Решение № 446 от 17.6.2026 г. на Софийски градски съд по дело № 1237/2026 г.

Производството е по реда на глава XXI НПК. С присъда от 05.06.2024 г., постановена по НОХД № 5725/2019 г. по описа на Софийски районен съд, Наказателно отделение, 16-ти състав, подсъдимият Б. Д. Д. е признат за виновен в извършване на престъпление по чл. 129, ал. 2 вр. ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 вр. ал. 1 НК, за което му е наложено наказание в размер на една година лишаване от свобода при първоначален общ режим, като същият подсъдим е признат за невиновен и оправдан по обвинението, че деянието е извършено в съучастие с подсъдимия В. Р. Т., както и по обвинението за самостоятелно извършено престъпление по чл. 129, ал. 2 вр. ал. 1 НК. Със същата присъда подсъдимият П. Д. Д. е признат за виновен в извършване на престъпление по чл. 129, ал. 2 вр. ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 вр. ал. 1 НК, за което му е наложено наказание в размер на една година лишаване от свобода при първоначален общ режим, като същият е признат за невиновен и оправдан по обвинението, че деянието е извършено в съучастие с подсъдимия В. Р. Т.. На осн. чл. 25, ал. 1 вр. чл. 23, ал. 1 НК на подсъдимия П. Д. е определено общо наказание по осъжданията му в разглежданото НОХД № 5725/2019 г. и това по НОХД № 9401/2023 г. по описа на СРС, а именно лишаване от свобода в размер на една година, от което на осн. чл. 25, ал. 3 НК е приспаднато времето, в което е изтърпявал наказание пробация по второто дело, при зачитане на два дни пробация за един ден лишаване от свобода. На осн. чл. 68, ал. 1 НК е приведено в изпълнение и наложеното по НОХД № 3453/2016 г. по описа на СРС на същия подсъдим наказание лишаване от свобода за срок от шест месеца, като е определен първоначален общ режим на изтърпяване на наказанието лишаване от свобода. Със същата присъда подсъдимият В. Р. Т. е признат за невиновен и оправдан по повдигнатото му обвинение за престъпление по чл. 129, ал. 2 вр. ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 вр. ал. 1 НК. Всеки от подсъдимите Б. Д. и П. Д. е осъден да заплати на осн. чл. 189, ал. 3 НПК разноски по делото в общ размер от 266 лв. (136 евро). По отношение на веществените доказателства е постановено да останат по делото. Срещу така описаната присъда в оправдателната й част е подаден протест от прокурор при Районна прокуратура – Пазарджик, а в осъдителната – жалба от защитника на подсъдимите Б. Д. и П. Д., по които пред Софийски градски съд е било образувано ВНОХД № 7470 по описа за 2024 г., което е приключило с присъда № 63 от 13.05.2025 г., постановена на основание чл. 334, т. 2 вр. чл. 336, ал. 1, т. 2 НПК, с която първоинстанционната присъда е отменена в едната й част и потвърдена в останалата, в резултат на което подсъдимитят В. Р. Т. е признат за виновен в извършване на престъплението по чл. 129, ал. 2 вр. ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 вр. ал. 1 НК, за което му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от една година, чието изпълнение на основание чл. 66, ал. 1 НК е отложено с тригодишен изпитателен срок, респективно подсъдимите Б. Д. и П. Д. са признати за виновни за това, че са извършили престъплението по чл. 129, ал. 2 вр. ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 вр. ал. 1 НК в съучастие с подсъдимия В. Т.. Със същата присъда изпълнението на наказанието, наложено от първоинстанционния съд на подсъдимия Б. Д. – лишаване от свобода за срок от една година, е отложено от СГС на основание чл. 66, ал. 1 НК с тригодишен изпитателен срок. Разноските по делото са възложени поравно в тежест на тримата подсъдими. Така постановената от Софийски градски съд осъдителна присъда е била обжалвана пред ВКС, пред който е било образувано КНОХД № 974 по описа за 2025 г., приключило с решение № 96 от 17.02.2026 г., с което въззивната присъда е отменена изцяло, като делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на Софийски градски съд. В решението си ВКС е приел, че въззивната присъда е постановена при допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, които са довели до ограничаване на процесуалните права на страните и които могат да бъдат отстранени единствено при ново разглеждане на делото от въззивния съд. Причината да стигне до този свой извод ВКС е обосновал с обстоятелството, че въззивният съд е разгледал делото, произнесъл се е и е влошил положението на подсъдимите по недопустим протест, съгласно чл. 323, ал. 1, т. 3 НПК, тъй като същият е подаден от лице, което няма право на протест, а именно прокурор при Районна прокуратура – Пазарджик, без същият да е бил командирован за участие в производството пред СРС, съгласно чл. 147 ЗСВ, което е в нарушение на изискванията за местна компетентност на органите на прокуратурата. ВКС е намерил, че допуснатото от въззивният съд нарушение е рефлектирало върху правата и на тримата подсъдими по делото, с оглед на което се е наложила цялостната отмяна на въззивната присъда и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на СГС като въззивна инстанция. ВКС е указал, че производството по делото следва да продължи от стадия на съдебно заседание пред въззивния съд, без необходимост от ново провеждане на процедурата по чл. 323 НПК, като следва да бъдат разгледани единствено въззивните жалби на подсъдимите Б. Д. и П. Д., които са валидно подадени от лица, които имат право на жалба и са в срока за обжалване на първоинстанционната присъда. В изпълнение на указанията на ВКС настоящото въззивно производство е образувано по въззивна жалба, подадена от адв. Г. – защитник на подсъдимите Б. Д. и П. Д., насочена срещу гореописаната присъда от 05.06.2024 г., постановена по НОХД № 5725/2019 г. по описа на СРС в нейната осъдителна част, с която двамата подсъдими са признати от първоинстанционния съд за виновни. В жалбата се навеждат доводи, че атакуваната присъда е неправилна в осъдителната й част. Твърди се, че същата не почива на допустими доказателства, годни да установят, че подсъдимите Б. и П. Д.