Решение № 768 от 12.12.2023 г. на Апелативен съд - София по дело № 492/2023 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК и е образувано по въззивна жалба вх. № 267675/06.03.2023 г. от МИНИСТЕРСТВО НА МЛАДЕЖТА И СПОРТА, Булстат 175745920, със седалище гр. София, бул. “В. Левски“, № 75 срещу Решение № 260057/26.01.2023 г., по гр.д. № 767/2020 г., на СГС, ТО, VI-11 с., с което са отхвърлени исковете за осъждането на „СОФАВТО“ ООД, ЕИК 121485052, със седалище и адрес на управление гр. София, бул. „Д-р Г.М. Димитров“, бл. 6, да заплати сумата 230400.00 лв., представляваща обезщетение за ползване на част от недвижим имот, наречен поделение „Автотранспорт“, с административен адрес гр. София, ул. „Русаля“, № 1 (на територията на спортен комплекс „Дианабад“), представляващ 6 бр. постройки, върху земя с площ от 1700.00 кв.м., след изтичане на срока на Договор за наем № 114/21.05.2004 г., за периода 01.04.2016 г. – предявяването на иска, сумата 44654.36 лв., общ размер на обезщетение за забава, при общ период 01.05.2016 г. – 03.2020 г., сумата 18040.00 лв., представляваща режийни разноски – ел. енергия и вода, за периода м.07.2015 г. – м.02.2020 г., както и сумата 1317.23 лв., обезщетение за забава, за периода 01.10.2015 г. – 13.03.2020 г., ведно със законната лихва върху главниците, считано от предявяване на иска до окончателното изплащане, на осн. чл. 236, ал. 2 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД. Въззивникът твърди, че постановеното решение е неправилно и необосновано. Счита, че първоинстанционния съд след като правилно е установил фактическата обстановка по делото е достигнал до неправилни правни изводи при анализа на събраните доказателства. Счита, че след като предмет на делото е ползването на имота, продължило след разпадане на облигационната връзка между страните, възникнала по силата на сключен договор за наем, съдът неправилно е изследвал и се е произнесъл по вещноправен въпрос, касателно собствеността върху имота и е достигнал до неправилен извод, че въззивникът не бил материалноправно легитимиран по иска, тъй като не бил собственик на отдадените под наем сгради. Излага собствени съждения по този извод на съда. Счита за неправилен и извода, че от страна на ответника не било доказано наличието на противопоставяне от негова страна срещу продължилото ползване на сградите от страна на наемателя – ответник и излага виждането си по този въпрос. Оспорва и извода на съда за липса на неплатени задължения на ответника за консумативи, свързани с използването на имота като счита, че такива се установяват от заключението на ССчЕ. По същество, моли атакуваният съдебен акт да бъде отменен, а предявените искове уважени. В границите на срока по чл. 263, ал. 1 ГПК, въззиваемата страна „Софавто“ ООД, депозира отговор вх. 277379/05.06.2023 г., в който счита постановеното решение за правилно и законосъобразно. Оспорва оплакванията във въззивната жалба и ги счита за неоснователни. Излага доводи досежно неоснователността на предявените искове. По същество моли за потвърждаване на атакуваното решение. Претендира разноски. В съдебно заседание, страните, чрез процесуални представители, поддържа въззивната жалба и отговора, по изложените в тях оплаквания, доводи и съображения. Софийски Апелативен Съд, по предмета на спора, съобрази следното: Първоинстанционният СГС е бил сезиран с искова молба на МИНИСТЕРСТВО НА МЛАДЕЖТА И СПОРТА, с която са предявени обективно, кумулативно съединени искове за осъждането на „СОФАВТО“ ООД, да заплати сумата 230400.00 лв., представляваща обезщетение за ползване на част от недвижим имот, наречен поделение „Автотранспорт“, с административен адрес: гр. София, ул. „Русаля“, № 1 (на територията на спортен комплекс „Дианабад“), представляващ 6 бр. постройки, върху земя с площ от 1700.00 кв.м., след изтичане на срока на Договор за наем № 114/21.05.2004 г., за периода м.04.2016 г. – м.03.2020 г., обективирано в чл. 13, ал. 2 от Договора, сумата 44654.36 лв., общ размер на обезщетение за забава, при общ период 01.05.2016 г. – 13.03.2020 г., сумата 18040.00 лв., представляваща консумативни разходи – ел. енергия и вода, за периода м.07.2015 г. – м.02.2020 г., обективирани в 9 бр. фактури, както и сумата 1317.23 лв., общ размер на обезщетението за забава, при общ период 01.10.2015 г. – 13.03.2020 г., ведно със законната лихва върху главниците, считано от предявяване на иска до окончателното изплащане. Първоинстанционния съд квалифицирал предявените искове като такива с правно основание чл. 236, ал. 2, изр. първо и второ ЗЗД и чл. 86 ЗЗД и постановил Решение № 260057/26.01.2023 г., с което исковете били отхвърлени като неоснователни. За да достигне до този краен правен извод, първоинстанционният съд е приел, че ищецът не е материалноправно легитимиран да претендира обезщетение за ползването на процесните сгради след реституиране на терена, в който са разположени те. Съобразявайки приетото заключение по СТЕ, от което се установявало, че процесните постройки са разположени върху реституираната на М. П. земя съдът приел, че последната по приращение има право на собственост и върху постройките. Поради това след влизане в сила на решението по реда на чл. 1, ал. 1 ЗВСОНИ, с което собствеността върху земята е върната на трето за делото лице, ответникът „СОФАВТО“ ООД не следвало да заплаща обезщетение за ползване на постройките на ищеца. Първоинстанционният съд е установил също, че ответникът през процесния период е заплащал дължимите разноски за консумативи на ползваните халета. Настоящият състав на Софийски Апелативен Съд, като съобрази предметните предели на въззивното производство, очертани в жалбата и отговора, приема за установено от фактическа страна следното: Не е било предмет на спор