Решение от 7.4.2026 г. на Софийски градски съд по дело № 1400/2020 г.

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК. С Решение от 11.11.2019 г., постановено по гр.д.№ 20114/ 2019 г. на Софийски районен съд, І ГО, 41 състав, са отхвърлени предявените от В.Ц.Й. /ЕГН ••••••••••/, Н.П.Н. /ЕГН ••••••••••/ и Т.Й.Я. /ЕГН ••••••••••/ срещу РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, представлявана от Министъра на регионалното развитие и благоустройството, действащ чрез пълномощник Областен управител на област София, установителни претенции с правно основание чл.124, ал.1 ГПК за признаването им за собственици при квоти: 4/6 идеални части- за първия ищец, и по 1/6 идеални части- за втория и третия ищец, на самостоятелен обект в сграда с идентификатор 68134.4361.222.11.4 по кадастрална карта и кадастралните регистри, одобрени със Заповед № РД-18-14/ 06.03.2009 г. на Изп. Директор на АГКК, представляващ АПАРТАМЕНТ № 4 с площ от 64.07 кв.м, с прилежащо избено помещение № 24 с площ от 2.69 кв.м, ведно с 3.415 % идеални части от общите части на сградата и толкова идеални части от правото на строеж върху мястото, находящ се в гр. София, район ••••••, при граници на самостоятелен обект в сграда с идентификатор 68134.4361.222.11.4: на същия етаж: 68134.4361.222.11.3; под обекта: няма; над обекта: 68134.4361.222.11.8, на основание покупко- продажба и наследствено правоприемство от П.Н.Й.. На основание чл.78, ал.3 ГПК ищците В.Ц.Й., Н.П.Н. и Т.Й.Я. са осъдени да заплатят на ответника Република България, представлявана от Министъра на МРРБ, действащ чрез пълномощник Областен управител на област София, 4/6- за първата, и по 1/6- за втория и третия ищец, от сумата 100 лева /или 66.67 лева- за Й., и по 16.66 лева- за Н. и Я./- разноски по делото. Постъпила е въззивна жалба от В.Ц.Й., Н.П.Н. и Т.Й.Я. /ищци по делото/, в която са изложени оплаквания за неправилност и необоснованост на постановеното от СРС решение, с искане да бъде постановена отмяната му и да бъде постановено решение за уважаване на предявените от тях установителни искове за собственост, с присъждане на разноски по делото. Въззиваемата страна Република България /ответник по делото/, представлявана от Министъра на регионалното развитие и благо-устройството, действащ чрез пълномощник Областен управител на област София, оспорва жалбата и моли постановеното от СРС отхвърлително решение като правилно да бъде потвърдено, като претендира разноски за въззивното производство. Предявени са установителни искове за собственост по чл.124, ал.1 ГПК. Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното: Жалбата, с която е сезиран настоящият съд, е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е процесуално допустима, а разгледана по същество е основателна. Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта- в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Атакуваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. По същество постановеното от СРС решение е неправилно и следва да бъде отменено. По предявените установителни искове за собственост ищците дължат да установят чрез пълно главно доказване материално- правната си легитимация, а именно, че са собственици на процесния недвижим имот, представляващ АПАРТАМЕНТ № 4 на І етаж в бл.№ ••••••гр. София, ведно с принадлежности, на твърдяното придобивно основание- договор за покупко- продажба и наследствено правоприемство. Установява се въз основа на събраните в процеса доказателства, че общият наследодател на страните П.Н.Й. /починал на 4.03.2014 г./ е бил служител на Бюрото за обслужване на дипломатическия корпус /БОДК/ и в това си качество през м.08.1991 г. бил настанен с четиричленното си семейство под наем в процесния ведомствен апартамент № 4 на І етаж в бл.№ ••••••гр. София, съгласно Заповед № 3440/ 14.08.1991 г. на Министъра на външните работи. Видно от представения по делото Акт за държавна собственост № 2628 / 21.11.1983 г., към датата на настаняване на семейството на Й. в имота същият бил държавна собственост и бил предоставен за управление и стопанисване на БОДК /впоследствие АДИС/ при МВнР. През м.09.1991 г. от страна на наемателя П.