и са осъществили състава на престъплението, в което са обвинени. Навеждат се доводи за допуснати съществени процесуални нарушения на досъдебното производство, както и в съдебното такова пред първата инстанция. Формулирани са оплаквания за явна несправедливост на наложените наказания на всеки един от двамата подсъдими и се прави искане за прилагане на чл. 55 НК. Формулирано е искане за отмяна на първоинстанционната присъда в нейната осъдителна част и признаване на подсъдимите за невиновни, алтернативно делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на СРС или наложените наказания да бъдат намалени. Към жалбата е постъпило допълнение, в което се твърди, че приетата по делото фактическа обстановка е излязла извън рамкираната такава в обвинението на прокуратурата, с което било нарушено правото на защита на подсъдимите. Сочи се, че неправилно първоинстанционният съд е дал приоритет на показания от досъдебното производство, които са приобщени към делото по реда на чл. 281 НПК, както и че не било отчетено субективното отношение на част от свидетелите към страните по делото, по-конкретно към частния обвинител и към подсъдимите. Навеждат се твърдения за необоснованост на приетата в мотивите на съда фактическа обстановка . В обобщение, доводите на жалбоподателите са за съществени нарушения на процесуалните правила, материална противоправност на постановения съдебен акт и явна несправедливост на наложените наказания. В закрито разпоредително заседание настоящият въззивен състав прецени, че за изясняване на обективната истина, респективно за правилното решаване на делото не се налага провеждането на съдебно следствие чрез събиране на допълнителни доказателства от въззивната инстанция, което становище на съда остана непроменено и в проведеното открито съдебно заседание по делото. В съдебно заседание пред въззивната инстанция представителят на държавното обвинение моли подадената въззивна жалба от защитника на подсъдимите Б. Д. и П. Д. да бъде оставена без уважение, като първоинстанционната присъда в нейната осъдителна част бъде потвърдена като правилна и законосъобразна. Частния обвинител излага пред съда, че и тримата подсъдими са разпознати по безспорен начин като извършители на процесното деяние, а фактите по делото се установяват изцяло от свидетелските показания. Изразява възмущение от ситуацията, в която е извършено инкриминираното деяние, а именно в присъствието на неговата приятелка. Моли за налагане на „по-високи“ присъди. Адв. Г. – защитник на подсъдимите Б. Д. и П. Д., поддържа въззивната жалба и допълнението към нея. В пренията си препраща към развилите се производства по делото пред СГС и пред ВКС, като счита, че с оглед на липсата на подаден протест срещу отменената от ВКС присъда, постановена от предходен състав на СГС, с която по отношение на подсъдимия Б. Д. е постановен по-благоприятен резултат, то са налице пречки за влошаване на положението му от настоящата въззивна инстанция. Защитата счита, че първоинстанционната присъда е постановена при неправилно изяснена фактическа обстановка. Навежда доводи, че по делото не се доказва сочената от държавното обвинение загуба на съзнание на частния обвинител, както и че медицинските документи относно инкриминираните увреждания са неубедителни, предвид изминалия период от време от процесния инцидент до тяхното съставяне. Позовава се на обремененото съдебно минало на частния обвинител. Защитата предлага собствен прочит на доказателствата по делото, като счита, че от тях не се установява участие на подсъдимия П. Д. в процесния конфликт, а по отношение на подсъдимия Б. Д. се твърди, че физически е бил в състояние, в което обективно не е могъл да причини инкриминираните телесни увреждания. Излага аргументи, че по делото не става ясно дали инкриминираното деяние е предшествано от някакви други отношения между частния обвинител и подсъдимите лица. Счита за недостоверни и субективни показанията на приятелката на частния обвинител, която е присъствала и е станала очевидец на въпросния инцидент. Навежда доводи, че разпознаванията по делото са процесуално негодни да бъдат ползвани като доказателства. Акцентира на чистото съдебно минало на подсъдимия П. Д., който е баща на дете, за което полага грижи, като моли семейното му положение и здравословното му състояние да бъдат взети предвид от съда. В заключение смята, че по делото не се доказва по безспорен начин съпричастност на подзащитните й към инкриминираната телесна повреда. Алтернативно навежда доводи за преквалифицине на деянията като по-леко наказуеми престъпления по НК, за наличие на предпоставките за прилагане на чл. 66 НК и отлагане изтърпяването на наказанието на подсъдимия Б. Д., както и за намаляване на наложените наказания на основание чл. 55 НК с оглед на изминалия период от време. Адв. П. – защитник на подсъдимия В. Т. моли да бъдат съобразени задължителните указания на ВКС, с които е приет за недопустим подаденият протест срещу първоинстанционната присъда в частта й, с която подсъдимият Т. е признат за невиновен и оправдан. Навежда доводи, че с оглед на принципа за забрана за влошаване на положението на подсъдимия не следва присъдата да бъде ревизирана от въззивната инстанция по отношение на подзащитния й, поради което моли същата да бъде потвърдена. Подсъдимият Б. Д. поддържа казаното от защитника си. В упражнение на правото си на последна дума моли да бъде оправдан. Подсъдимият П. Д. поддържа казаното от защитника си. В упражнение на правото си на последна дума моли да бъде оправдан. Подсъдимият В. Т. се присъединява към казаното от своя защитник. В последната си дума моли първоинстанционната присъда да бъде потвърдена. Софийски градски съд, след като обсъди доводите, наведени с въззивната жалба и допълнението към нея, както и изложените от страните съображения в съдебно заседание, след като в съответствие с чл. 314 НПК служебно провери правилността на атакуваната присъда, намери за установено следното: В производството пред първата инстанция са събрани необходимите доказателства и доказателствени средства, достатъчни за изясняване на обективната истина по делото. След самостоятелен прочит на наличните доказателствени материали въззивната инстанция споделя приетата от първоинстанционния съд фактическа обстановка, която, с известни незначителни корекции, е следната: От фактическа страна: Подсъдимият Б. Д. Д., с ЕГН: ••••••••••, е роден на •••• г., в гр. София, българин, български гражданин, със средно образование, неженен, трудово ангажиран, живущ в гр. София, ж. к. Бояна, ул. ••••. Същият е неосъждан. Подсъдимият П. Д. Д., с ЕГН: ••••••••••, е роден на •••• г. в гр. София, българин, български гражданин, със средно образование, женен, трудово ангажиран, живущ в гр. София, ж. к. Бояна, ул. ••••. Същият е осъждан. Подсъдимият В. Р. Т., с ЕГН: ••••••••••, е роден на •••• г., в гр. София, българин, български гражданин, със средно образование, женен, безработен, живущ в гр. София, ул. ••••. Същият е неосъждан. Подсъдимият Б. Д. и частният обвинител Х. Т. имали неуредени парични отношения помежду си. На 04.02.2017 г. сутринта частният обвинител Х. Т. и неговата приятелка – В.