между страните, а и се установява от представения Договор за наем № 114/21.05.2004 г., че ищецът Министерство на младежта и спорта, в качеството на наемодател е предоставил за временно възмездно ползване на ответника „СОФАВТО“ ООД, в качеството на наемател, части от недвижим имот - публична държавна собственост – поделение „Автотранспорт“ към Министерството, находящ се в гр. София, ул. „Русаля“ № 1, СК „Дианабад“. Посочено е, че Договорът е сключен по реда на чл. 23 и чл. 19, ал. 1 и 3 ЗДС и чл. 66 от ППЗДС, въз основа на проведен търг (чл. 1). В чл. 9 е уговорено, че срокът на Договора е три години, а в чл. 10 е договорена месечна наемна цена в размер на 2400.00 лв., с ДДС, платими до 20-то число на месеца. В чл. 13, ал. 2 страните постигнали договореност, че ако след прекратяването на договора наемателят не освободи заемания от него имот, той дължи обезщетение в двоен размер на наемната цена за съответния период на незаконно ползване. Видно от представения Приемо-предавателен протокол е, че в изпълнение на сключения Договор за наем от 21.05.2004 г., на 10.06.2004 г. наемодателят е предал на наемателя за ползване следните сгради: портиерна с площ 15.00 кв.м., складове с площ 75.00 кв.м. (паянтова конструкция), складови помещения с площ 120.00 кв.м., хале за ремонт и поддръжка на автомобили с площ 270.00 кв.м., хале от метална конструкция с площ 324.00 кв.м. и Адм. сграда – канцеларии с площ 125.00 кв.м. (като от тях само 3 стаи до пълното предаване в края на 2004 г.). Посочено е, че сградите са разположени върху имот с площ от 1700.00 кв.м. Приложен е и опис на предаденото оборудване. Между страните не се е спорило, че договорът за наем е бил надлежно изпълняван от страните до края на срока му. По делото е представен Акт за държавна собственост № 9024/20.01.1973 г. от който се установява, че е одържавен Спортен комплекс „Диана“, като е налице подробно описание на Спортния комплекс, както и е налице индивидуализация по площ и граници: изток – р. Слатинска, юг – ул. „33-та“, северозапад – ул. „Тинтява“, североизток – ул. „Русаля“. Налице е отразяване, че имотът е предоставен за ползване на Български съюз за физкултура и спорт – Управление спортни имоти и прояви. Представена е Заповед № 265/15.12.1993 г., с която е наредено сградите, прилежащите площи и площадки, съоръженията и техниката в СК „Диана“ да се предоставят на Автостопанството на АСО при Комитета за младежта и спорта. Представено по делото е и влязло в законна сила Решение № 160/18.12.2015 г., по гр.д. № 4389/2014 г., на ВКС, I ГО, с което признато за установено по отношение на „Национална спортна база“ ЕАД, че на основание наследствено правоприемство и реституция по чл. 1, ал. 1 ЗВСОНИ ищцата М. Д. П.-К. е собственик на следния недвижим имот: дворно място с площ по графични данни 3936 кв.м. Потвърдено е въззивното решение, в частта, в която са отхвърлени исковете с правно основание чл. 109 ЗС, доколкото през 1993 г. постройка „О“ и постройка „П.21“ са предадени за управление на автостопанството при Комитета за младежта и спорта и се ползват от Министерството на физическото възпитание и спорта, т.е. ответникът „Национална спортна база“ ЕАД не е легитимиран да отговаря по иска. По делото е назначена ССЕ, чието заключение като обективно и компетентно дадено, се кредитира от въззивната инстанция. От заключението се установява, че размерът на дължимото и неплатено от ответника обезщетение, уговорено съгласно чл. 13, ал. 2 от Договора за наем № 114/21.05.2004 г., за периода 01.04.2016 г. до 31.03.2020 г., възлиза на сумата 230400 лв., с ДДС. Експертът е установил, че размерът на лихвата за забава върху обезщетението от изтичането на срока за плащане по всеки от протоколите, с които е начислено до 13.03.2020 г. възлиза на 44650.74 лв. Вещото лице е установило, че размерът на неплатените от ответника разходи за консумативи – ел. енергия и вода, за периода от 26.08.2015 г. до 31.03.2020 г. възлиза общо на сумата 12264.62 лв., обективирани в издадени 6 бр. фактури издадени през периода 09.06.2018 г. – 29.03.2019 г. По отношение размерът на лихвата за забава върху неплатените разходи за консумативи експертът е изчислил, че възлиза общо на сумата 1278.89 лв. В Приложение № 1 към експертизата са посочени подробно издадените от ищеца фактури и протоколи – за наем/обезщетение и за начислени консумативни разходи за процесния имот, както и извършените плащания от ответното дружество от 2011 г. до 2020 г. От заключението се установява още, че ответникът до м. март 2016 г., вкл. е осчетоводявал и заплащал по издадените протоколи, обезщетение в размер на 4800.00 лв., месечно. След тази дата и към момента на експертизата, дружеството е осчетоводявало и заплащало само направените консумативни разноски за имота. Експертът е дал отговор и на въпросите поставени от ответника във връзка с релевирани възражения за прихващане. Пред първоинстанционния съд са изслушани основно и допълнително заключение на съдебно-техническа и оценителна експертиза, които въззивният съд цени като обективни и компетентни. От заключенията се установява, че вещото лице след запознаване книжата по делото, проверки в съответните институции и оглед на място е установило, че имотите предоставени за ползване на ответника с Договора за наем от 2004 г. представляват сгради, попадащи в терен, реституиран с Решение по гр.д. № 4389/2014., ВКС, І г.о. Самите сгради не са предмет на решението, като по делото и скица към решението са посочени като 2 сгради – сграда № 20 или „О“, съответства на Административна сграда - канцеларии с площ 125 кв.м. по договора за наем, а сграда „П.21“ (от отдадените под наем сгради) e идентична с 5 сгради с идентификатори № 9 – хале от метална конструкция - 324 кв.м., № 11 – складови помещения 120 кв.м., № 12 – хале за ремонт и поддръжка на автомобили - 270 кв.м., № 13 – складове 75 кв.м. с паянтова конструкция. Вещото лице установява, че сградите са отразени в кадастъра и имат идентификатори. Установило е при огледа, че сградите посочени като „П 21“, т.е халетата са без тухлени зидове на външните оградни стени, като конструкцията им е метална. За тези сгради вещото лице е установило, че няма строителни книжа и същите не са нанесени в ЗРП на кв. Дианабад. Сочи, че халетата не биха могли да се ползват без земята под тях и прилежащия им терен. По поставените от ответника задачи експертът е изчислил и пазарните наеми за процесните периоди със и без ползване на земята и при липса на строителни книжа, посочени в конкретни таблици в заключението. Общо за изследвания период от 10.06.2004 г. до 30.03.2020 г. наема за сградите със земята е в размер на 603777.00 лв., а без земята е в размер на 478845.00 лв. Ако се съобрази, че сградите са без строителни книжа, то за изследвания период наема за сгради и земя би бил в размер на 376177.00 лв. Разпитан в с.з. експертът е уточнил, че при огледа и в двете халета са били ремонтирани автомобили, но й е било обяснено от представител на ответника, че те осъществяват дейността си само в 1 от халетата. Във второто хале също се е осъществявала ремонтна дейност, но не е установила дали се касае за друга фирма. В допълнителното заключение, вещото лице е изготвило скици, вкл. и комбинирана между кадастрален план и кадастрална карта, за да може ясно да бъдат идентифицирани спорните имоти, предмет на Договора за наем, за които се иска обезщетение от страна на ищеца. Вещото лице е проследило и отразяването на имотите в кадастъра. Сочи, че в действащия РП от 1985 г. имотите са отразени в кадастрален лист 525 като две отделни сгради кад. № МС2203 от 130.00 кв.м. и кад. № МС2002, обхващащ един голям имот от 302 кв.м., а не отделни имоти, като не е посочена отделна квадратура на земята, върху която са разположени. Сграда „П21“ от решението на ВКС съответства на № 9 - хале от метална конструкция 324 кв.м.; № 11 - складови помещения 12 кв.м.; № 12 - хале за ремонт и поддръжка на автомобили 270 кв.м.; № 13 - складове 75 кв.м. паянтова конструкция, сгради предмет на Договор за наем № 114 между страните по делото, подробно описани в Приемо-предавателен протокол от 10.06.2004 г. към наемния договор. Сграда „О“ от решението на ВКС съответства на Административна сграда – канцеларии 125 кв.м., сграда също предмет на Договор за наем № 114 и подробно описана в приемо- предавателен протокол от 10.06.2004 г. към наемния договор. Вещото лице е дало отговор, че сградите, които са предмет на процесния договор за наем, не са включвени в нотариалния акт 2011 г. на „Национална спортна база“ ЕАД. От заключението се установява, че не може да бъде дадено заключение за идентичност на процесните постройки с описаните в АДС № 9024/20.01.1973 г., поради твърде краткото им описание в Акта – „технически работилници“, без площ и етажност, находящи се в терен с площ от 61450 кв.м. и без посочване местонахождението им в терена. Вещото лице е изчислило и пазарните наеми за процесните периоди със и без ползване на земята, посочени в конкретни таблици, като е изключило пазарните аналози за складове, а е взело предвид само тези за гаражи и халета. За изследвания период от 21.03.2016 г. до 30.03.2020 г. общо дължимото обезщетение при вариант със земята възлиза на 129126 лв., а при вариант без земята възлиза на 90298 лв. В хода на първоинстанционното производство са събрани гласни доказателства, посредством разпит на по един свидетел за всяка от страните. Показанията на свидетелите се ценят от въззивната инстанция в частите, в които са резултат на непосредствени и лични възприятия и не противоречат на останалите възприети за установени факти и обстоятелства. От показанията на св. А. А. П., се установява, че същата е работила като началник отдел „Спортни обекти и съоръжения“, при ищеца през периода 2000 г. до 2013 г. Същата познава спорните имоти, тъй като дирекцията, в която е работила стопанисвала всички обекти на ММС и „Дианабад“ бил един от тях. Излага, че там първоначално се е помещавало поделението „Автотранспорт“ към ищеца, на ул. „Русаля“. След като поделение „Автотранспорт“ на Министерството се е преместило в други сгради – на ул. „Пимен Зографски“, процесните сгради на ул. „Русаля“ са отдадени под наем на ответника. Свидетелката сочи, че сградите са включвали – две метални халета с топла връзка и една панелна сграда, в която е била администрацията на автостопанството. Имало и едно КПП за вход към първото хале, топлата връзка, второто хале и барака залепена за тях. Сочи, че бараката не се използва, но попада в реституирания терен. След обособяване на реституирания терен били поставени огради, за да го отделят от останалите обекти. Свидетелката свободно сочи вида на обектите по скицата на вещото лице по допълнителната СТЕ. Същата установява, че последно е посещавала обектите преди около 3 месеца, във връзка със събаряне обектите на „НСБ“ ЕАД и дори ден преди да дава показанията си е констатирала, че и двете халета се ползват, а терена е зает от коли. Според нея се ползва и административната сграда, тъй като има камера, дебел кабел за електрозахранване, разходи за ток всеки месец и въздуховод, който работи. Излага, че всеки път когато е влизала на терена единственият, с който могат да преговарят и да взема решения, това е г-н З. - управителя на ответното дружество. От показанията на свидетеля Т. Г. Ц., се установява че е съдружник в ответното дружество и твърди, че до 2014 г. е бил и управител и е имал повече информация за дейността на дружеството. Сочи, че когато са наели от ищеца обектите са били 2 - 3 халета и дворно място, като базата се ползвала и до сега. През 2008 – 2009 г. е започнала финансовата криза и обекта е започнал да им носи загуба, поради което са влезли в преговори с ищеца, за да намалят ползването на обекта на половина, както и размера на плащанията. Разменяли са си кореспонденция, но предвид дългия период от време спомените му са избледнели, за да посочи какви са конкретно. Твърди, че ползват само едното хале и не знае кой ползва другото хале. Твърди, че след като са разменили кореспонденцията с Министерството, са започнали да плащат половината сума. При предявяването на писмо от 08.05.2009 г., находящо се на л. 134 от делото, свидетелят потвърждава, че подписът е негов и че поради финансовата криза е поискано редуциране на наема наполовина и съответно ползване на половината от наетия имот, но нямало протокол за предаване на тази част, която са освободили. При така възприетата фактическа установеност, съдът достигна до следните правни изводи: Въпросът за допустимостта на въззивната жалба е разрешен с постановеното Определение № 449/20.07.2023 г., поради което същата подлежи на разглеждане по същество. Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК - въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. В обхвата на така посочените въззивни предели, съставът на САС съобрази следното: Атакуваното съдебно решение е постановено от надлежен съдебен състав, в границите на предоставената му правораздавателна власт и компетентност, и съдържа реквизитите по чл. 236 ГПК, поради което решението е валидно. По допустимостта. Предявените искове са квалифицирани от първоинстанционния съд като такива с правно основание чл. 236, ал. 2 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Първоинстанционният съд е пропуснал да отчете обстоятелството, че претенцията за заплащане на обезщетение за ползване на имота след изтичане на срока на договора е основана от ищеца на твърдения за наличие на договорна клауза, с която страните още при сключването на договора са определили размера на евентуално дължимото обезщетение в този случай. При това положение и съобразно разрешението на въпроса дадено в Решение № 68/21.04.2009 г., по т.д. № 697/2008 г., ВКС, II ТО, постановено по реда на чл. 290 ГПК, което се споделя от настоящия състав, не съществува законова пречка, с оглед договорната автономия на страните в пределите, установени в чл. 9 ЗЗД, те да уговорят отнапред размера на обезщетението за ползване на имота под формата на неустойка. При това положение на първата от заявените за разглеждане претенции следва да бъде дадена цифрова квалификация по чл. 92, ал. 1 ЗЗД. Посоченото обаче, не влияе на допустимостта на постановеното решение по този иск, доколкото доказателствената тежест между страните е била разпределена в съответствие с твърденията на ищеца, респ. възраженията на ответника и страните са предприели съответните процесуални действия за доказване на твърденията и възраженията си. Поради което и пред въззивния съд не се е налагало ново разпределение на доказателствена тежест между страните и предприемането от тяхна страна на допълнителни процесуални действия, в хипотезата на т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г., по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК, на ВКС. По изложените съображения решението се преценява и като допустимо. Предвид разясненията по приложение на процесуалния закон, дадени в т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г., по т. д. № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, във връзка с чл. 269, ал. 1 ГПК, извън задължението за служебно произнасяне по валидността и допустимостта на решението и проверката за правилност относно допуснати нарушения на императивни материалноправни норми от първата инстанция, въззивният съд е ограничен по останалите въпроси от посоченото в сезиращата жалба. Първоинстанционния съд е бил сезиран с обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД, чл. 236, ал. 2 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Основателността на всеки един от предявените искове за главните вземания се предпоставя от наличието на договорно правоотношение за наем между страните, изтичане на неговия срок, неизпълнено задължение за предаване на имота след срока, поради което в действие е влязла неустоечната клауза между страните и се е породило задължение за заплащане на режийните разноски във връзка с продължилото ползване на имота. В производството по тези искове собствеността върху имота поначало не е предмет на доказване, респ. не може да бъде оспорвана, тъй като задълженията по наемния договор, включително връщане на държането на имота, произтичат от договора и имат облигационен, а не вещно-правен характер. Въпреки това обаче и доколкото оспорването на собствеността върху имота е въведено в светлината на твърдения за нищожността на договора, от който произтичат и претенциите на ищеца, то съобразно Решение № 306/16.07.1998 г., по гр.д. № 118/1998 г., 5-членен състав на ВКС и доколкото това е един от основните мотиви на първоинстанционния съд за отхвърляне на исковете и закономерно е предмет и на въззивната жалба, въззивния съд намира, че по въпроса дължи произнасяне. Както бе посочено във фактическата установеност, не е било предмет на спор между страните, че правото на собственост върху земята, върху която са построени процесните халета, е възстановена на трето за делото лице, с влязло в сила съдебно Решение № 160/18.12.2015 г., по гр.д. № 4389/2014 г., I ГО, ВКС. Със същото е признато за установено по отношение на „Национална спортна база“ ЕАД, че на основание наследствено правоприемство и реституция по чл. 1, ал. 1 ЗВСОНИ, М. Д. П.-К. е собственик на следния недвижим имот: Дворно място с площ по графични данни 3936 кв.м., ведно с построената в това място двуетажна масивна сграда обозначена с № 16 на скицата, приложена на л. 255 от гр.д. № 3574/2004 г., на СРС. Потвърдено е въззивното решение, в частта, в която са отхвърлени исковете с правно основание чл. 109 ЗС, доколкото е установено, че през 1993 г. постройка „О“ и постройка „П.21“ са предадени за управление на Автостопанството при Комитета за младежта и спорта и се ползват от Министерството на физическото възпитание и спорта, т.е. ответникът „Национална спортна база“ ЕАД, не е бил легитимиран да отговаря по иска за премахването на тези постройки. Съгласно разрешението дадено в ТР № 1/1995 г. на ОСГК на ВС, изискването на чл. 1, ал. 1 ЗВСОНИ имотите да съществуват реално до размерите, в които са отчуждени, предпоставя имотите да са налице, да съществуват реално като обекти на собственост, като извършените в тях промени, свързани с функционалното им предназначение, са без правно значение за действието на реституцията. Когато при промяна във вида и предназначението на имота е извършено пристрояване или надстрояване, в резултат на което той е увеличил размерите си, собствеността се възстановява само по отношение на онази част, която е съществувала към момента на одържавяването. Останалата част, в зависимост от положението й по отношение на възстановения имот, или остава в собственост на държавата, когато представлява самостоятелен обект на правото на собственост, или се възстановява по правилото на чл. 97 ЗС към възстановената част. Ако пък вследствие погиване, разрушаване или други причини е намален размера на отчуждения имот, на реституция подлежи това, което се е запазило от него, ако то представлява самостоятелен обект на правото на собственост. (така мотивите на Решение № 160/18.12.2015 г., по гр.д. № 4389/2014 г., I Г.О. на ВКС и др.). Видно от реституционното решение на ВКС на М. Д. П.-К. не е призната и възстановена собствеността върху двете постройки - „О“ и постройка „П.21“, а единствено земята, върху която са изградени, ведно със собствеността на сграда № 16. Както бе посочено при анализа на заключението по СТЕ, Сграда „П21“ от решението на ВКС съответства на № 9 (хале от метална конструкция 324 кв.м. ); № 11 (складови помещения 12 кв.м.); № 12 (хале за ремонт и поддръжка на автомобили 270 кв.м. ); № 13 (складове 75 кв.м. (паянтова конструкция)), които сгради, предмет на сключения Договор за наем № 114 между Министерство на младежта и спорта и „Софавто“ ООД, са подробно описани в Приемо-предавателен протокол от 10.06.2004 г. към наемния договор. Сграда „О“ от Решението на ВКС съответства на административна сграда – канцеларии 125 кв.м., също предмет на Договора за наем № 114 и подробно описана в Приемо- предавателен протокол от 10.06.2004 г.. Същевременно следва да се вземе предвид, че в хипотезите на чл. 1, ал. 1 и чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ реституираният собственик не може да придобие по приращение новоизградените обекти, ако те имат характера на самостоятелни обекти на собственост, тъй като не е бил техен собственик към момента на одържавяването, а същевременно при изграждането на тези нови обекти собствеността върху тях е била валидно придобита по приращение от собственика на земята, към момента на изграждането им - Държавата, тъй като реституцията има действие занапред и не отнема качеството на собственик на Държавата в периода от одържавяването до възстановяването, поради което всичко, което е изградено в този период в одържавения имот остава нейна собственост, щом има характер на самостоятелен обект на правото на собственост. Без значение е дали новоизграденото представлява законен или незаконен строеж, тъй като това обстоятелство е релевантно единствено в хипотезата на чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ (когато имотът е отнет без основание или е отчужден не по установения законов ред) и то само при преценка дали върху земята следва да се възстанови собствеността. (така Определение № 887/12.10.2011 г., по гр.д. № 454/2011 г., II ГО, ВКС). При това положение не може да бъде споделен извода на първоинстанционния съд, че третото за спора лице М. П. е придобило правото на собственост върху процесните две халета по пътя на приращението. Това е така не само защото наследодателят на М. П. не е бил техен собственик към момента на одържавяването, но и защото изграждането им се е реализирало в периода от одържавяването до възстановяването на отчуждената по реда на ЗОЕГПНС, земя. Отделно от това е недопустимо да се установява право на собственост в настоящия процес, и то без да е конституирано по делото лицето, в чиято полза би се установило. По делото липсват доказателства за влязло в законна сила съдебно решение, с което въпросът за собствеността върху двете халета да е разрешен, а единствено има такова решение, с което исковете по чл. 109 ЗС срещу „Национална спортна база“ АД, за събарянето на процесните халетата са отхвърлени. Безспорно е между страните, че възстановената по реда на чл.1, ал. 1 от ЗВСОНИ земя е била държавна собственост, както и че двете халета се намират върху нея. Отделно от това от коментирания в установеното по фактите АДС № 9024/20.01.1973 г. става ясно, че е одържавен спортен комплекс „Диана“, като е описано подробно от какво се състои същия, както и при какви съседи: изток – река Слатинска, юг – ул. „33-та“, северозапад – ул. „Тинтява“, североизток – ул. „Русаля“. Вписано е, че имотът се управлява от Български съюз за физкултура и спорт – Управление спортни имоти и прояви. Действително липсва индивидуализация на процесните халета в акта за държавна собственост, но така или иначе същият има качеството на официален свидетелстващ документ, който само констатира собствеността на Държавата, без да я поражда. От друга страна, от приложенатата извадка от скица № 2, към допълнителната СТЕ, се вижда, че процесните постройки се намират в границите на Спортен комплекс „Диана“, чиито терен изцяло е бил одържавен. Представена е и Заповед № 265/15.12.1993 г., с която е наредено сградите, прилежащите площи и площадки, съоръженията и техниката в СК „Диана“ да се предоставят на Автостопанството на АСО при Комитета за младежта и спорта (понастоящем Министерство на младежта и спорта), като вещите лица по делото са идентифицирали кои са спорните имоти, предмет на договора за наем, за които се иска обезщетение от страна на ищеца. В действащия регулационен план от 1985 г. имотите са отразени в кадастрален лист 525 като две отделни сгради кад.№ МС2203, 130 кв.м. и кад.№ МС2002, обхващащ един голям имот от 302 кв.м., а не отделни имоти, като не е посочена отделна квадратура на земята, върху която са разположени. Както вече бе посочено установено е съответствието между сграда „П21“ и сграда „О“, от решението на ВКС, с предмета на процесния Договор за наем, както и предаването им на ответника с Приемо-предавателен протокол. Вещото лице е дало и отговор, че сградите, които са предмет на процесния договор за наем, не са включени в нотариалния акт от 2011 г. на „Национална спортна база“ ЕАД. От допълнителното заключение се установява, че от описанието в АДС № 9024/20.01.1973 г. постройки не може да бъде дадено заключение за идентичност, поради твърде краткото им описание („технически работилници“) без площ и етажност, находящи се в терен с площ 61450 кв.м. и без посочване местонахождението им в терена. От така изложеното, въззивният съд намира, че двете сгради „О“ и „П.21“ от Решението на ВКС съответстват на тези, които са предмет на договора за наем от 21.05.2004 г., сключен между страните по делото. Съдът намира, че с оглед данните по делото през 1993 г. тези постройки са предадени за управление и ползване на Автостопанството при Комитета за младежта и спорта, от друга страна не е установено собствеността върху същите да е придобита от трето за спора лице. Предаването им за ползване на държавно учреждение водят до извод, че след влизането в сила на Закона за държавната собственост Обн., ДВ, бр. 44/21.05.1996 г., в сила от 1.06.1996 г., процесните имоти следва да бъдат третирани като публична държавна собственост по силата на разпоредбата на чл. 2, ал. 2, т. 4 ЗДС. В подкрепа на горния извод е и факта, че процесния Д оговор за наем № 114/21.05.2004 г., е бил сключен между ищеца и ответника по реда на Закона за държавната собственост и Правилника за прилагането му и в резултат на проведен търг, в който ответникът е участвал и е спечелил. Поради което и обстоятелството, че имотът е публична държавна собственост му е добре известен. Както вече бе посочено при обсъждане на сключеният Договор във възприетото по фактите срокът, за който договорът е сключен е 3-години и е в унисон с разпоредбата на чл. 16, ал. 2 ЗДС (редакцията й към 2004 г. ), предвиждаща, че по изключение имоти - публична държавна собственост, както и части от такива имоти могат да се отдават под наем или да се ползват съвместно по договор с трети лица, за срок до три години, при условие че се използват съобразно предназначението им и не се препятства осъществяването на дейностите, за които са предоставени. Вярно е, че разпоредбата на чл. 16, ал. 2 ЗДС е била изменена с Д.в. бр. 32/12.04.2005 г., именно в частта за срока, като предвиденото изключение вече е за срок до 5 години. Вярно е и, че в Преходните и заключителните разпоредби се съдържа пар. 63, предвиждащ договорите за отдаване под наем на имоти - държавна собственост, сключени до влизането в сила на този закон за срок от три години, да могат да бъдат удължени в рамките на срока, предвиден в закона, т.е. до 5 години. Доколкото изменението на срока е възможност, то следва да бъде направен извода, че то не настъпва по силата на Закона, а при постигнато между страните съгласие в тази насока. Не са налице доказателства такова съгласие да е постигнато в изискуемата писмена форма, то с изтичането на уговорения срок и доколкото отдаването под наем на имоти – публична държавна собственост е предвидено като изключение в Закона, процесният договор за наем е бил прекратено по право на 21.05.2007 г. Досежно ползването на имота след този момент, в случая не е необходимо изрично противопоставяне на наемодателя, доколкото договорът не може да се счита продължен за неопределен срок. (така Решение № 97/07.07.2017 г., т.д. № 1108/2016 г., ВКС, II ТО и Решение № 172/16.12.2015 г., т.д. № 3065/2014 г., ВКС, II ТО Разрешението в тях макар и да касае имоти публична общинска собственост намира приложение и за публична държавна собственост предвид идентичността на уредбата). С оглед на изложеното се налага извод, че наемателят „СОФАВТО“ ООД дължи уговорената договорна неустойка за ползване на наетите имоти след изтичане срока на договора, за ползването продължило през процесния период – м. април 2016 г. до м. март 2020 г. Тази неустоечна клауза освобождава наемодателят от задължението да доказва всеки път размера на обезщетението, което му се дължи вследствие лишаването му от ползване на вещта, тъй като то е било уговорено отнапред в наемния договор под формата на неустойка. Както вече бе посочено, страните в чл. 13, ал. 2 от Договора, уговорили, че ако след прекратяването на договора наемателят не освободи заемания от него имот, той дължи обезщетение в двоен размер на наемната цена за съответния период на ползване, или сумата 4800.00 лв., с ДДС, месечно. В унисон с тази уговорка са се сложили и отношенията между страните по делото след прекратяването на договора. Издадените за заплащане на неустойката документи – протоколи са били надлежно осчетоводявани от ответника и начислената с тях сума в размер на 4800 лв. е била заплащана от него до м. март. 2016 г., вкл. като от м. април 2016 г., когато ответникът „СОФАВТО“ ООД е преустановил осчетоводяването и плащанията. Вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза е дало заключение, че дължимото обезщетение за периода по исковата молба – м. април 2016 г. – м. март 2020 г., като се вземе предвид договорения в договора за наем размер възлиза на сумата 230400.00 лв., с ДДС. Въззивният съд намира релевираното в отговора на исковата молба възражение за изтекла погасителна давност за основателно, като в случая е приложима кратката тригодишна давност по чл. 111, б. „б“ ЗЗД, относима към претенции за неустойка. При разрешаване на въпроса за давността обаче, следва да бъде отчетено и спирането по силата на чл. 3, т. 2 от Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13 март 2020 г., и за преодоляване на последиците (Загл. доп. ДВ, бр. 44/2020 г., в сила от 14.05.2020 г.) на течащите давностни срокове. По отношение на тези срокове текстът предвижда, че за срока от 13 март 2020 г. до отмяната на извънредното положение спират да текат давностните срокове, предвидени в нормативни актове, с изтичането на които се погасяват или придобиват права от частноправните субекти. Спрените давностни срокове по силата на чл. 3, т. 2 ЗМДВИП са продължили да текат, считано от 22.05.2020 г., съобразно предвиденото в разпоредбата на пар. 13 от ПЗР към ЗИД на Закона за здравето (ДВ, бр. 44/ 2020 г., в сила от 14.05.2020 г.), че сроковете, спрели да текат по време на извънредното положение по ЗМДВИП, продължават да текат след изтичането на 7 дни от обнародването на този закон в "Държавен вестник". С оглед на обстоятелството, че искът за неустойка е предявен с постъпването на исковата молба в СГС на 29.04.2020 г., то всички задължения падежирали преди 29.04.2017 г. следва да са погасени по давност. При отчитане на спирането на давностните срокове – на 13.03.2020 г. обаче, вземането за неустойка за м. март 2017 г. не следва да се счита за издавностено. Съобразно уговореното в чл. 10 от договора за наем, падежът на задължението за заплащане на наемната цена е до 20-то число на месеца. Тази уговорка между страните следва да се отнесе съответно и към уговорката за неустойка. При което се налага извода, че ответникът дължи неустойка за периода м. март 2017 г. – м. март 2020 г., вкл. Размера на задължението за посочения период възлиза на сумата 177600.00 лв., а в останалата част искът следва да бъде отхвърлен като неоснователен, поради погасяването му по давност. Акцесорната претенция, с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за заплащане на мораторна лихва е заявена общо в размер на 44654.36 лв., при общ период 01.05.2016 г. – 13.03.2020 г. Претенцията е формирана като сбор от обезщетенията за забава върху всяко месечно неустоечно задължение с начална дата на периода първо число на месеца, следващ месеца за който неустойката се дължи. Съобразно заключението на ССЕ общият размер на обезщетенията за забава възлиза на сумата 44650.74 лв. По отношение на тази претенция също следва да бъде обсъдено релевираното възражение за изтекла давност. Това възражение се преценява като частично основателно. Безспорно по силата на разпоредбата на чл. 116, б. „в“ ЗЗД, приложима е кратката 3- годишна давност. Както вече бе посочено на 13.03.2020 г. давностните срокове са били спрени, при което всички лихви изтекли преди 14.03.2017 г. са обхванати от давността. Доколкото главните вземания за периода м. април 2016 г. – м. февруари 2017 г., вкл. са погасени по давност, то погасени по давност са и лихвите върху тях. Върху непогасените по давност главни вземания за периода м. март 2017 г. – м. март 2020 г., вкл., претенцията за лихви е с общ период 01.04.2017 г. – 13.03.2020 г. Съобразно заключението на ССЕ за този период размерът на дължимата лихва за забава възлиза общо на сумата 24733.33 лв., а в останалата част претенцията се явява неоснователна като погасена по давност. Ако наемателят продължи ползването въпреки противопоставянето на наемодателя, следва да изпълнява всички задължения, произтичащи от прекратения наемен договор: да пази вещта, да си служи с нея според предназначението й (респ. според уговореното), както и да заплаща всички разходи свързани с продължилото ползване на вещта, в т.ч. разноските за консумативи – ток, вода и др. При това положение ответникът „СОФАВТО“ ООД дължи заплащане и на консумативите за електрическа енергия и вода. Тази претенция, с правно основание чл. 236, ла. 2 ЗЗД и е заявена до размера на сумата 18040.00 лв., за периода м.07.2015 г. – м.02.2020 г., обективирана в издадени 9 бр. фактури, през процесния период. От събраните специални знания се установява, че ответникът е осчетоводявал издадените му фактури за консумативни разноски за имота и след м. март 2016 г. (когато е спрял да осчетоводява и заплаща неустойката). Според заключението на ССЕ размерът на неплатените от ответника разходи за консумативи, свързани с експлоатацията на имота, предмет на договора за наем - чл. 6, т. 3 от същия, е в размер общо на сумата 12264.62 лв. Установено е, че не са заплатени задълженията по общо шест броя фактури, като най-старата от тях е издадена на 09.06.2018 г. и е за ел. енергия за м. април 2018 г., в размер на 1108.87 лв., а последната неплатена фактура е издадена на 29.03.2019 г. и е за ел. енергия за м. февруари 2019 г. Изложеното води до извода, че възражението за погасяване на тази претенция по давност се явява неоснователно. Искът по чл. 236, ал. 2 ЗЗД следва да бъде уважен до установения от експерта размер 12264.62 лв. и за консумативи разходвани за периода м. април 2018 г. – м. февруари 2019 г., обективирани в 6 бр. фактури, издадени през периода 09.06.2018 г. – 29.03.2019 г. За разликата до пълния размер от 18040.40 лв. и за период на консумация м. 07.2015 г. и м. 02.2020 г., искът като неоснователен ще следва да бъде отхвърлен. Експертът е изчислил, размерът за лихвата за забава по чл. 86, ал. 1 ЗЗД върху всеки от установените като неплатени разходи за консумативи и е посочил, че възлиза общо на 1278.89 лв., при общ период 01.08.2018 г. - 13.03.2020 г. До този размер и искът следва да бъде уважен, а в останалата част до пълния предявен размер от 1317.23 лв. и за периода 01.10.2015 г. – 31.07.2015 г., като неоснователен подлежи на отхвърляне. С оглед изводите на въззивната инстанция за частична основателност на предявените искове на разглеждане подлежат релевираните в отговора на исковата молба възражения за прихващане. По възражението за прихващане на недължимо платени от „СОФАВТО“ ООД суми за обезщетение за ползване на имота, както и за консумативи, релевирано под условие, че процесните имоти не са публична държавна собственост и договорът за наем се е конвертирал в безсрочен такъв, съдът намира същото за неоснователно, поради несбъдване на посоченото условие. По делото се установи, че процесните халета през 1993 г. са били предоставени за управление и ползване на Автостопанството при Комитета за младежта и спорта, като липсват данни по делото към 2004 г. халетата да са били частна собственост. По възражението за прихващане на недължимо платени суми в общ размер от 201600.00 лв., поради това, че в периода 21.05.2007 г. до 21.05.2014 г. ответникът е дължал месечен наем в размер на 2400.00 лв., а е заплащал такъв в размер на 4800.00 лв., съдът намира същото за неоснователно. Доколкото в процеса се установи, че договорът за наем е прекратил своето действие на 21.05.2007 г. и поради това, че е сключен по реда на Закона за държавната собственост и не може да се счита за продължен за неопределено време, то и възражението за дължимост на обезщетение в размер на 2400 лв. месечно е неоснователно. От друга страна се установи, че ответникът за посочения период е заплащал дължимата по договора неустойка за продължилото ползване на имота след срока на договора. По възражението за прихващане на надплатена сума след 08.05.2009 г. до 30.06.2016 г. поради това, че ответникът е ползвал половината от имота, съдът намира същото за неоснователно. По делото остана недоказано обстоятелството, че ответникът е предал ползването на част от имота на ищеца. Видно от представеното към отговора на исковата молба писмо вх. № 11-00-176/08.05.2009 г. до Държавна агенция за младежта и спорта, подписано от управителя на „СОФАВТО“ ООД Т. Ц., поради затруднената икономическа обстановка в страната е изразено намерение за отказ от ползването на половината от наетата материална база. Изразено е желание за преразглеждане на наемните правоотношения, като месечната цена от 4800 лв. която дружеството заплаща, да бъде редуцирана до сумата 2400 лв., месечно. В отговор на писмото от Държавната агенция е посочено, че доколкото договорът за наем е прекратен и на основание чл. 13, ал. 2 от същия се дължи обезщетение за ползване в двоен размер на уговорения наем, то няма основание за преразглеждане на дължимия размер на обезщетението. Не е представен обаче нито приемо-приемателен протокол, с който част от наетия имот да е бил предаден на наемодателя, нито от свидетелските показания се установява такова предаване. Напротив в показанията си св. Ц., който е и съдружник в ответното дружество, заявява, че имотът се ползва и до момента. Въззивният съд намира, че показанията на Ц. в частта, в която установяват заплащането на редуциран наем след м.май 2009 г., не следва да бъдат кредитирани, доколкото не кореспондират с останалия доказателствен материал по делото, в частност със заключението на ССЕ. Ето защо и това възражение за прихващане се явява неоснователно. В заключение, предявените от ищеца искове с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД, чл. 236, ал. 2 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, ще следва да бъдат уважени в посочените по-горе размери и периоди като за разликата до пълните предявени размери и периоди като неоснователни ще следва да бъдат отхвърлени. В унисон с посоченото постановеното първоинстанционно решение макар и по други мотиви ще следва да бъде потвърдено в частта, в която исковете подлежат на отхвърляне и ще следва да бъде частично отменено, като бъде постановено решение, с което исковете в основателните им части бъдат уважени. При този изход на спора разноски се следват и на двете страни съобразно уважената част от исковете, като следва да бъдат ревизирани и дължимите пред първата инстанция съдебни разноски. На ищеца се следват разноски, на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК, за първата инстанция в размер на 11182.00 лв., като възражението за прекомерност на юрисконсултското възнаграждение се явява неоснователно, доколкото делото е с фактическа и правна сложност. На ответника се следват разноски на основание чл. 78, ал. 3 ГПК в размер на 782.52 лв. съобразно отхвърлената част от исковете. Разноски се следват и за въззивното производство, като за въззивника на основание чл. 78, ал. 1 ГПК такива следва да се присъдят в размер на 4713.48 лв., на въззиваемата страна на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК се следват разноски в размер на 2534.14 лв. Съдът намира възражението за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение за неоснователно, доколкото същото е заплатено в размер под минималния такъв по Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Мотивиран от изложеното, съставът на Софийски Апелативен Съд