Й. е подадено искане за закупуване на имота по реда на Наредба за държавните имоти /НДИ- в сила от 1975 г., отм. ДВ- бр.82 от 27.09.1996 г./, по което е образувана преписка № ДИ- 03-3122/ 1991 г. в ОбНС „Люлин” за провеждане на процедурата по продажбата му. С писмо изх.№ Б-09-00283 от 20.09.1991 г. на основание чл.111, ал.1 и ал.4 НДИ е направено уведомление от БОДК към ОбНС „Люлин”, направление „Държавни имоти”, че П.Н.Й. е определен за купувач на процесния апартамент, като това решение на ведомството е потвърдено с писмо от същата дата- 20.09.1991 г., изходящо от Министъра на външните работи и адресирано до Кмета на районната администрация. С писмо № Б-09-00308 от 30.10.1991 г. Генералният Директор на ДФ „Дипломат. сервиз”, на основание Параграф 4 от Закона за уреждане на жилищно- спестовните влогове е дал съгласие П.Й. да закупи жилището за цена по Параграф 3 от същия закон. На 3.01.1992 г. е издадена Заповед № ДИ-03-3122/ 3.01.1992 г. на ОбНС „Люлин” за продажба на имота на П.Й. за покупна цена от 12 437 лв. и 124.37 лв.- режийни разноски, които са заплатени от купувача по сметка в ДСК съответно на БОДК /АДИС/ и ОбНС „Люлин“, видно от приложените по делото вносни бележки от 4.01.1992 г. /л.16 от делото на СРС/. Представен е като доказателство по делото и Договор за продажба на държавен недвижим имот по реда на Наредбата за държавните имоти от 4.01.1992 г., сключен въз основа на Заповед № ДИ- 03-3122 от 03.01.1992 г. на ОбНС „Люлин”, с предмет- процесния недвижим имот: апартамент № 4 на І етаж в бл.№ ••••••гр. София, ведно с принадлежности, който съдържа подпис на купувача П.Й. и подпис на инж. Д. К.- за продавач. В заглавната част на договора е посочено, че инж. Д. К. действа като Председател на ИК на ОбНС, а в заключителната част на договора след подписите на страните по сделката е добавен печатен текст с дата 28.02.1992 г., според който „подписът е поставен от кметския наместник инж. Д. К. съгласно Протокол № 5, Решение № 3, т.13 на СГО“, като липсва яснота кое лице, в какво качество и на какво основание е добавило този текст върху подписания на 4.01.1992 г. /близо два месеца по- рано/ договор. В о.с.з. на 17.10.2019 г. е представен и оригинал на договора, съдържащ подписи на двете страни, идентичен с представеното от страна на ищците заверено копие на документа /л.17 от делото на СРС/. Като доказателства по делото са представени и Решение от 1.08.2003 г. по гр.д.№ 8069/ 2002 г. на СРС, 37 състав, с което е отхвърлен предявен от П.Й. срещу Министъра на външните работи на Р България и Областния управител на град София иск с правно основание чл.19, ал.З ЗЗД за обявяване за окончателен на предварителен договор за покупко- продажба на процесния апартамент № 4 на І етаж в бл.№ ••••••гр. София, ведно с принадлежности. Доказателства за влизането в законна сила на това решение по делото не са представени, поради което и не може да се приеме, че същото се ползва със сила на присъдено нещо /СПН/. Същевременно в мотивите му не са изложени съображения, основани на липсата на подпис на приложения договор от 4.01.1992 г., а съображения за невъзможност конститутивният иск по чл.19, ал.3 ЗЗД да бъде уважен при наличието на заповед по чл.15 ЗС /отм./ и липсващ предварителен договор с характеристиките на сключено между страните съглашение по чл.19, ал.1 ЗЗД. Обстоятелството, че в депозирана от Й. жалба срещу това решение е посочено, че договорът не бил подписан от Председателя на ИК на ОбНС „Люлин“ не е от естество да рефлектира върху фактическите и правни изводи на настоящия съдебен състав в тази насока. Представена е като доказателство по делото и молба на П.Й. от 9.02.2004 г., адресирана до Президента на Република България, Министър- председателя, Областния управител на София- област и Кмета на Столична община, с искане за съдействие относно издаването на акт за собственост върху процесния имот. Видно от представения от ответника Акт за частна държавна собственост № 08405/ 18.03.2014 г., процесният апартамент е актуван като частна държавна собственост на основание чл.68, ал.1, чл.71, ал.1 ЗДС вр. чл.103 и чл.104 ППЗДС. На 21.03.2017 г. В.Й., Н.Н. /ищци по делото/ и Ц.Я./законна наследница на П.Й. и наследодателка на ищеца Т.