ЛУП от 1972, 1982 и 1995 г. попадат в отдел 17, подотдел“а“, отразен със зелен цвят, тъй като самото вещо лице изтъква, че по-назад в годините е трудно да се определи къде точно се позиционират процесните 300 кв.м. и да се определи към кой имот принадлежат, особено когато мащабът е много дребен като М 1:10 000 /горската карта/, където 1 мм отговаря на 10 м на терен; че за процесния имот с площ от 300 кв.м. преди 1992 г. и след това не е имало постановления или преписка за включване в горския фонд или за промяна на предназначението; че обикновено границите на отделите са по трайни теренни форми и този бряг, който сочи инж. С. на приложение № 5, след овощните дръвчета на север, може да се приеме за граница; че в процесната част е нямало залесяване, което се казва и от свидетелите. Наред с това, категорично от заключението по СТЕ на инж.С. е видно, че по ЛУП от 1995 г. тези 300 кв.м. не попадат държавния горски фонд. От тези заключения става ясно, че лесоустройственият проект за периода 1995-2005 г. не е грешен и подобно заключение никой експерт не е давал, нито е прието от съда. Установява се обаче, че, макар съгласно ЛУП за периода 1995-2005 г. спорните 300 кв.м. да не попадат в горска територия, а в земеделска, е допусната грешка при изработването през 1996 г. на КВС, която не отразява правилно границата между горска и земеделска територия съгласно същия ЛУП за периода 1995-2005 г., и, без да има основание, площта от 300 кв.м. е заснета като част от имот – горска територия. Тази грешка е пренесена и в кадастралната карта, като спорните 300 кв.м. са отразени като част от ПИ с идентификатор •••••• /горска територия/. Това отразяване обаче не прави държавата собственик, защото, както е прието и в мотивите по т.5 на ТР № 8 от 23.02.2016 г. на ВКС по тълк. д. № 8/2014 г., ОСГК: „Грешното заснемане в кадастралната карта на границите на един недвижим имот не води до промяна на правото на собственост върху грешно заснетата част от имота, защото кадастралната карта няма вещно прехвърлително действие.“ Не се установява спорните 300 кв. м. да са били някога гора – както сочи и в.л. инж.Д., в тях не е имало залесяване; като границата на ЛУП сочи докъде е било залесяването; брегът от северната страна след овощните дръвчета може да бъде граница на отдел; процесната част е земеделска по характера си. Същите данни се установяват и от заключението по СТЕ на инж.С. и обясненията му в съдебно заседание. Свидетелят Н. Ш. С., който също има имот в съседство, дава показания, че спорното място е на В. Т., било е нива, сега е овощна градина. Има спомени от около 45-50 години, като мястото го обработва само семейството на ищеца. Не знае мястото да е било обрасло с дървета, да са рязани от него дървета или в него да е извършвано залесяване. В горния край на мястото на Т. има нещо като бряг и оттам нататък започва гората. Свидетелят не е виждал никой от Горското да ходи да прави забележка на ищеца, че обработва мястото и да иска да го изземва. Откак свидетелят помни, този бряг между мястото на Т. и гората си стои и Т. обработва мястото до брега. Не е виждал Т. да събаря още от брега. И през социализма мястото винаги е обработвано от Т.и, от бащата и дядото на ищеца, те сеят тютюн, картофи, ягоди, не било на АПК. През 2003-2004 г. засаждат праскови. Свидетелят М. Р. М., който има имот в съседна местност, разказва, че В. Т. в м.“Д.“ има място и в момента е овощна градина, засята с праскови. Преди това родителите на В. го сеят с тютюн. Мястото е помалко от декар. Другите съседни имоти са ливади и земеделски земи. Между това място на ищеца и гората има бряг, който не е преместван. Свидетелят не е виждал през социализма от Горското да извършват дейности в това място – да засаждат, да режат. Не знае да са правили забележка за мястото и да искат да го изземват. Има спомен от детска възраст, когато е бил на около 10 г. /роден е през 1962 г./, че бащата и дядото на В. обработват мястото, а след това го взема В.. От тези показания се установява по несъмнен начин, че семейството на ищеца е владяло имота явно, несъмнено, непрекъснато и необезпокоявано през периода още от 1972 г. и досега, от 1972 г. тече давностният срок, като способ за придобиване собственост по смисъла на чл. 79 ЗС, и който срок надхвърля значително необходимите според тази разпоредба десет години. В случая не важи забраната за придобиване по давност по чл. 86 ЗС (стара редакция) и е неприложим мораториума по § 1 ЗДЗС (обн. ДВ бр. 46 от 2006 г.), тъй като не е доказано възражението за държавна собственост на спорния имот – не са представени никакви доказателства за придобиване собствеността от държавата. Дори да се приеме, че спорните 300 кв.м. са били извън горска територия само съгласно ЛУП за периода 1995-2005 г., тези десет години, през които няма данни ищецът да е губил владението на имота, са достатъчни да се придобие от него собствеността на осн.чл.79, ал. 1 ЗС. Положението на спорните 300 кв.м. като част от горска територия – от ПИ с идентификатор ••••••, се дължи не на обстоятелството, че те са били и/или са понастоящем по естеството си горска територия, а на грешка при изработване на КВС в резултат на оцифряване на едромащабна топографска карта /ЕТК/ и ортофотопланове по начин, който води до погрешно отразяване на границите на ЛУП и земеделската територия и оттам – до огрешаване границите на самите имоти. Няма данни спорната част някога да е губила характеристиката си на земеделски имот, да е извършвано в нея залесяване. Установява се, че имотът не е бил коопериран по силата на членствено правоотношение, не е одържавяван, не е отнеман фактически и е владян в реални граници, поради което той не подлежи на възстановяване по ЗСПЗЗ / ЗВСВГЗГФ. Затова е неоснователно възражението на жалбоподателя, че искът бил недопустим, тъй като ищецът не бил използвал специалния ред по тези закони за реституция на спорното място. При това положение ищецът е придобил собствеността върху спорната част на осн.чл.79, ал.1 ЗС и това правилно е признато спрямо държавата с обжалваното решение. В Определение № 689 от 13.02.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1772/2024 г., II г. о., е прието, че „Нормата на чл. 27, ал. 5 ЗГ урежда удостоверението, издадено по общинската служба по земеделие по местонахождението на поземления имот, с приложена към него скица, като доказателство за собствеността на държавата, наред с акта за държавна собственост. Трайно е тълкуването в практиката на ВКС, че актът за държавна собственост има само констативно значение и удостоверява собствеността само ако в него е посочено конкретно придобивно основание, а ако не е посочено, същото следва да бъде въведено в процеса и доказано от държавата, респ. от процесуалния субституент на държавата. Не може да се ползва с поголяма доказателствена сила удостоверение, издадено от общинска служба земеделие, в което не се посочва основанието, на което е придобита собствеността на държавата. В случая касаторът, като ответник по делото, по същество се е позовал само на нормативната уредба по чл. 27, ал. 1 ЗГ , съгласно която държавни са горските територии, които не принадлежат на физически и юридически лица и на общините, но не е посочи придобивно основание за държавата, което да изключва или да препятства придобиването на претендираните от ищеца права върху спорната реална част от иначе безспорната между страните собственост на държавата върху останалата реална част от имота, която именно е включена в държавния горски фонд.“ Настоящият случай е същият - ответникът-жалбоподател, за да оспорва иска, по същество се позовава само на текста на чл. 27, ал. 1 ЗГ , съгласно която държавни са горските територии, които не принадлежат на физически и юридически лица и на общините, но не е посочил придобивно основание за държавата, което да изключва или да препятства придобиването на претендираните от ищеца права върху спорната реална част от иначе безспорната между страните собственост на държавата върху останалата реална част от ПИ .909, която именно е включена в държавния горски фонд. В случая тази територия не е горска и принадлежи на физическо лице, поради което не е държавна. Простото заснемане /без да почива на установено от закона основание и което заснемане се дължи на грешка при оцифряването на картите и плановете/ на процесната площ към имот от държавния горски фонд няма вещнопрехвърлително действие върху тази площ и не прави държавата неин собственик. Действително, съгласно чл.27, ал.5, т.3 ЗГ, собствеността на държавата върху поземлени имоти в горски територии се удостоверява и удостоверение, издадено от общинската служба по земеделие по местонахождението на поземления имот, с приложена към него скица на имота. От представеното по делото удостоверение с изх.№ ПО-18- 49/17.10.2025 г., издадено от ОСЗ-гр.З. /л.32 от делото на РС/ не може да се установи конкретно придобивно основание за собствеността на държавата върху процесната част, а се сочи, че собствеността на държавата е определена съгласно регистрите към кадастралната карта на землището, за които КККР се установи, че в тях е пренесена допуснатата в КВС грешка. Друго придобивно основание не е въведено в процеса и доказано от държавата, респ. от процесуалния субституент на държавата. Поради това удостоверението само по себе си не легитимира държавата като неин собственик. Посоченото в жалбата Решение № 65 от 30.07.2019 г. на ВКС по т. д. № 183/2018 г., II т. о. е неотносимо към настоящия спор. Затова и не е допуснато от З.