Решение № 5198 от 12.10.2023 г. на Софийски градски съд по дело № 6228/2021 г.

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК. С решение № 20253402 от 17.11.2020 год., постановено по гр.дело № 14381/ 2017 г. по описа на СРС, ІІІ Г.О., 180 състав, са отхвърлени, като неоснователни предявените от Ц. А. Ц., ЕГН ••••••••••, с адрес: гр.София, ж.к.“•••••••, срещу ЗАД“Е.“ АД, ЕИК ••••••• със седалище и адрес на управление: гр.София, район Искър, бул.“•••••••, обективно кумулативно съединени искови претенции с правно основание чл.208, ал.1 КЗ/ отм./ и чл.86, ал.1 ЗЗД, с искане за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 10800.00 лв./ десет хиляди и осемстотин лева/ - застрахователно обезщетение по заведена при ответника щета № 0500704942 по застраховка „Каско“/ застрахователна полица 00500100040005/, ведно със законна лихва от датата на подаване на исковата молба -09.03.2017 г. до окончателното изплащане на вземането и сумата от 3201, 40 лв.- мораторна лихва за периода от 10.04.2014 г. до 08.03.2017 г. С решението на съда е осъден Ц. А. Ц., ЕГН ••••••••••, на основание чл.78, ал.3 ГПК, да заплати на ЗАД“Е.“ АД, ЕИК ••••••• сумата от 260.00 лв.- разноски по делото. Срещу решението на СРС, 180 с-в е постъпила въззивна жалба от Ц. А. Ц., подадена чрез пълномощника адв.И. Б. с искане същото да бъде отменено изцяло и вместо това да бъде постановено друго, с което бъдат уважени предявените обективно съединени осъдителни искове. Твърди се, че решението е неправилно и необосновано, постановено в нарушение на материалноправни разпоредби на закона, по съображения подробно изложени в жалбата. Въззиваемата страна- ответник „Застрахователно дружество Е.“ АД, гр.София, чрез своя процесуален представител юрк.С.М. оспорва жалбата, по съображения изложени в депозирания по делото писмен отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Моли съда жалбата като неоснователна да бъде оставена без уважение, а първоинстанционното решение -потвърдено, като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на направени разноски по делото. СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК и е допустима. Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА. Софийски градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата въззивна инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят така приетата за установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и обстоятелства. Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи: Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество. Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми на закона. Същото е и правилно, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС, обосноваващи окончателен извод за неоснователност на предявените от въззивника- ищец Ц. А. Ц. срещу ответника „Застрахователно дружество Е.“-АД, гр.София, обективно съединени осъдителни искове с правно основание чл.208, ал.1 от КЗ/ отм./ вр. чл.99, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД за осъждане на ответника/ застраховател по договор за застраховка „Каско на МПС“/ да заплати на ищеца сумата от 10800 лв., представляваща застрахователно обезщетение по застрахователна полица № 00500100040005 от 18.07.2013 г. за настъпило на 10.03.2014 г. застрахователно събитие/ кражба на МПС- лек автомобил марка „Форд“, модел „Фиеста“, с ДК № •••••••/, ведно с мораторна лихва в размер на 3201, 40 лв. за периода от 10.04.2014 год. до 09.03.2017 год., както и законна лихва за забава от завеждане на исковата молба на 09.03.2017 год. до окончателното изплащане на главницата. Фактическите и правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в атакувания съдебен акт констатации /чл.272 ГПК/. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, изложил е подробни мотиви, като е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон. Изводите на съда са обосновани с оглед данните по делото и събраните по делото доказателства. Доводите изложени в жалбата са изцяло неоснователни. Във връзка с доводите изложени във въззивната жалба следва да се добави и следното: Предявени са обективно съединени осъдителни искове с правно основание чл.208, ал.1 от КЗ /отм./ вр. с чл.99, ал.1 ЗЗД, вр. с § 22 от ПЗР на КЗ и чл.86, ал.1 от ЗЗД. Съгласно нормата на §22 от ПЗР на КЗ /в сила от 01.01.2016 г./, за застрахователните договори, сключени преди влизането в сила на този кодекс, се прилага част четвърта от отменения Кодекс за застраховането, освен ако страните договорят друго след влизането в сила на КЗ. В случая не се твърди и не са представени от страните доказателства за постигане на съгласие в горния смисъл, поради което следва да се приеме, че за уреждане на отношенията помежду им, възникнали във връзка с процесния договор за застраховка от 18.07.2013 г., се прилага КЗ от 2005 г. /отм./ и съответно разпоредбата на чл.208, ал.1 от същия. Съгласно цитираната разпоредба, касаеща имущественото застраховане, при настъпване на застрахователното събитие застрахователят е длъжен да плати застрахователно обезщетение в уговорения срок, който не може да бъде по-дълъг от 15 дни и започва да тече от деня, в който застрахованият е изпълнил задълженията си по чл.206, ал.1 или 2 и чл.207, ал.3 от КЗ /отм./, за съобщаване на застрахователното събитие и за предоставяне на необходимите документи. За да бъде уважен предявеният иск по чл.208 от КЗ /отм./, следва да са налице следните кумулативни предпоставки на сложния фактически състав: наличие на валидно възникнало застрахователно отношение по имуществена застраховка за съответното имущество с покритие към датата на настъпване на събитието; настъпване на застрахователното събитие, което да е покрит риск по застрахователния договор в срока на действие на договора и изпълнение на задълженията на застрахования, произтичащи от закона и договора за уведомяване на застрахователя и предоставяне на необходимите документи и съдействие. От друга страна, не следва да са налице обстоятелства, които изключват отговорността на застрахователя да заплати търсеното обезщетение за настъпилото застрахователно събитие. По делото се установява, че е налице валидно сключен застрахователен договор между ответникът- застраховател „Застрахователно дружество Е.“-АД, гр.София и собственика на процесния лек автомобил- „ДСК ЛИЗИНГ“ АД, гр.София, действащ към датата на настъпване на застрахователното събитие - на 10.03.2014 г. С оглед събраните по делото доказателства/ договор за цесия от 07.03.2017 г./ съдът приема за безспорно установено обстоятелството, че застрахованият собственик на процесния лек автомобил /“ДСК ЛИЗИНГ“ АД, гр.София/ е прехвърлил на ищеца Ц. А. Ц. вземането си за застрахователно обезщетение и че цесията е съобщена на ответника. Съгласно сключения застрахователен договор и общите условия по застраховката /чл.3, ал.1, т.14 от раздел I “Общи положения” на Общи условия за застраховка „Каско на МПС“/, кражбата на цяло МПС е покрит риск по процесната застрахователна полица. От събраните по делото доказателства се установява, че на 10.03.2014 г. София Ц.И./ дъщеря на ищеца Ц. А. Ц./ е заявила за откраднат /противозаконно отнет/ застрахования автомобил, собственост на „ДСК ЛИЗИНГ“ АД, гр.София, пред органите на МВР- І РУ-СДВР, и на същата дата това обстоятелство е заявено и пред ответника- застраховател. Доколкото няма данни процесното МПС да е намерено, то следва да се приеме, че е настъпило застрахователното събитие. Събитието е настъпило в срока на действие на застрахователния договор. В декларация- въпросник от 10.03.2014 г. депозирана пред застрахователя- ответник, София Ц.И. е декларирала, че на 10.03.2014 г. в 8, 15 часа в гр.София, кв.“Редута“, ул.“••••••• при изкарване на процесния лек автомобил от двора на кооперацията, където автомобилът домувал, е оставила колата, за да затвори портата на двора и в този момент неизвестни за нея лица са се качили в колата и са потеглили в посока на Техникум по автотранспорт. В декларацията изрично е отбелязано, че при кражбата са отнети ключове и устройство за защита. От представен протокол за разпит проведен на 10.03.2014 г. от полицейски орган при 01 РУП-СВВР се установява, че София Ц.И. е дала показания, че на 10.03.2014 г. след изкарване на автомобила от двора на кооперацията в кв.