Я./ са депозирали молба до Областния управител на София- област, с искане за отписване на процесния имот от актовите книги за държавна собственост, при твърдения, че същият е тяхна собственост въз основа на сключения договор и настъпило наследствено правоприемство. Като доказателства във въззивното производство са представени заверени преписи от посоченото в добавения печатен текст към договора от 4.01.1992 г. решение по „Протокол № 5, Решение № 3, т.13 на СГО“ от 22.01.1992 г. /л.40- 49 от делото на СГС/, Докладна записка на Кмета на Столична община- проф. А.Я./л.50- 53 от делото на СГС/, в която се съдържа предложение за вземането на решение от Столичния общински съвет във вр. с Решение № 2/ 18.12.1991 г. на СОС, касаещо правомощията на Кмета на СО по придобиването, стопанисването и разпореждането с общинско имущество, както и заверен препис от Протокол № 3 от заседание на Столичен общински съвет на 18.12.1991 г. /л.65- л.98 от делото на СГС/. При така установената фактическа обстановка съдът намира следното от правна страна: Съвкупната преценка на събрания по делото доказателствен материал /писмени доказателства/ обосновава извод на въззивния съд за осъществяване на изискуемия от Наредбата на държавните имоти /НДИ- приета с ПМС № 122/ 15.09.1975 г., обн. ДВ- бр.79/ 14.10.1975 г., отм. ДВ- бр.82/ 27.09.1996 г./ сложен фактически състав, съдържащ административен елемент- издадена от Председателя на ИК на ОбНС заповед за продажба на имота, респ. за определяне на купувач, предшествана от дадено от ръководителя на министерството или ведомството разрешение за това, и гражданско- правен елемент- сключен след заплащане на определената от ОбНС цена на имота договор за продажба между Държавата- в лицето на Председателя на ИК на ОбНС, и купувача П.Й.. Съгласно приложимите разпоредби на НДИ /отм./, продажбата на жилища от държавния жилищен фонд се извършва от общинските народни съвети по местонахождението на имотите- чл.111, ал.1; подлежащите на продажба жилища, предоставени на министерствата, другите ведомства, държавните стопански организации и учрежденията, се предават на общинския народен съвет по местонахождението им за извършване на продажбата- чл.111, ал.2; продажбата на ведомствени жилища, включително на жилища, които са предадени за стопанисване на народните съвети, се извършва с разрешение на ръководителя на министерството или ведомството, а когато са предоставени на трудов колектив в стопанска организация- с разрешение на колективния орган за управление, който посочва и купувача- чл.111, ал.4; жилища, заемани от наематели, членове на едно семейство, могат да бъдат продавани на съпруга и съпругата или само на един от съпрузите-наематели- чл.117, ал.1; решение за продажба на държавно жилище се взема по искане за покупка на жилището от граждани- чл.119, ал.1. Продажбата на жилището се извършва въз основа на заповед на председателя на изпълнителния комитет на общинския народен съвет- чл.120 НДИ. Въз основа на заповедта за продажба се сключва договор, подписан от председателя на изпълнителния комитет на общинския народен съвет или определен от него член на изпълнителния комитет и от купувача (купувачите); преди сключването на договора купувачът е длъжен да внесе цената на жилището изцяло в брой или в брой и заем от Държавната спестовна каса; ако в шестмесечен срок от съобщението по реда на Гражданския процесуален кодекс за издаването на заповедта за продажба на жилището купувачът не внесе дължимите суми, счита се, че той се отказва от покупката и преписката се прекратява- чл.121, ал.1 НДИ. Фигурата на Председателя на Общинския народен съвет /ОбНС/ е регламентирана в Закона за народните съвети /ЗНС/- обн. ДВ- бр.95/ 27.11.1951 г., отм. ДВ- бр.77/ 17.09.1991 г., според чиито разпоредби: народните съвети избират из своята среда изпълнителни комитети в състав: председател, заместник- председатели, секретар и членове, а в някои малки общински народни съвети по решение на окръжния народен съвет- председател, секретар и член, като прилагат принципа на системно обновяване на техния състав и приемственост в ръководството; изпълнителните комитети са изпълнителни и разпоредителни органи на народните съвети- чл.42 ЗНС /отм./; председателят, заместник- председателите, секретарят и началниците на отрасловите органи на управление при изпълнителния комитет правят необходимите разпореждания за изпълнение на решенията на народния съвет и неговия изпълнителен комитет- чл.52, ал.2 ЗНС /отм./; разпорежданията на