ския районен съд твърдяното във въззивната жалба процесуално нарушение - че съдът не е разпределил доказателствената тежест съобразно изискванията на процесуалния закон; не е посочил за кои свои твърдения ответникът не сочи доказателства. Във въззивното производство не са представени и не е поискано приемането на доказателства за твърдения на ответника, които са останали недоказани пре районния съд. Посоченото удостоверение, както се каза, е представено още там, като несъгласието на жалбоподателя с направените въз основа на него изводи в обжалваното решение не обосновава наличието на процесуално нарушение. В случая изобщо не може да се иска осъществяване на което и да е от производствата по §3, 4, 5 и 6 ЗГ, тъй като не са налице условията по тях – не се касае за поземлени имоти в горски територии, които физически и юридически лица или общини са придобили от държавата в резултат на замени, извършени до деня на обнародването на закона в "Държавен вестник"; не се касае за поземлени имоти в горски територии, притежаващи характеристиката на гора, по смисъла на чл. 2, ал. 1, т. 1 ЗГ, които към деня на влизане в сила на закона не са отразени като такива в кадастралната карта или в картата на възстановената собственост; няма нужда от заявление за изключване на площи от горския фонд, за предоставяне право на ползване и сервитути върху гори и земи от държавния горски фонд, както и тези по § 123 от преходните и заключителните разпоредби на Закона за изменение и допълнение на отменения Закон за горите (обн., ДВ, бр. 16 от 2003 г.; изм., бр. 29 и 34 от 2006 г.); не се касае и за горски територии, включени в границите на урбанизирани територии - населени места и селищни образувания, определени с околовръстен полигон съгласно § 13, ал. 3 от ППЗПИНМ. В Определение № 50443/31.10.2022 г. по гр.дело № 1927/2022 г. на І г.о. на ВКС е прието, че: „Действително, трайната съдебна практика на ВКС приема, че реалното съществуване на определена вещ е предпоставка за съществуването на каквото и да е вещно право върху нея, защото без обект, към който да са насочени, е невъзможно възникването и упражняването на вещни права. Собствеността като вещно право винаги се свързва с реалното съществуване на конкретна вещ като обект, по отношение на който субектът на правото влиза в правоотношения с други лица. В мотивите към обжалваното решение въззивният съд е посочил, че спорният имот не е отразен в регулационните планове от 1939, 1959 и 1982 г., не е отразен с граници и планоснимачни номера, не фигурира в разписните книги към плановете, но същевременно с помощта на вещото лице по техническата експертиза обектът на предявената от ищците вещна претенция е индивидуализиран и изобразен графично на изготвената за целта скица към заключението. Ето защо изводът, който се налага, е, че описаният в исковата молба имот съществува реално, т. е. като отделна, самостоятелна вещ, която може да бъде предмет на иск за собственост…“ Настоящият случая е същият – няма данни за отразяване отделно и само на спорните 300 кв.м. в планове, карти и т.н., но обектът на предявената от ищците вещна претенция е индивидуализиран и изобразен графично на изготвената за целта скица към заключението по СТЕ на в.л. инж.А. С. – приложение № 1, оцветени в зелено, явяваща се и неразделна част от решение. Ето защо описаният в исковата молба имот съществува реално, т.е., като отделна, самостоятелна вещ, която може да бъде предмет на иск за собственост. Затова е неоснователно и възражението на жалбоподателя, че спорният имот няма граници и статут на самостоятелен имот, поради което не можело да бъде придобит по давност. Лишен от основание е и доводът във въззивната жалба, че произходът на собствеността – че имотът бил на ищцовите дядо и баща, имащи и други наследници, сам по себе си опровергавал поддържаната от ищеца изключителна собственост и давност. Свидетелите са категорични, че фактическата власт с намерение за своене, упражнявана от дядото и бащата на ищеца от 1972 г. насетне, е предадена именно на ищеца В. Т.. Той се позовава на осъществяваното от него давностното владение чрез предявяването на настоящия иск, като съгласно постановките в ТР № 4 от 17.12.2012 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2012 г., ОСГК, правните последици - придобиване на вещното право - се зачитат от момента на изтичане на законно определения срок съобразно елементите на фактическия състав на придобивното основание по чл. 79, ал. 1 ЗС и по чл. 79, ал. 2 ЗС – в случая ищецът Т. е придобил собствеността по давностно владение още през 2005 г. На осн.чл.78, ал.1 ГПК жалбоподателят следва да бъде осъден да заплати на въззиваемия В. Т. направените от последния разноски по делото за адвокатско възнаграждение във въззивното производство в размер на 500 евро. По изложените съображения Смолянският окръжен съд