М., с която били във фактическо съжителство, пристигнали с автомобила си в село Боримечково, област Пазарджик, за да присъстват на погребение на техен близък приятел от 13 часа. Двамата паркирали колата в центъра на селото, близо до кметството, и се отправили пеша към гробищния парк, заедно с останалите присъстващи на погребението. След приключване на церемонията Т. и М. се върнали обратно в центъра на селото, където оставили по-рано колата си. Изведнъж, зад колата на частния обвинител, на разстояние от около 10 метра, рязко спрял тъмно син на цвят лек автомобил марка БМВ, от който слезли три лица от мъжки пол – подсъдимите Б. Д., П. Д. и още едно лице с неустановена по делото самоличност. След слизането им от автомобила всеки от тримата посочени затворил шумно и със замах вратата, от която слязъл, и тримата едновременно се насочили с бързи крачки и агресивни движения към частния обвинител Т., който бил изненадан от тези неочаквани действия. Тримата мъже за секунди стигнали до Т., като вървели с вдигнати ръце и демонстрирали готовност за саморазправа. Х. Т. възприел насочилите се към него подсъдими Б. Д. и П. Д., както и третото лице с тях, и за да се предпази, пръв нанесъл силен удар с юмрук в областта на скулата на подсъдимия Б. Д., който бил най-отпред измежду тримата. Веднага след това посочените двама подсъдими и третият мъж с тях едновременно, без да разменят никакви реплики, започнали да нанасят удари по главата, тялото и крайниците на частния обвинител Х. Т., който бил повален на земята и изгубил съзнание, а нападателите му продължили с побоя, като започнали да го ритат с крака, докато същият се намирал на земята в безсъзнание. Описаният физически конфликт продължил няколко минути, като всичко се случило в присъствието на приятелката на частния обвинител – свидетелката В.М., която през цялото време се намирала отстрани, до автомобила си, и викала в опит да спре нападателите. В този момент свидетелката Р.З.-.М. – съпруга на починалия, чието погребение се състояло в този ден, се връщала от гробищата към центъра на селото заедно със свидетеля К.П.. Двамата забелязали от около 100 метра разстояние как трима души нападат частния обвинител Х. Т. и последният е повален на земята и ритан с крака, а приятелката му В.М. вика по тях отстрани. Свидетелите П. и З.-М. също се развикали в опит да преустановят нападението. Зад тях се задавали още хора, които също се връщали от гробищата. Като чули виковете на пристигащите свидетели, тримата нападатели преустановили ударите, качили се в БМВ-то, с което по-рано дошли, рязко потеглили и се отдалечили с висока скорост. В следствие на нанесените му удари частният обвинител Т. получил контузия на главата с мозъчно сътресение, протекло с пълна загуба на съзнание до степен на комоционна кома, счупване носните кости с изкривяване на носната преграда и счупване на предната стена на десния челен (фронтален) синус (20 мм); масивен оток и кръвонасядане по тилната окосмена част на главата, кръвонасядания и отоци по клепачите на двете очи, охлузвания и разкъсно-контузна рана по външния нос, контузия на гръдния кош в дясната му половина със счупване на 9-то дясно ребро по дясна мишничната линия, кръвонасядания и отоци по гръдния кош в дясно, отоци по двете поясни области, кръвонасядане и оток по дясното бедро, охлузвания по двете колене. В резултат на нанесения му удар в лицето от частния обвинител Т., подсъдимият Б. Д. също получил травматично увреждане, изразяващо се в счупване на лява яблъчна кост, оток на клепачите на лявото око и лявата страна на лицето и травматичен кръвоизлив под конюнктивата на лява очна ябълка. По повод на така получената фрактура същият претърпял оперативна интервенция. След оттеглянето на подсъдимите Б. Д., П. Д. и третото неустановено по делото лице, частният обвинител Т. останал да лежи на земята в безсъзнание, целият облят в кръв. Свидетелите П. и З.-М., както и други присъстващи наблизо, се събрали около него и му оказали помощ, напръскали го с вода и постепенно го свестили, но същият бил във видимо тежко състояние. Покъсно през деня бил откаран в гр. Стара Загора, където потърсил медицинска помощ. През следващия месец последвали множество посещения на медицински специалисти и продължително лечение на получените от частния обвинител травматични увреждания. На 13.02.2017 г. подсъдимият Б. Д. депозирал сигнал в СРП, в който изложил сведения за отношенията си с частния обвинител Т. и за нанесените от него травматични увреждания. По доказателствата: Така възприетата от въззивния съд фактическа обстановка се установява въз основа на събраните в рамките на първоинстанционното производство доказателства и доказателствени средства, преценени поотделно и в тяхната съвкупност: Показанията на свидетелите Х. Т. (л. 354 и сл.; л. 389 и сл. както и приобщените такива от досъдебното производство на л. 91 ДП и л. 95 ДП); В.М. (л. 386 /гръб/ и сл.); Р.З.-.М. (л. 357 и сл., както и приобщените от досъдебното на л. 101 ДП); Д.Й. (л. 356 и сл.) и К.П. (л. 388 и сл.); заключение по съдебномедицинска експертиза на Х. Т. (л. 47 и сл. от ДП); заключение по допълнителна съдебномедицинска експертиза на Х. Т. (л. 71 и сл. от ДП); справки за съдимост на подсъдимите (л. 374 и сл.); Сигнал от Б. Д. до СРП (л. 123 и сл. ДП); Епикриза на Б. Д. (л. 125 ДП) и съдебномедицинско удостоверение на Б. Д. (л. 126 от ДП); справка от ГДИН за Б. Д. (л. 416 и л. 424); Справка от ТД на НАП ведно с приложенията към нея (л. 401 и сл., л. 457 и сл.) характеристични справки и справки за наказателни производства срещу подсъдимите лица, както и останалите писмени доказателства, приобщени по делото по реда на НПК. Датата на процесното събитие се установява от показанията на свидетелката Р.З.-.М. от досъдебното производство, прочетени на основание чл. 281, ал. 4 вр. ал. 1, т. 1 и 2 НПК, от които става ясно, че на 04.02.2017 г. от 13:00 часа е било организирано погребението на съпруга й – Ю.М.. От показанията на частния обвинител Т., както и на приятелката му – В.М., а и от останалите разпитани по делото свидетели се установява, че поводът за събирането им на въпросната дата в село Боримечково е било погребението на техния близък приятел - Ю.М.. Правилно първоинстанционният съд е поставил в основата на своите фактически изводи относно настъпилата след погребението конфликтна ситуация в центъра на селото показанията на частния обвинител – Х. Т. /пряк участник в конфликта/, както и на неговата приятелка – свидетелката В.М. /очевидец на случилото се/, тъй като техните показания се явяват основен източник на информация за съда. От тях се установява мястото, на което посочените двама свидетели са оставили колата си, а именно пред кметството на селото, където се върнали след приключване на погребалната церемония. Същите са възприели внезапната поява и спирането на лекия автомобил – БМВ, с който тримата нападатели са пристигнали и спрели на няколко метра зад тяхната кола. Същите свидетели описват поведението на трите лица след слизане от автомобила, затръшването на вратите и насочването на нападателите с агресивна походка и заплашителни движения право към частния обвинител Х. Т.. Същите тези действия са възприети от далечно разстояние и от свидетеля К.П., който заедно със свидетелката Р.З.-.М. се връщал малко по-късно от тях от гробищата. В тази връзка въззивният съд намира за необходимо да отбележи, че не намира за изключващо свидетелската годност на частния обвинител Х. Т. неговото обременено съдебно минало, което се установява от справката му за съдимост по делото, доколкото последното не изключва потенциалната възможност за такова лице също да пострада от престъпно посегателство. Неговите показания са ценени наравно внимателно и критично, като в някои техни части съдът не ги е кредитирал и е изложил аргументите за това свое решение, като същите са съпоставени и с останалия доказателствен материал по делото, поради което въззивният съд приема възражението на защитата в тази насока за неоснователно. Обстоятелството, че частният обвинител Х. Т. първи нанесъл удар в лицето на подсъдимия Б. Д., който от тримата нападатели първи стигнал до него от тримата нападатели, съдът намери за установено от показанията на самия частен обвинител, който признава за това свое действие, като обяснява как го е извършил с намерение да се защити от предстоящата саморазправа, която видно от поведението на подсъдимите е била неизбежна. Това обстоятелство се подкрепя от останалите доказателствени източници, а именно показанията на свидетелката В.М., която споделя пред съда, че Т. със сигурност се е опитал да се защити от нападението, а свидетелят П. разказва, че преди да започне побоят видял, че Т. първи е нанесъл удар на едното момче. Изложеното се подкрепя и от данните, съдържащи се в подадения от подсъдимия Б. Д. сигнал до СРП, както и от наличната по делото медицинска документация – Медицинско удостоверение и Епикриза за състоянието на подсъдимия Б. Д. в дните след инкриминираната дата, поради което по делото се явява безспорно, че този подсъдим е получил известни травматични увреждания в следствие на разразилия се физически конфликт. Въззивният съд се убеди с категоричност в обстоятелствата, свързани с ударите върху частния обвинител, които са нанасяни с ръце и крака едновременно и от тримата нападатели, механизмът на причиняване на уврежданията, местата, на които са попаднали тези удари, както и тяхната продължителност и последователност, като се довери на показанията най-вече на свидетелката В.М., която е пряк очевидец на побоя и се е намирала в непосредствена близост до случващото се. Разказаното от нея за това, че и тримата нападатели са били еднакво активни в нанасянето на удари, както и за това, че Т. е бил повален на земята и подсъдимите са продължили да го налагат с ритници, се подкрепя от показанията на свидетелите К.П. и Р.З.-.М., които също са видели побоя от далече и са се приближили да се притекат на помощ, развикали са се и вероятно с тези свои действия са допринесли за преустановяването на побоя и потеглянето на нападателите от мястото на инцидента. Изложеното от тези свидетели намира опора и в показанията на самия частен обвинител, с изключение на периода от време, в който същият се е намирал в безсъзнание и поради тази причина обективно не би могъл да има спомен за всички осъществени спрямо него действия, но все пак си спомня началото на побоя, когато тримата нападатели започват да му нанасят ударите, а като се е събудил по късно, след изпадането си в безсъзнание, се намирал на земята, а нападателите вече ги нямало. Въззивният съд достигна до фактическия си извод за изпадане на частния обвинител Х. Т. в безсъзнание, като се довери както на неговите показания в тази насока, в които споделя за липса на спомен за известен период от осъществяване на процесното деяние, както и за част от извършените спрямо него действия по нанасяне на удари, така и въз основа на показанията на свидетелите М., П. и З.-М., които са еднопосочни и безпротиворечиви относно състоянието, в което Т. е изпаднал, как същият не е имал признаци за съзнание, не е проявявал жизнени реакции, бил отпуснат неподвижно на земята, неконтактен, като тримата посочени свидетели са се опитвал да го свестят и са го поливали с вода, като след няколко минути същият постепенно започнал да се свестява. От показанията на същите трима свидетели се установява състоянието, в което се е намирал частният обвинител Т. след множеството нанесени му удари, като М., П. и З.-М. са го възприели лично и описват как Т. бил целият облят в кръв, с видими деформации по лицето и носа, с подути и притворени очи, безпомощен и оплакващ се от силни болки. От съвкупната преценка на доказателствата по делото и най-вече показанията на свидетелите – очевидци се установява, че лицата, които са осъществили процесното нападение са били три на брой, като и тримата едновременно и с еднаква степен на активност са нанасяли ударите с ръце и крака на частния обвинител. По отношение на авторството на инкриминираното деяние въззивният съд споделя мотивите на първата инстанция, която правилно е анализирала доказателствената съвкупност и е обсъдила наличните по делото противоречия по отношение на идентификацията на тримата нападатели, като е стигнала до обоснованият извод за това, че двама от тримата извършители на инкриминираното деяние са именно подсъдимите Б. Д. и П. Д., които са извършили процесното нападение съвместно с още едно лице с неустановена по делото самоличност. Първоинстанционният съд правилно е поставил в основата на тези свои изводи показанията на самия пострадал, както и на свидетелката М., доколкото именно тези две лица непосредствено са възприели случващото се относно описаните събития. От техните показания с категоричност се установява, че посочените двама подсъдими са автори на инкриминираното деяние, което кореспондира и с отразеното в сигнала, подаден от подсъдимия Б. Д. за това, че на инцидента са присъствали заедно с брат му. Резонно първата инстанция не е дала вяра на показанията на частния обвинител и на свидетелката М. в частта им, в която се твърди, че третото лице от нападателите е бил подсъдимия В. Т., доколкото по отношение на този подсъдим посочените гласни доказателствени средства, които, освен че са единствените, които свързват този подсъдим с авторството на деянието, се отличават с известна колебливост и непоследователност. В първоначалните си показания посочените лица са категорични единствено за двамата подсъдими Б. Д. и П. Д., най-вече за Б. Д., когото пострадалият споделя, че е виждал и преди пред дома на починалото лице, но другите двама са му напълно непознати, а в следващите си разпити потвърждава, че категорично разпознава и тримата подсъдими като негови нападатели. В този ред на мисли следва да се отбележи, че свидетелката М., която е наблюдавала от близко разстояние случващото се, в своите показания е категорична по отношение на подсъдимите Б. Д. и П. Д., които идентифицира като нападателите на нейния приятел, но не е сигурна относно третото лице. При наличие на така изложената колебливост и противоречивост в показанията на свидетелите Т. и М., въззивният съд се съгласява с първата инстанция, че при посочените съмнения не може да се стигне с необходимата степен на доказаност до категоричен извод относно авторството на деянието от страна на третия подсъдим по делото – В. Т., поради което правилно районният съд е приел, че третото участвало в нанасянето на побоя лице е неустановено. Показанията на свидетелите на побоя – В.М., К.П. и Р.З.-.М. са безпротиворечиви и взаимно допълващи се по отношение на обстоятелствата по преустановяване на побоя и рязкото потегляне на тримата нападатели с БМВ-то, с което дошли, като бързо са се качили в колата, потеглили и се отдалечили в висока скорост от мястото на инцидента, поради което въззивният съд намира, че тези показания са достоверни и отговарящи на обективната истина и следва да бъдат кредитирани. Правилни, обосновани и житейски логични са фактическите изводи на първостепенния съд относно наличието на неуредени парични отношения между частния обвинител Х. Т. и подсъдимия Б. Д., които са станали и повод осъществилия се физически конфликт, поради което въззивната инстанция изцяло споделя мотивите на контролирания съд в тази им част. Наличието на такива неуредени отношения се установява от сигнала, подаден от подсъдимия Б. Д. до СРП, което кореспондира и с показанията на свидетеля Д.Й., който не е очевидец на телесната повреда, но същият познавал подсъдимия Б. Д. и частният обвинител Х. Т., като от подсъдимия Б. Д. научил, че между тях двамата има някакви финансови неуредици. В тази връзка този въззивен състав се солидаризира с мотивите на първоинстанционният съд, който не е кредитирал показанията на частния обвинител Т. и свидетелката М. в частта им, в която последните отричат познанството на Т. със свидетеля Й., както и за неуредени отношения с паричен характер с подсъдимия Б. Д., като е отдал тези противоречия между посочените доказателствени средства на стремежа на частния обвинител да прикрие пред съда действителната причина за конфликта. Впрочем, така посоченият по-рано сигнал на подсъдимия Б. Д. до СРП, в който се съдържат данни, че подсъдимите Б. Д. и П. Д. са посетили село Боримечково на инкриминираната дата – 04.02.2017 г. по повод погребението на техния познат, като в центъра на селото са попаднали на частния обвинител Х. Т. и между тях е започнал физически конфликт, допълнително затвърждава изводите на съда, че тези две лица са извършители на процесното деяние. Независимо че в този сигнал се твърди, че подсъдимият Б. Д. е придружаван единствено от брат си – подсъдимия П. Д., без да са изложени твърдения за присъствието на трето лице, то съвкупната преценка на останалите доказателства по делото и преимуществено от свидетелските показания на очевидците на въпросния конфликт, както вече беше изложено и по-горе, доказва с категоричност участието на трето лице в нанасянето на ударите на частния обвинител. Правилно първоинстанционният съд е кредитирал двете изготвени по делото заключения по съдебномедицинска и допълнителна съдебномедицинска експертиза, които имат значение за определяне на характера и вида на уврежданията, получени от частния обвинител. От СМЕ се установява, че частният обвинител е получил контузия на главата с мозъчно сътресение, протекло с пълна загуба на съзнание, което реализира медикобилогочния признак – разстройство на здравето, временно опасно за живота. Установяват се и множеството гореизброени наранявания по главата, тялото и крайниците на частния обвинител, които по своята правна природа отговарят на медикобиологичните признаци на временно разстройство на здравето, неопасно за живота. Съгласно заключението на вещото лице описаните увреждания са причинени в резултат на удари с или върху твърди тъпи предмети и отговарят на механизма, описан в свидетелските показания, а именно чрез нанасяне на побой с юмруци и ритници и падане на терена към момента на инкриминираната дата. Вещото лице заключава още, че от медицинските документи по делото с оглед на датите на тяхното издаване и извършените на лицето прегледи същите са годни да идентифицират вида, характера и механизма на уврежданията на инкриминираната дата, не се установяват промени в квалификациите на телесните увреждания от различните медицински специалисти при извършените на различни дати прегледи, като тяхната давност не внася съмнения в годността им да бъдат свързани с инкриминираната дата. С оглед на изложеното, възраженията на защитата за неубедителност на медицинските документи на частния обвинител се явяват неоснователни. Правилно е кредитирано и заключението по допълнителната съдебномедицинска експертиза, което внася яснота относно твърдяното мозъчно сътресение на частния обвинител. В тази експертиза се отговаря на допълнително зададените въпроси, като вещото лице въз основа на наличните данни по делото заключава, че пострадалият Т. е получил контузия на главата с мозъчно сътресение, което е протекло с пълна загуба на съзнание до степен на комоционна кома, като всяка една от нанесените травми /на лицето, на носа, в областта на тилната част на главата/ не е изключено да е станала причина за въпросното сътресение, но не може да се установи с категоричност кой е бил ударът, който го е причинил. Въз основа на приложените в досъдебното производство медицински документи, касаещи получените от подсъдимия Б. Д. травматични увреждания, се установява, че същият в следствие на нанесения му от частния обвинител удар е получил наранявания, които по своята медикобиологична характеристика отговарят на признаците – счупена челюст и временно разстройство на здравето, неопасно за живота. Обстоятелството за нанесен на подсъдимия Б. Д. от страна на пострадалия Т. удар и нараняванията, които естествено същият би могъл да причини, не се отрича нито от частния обвинител Т., нито от останалите свидетели – очевидци, които разказват за това, че са видели Т. първи да нанася удар на един от своите нападатели. Това обстоятелство коректно е намерило отражение във възприетата от първоинстанционния съд фактическа обстановка, която въззивният съд споделя, като по делото са налице достатъчно доказателства за установяването на този факт, ето защо доказателственото искане на защитата пред въззивната инстанция за назначаване на съдебно-медицинска експертиза по този въпрос бе прието за неоснователно, доколкото се явява ненужно за въззивния съд и същото излишно би изместило фокуса на установяване на релевантните за делото факти. Възражението на адв. Г., че подсъдимият не е изгубил съзнание, тъй като в това състояние не би могъл да причини сочените телесни увреждания на подсъдимия Б. Д., е неоснователно, доколкото в приетата по делото фактическа обстановка е посочено, че нанесеният от частния обвинител удар на Б. Д. е първи по време, последван от ударите на тримата нападатели и загубата на съзнание от пострадалия. По делото в нито един момент не са били налице твърдения за различна последователност на ударите, като през цялото време ясно се сочи, че Т. е ударил с юмрук в лицето Б. Д. съзнателно и в опит за защита, което пострадалият Т. изрично признава. Нараняванията, получени от подсъдимия Б. Д. не изключват изводите за неговото участие в нанасянето на инкриминираните телесни повреди, като с оглед на съвкупния прочит на доказателствените материали и най-вече показанията на свидетелите – очевидци категорично става ясно, че трите лица /двамата подсъдими Д.и и третото неустановено по делото лице/ са взели еднакво активно и едновременно участие при нанасянето на ударите на частния обвинител Х. Т.. Въззивният съд споделя мотивите на първата инстанция, че са налице противоречия в показанията на частния обвинител относно това как се е върнал от гробищата до мястото на инцидента /пеша или с автомобил/, като приема, че това обстоятелство е ирелевантно за делото, както и че не се установяват твърденията за това, че след връщането му в съзнание липсвала сумата от 20 000 лв., които пари носел в себе си. В заключение въззивната инстанция прие, че фактическите изводи на контролирания съд са правилни и обосновани, като не са налице твърдените процесуални пороци, както и не намери основание за промяна на приетата по делото фактическа обстановка. От правна страна: При така установената фактическа обстановка правилно първоинстанционният съд е приел, че всеки от подсъдимите Б. Д. и П. Д. са осъществили състава на престъплението по чл. 129, ал. 2 вр. ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 вр. ал. 1 НК. От обективна страна на 04.02.2017 г. в село Боримечково, област Пазарджик подсъдимите Б. Д. и П. Д. заедно и в съучастие като съизвършители с още едно неустановено по делото лице са причинили средна телесна повреда на пострадалия Х. Т.. Всеки от посочените двама подсъдими е участвал в нанасянето на удари с ръце и крака по главата, тялото и крайниците на пострадалия, които са продължили дори след като пострадалият бил повален на земята и изпаднал в безсъзнание, в невъзможност да се защитава. В следствие на нанесените му удари пострадалият Т. получил множество телесни увреждания, най-тежкото сред които е контузия на главата с мозъчно сътресение, протекло с пълна загуба на съзнание до степен на комоционна кома, което съгласно експертното заключение е с медикобиологична характеристика разстройство на здравето, временно опасно за живота. Посоченият характер на това телесно увреждане се субсумира по текста на чл. 129, ал. 2, пр. 5, алт. 2 вр. ал. 1 НК. Пострадалият е получил и множество други наранявания по главата, тялото и крайниците, които по своята същност са довели до временно разстройство на здравето, неопасно за живота, което не попада под текстовете на чл. 128 и чл. 129 НК, поради което представлява телесна повреда по смисъла на чл. 130, ал. 1 НК. Доколкото увреждането, квалифицирано по чл. 129, ал. 2, пр. 5, алт. 2 вр. ал. 1 НК се явява най-тежкото измежду всички, то останалите са в отношение на поглъщане и подсъдимите следва да отговарят единствено за нанесената средна телесна повреда, а останалите увреждания следва да бъдат съобразени при индивидуализацията на наказателната им отговорност. По делото е безспорно установено, че именно действията на двамата подсъдими, наред с тези на третия неустановен нападател, които едновременно са участвали в нанасянето на ударите с ръце и крака на пострадалия, са в пряка причинно-следствена връзка с получените от последния увреждания, за което свидетелства изпадането му в безсъзнание непосредствено след началото на побоя, което състояние е признак за соченото мозъчно сътресение, като пострадалият известно време е лежал в несвяст на земята и впоследствие няма спомен за част от инкриминираните действия, които лицата са извършили спрямо него. Деянието е осъществено при условията на съучастие под формата на съизвършителство, доколкото всеки от двамата подсъдими Б. Д. и П. Д. са осъществили елементите на изпълнителното деяние по причиняване на телесната повреда, като техните действия /наред с тези на третия нападател/ в съвкупност са довели до настъпването на вредоносния резултат – посочените наранявания на пострадалия Х. Т.. От субективна страна деянието е извършено при форма на вината – пряк умисъл от страна на всеки от двамата подсъдими. Б. Д. и П. Д. са съзнавали общественоопасния характер на извършените от тях действия, предвиждали са възможността чрез нанасяне на инкриминираните удари да накърнят телесната неприкосновеност на пострадалия, като от механизма на причиняване на уврежданията и най-вече установената нееднократност на нанесените удари се извлича по несъмнен начин, че тези действия на подсъдимите са били насочени към увреждане на здравето на пострадалия, което се явява непосредствен обект на процесното престъпление. За прекия умисъл и целенасочеността на действията им в насока причиняване на вредоносен резултат на пострадалия свидетелства и поведението на подсъдимите преди началото на изпълнителното деяние по нанасянето на удари, при което същите са демонстрирали и засвидетелствали намеренията си пред околните чрез рязкото спиране на колата, бързо и шумно слизане и агресивно насочване към пострадалия. Освен с умисъл за извършване на целеното от тях престъпление, двамата подсъдими Б. Д. и П. Д. са действали и при наличие на умисъл за съучастие /под формата на съизвършителство по смисъла на чл. 20, ал. 2 вр. ал. 1 НК/, доколкото се установява, че всеки един от тях по едно и също време наред с другите две лица е участвал в нанасянето на удари на пострадалия, които съставляват изпълнителното деяние на разглежданото престъпление /т. нар. едновременно съизвършителство/. Общността на умисъла на лицата се изразява в това, че всеки от тях е предвиждал общественоопасните последици както от нанасяните от него удари, така и тези от неговите съучастници. Всеки от тях е формирал в съзнанието си представа за това, че нанася ударите едновременно с другите, осъзнавал е общественоопасния характер на тези действия и се е съгласил с участието и на останалите в така описаното общо извършено от тях престъпление. Съизвършителството е налице независимо от конкретния принос на всеки един от подсъдимите в предизвиканите с общата им престъпна дейност общественоопасни последици, тъй като престъпният резултат е постигнат не от изолирано въздействие, а е последица от съвместното осъществяване на изпълнителното деяние /нанасянето на инкриминираните удари/, поради което всеки от съучастниците е наказателно отговорен за общо извършеното престъпление. Предвид гореизложените фактически изводи и анализа на събраните по делото доказателствени материали въззината инстанция споделя изводите на първоинстанционния съд, че по делото не се установява по безспорен и категоричен начин участието на подсъдимия В. Т. в извършване на инкриминираното деяние, поради което същият правилно е признат за невиновен и оправдан по така повдигнато му обвинение по чл. 129, ал. 2 вр. ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 вр. ал. 1 НК, а подсъдимите Б. Д. и П. Д. съответно също са оправдани за това да са извършили деянието в съучастие с подсъдимия В. Т.. В допълнение следва да се посочи, че липсва протест на държавното обвинение за постановяване на резултат в противоположния смисъл. По отношение на отделно и самостоятелно повдигнатото обвинение на подсъдимия Б. Д. за това, че същият на инкриминираната дата е причинил средна телесна повреда на пострадалия Т., изразяваща се в счупване на носни кости с изкривяване на носната преграда и наличие на затруднено носно дишане, представляващо постоянно разстройство на здравето, неопасно за живота, квалифицирано като престъпление по чл. 129, ал. 2 вр. ал. 1 НК този въззивен състав намира, че правилно първата инстанция е приела, че по делото не се доказва кое конкретно лице е нанесло на пострадалия удара /ударите/ в лицето, които са причинили соченото увреждане на пострадалия, доколкото никой от свидетелите-очевидци не е могъл да диференцира отделните удари от нападателите, тяхната поредност, както и отделната телесна област, на които са попаднали, поради което коректно е приел, че това нараняване не може да се обвърже с конкретно лице, в следствие на което правилно подсъдимият Б. Д. е признат за невиновен и оправдан по това обвинение. В допълнение следва да се посочи, че съгласно приетото по делото заключение по съдебномедицинска експертиза посоченото увреждане по своята медикобиологична характеристика представлява временно разстройство на здравето, неопасно за живота, което се квалифицира като лека телесна повреда по чл. 130, ал. 1 НК, което съгласно чл. 161, ал. 1 НК е престъпление, за което наказателното преследване се възбужда по тъжба на пострадалия. По наказанието: Съгласно чл. 21, ал. 1 НК на всички съучастници се налага наказанието, предвидено за извършеното престъпление, като се вземат предвид характера и степента на тяхното участие. Съгласно чл. 54, ал. 1 НК съдът определя наказанието в предвидените в закона предели, като взема предвид обществената опасност на деянието и дееца, както и смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства. В разпоредбата на чл. 129, ал. 1 НК е предвидено наказание до шест години лишаване от свобода. По отношение на неговия минимум се прилага предвидения такъв в общата част на закона, а именно три месеца, съгласно чл. 39, ал. 1 НК. Първата инстанция правилно е съобразила наличието на отегчаващи отговорността обстоятелства, каквито са обремененото съдебно минало на подсъдимия П. Д., начина на извършване на инкриминираното деяние – в съучастие между три лица /съизвършители/, тежестта и комплексността на нанесените множество телесни увреждания по цялото тяло, глава и крайници на пострадалия, счупванията на различни места – ребра, синус, носни костици, както и равностойното участие на всеки един от нападателите в нанасянето на ударите. Отегчаващо отговорността е и обстоятелството, че въпреки изпадането на пострадалия в безпомощно състояние, тъй като същият е бил повален на земята и е изгубил съзнание, извършителите са продължили с нанасянето на удари по него и едва след появата на други лица са преустановили побоя и са се оттеглили от мястото на инцидента. Законосъобразно първоинстанционният съд е отчел като смекчаващо отговорността обстоятелство изминалият период от време от датата на инкриминираното деяние, който към момента на постановяване на проверяваният съдебен акт е бил над седем години, а към настоящият момент са изминали над девет години от инцидента, за което причината не се намира в поведението на подсъдимите. Въпреки това продължителният период от привличането на лицата като обвиняеми до произнасяне на окончателния съдебен акт не се явява прекомерен предвид тежестта на повдигнатото обвинение, фактическата и правна сложност на делото и преди всичко с оглед на изискването за справедлив съдебен процес. При така съпоставените смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства Софийски районен съд е определил при условията на чл. 54 НК наказание „лишаване от свобода“ за всеки един от двамата подсъдими Б. Д. и П. Д. за срок от една година, като е приел, че този размер, близък до минималния за съответното престъпление, е необходимият и същевременно достатъчен такъв за постигане на целите на наказанието, предвидени в чл. 36 НК. Посоченото наказание е правилно определено и справедливо, тъй като е съобразено с обществената опасност на двете лица, както и на извършеното от тях престъпление. По делото не се установяват нито многобройни, нито изключителни /дори и едно такова/ смекчаващи отговорността обстоятелства по отношение на нито един от двамата подсъдими, поради което правилно първоинстанционният състав е приел, че не са налице предпоставките за приложение на чл. 55 НК. В това отношение въззивната инстанция споделя изложените от Софийски районен съд мотиви. По отношение на подсъдимия П. Д. се установява, че същият е осъждан с влязло в сила на 04.08.2016 г. споразумение по НОХД № 3453/2016 г. на Софийски градски съд, с което му е наложено наказание „лишаване от свобода“ за срок от шест месеца, което на основание чл. 66, ал. 1 НК е отложено с изпитателен срок от три години. Разглежданото в настоящото дело деяние е извършено на 04.02.2017 г., което попада в изпитателния срок на посоченото предходно осъждане, с оглед на което правилно, на основание чл. 68, ал. 1 НК отложеното наказание „лишаване от свобода“ за шест месеца по предходното му осъждане е било приведено в изпълнение. Подсъдимият П. Д. също така е осъден с влязло в сила споразумение от 05.10.2023 г. по НОХД № 9401/2023 г. на Софийски районен съд за престъпление, извършено на 16.08.2022 г., за което му е наложено наказание „пробация“ за период от шест месеца. Доколкото деянието по цитираното дело и това по настоящото производство се явяват извършени преди да има влязла в сила присъда за което и да е от тях, то същите се явяват в условията на реална съвкупност, поради което правилно първоинстанционният съд е приложил чл. 25, ал. 1 вр. ал. 23, ал. 1 НК и е определил на подсъдимия П. Д. едно общо най-тежко наказание, а именно това по настоящото дело – „лишаване от свобода“ за срок от една година, като е приспаднал евентуално изтърпяното наказание по НОХД № 9401/2023 г. на СРС в съотношение на два дни пробация, зачитани за един ден лишаване от свобода, и на основание чл. 57, ал. 1, т. 3 ЗИНЗС е определил общ режим на изтърпяване на наложеното най-тежко наказание, както и на приведеното в изпълнение такова по НОХД № 3453/2016 г. на СГС. В тази част първоинстанционната присъда е правилна и следва да бъде потвърдена. По отношение на подсъдимия Б. Д. въззивната инстанция намира, че неправилно първоинстанционният съд е приел, че към момента на извършване на разглежданото в настоящото дело деяние /04.02.2017 г./ лицето е било осъждано и към посочения момент все още не е било реабилитирано, поради което не са били налице условията на чл. 66 НК за отлагане на изтърпяването на така определеното му наказание „лишаване от свобода“ за една година. По делото се установява осъждане на Б. Д. с влязъл в сила съдебен акт на 02.08.2011 г. по НОХД № 3547/2011 г. на СГС, с който му е наложено наказание „лишаване от свобода“ за единадесет месеца, чието изтърпяване е било ефективно, както и глоба в размер на 2 500 лева. Доколкото от справката за съдимост на лицето е видно, че същото има и предходни осъждания, то в случая за него разпоредбата на чл. 86 НК за непълна реабилитация по право е неприложима, тъй като съгласно чл. 86, ал. 2 НК този тип реабилитация може да настъпи само веднъж за пълнолетно и неосъждано лице, а в случая Б. Д. веднъж вече е бил реабилитиран по право на това основание, с оглед на което по отношение на този подсъдим би могла да намери приложение единствено разпоредбата на чл. 88а НК за пълна реабилитация по право. По делото е налице справка от Главна дирекция „изпълнение на наказанията“ към МВР, видно от която подсъдимият Б. Д. е изтърпял така наложеното му наказание „лишаване от свобода“ за единадесет месеца ефективно по същото НОХД № 3547/2011 г. на СГС на 09.12.2011 г., когато е освободен от затвора в гр. София. Считано от този момент, съгласно чл. 88а, ал. 1 вр. чл. 82, ал. 1, т. 4 НК, реабилитационният срок за това наказание е изтекъл на 09.12.2016 г. Видно от постъпилата справка от ТД на НАП /л. 401 и сл./ публичното задължение на подсъдимия Б. Д. за плащане на наказанието глоба в размер на 2 500 лв., наложено му по НОХД № 3547/2011 г. на СГС не е изпълнено изцяло. Съгласно т. 2 на Тълкувателно решение № 2/2018 г. на ВКС, ОСНК е възможно настъпването на реабилитация по отношение на осъден подсъдим, който не е изтърпял наложеното му наказание, ако възможността на неговото изпълнение е погасена по давност, като в този случай от изтичане на изпълнителската давност за въпросното наказание последователно следва да е изтекъл и срокът за реабилитацията. Съгласно чл. 82, ал. 5 НК абсолютна изпълнителска давност при наказание „глоба“ не се прилага, когато за събирането й е образувано изпълнително производство. Тази разпоредба дерогира само абсолютната давност, но не и обикновената /с оглед приетото в мотивите към въпрос № 4 на посоченото тълк. решение № 2/2018 г. на ВКС, ОСНК/. Необходимото условие за настъпване на реабилитация по чл. 88а НК е последователно изтичане на две години от последното предприето от надлежните органи действие спрямо осъдения за събиране на глобата, по арг. от чл. 82, ал. 3 вр. ал. 1, т. 5 НК (давностен срок), следвано от изтичане на срок от две години от погасяването по давност на възможността за принудително изпълнение на наложеното наказание глоба (реабилитационен срок), по арг. от чл. 88а, ал. 1 вр. чл. 82, ал. 1, т. 5 НК. В конкретния случай двугодишният давностен срок за изпълнение на наказанието „глоба“ е започнал да тече на 15.08.2011 г., когато е издаден изпълнителния лист за събирането й, и доколкото в този период не са предприети други действия, които да спират или да прекъсват относителната давност, то на 15.08.2013 г. е отпаднала възможността за изпълнение на това наказание по принудителен ред. От това следва, че с изтичането на две години от последната дата, реаблилитационният срок за наказанието глоба е изтекъл на 15.08.2015 г. Деянието по настоящото дело е извършено на 04.02.2017 г., към който момент подсъдимият Б. Д. е бил реабилитиран за осъждането му по НОХД № 3547/2011 г. на СГС, тъй като към тази дата са изтекли всички изискуеми от закона срокове. Реабилитацията се счита настъпила на 09.12.2016 г., когато е изтекъл реабилитационния срок за кумулативно наложеното наказание „лишаване от свобода“, тъй като този срок е изтекъл последен, и в този период лицето не е извършило друго престъпление, с оглед на което са изпълнени условията на чл. 88а НК за пълна реабилитация по право. Следва да бъде съобразено обстоятелството, че делото е разгледано от предходен въззивен състав, който със своя краен акт е постановил поблагоприятен за този подсъдим резултат, като е приел, че са налице условията на 66, ал. 1 НК и е отложил с тригодишен изпитателен срок изпълнението на наказанието „лишаване от свобода“ за срок от една година на подсъдимия Б. Д., което първоинстанционният съд е наложил ефективно. Срещу така постановената нова присъда от предходния разглеждащ делото въззивен състав не е подаден касационен протест или жалба от частния обвинител, като делото е разгледано от ВКС единствено по жалба на подсъдим, поради което и с оглед на забраната за влошаване на положението на подсъдимите /reformatio in peius/, който принцип се свърза с недопустимостта на следващата инстанция по делото да влоши положението на жалбоподателя, без наличието на съответно искане в тази насока от страна на обвинението, то при липсата на такова искане за тази въззивна инстанция не съществува друга възможност, освен да запази така постановеното с предходния съдебен акт поблагоприятно положение за подсъдимия Б. Д.. Аргумент в тази насока е и изричната разпоредба на чл. 355, ал. 2 НПК, съгласно която съдът, на който делото е върнато за ново разглеждане, може да наложи по-тежко наказание или да приложи закон за по-тежко наказуемо престъпление, само ако присъдата е отменена по протест на прокурора, жалба на частния тъжител или на частния обвинител с изрично искане за утежняване положението на подсъдимия. В конкретния случай няма такова искане от никоя от страните, изпълняващи функция по обвинение, тъй като делото е разгледано от ВКС единствено по жалба на единия от тримата подсъдими (В. Т.), с оглед на което установеното по-благоприятно положение за подсъдимия Б. Д. с акта на предходната въззивна инстанция (независимо, че същият е бил отменен от ВКС) е лимитът, над който както настоящата, така и която и да било последваща инстанция, е ограничена да влоши положението на този подсъдим. По тази причина следва проверяваната първоинстанционна присъда да бъде изменена, като изпълнението на наказанието на подсъдимия Б. Д. следва да бъде отложено при същите условия – с тригодишен изпитателен срок. По разноските и веществените доказателства: Законосъобразно предвид крайния резултат от наказателното дело, на основание чл. 189, ал. 3 НПК първоинстанционният съд е възложил в тежест на двамата подсъдими Б. Д. и П. Д. да заплатят направените в хода на производството разноски, разпределени поравно помежду им, като същите са правилно изчислени. Правилно е решението на проверявания съд и по отношение на веществените доказателства, приложени в кориците на делото, които с оглед на липсата на заявен интерес за връщането им, на осн. чл. 112, ал. 4 НПК следва да останат към делото. В обобщение на всичко изложено, при извършена на основание чл. 314, ал. 1 от НПК цялостна служебна проверка на правилността на атакуваната присъда, въззивната инстанция намери, че са налице основания същата да бъде изменена в коментираната част относно изпълнението на наложеното на подсъдимия Б. Д. наказание лишаване от свобода за срок от една година и потвърдена в останалата. Така мотивиран, на основание чл. 334, т. 3 вр. чл. 337, ал. 1, т. 3 НПК, Софийски градски съд, НО, XVIII въззивен състав