изпълнителния комитет се подписват от председателя, заместник-председателя, секретаря или от друг заместващ ги член на изпълнителния комитет- чл.52, ал.3 ЗНС /отм./; при отсъствие на председателя той се замества по негова писмена заповед от заместник- председателя, а там, където няма такъв- от секретаря или друг член на изпълнителния комитет- чл.52, ал.4 ЗНС /отм./. В Наредбата за държавните имоти /НДИ- в сила от 1975 г., отм. 1996 г./ са регламентирани правомощията на Председателя на ОбНС във връзка с разпореждането с държавно имущество, каквото към датата на сключване на процесния договор е представлявал процесният апартамент. Фигурата на кметския наместник е въведена в Закона за местното самоуправление и местната администрация /ЗМСМА- в сила от 17.09.1991 г./, но липсва в първоначалната му редакция до изм., обн. в ДВ- бр.24/ 14.03.1995 г., поради което и не представлява институт на действащото към датата на сключване на процесния договор материално право. Кметският наместник е орган на изпълнителната власт в населено място, което не е административен център на кметство. За разлика от кмета на кметство, който се избира пряко от населението, кметският наместник се назначава от кмета на съответната община за срока на неговия мандат. Назначаването му се извършва в съответствие с одобрената численост и структура на администрацията. В едно населено място може да бъде назначен един кметски наместник, а при необходимост един наместник може да отговаря за повече от едно населено място. Кметските наместници са част от общинската администрация и изпълняват функции, делегирани им от кмета на общината. Обичайно те се назначават в малки населени места /села/, които имат под 100 жители /или не отговарят на условията за създаване на самостоятелно кметство съгласно Закона за административно- териториалното устройство /ЗАТУ- в сила от 1995 г.//. Законът за териториалното деление на Столичната община и големите градове е в сила от м.07.1995 г. /обн. ДВ- бр.66 от 25 юли 1995 г./, поради което и не представлява действащо материално право към датата на сключване на процесния договор от 4.01.1992 г. Това се отнася и за Закона за държавната собственост- в сила от 1996 г., Закона за общинската собственост- в сила от 1996 г., Закона за администрацията- в сила от 1998 г., и Закона за административно- териториалното устройство на Р България- в сила от 1995 г., в които присъства фигурата на кметския наместник. Следователно към 4.01.1992 г., когато е сключен процесният договор, нито е било възможно- поради липсваща нормативна регламентация, да има кметски наместник на ОбНС „Люлин“ в гр. София, нито посоченият в договора инж. К. е имал качеството кметски наместник на тази общинска администрация. Не са и представени доказателства в този смисъл от страна на ответника- въззиваема страна, чиято е доказателствената тежест за установяването на това релевантно обстоятелство. В този смисъл направеното върху договора след подписите на договарящите страни /продавач и купувач/ печатно отбелязване /без посочен автор и без печат на Столична община- ОбНС „Люлин“/, е напълно произволно и не кореспондира на действителното фактическо и правно положение. Налага се извод, че посоченото в заглавната част на документа, че инж. Д. К. е действал в качеството на Председател на ОбНС „Люлин“ отговаря на действителното положение, като доказване на друг фактически и правен статут на същия към датата на сключване на договора, което е в доказателствената тежест на ответната община, по делото не е проведено. Следва да се отбележи в тази връзка и че преценката на текстовото съдържание на посоченото в добавения печатен текст решение по „Протокол № 5, Решение № 3, т.13 на СГО“ от 22.01.1992 г., приобщено към доказателствения материал във въззивното производство, ведно с Докладна записка на Кмета на Столична община- проф. А.