“Редута“, ул.“••••••• е слязла от автомобила, за да заключи портата, като за времето през което е била обърната с гръб към колата чула, че колата потегля. Ответникът оспорва в процесния случай правото на застрахования да получи застрахователно обезщетение, като сочи обстоятелства, способствали за настъпването на застрахователното събитие. От уведомление с рег.№ РК-014-2189/5/23.07.2014 г. изпратено от „Застрахователно дружество Е.“-АД, гр.София до „ДСК ЛИЗИНГ“ АД, гр.София и до ищеца Ц. А. Ц., относно искане за завеждане на претенция по щета № 0500704942/10.03.2014 г. към застрахователна полица № 00500100040005/17.08.2013 г. по доброволна застраховка „Каско на МПС“, клауза“А“, пълно каско, се установява, че същите са уведомени, че с оглед попълнената декларация за настъпило събитие е установено, че застрахованото МПС е откраднато пред гаража, в който се паркира, докато водачът е затварял вратата. С оглед на което е направен извод от застрахователя, че по време на кражбата автомобилът е бил отключен и двигателят му е работил, поради което е налице нарушение на разпоредбата на чл.20, ал.2, т.2 от приложимите за застраховка „Каско на МПС“ Общи условия, която регламентирала задължението на застрахования при напускане на автомобила да заключва МПС. Изрично е посочено в уведомлението също така, че съгласно чл.4, ал.2, т.1 към клауза „А“ от Общите условия застрахователят не дължи обезщетение по риска „Кражба на цяло МПС“, ако се установи, че при настъпване на застрахователното събитие МПС е оставено отключено. В тази връзка и съобразно посочените разпоредби от Общите условия, регламентиращи сключената застраховка ответникът изрично е заявил, че няма правно основание да изплати претендираното застрахователно обезщетение. В отговора на исковата молба ответникът изрично е възразил, че кражбата на процесния автомобил е настъпила вследствие на умишлени действия или проявена груба небрежност от страна на водача на същия. Позовал се е на разпоредбата на чл.4, ал., т.42 от Общите условия към застрахователния договор, че застраховката не покрива щети на застрахованото МПС или във връзка с него, причинени от или вследствие на умишлени действия, умишлени бездействия или пък проява на груба небрежност от страна на застрахования, на негови близки, на негови законни представители или пълномощници, на лица на които е възложено от застрахования по съответния законен ред да управляват, охраняват или ремонтират застрахованото МПС, на водача на застрахованото МПС или на превозвани в застрахованото МПС лица. Ответникът е изложил изричен довод също така, че кражбата на процесния автомобил е настъпила поради проявена небрежност от страна на С.И., както и че е налице изключен застрахователен риск по Общи условия на застраховка“Каско на МПС“. В отговора на исковата молба е въведено и възражение, че застрахованото лице не е спазило нито едно от задълженията си предвидени в разпоредбата на чл.20, ал.2, т.2, т.3 и т.4 от ОУ, като съгласно чл.20, ал.4, във връзка с чл.211, т.2 от КЗ/ отм./ неизпълнението на което и да е от задълженията на застрахования посочено в чл.20, ал.2 от Общите условия на договора, се считало за значително с оглед интереса на застрахователя и давало на последния право да откаже пълно или частично изплащане на застрахователното обезщетение и/ или едностранно да прекрати действието на застрахователния договор. На следващо място, при съвкупна преценка на събраните по делото доказателства съдът намира за изцяло основателен и обоснован отказът на ответника да заплати в процесния случай претендираното от ищеца застрахователно обезщетение, поради неизпълнение на задължение на застрахования, произтичащо от застрахователния договор - чл.211, т.2 КЗ/ отм./. В практиката на ВКС/ решение № 102/02.10.2012 г. по т.дело № 615/2011 г. на ВКС, І т.о./ се приема, че за да бъдат защитени интересите на застрахования, не всяко неизпълнение на договорно задължение води до изключване отговорността на застрахователя. Необходимо е още да не е изпълнено задължение, което е предвидено в закона или договора и което е значително с оглед интереса на застрахователя. Последният израз се въвежда за първи път в застрахователното и търговското право. Става дума както за значителност на неизпълнението, така и на самото задължение с оглед на неговия вид и характер. Това е такова задължение на застрахования, което е от съществено значение за застрахователя и без чието изпълнение биха се създали съществени пречки за него да осъществява своята дейност. Следователно, в случаите, визирани в чл.211, т.2 КЗ/отм./, застрахованият не изпълнява задължения предвидени в закона и договора, не ги изпълнява виновно, неизпълнението е в пряка причинна връзка със съществено увеличаване на риска или е довело до неговото реализиране и затова следва да се приеме, че при изпълнението на тези задължения не би се стигнало до настъпване на застрахователното събитие. Застрахователят трябва да докаже, че виновното неизпълнение на задължението на застрахования е причина за настъпване на застрахователното събитие. При този фактически състав застрахователят може да откаже да заплати застрахователното обезщетение. Отказът за плащане на застрахователно обезщетение по чл.211 КЗ е предвиден само, като правна възможност, а не безусловно. С решение № 49/29.07.2013 г. по т.дело № 840/2012 г. състав на ВКС, І т.о., се е произнесъл, че правото на застрахователя да откаже изплащане на застрахователно обезщетение поради неизпълнение на задължение на застрахования, произтичащо от застрахователния договор - чл.211, т.2 КЗ/отм./, е обусловено от наличие на причинна връзка между неизпълнението на конкретното задължение и настъпването на застрахователното събитие, по повод на което се претендира обезщетение, или препятстване на доказването на обстоятелствата, при които е настъпило събитието; за да се приложи чл.211, т.2 КЗ/отм./, застрахователят следва да докаже пряка причинно следствена връзка между неизпълнението на съответното задължение на застрахования, визирано в Общите условия към застраховката като значително с оглед на неговия интерес, и настъпването на застрахователното събитие, респективно възможността да бъдат предотвратени вредите от него. В решение № 102/02.10.2012 г. по т.дело № 615/2011 г. на ВКС, І т.о., е прието, че приложението на чл.211, т.2 КЗ/отм./ предпоставя застрахованият да не е изпълнил виновно свое задължение, предвидено в закона или в застрахователния договор като значително с оглед интереса на застрахователя, и това неизпълнение да се намира в причинна връзка с реализирането на застрахователния риск или със същественото му увеличаване; Тежестта за доказване, че виновното неизпълнение на задължението на застрахования е причина за настъпване на застрахователното събитие, се носи от застрахователя. Настоящият въззивен състав споделя даденото от практиката на ВКС разрешение, че за да възникне право за застрахователя да откаже изплащане на застрахователно обезщетение по чл.208 КЗ /отм./ в хипотезата на неизпълнено задължение на застрахования, предвидено в застрахователния договор, неизпълненото задължение следва да е от такова естество, че да се намира в причинна връзка с настъпването на застрахователното събитие, с обема на произлезлите от събитието вреди или с възможността те да бъдат доказани. На следващо място във връзка с изричното възражение на ответника в отговора на исковата молба относно обстоятелството, че кражбата на процесния лек автомобил е настъпила вследствие на умишлени действия или проявена груба небрежност от страна на водача на същия, съдът намира, че по въпроса относно грубата небрежност в гражданското и застрахователното право, вкл. относно дефиницията и приложението й, с оглед нормата на чл.207 КЗ /отм./, е налице практика на ВКС по реда на чл.290 ГПК, на която обжалваното решение съответства - решение № 348/11.10.2011 г. по гр.дело № 387/2010 г. на ВКС, ГК, ІV г.о., решение № 184/24.02.2016 г. по т.дело № 3092/2014 г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. Според нея, поначало понятията небрежност и груба небрежност не са легално дефинирани, но се приема, че небрежност е налице тогава, когато длъжникът несъзнавано не е предоставил дължимото надлежно изпълнение, неполагайки онази грижа, която дължи добрият стопанин при конкретните обстоятелства. Грубата небрежност се различава от обикновената само по степен и представлява по-засилена форма на небрежност - неполагане на грижата, която би положил и най-небрежният човек при подобни условия. Грубата небрежност е правно релевантна в хипотезата на чл.207 КЗ /отм./, с оглед регламентираните в нормата задължения на застрахования за предпазване на застрахованото имущество и ограничаване на риска, доколкото тази небрежност е винаги предпоставка за неговото увеличаване. Грубата небрежност не може да бъде дефинирана в застрахователния договор предварително и по различен от горепосочения начин, защото формите на неизпълнението на задълженията по чл.207 ал.1 КЗ /отм./ не могат да бъдат изчерпателно предвидени отнапред, но може да бъде уговорена като основание за изключване на отговорността на застрахователя, съгласно чл.207, ал.2 пр.3 КЗ /отм./, съобразно цитираната по-горе практика. При наличие на материалноправен спор относно характера на допуснатата от застрахования небрежност, преценката за това се прави от съда, въз основа на конкретните факти по делото. В постоянната практика на ВКС се приема, че небрежността в гражданското право е неполагане на дължимата грижа според един абстрактен модел- модела на поведението на определена категория лица /добрия стопанин/ с оглед естеството на дължимата престация /дейността/ и условията на предоставянето й /условията за извършването й/. Грубата небрежност се отличава по степен и също се изразява в неполагане на грижа, но според различен абстрактен модел - грижата, която би положил и най-небрежният човек, зает със съответната дейност при подобни условия. Гражданското право познава две форми на вина - умисъл и небрежност, но за разлика от наказателното право, българският граждански закон при общия модел за поведение на длъжника не разграничава пряк и евентуален умисъл, съзнавана и несъзнавана непредпазливост. Критерият за обосноваване на една или друга форма на вина е наличието на знание или незнание у длъжника, че неговото поведение е противоправно. Умисъл е налице, когато съществува знание за възникване на противоправните последици и се желае тяхното настъпване, докато небрежността се свързва с неполагане на дължимата грижа от страна на длъжника. Общият модел на поведение на длъжника при изпълнение на задължението изисква полагане на грижата на добрия стопанин. Отклонение от общия модел за дължимо поведение може да бъде направено със закон или по взаимно съгласие между страните при спазване на забраната за ограничаване на отговорността съгласно чл.94 ЗЗД, която разпоредба предвижда недействителност на уговорките, с които предварително се изключва или ограничава отговорността на длъжника за умисъл или за груба небрежност. В решение № 184/24.02.2016 г. по т.дело № 3092/2014 г. по описа на ВКС, Т.К., ІІ т.о., е прието, че “в застрахователното право в Република България формата на вина е релевантна, тъй като последиците от неизпълнението на задълженията на застрахования са диференцирани в зависимост от това дали застрахованият е действал умишлено или небрежно. Преди настъпване на застрахователното събитие застрахованият е длъжен да не извършва действия, с които увеличава поетия от застрахователя риск, и да не допуска рискът да бъде увеличен от други лица или вещи. Съгласно разпоредбата на чл.207, ал.1 от КЗ/ отм./ застрахованият е длъжен да вземе мерки за предпазване на застрахованото имущество от вреди, да спазва предписанията на застрахователя и на компетентните органи за отстраняване на източниците на опасност за причиняване на вреди и да допуска застрахователя да прави проверки. Увеличаването на риска представлява създаване на по-голяма вероятност от настъпване на застрахователното събитие. Законодателят не е дал легално определение на термините небрежност и груба небрежност. В теорията и практиката се приема, че небрежност е налице тогава, когато длъжникът несъзнавано не е предоставил дължимото надлежно изпълнение, не е положил онази грижа, която дължи при предоставяне на изпълнението в конкретния случай. Грубата небрежност се различава от обикновената небрежност по степен и представлява по-засилена форма на небрежност, изразяваща се в неполагане на грижа, но според различен абстрактен модел - грижата, която би положил и най-небрежният човек при подобни условия, неполагане на значително по-елементарна степен на загриженост.” В случая отказът на ответника застраховател да заплати застрахователно обезщетение за настъпилото събитие се основава на обстоятелството, че автомобилът е откраднат в момент, когато е оставен без надзор, с ключ на запалването и очевидно с работещ двигател. Тези обстоятелства, на които се е позовал застрахователя, се установяват от представените по делото писмени доказателства. Съгласно декларация- въпросник от 10.03.2014 г. депозирана пред застрахователя- ответник, София Ц.И. е декларирала, че на 10.03.2014 г. в 8, 15 часа в гр.София, кв.“Редута“, ул.“••••••• при изкарване на процесния лек автомобил от двора на кооперацията, където автомобилът домувал, е оставила колата, за да затвори портата на двора и в този момент неизвестни за нея лица са се качили в колата и са потеглили в посока на Техникум по автотранспорт. В декларацията изрично е отбелязано, че при кражбата са отнети ключове и устройство за защита. От представен протокол за разпит проведен на 10.03.2014 г. от полицейски орган при 01 РУП-СВВР се установява, че София Ц.И. е дала показания, че на 10.03.2014 г. след изкарване на автомобила от двора на кооперацията в кв.“Редута“, ул.“••••••• е слязла от автомобила, за да заключи портата, като за времето през което е била обърната с гръб към колата чула, че колата потегля. Изложеното представлява извънсъдебно признание от лице на което е предоставено ползването на автомобила на неблагоприятен за ищеца факт, а именно, че процесния лек автомобил е оставен незаключен, както и че ключовете от автомобила са се намирали в него. Оставянето на ключа на автомобила в същия и автомобилът - отключен, без надзор и без активирана алармена система, представлява груба небрежност и способства увеличаването на застрахователния риск, доколкото е създало предпоставка за настъпване на процесното застрахователно събитие. В случая застрахованият, съответно лицето на което е предоставено от застрахования МПС, не е изпълнил задължението си да предприеме всички необходими мерки за опазване на застрахованото МПС, като не е положил необходимата грижа да вземе мерки за опазване на застрахованото МПС. Налице е пряка причинно-следствена връзка между неизпълнението на конкретните задължения от страна на застрахования, посочени в Общите условия по застраховката, и настъпването на застрахователното събитие. Оставянето на процесния лек автомобил незаключен, без надзор и ключовете от автомобила в същия следва да се характеризира като неполагане на грижата, която би положил и най-небрежният човек, и представлява допуснато от застрахования, респективно от ползващото автомобила лице увеличение на покрития от застраховката риск - извършването на кражбата на автомобила. Отчитайки естеството на дължимата престация и условията на предоставянето й, настоящият въззивен състав счита, че оставянето на процесния автомобил без надзор и ключовете от автомобила в него, когато това е създало предпоставка за противозаконното му отнемане, представлява проява на груба небрежност. Не може да се приеме, че ползващото автомобила лице е очаквало той да бъде откраднат, но въпреки това лицето е пренебрегнало опасността. От друга страна с оглед заключението на вещото лице по допуснатата съдебно- автотехническа експертиза съдът приема за установено, че оставеният отключен автомобил със стартиран двигател е лишен от всякаква защита срещу кражба, като нивото на риск е близко до максималното. Единствено при активирана алармена система риска от кражба намалява. Съдът не кредитира показанията на свидетелката С.И. дадени пред първата съдебна инстанция досежно обстоятелството, че ключовете от процесния лек автомобил били в ръката й/ а не в автомобила/, като след удар по ръката от неизвестно лице паднали на земята и били взети от същото. Съдът намира, че свидетелката С.И., като дъщеря на ищеца е заинтересована от изхода на спора в негова полза. С оглед на което дадените от нея показания пред първата съдебна инстанция преценени с оглед всички останали събрани по делото доказателства не следва да бъдат кредитирани. При неизпълнение на същинските задължения по застраховката от страна на застрахованото лице по чл.207, ал.1 от КЗ /отм./, застрахователят има право да прекрати застрахователния договор, ако не е настъпило застрахователно събитие, а при настъпило застрахователно събитие –- да откаже плащане само ако изрично е предвидил това в договора - чл.207, ал.2 от КЗ /отм./. В случая възможността да се откаже плащане на застрахователното обезщетение е изрично предвидена в действащите Общи условия - неразделна част от договора за застраховка. Предвидено е изрично, че застрахователят не дължи обезщетение по риска кражба на цяло МПС, ако се установи, че при настъпване на застрахователното събитие МПС е оставено отключено /съгласно чл.4, ал.2, т.1 от Клауза А- пълно каско към Общи условия за застраховка Каско на МПС/, както и че не покрива щети на застрахованото МПС или във връзка с него, причинени от или вследствие на умишлени действия, умишлени бездействия или пък проява на груба небрежност от страна на застрахования/ съгласно чл.4, ал.1, т.42 от раздел „Изключени рискове“ на Общи условия за застраховка Каско на МПС/. Неизпълнението на горепосочените задължения по застрахователния договор/ съответно разпоредбата на чл.20, ал.2, т.2, т.3 и т.4 от Общи условия за застраховка Каско на МПС/ при проявена груба небрежност от страна на лицето, на което ищецът е предоставил ползването на МПС, в резултат на които е настъпило застрахователно събитие, води до освобождаване на застрахователя от отговорност за заплащане на обезщетение за настъпилото застрахователно събитие. С оглед на което основателни са правоизключващите възражения на ответника- застраховател, направени срещу предявения иск. След като се установява наличието на обстоятелства, които изключват отговорността на застрахователя, същият не дължи да заплати претендираното от ищеца обезщетение за настъпилото застрахователно събитие. По изложените съображения съдът намира, че предявеният иск с правно основание чл.208, ал.1 от КЗ /отм./ вр. чл.99, ал.1 от ЗЗД за сумата от 10800 лв. е неоснователен и като такъв правилно е бил отхвърлен от първоинстанционният съд. Поради акцесорността на вземането за обезщетение за забава, неоснователен се явява и искът за заплащане на мораторна лихва в размер на сумата от 3201, 40 лв. за периода от 10.04.2014 год. до 09.03.2017 год., и като такъв правилно е бил отхвърлен. С оглед на така изложените съображения и поради съвпадане на приетите от двете инстанции изводи, въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, като неоснователна, а обжалваното с нея решение, като правилно и законосъобразно, следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК. По отношение на разноските за въззивното производство. С оглед изхода на спора на въззивника- ищец не се следват разноски за настоящата въззивна инстанция. Искането за присъждане на юрисконсултско възнаграждение на въззиваемата страна- ответник, съдът намира за основателно. Досежно размера на дължимото юрисконсултско възнаграждение на въззиваемата страна - ответник, съдът намира, че към момента на постановяване на настоящия съдебен акт, е в сила изменение на разпоредбата на чл.78 ал.8 от ГПК /ДВ бр.8/24.01.17 г./ Според новата редакция на текста, която настоящата въззивна инстанция, с оглед висящността на делото, следва да съобрази, размерът на възнаграждението, което следва да се присъди, когато юридическо лице е било защитавано от юрисконсулт, се определя от съда и не може да надхвърля максималния размер за съответния вид дело определен по реда на чл. 37 от ЗПП. И тъй като чл. 37 от ЗПП препраща към Наредбата за заплащането на правната помощ, в случая следва да намери приложение разпоредбата на чл. 25, ал.1 от Наредбата, като дължимото от въззивника-ищец в полза на въззиваемата страна- ответник юрисконсултско възнаграждение следва да се определи от съда в размер на 100 лв. Така мотивиран Софийски градски съд, Г.О., ІІІ-В с-в,