Я./л.50- 53 от делото на СГС/, в която се съдържа „предложение за вземането на решение от Столичния общински съвет във вр. с Решение № 2/ 18.12.1991 г. на СОС, касаещо правомощията на Кмета на СО по придобиването, стопанисването и разпореждането с общинско имущество“, както и на Протокол № 3 от проведено на 18.12.1991 г. заседание на Столичен общински съвет /л.65- л.98 от делото на СГС/, по никакъв начин не рефлектира върху приетите в горепосочения смисъл изводи на въззивния съд, тъй като от тези актове на общинската администрация не произтича нито делегиране на правомощия на кметски наместници, нито саниране на извършени от кметски наместници актове на разпореждане с общинско имущество. Още по- малко въз основа на тези документи може да се приеме, че инж. К. е бил кметски наместник в ОбНС „Люлин“ и е действал без представителна власт при сключване на процесния договор. Ирелевантни за приемане окончателния извод на настоящия съд по съществото на спора са и твърденията на ответника за въведена с Решение № 166/ 4.05.1992 г. на Министерския съвет абсолютна забрана за продажба или замяна на жилищни имоти, включени в основните средства на БОДК, и за обявяване нищожността на издадени въз основа на Постановление на МС № 1/ 1991 г. разрешения от Министъра на външните работи за покупка на жилища от ведомствения фонд на БОДК /писмен отговор на исковата молба по чл.131 ГПК/, тъй като от една страна цитираните два документа не са представени като доказателства по делото, при принадлежаща на ответника доказателствена тежест за това, и тъй като визираният от страната мораториум е въведен през м.05.1992 г., т.е. няколко месеца след сключване на процесния договор, а обявяването на нищожност на разрешения за покупка на жилища може да бъде установено по съдебен ред, а не с решение на Министерския съвет. При тези съображения се налага приемането на извод, че по силата на завършения сложен фактически състав, регламентиран от Наредбата за държавните имоти /отм., но приложима към датата на сключване на процесния договор/, наследодателят на ищците П.Й. и ищцата В.Й.- негова съпруга, са придобили процесния апартамент в качеството на купувачи по сключения на 4.01.1992 г. с ОбНС „Люлин“ договор, като придобиването е осъществено при условията на съпружеска имуществена общност- съгласно чл.19, ал.3 СК- 1985 г. /отм./. След смъртта на съпруга П.Й. на 4.03.2014 г. и настъпилото наследствено правоприемство като собственици на имота се легитимират ищцата В.Й.- с права върху 4/6 идеални части от него /1/2 ид.ч.- бивша СИО, и 1/6 ид.ч.- получена по наследяване от съпруга й/, ищецът Н.Н.- с права върху 1/6 идеална част от имота, получена по наследяване от баща му П.Й., и ищецът Т.Я.- с права върху 1/6 идеална част от имота, получена по наследяване от дядо му П.Й.. Тези права не са отпаднали с обратна сила при съставяне на декларативния по характер Акт за частна държавна собственост № 08405/ 18.03.2014 г., който не отразява действителното правно положение, тъй като липсва принадлежност на имота към държавното имущество. Предвид горното, установителните искове за собственост, предявени от тримата ищци, се явяват доказани и основателни и следва да бъдат уважени. Поради несъвпадане изводите на двете съдебни инстанции по съществото на спора обжалваното първоинстанционно решение, което е неправилно, следва да бъде отменено и вместо това да бъде постановено решение, с което предявените от В.Й., Н.Н. и Т.Я. установителни искове за собственост по чл.124, ал.1 ГПК да бъдат уважени, като тримата бъдат признати за собственици на процесния недвижим имот на основание договор за покупко- продажба и наследствено правоприемство. При този изход на спора на основание чл.78, ал.1 ГПК и чл.273 вр. чл.78, ал.1 ГПК ответникът- въззиваема страна дължи да заплати на ищците- въззивници сумата 952.22 евро /равни на 1 862.38 лв./- разноски за първоинстанционното производство /за платена държ. такса от 292.38 лв. и платено адв. възнаграждение от 1 570 лв. общо за тримата ищци, или по 523.33 лв. за всеки от тях/, и сумата 926.38 евро /равни на 1 811.84 лв./- разноски за въззивното производство /за платени държ. такса от 149.09 лв., адв. възнаграждение от 1 570 лв. за тримата ищци, или по 523.33 лв. за всеки от тях, и 92.75 лв.- такси за получени от Държавен архив преписи от документи/. Не следва да бъдат уважени като неоснователни възраженията на процесуалните представители на ответника- въззиваема страна за прекомерност на сторените от ищците- въззивници разноски за адвокатски възнаграждения за първоинстанционното и въззивното производства, тъй като с оглед предмета на делото и цената на исковете не се явяват прекомерни. Водим от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД