Решение № 3248 от 7.4.2025 г. на Административен съд - Пловдив по дело № 240/2025 г.

Производството е по реда на чл. 156 и сл. от ДОПК, във вр. чл. 83, ал. 5 от ДОПК и чл. 4, ал. 1 от ЗМДТ. Образувано е по жалба на Р. А. А., [ЕГН] с адрес: [населено място], [улица], чрез адв. Р. Н. Р. с адрес: [населено място], [улица]против индивидуален административен акт на Директор на Дирекция „Местни данъци и такси“ при Община [област], обективиран в отговор с изх. № 24П-9518/25.11.2024 г. Относно допустимостта на жалбата излага доводи, че искането е за дерегистрация от специален регистър, като на осн. чл. 83, ал. 4 ДОПК, отказът се обжалва по реда, предвиден за обжалване на ревизионните актове и съгласно чл. 152 и сл. от ДОПК, обжалването по административен ред е абсолютна процесуална предпоставка, като решаващия орган е съответния директор на дирекция, , ОДОП" при ЦУ на НАП, кметът на общината упражнява правомощията на решаващ орган по чл. 152, ал. 2 от ДОПК. ИАА е обжалван по административен ред пред Кмета на Община [област], като с Решение, обективирано в писмо с изх. № 24П-9518-2/10.01.2025г., административният орган е отказал да разгледа жалбата срещу ИИА с мотиви, че то не представлява ИАА. По отношение на основателността жалбоподателят счита, че обжалваният ИАА е неправилен поради противоречие с материалните разпоредби. Счита, че предпоставка за начисляването на данък е собствеността по отношение на вещта, като твърди, че след като лицето е представило доказателства за извършен отказ от собственост на осн. чл. 99 ЗС, то няма данъчно задължено лице по смисъла на чл. 53 ЗМДТ и от там не е законосъобразно да се начислява на лицето данък за вещ, която вече не е собственост на жалбоподателя. Излага доводи, че собствеността върху ППС е вещно право, докато регистрация или дерегистрация на ППС касаят административни права и задължения на гражданите, поради което собствеността като вещно право е именно в основата за възникването на данъчното задължение. Иска да се отмени отказа, обективиран в Писмо с изх. № 24П- 9518/25.11.2024 г., издадено от директор дирекция „Местни данъци и такси" при Община [област], потвърдено с Писмо с изх. 24П-9518(2)/10.01.2025 г. на Кмета на Община [област] и да се върне преписката на органа по приходите за ново произнасяне по направеното искане. Претендира се възнаграждение по чл. 38, ал.2 от ЗА. Ответникът по жалбата – ДИРЕКТОР НА ДИРЕКЦИЯ „МЕСТНИ ДАНЪЦИ И ТАКСИ“ при Община [област], чрез процесуалния представител юриск. Бръшкова в о.з. и в представено писмено становище, счита жалбата за недопустима, алтернативно за неоснователна по подробно изложени съображение. Твърди се, че писмото не представлява административен акт, а същото има само уведомителен характер. На следващо място счита, че жалбата е неоснователна с доводи, че с данък върху превозните средства се облагат регистрираните за движение в страната превозни средства - чл. 52, т. 1 от ЗМДТ. Според ответния орган законодателят е обвързал възникването на данъчното задължение от момента на регистрация на превозното средство и дължимостта му до момента на прекратяване на регистрацията. Облагането с данък върху превозните средства изисква кумулативното наличие на две предпоставки - превозното средство да е собственост на данъчно задълженото лице и МПС -то да е регистрирано за движение по пътната мрежа на Република България. Сочи се, че в случая е налице регистриран за движение в „Пътна полиция" лек автомобил, за който собственикът е подал декларация по чл. 54, ал. 1 от ЗМДТ за облагането му с данък върху превозните средства. Твърди се, че отказът от право на собственост е изрично волеизявление на носителя на това право, с което той недвусмислено изразява желанието си да прекрати владението, ползването и разпореждането с индивидуално определена вещ и се счита, че доколкото прехвърлянето на право на собственост върху моторни превозни средства изисква писмена форма, а на регистрирани автомобили - писмен договор с нотариална заверка на подписите на страните, то отказът от право върху такива вещи също следва да бъде обективиран писмено, респективно в писмена форма с нотариална заверка на подписите. Иска се отхвърляне на жалбата и присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение. Прави се възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение. Пловдивски Административен съд, след като взе предвид становищата на страните и прецени поотделно и в съвкупност събраните по делото доказателства, намира за установено следното: Жалбата е подадена в срок, от легитимирано лице, срещу годен за обжалване индивидуален административен акт по смисъла на чл. 83 от ДОПК, след изчерпване на процедурата за административно обжалване по чл. 152 от ДОПК, поради което е процесуално допустима. Съдът намира за неоснователни възраженията за недопустимост на акта, тъй счита, че обжалваното писмо представлява ИАА. Това дали един акт има характеристики на индивидуален административен акт или не, се определя не от неговото наименование, а от съдържанието му. Съдът намира, че оспореното в настоящото производство писмо безспорно притежава белезите на индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21, ал. 1 от АПК. Видно от съдържанието на оспореното като индивидуален административен акт писмо в настоящото производство, същото представлява властническо волеизявление на административен орган, с което едностранно се засягат права и законни интереси на неговия адресат. За жалбоподателя съществува правен интерес от оспорване на писмото, доколкото същото съдържа изрично волеизявление на административния орган по подаденото искане за закриване на данъчната партида, което волеизявление засяга негови законни права и интереси, т. е. не се закрива партидата на МПС и за лицето остава задължението за заплащане на данък. В този смисъл съдът намира, че в настоящия случай оспореното писмо носи белезите на индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21, ал. 1 от АПК с оглед издалия го орган и възникналите правни последици за адресата. По тези съображения не може да се сподели тезата на процесуалния представител на ответника, че процесното писмо имало само уведомителен характер. Видно от съдържанието на писмото, в него не е посочен срок за обжалването му. При съобразяване на разпоредбата на чл. 140 от АПК приложима по препращане от § 2 от ДР на ДОПК, жалбата като подадена в двумесечния срок от връчването на писмото, от лице с активна процесуална легитимация, в предвидената от закона форма и срок, е допустима. Разгледана по същество е неоснователна. Административното производство е започнало по постъпило в дирекция „Местни данъци и такси" при Община [област] Заявление с вх. № 24П-9518/25.10.2024 г. от Р. А., ведно с приложена към нея Декларация за отказ от право на собственост от лек автомобил [Марка], модел „••••“ с per. № [рег. номер], с искане да не бъде начисляван данък върху превозните средства за горепосоченото превозно средство, считано от датата на декларацията за отказ от право на собственост - 14.10.2024 г. По така подаденото заявление е изпратен отговор, обективиран в Писмо с изх. № 24П-9518/25.11.2024 г. на Директора на МДТ [област], в който е посочено, че нормативните изисквания и основания, при наличието на които облагането с данък върху превозните средства за автомобила може да бъде прекратен, не са изпълнени и искането се явява неоснователно и не следва да бъде уважено. Писмо с изх. № 24П-9518/25.11.2024 г. е връчено лично на Р. А. А.. Чрез дирекция „Местни данъци и такси" при Община [област] до Кмета на Община [област] е подадена жалба е вх. № 24П-9518( 1 )/12.12.2024 г. от Р. А. А., против „индивидуален административен акт“ на директора на дирещия „Местни данъци и такси" при Община [област]. обективиран в отговор с изх. № 24П-9518/25.11.2024 г. До жалбоподателя от Кмета на Община [област] е изпратен отговор, обективиран в Писмо с изх. № 24П-9518(2)/10.01.2025 г., връчен на жалбоподателя на 14.01.2025 г., видно от датата на известие за доставяне. Спорът между страните е дали отказът от право на собствеността върху процесното МПС направен по чл. 99 от ЗСоб, с нотариално заверена декларация има значение по отношение на неговото данъчно третиране по ЗМДТ. Моторните превозни средства са движими вещи с особен режим на правните сделки и задължителна регистрация с цел допускането им до движение по пътищата, отворени за обществено ползване. В ЗМДТ не е предвидено общините да водят регистър относно превозните средства и собствеността върху тях. Според чл. 140 и чл. 142 от ЗДвП и чл. 54, ал. 1 от ЗМДТ регистърът на ППС се води и поддържа от МВР чрез съответните звена "Пътна полиция", а редът за това е регламентиран в Наредба № І-45 от 24.03.2000 г. Съгласно разпоредбата на чл. 52, т. 1 от ЗМДТ с данък върху превозните средства се облагат превозните средства, регистрирани за движение по пътната мрежа в [държава], а според чл. 53 от ЗМДТ данъкът се заплаща от собствениците на превозните средства. В чл. 54, ал. 1 от ЗМДТ е посочено, че размерът на данъка се определя от служител на общинската администрация въз основа на данни от регистъра на пътните превозни средства, поддържан от Министерството на вътрешните работи и се съобщава на данъчно задълженото лице. Съгласно чл. 54, ал. 6 от ЗМДТ собствениците на превозни средства предявяват правото си на освобождаване от данък или за ползване на данъчно облекчение с данъчната декларация по ал. 4 или с подаване на нова данъчна декларация. Съгласно разпоредбата на чл. 58, ал. 4 от ЗМДТ за превозните средства, на които е прекратена регистрацията, данък не се дължи от месеца, следващ месеца на прекратяване на регистрацията за движение, като за излезлите от употреба моторни превозни средства, за които в нормативен акт е предвидено задължение за предаване за разкомплектуване, данък не се дължи след прекратяване на регистрацията им за движение. Задължението за данък върху превозните средства представлява публично общинско вземане съгласно чл. 162, ал. 2, т. 1 от Данъчно-осигурителеният процесуален кодекс (ДОПК) във връзка с чл. 1, ал. 1, т. 5 от ЗМДТ. В разпоредбата на чл. 166, ал. 1 от ДОПК е предвидено, че установяването на публичните вземания се извършва по реда и от органа, определен в съответния закон. Относно вземанията за данък върху превозните средства (местен данък по смисъла на чл. 1, ал. 1, т. 5 от ЗМДТ) приложимият ред е регламентираният такъв в ДОПК. Съгласно чл. 4, ал. 1 от ЗМДТ установяването, обезпечаването и събирането на местните данъци се извършва от служители на общинската администрация по реда на ДОПК, като обжалването на свързаните с тях актове се извършва по същия ред. Компетентността на органите по отношение на установяването, обезпечаването и събирането на местните данъци е уредена в чл. 4 от ЗМДТ. Както бе посочено и по-горе, според алинея първа установяването, обезпечаването и събирането на местните данъци се извършват от служители на общинската администрация по реда на ДОПК. Обжалването на свързаните с тях актове се извършва по местонахождението на общината, в чийто район е възникнало задължението, по реда на ДОПК. Съгласно чл. 4, ал. 3 от ЗМДТ в производствата по ал. 1 служителите на общинската администрация имат правата и задълженията на органи по приходите, а в производствата по обезпечаване на данъчни задължения - на публични изпълнители. Съгласно ал. 5 от същия член кметът на общината упражнява правомощията на решаващ орган по чл. 152, ал. 2 от ДОПК, а ръководителят на звеното за местни приходи в съответната община - на териториален директор на Националната агенция за приходите. Доколкото нормата на чл. 4, ал. 1 от ЗМДТ изрично определя, че установяването, обезпечаването и събирането на местните данъци се извършват от служители на общинската администрация по реда на ДОПК, то и за регистърните производства следва да се прилагат разпоредбите на ДОПК - глава 11, които се явяват специални разпоредби по отношение на АПК и Закона за администрацията. Регистрацията на задължените лица е регламентирана в глава 11 от ДОПК. От нормите на чл. 82, ал. 2 от ДОПК във връзка с чл. 4, ал. 1 и чл. 54, ал. 4 от ЗМДТ следва, че задължените лица за данък върху превозните средства се регистрират от съответната данъчна администрация (звеното за местни данъци и такси на съответната община), а регистрацията се прекратява с отпадане на основанието за извършването й – чл. 86, ал. 1, т. 2 от ДОПК. Актът на органа по приходите за прекратяване на регистрацията или отказа да бъде издаден такъв акт се обжалва по реда, предвиден за обжалване на ревизионните актове – чл. 83, ал. 4 от ДОПК във връзка с чл. 4, ал. 1 и ал.5 от ЗМДТ. В процесния случай се поставя въпроса при задължително административно обжалване, кой е решаващ орган, който трябва да се произнесе по жалбата срещу отказа да се отпишат от данъчната партида процесните МПС? Отговорът е даден в чл. 83, ал. 4 ДОПК, като според тази разпоредба актовете за регистрация и отказите от регистрация (прекратяване на регистрация) в специалните регистри, се извършва по реда на обжалване на ревизионните актове. Като се има предвид, че и разпоредбата на с чл. 4, ал. 5, предл. 1 ЗМДТ препраща към чл. 152, ал. 2 ДОПК, то компетентността на решаващ орган в производствата по ЗМДТ съгласно чл. 4, ал. 5 ЗМДТ се изпълнява от кмета на съответната община. След като чл. 83, ал. 4 ДОПК изрично посочва кой е органът, който се произнася при обжалване на акт за регистрация или за прекратяване на такава, респ. по отказа в процесния случай, правилно кмета на Община [област] се е произнесъл с писмо, потвърждавайки отказа на Директора на дирекция "Местни данъци и такси" при Община [област]. Следвайки реда за обжалване по ДОПК решението на решаващия орган по чл. 152, ал. 2 ДОПК не е акт, който да подлежи на самостоятелно обжалване предвид, че с него е потвърден отказа на приходния орган при съответната общинска администрация и именно той е подлежащия на обжалване пред съда акт. Съгласно чл. 143, ал. 6 от ЗДвП прекратяването на регистрацията на пътното превозно средство се извършва с отбелязване в свидетелството за регистрация въз основа на писмено заявление от собственика и представяне на табелите с регистрационните номера. Във връзка с правото на собственост върху МПС са възникнали и редица задължения, свързани с допускането му до движение по пътищата и контролът върху него. Задълженията са възникнали за собственика на МПС. Съгласно чл. 4, ал. 1 от Наредба №І-45/24.03.2000 г. собственикът е задълженото лице, което не само трябва да регистрира МПС-то при придобиването му, но и да извърши и прекратяването на регистрацията. Разпоредбата на чл. 18 от същата наредба предвижда, че прекратяването на регистрацията се извършва от собственика с писмено заявление. Прекратяването на регистрацията не става служебно или само въз основа на отказ от правото на собственост. Действия по прекратяване на регистрация в настоящия случай не са предприемани, тъй като лицето е приело за достатъчно да представи пред общинските органи декларацията, с която се отказва от правото си на собственост върху лекия автомобил. Според чл. 140 и чл. 142 от ЗДвП и чл. 54, ал. 1 от ЗМДТ регистърът на ППС се води и поддържа от МВР чрез съответните звена "Пътна полиция", следователно за отказът от право на собственост е следвало да бъде уведомено и съответното звено "Пътна полиция". В процесния случай не е извършвано прекратяване на регистрацията на МПС-то и страните не спорят по този въпрос. Искането му да бъде закрита партидата се обуславя само от отказ от собствеността на автомобила, но това не е достатъчно. Необходимо е от собственика да бъдат предприети и изпълнени посочените в Наредба №І-45/24.03.2000 г. административни задължения свързани с дерегистрация на МПС. Дерегистрацията не настъпва служебно само с едностранният акт на жалбоподателя по чл. 99 ЗСоб., а е свързана с изискването от него да бъдат спазени задълженията му по ЗДвП относно отчета и контрола върху МПС. Установената процедура за прекратяване на регистрацията за движение не представлява недопустима намеса в правата на бившия собственик. Тя е въведена с цел защита на публичния интерес, поради което не е предвидено партидата на МПС да се закрива само на базата на декларация за отказ от право на собственост, тъй като това би компрометирало установения в РБ правов ред относно отчета и контрола върху МПС. С правните последици от отказа по чл. 99 от ЗСоб. следва да се съобразят всички административни органи, тъй като то е абсолютно и упражняването му не е обвързано от никакви условия. Въз основа на този отказ, собственикът е длъжен да поиска дерегистрация на лекия автомобил, която би позволила и закриване на партидата на същия в МДТ при община [област]. Едва след като МПС бъде дерегистрирано от отказалия се собственик, за общинската администрация ще възникне задължението да закрие партидите и да преустанови облагането на превозните средства с данък, тъй като няма да е налице облагаем обекти по смисъла на чл. 54, ал. 1 от ЗМДТ. Общата разпоредба на Закона за собствеността /ЗСоб./ не може да дерогира специалните изисквания на ЗМДТ и Закон за движението по пътищата /ЗДвП/. Независимо, че с едностранен акт лицето се е отказало от собствеността си, снемането от отчет на МПС-то се извършва по реда на ЗДвП и Наредба № І-45/24.03.2000 г. за регистриране, отчет, спиране от движение и пускане в движение, временно отнемане, прекратяване и възстановяване на регистрацията на моторните превозни средства и ремаркета, теглени от тях, и реда за предоставяне на данни за регистрираните пътни превозни средства. Този ред в конкретния случай не е спазен. Пропуските на жалбоподателя административно да отпише лекия автомобил не могат да бъдат санирани чрез подписване на декларация по чл. 99 от ЗСоб. Лицето не е изпълнило законовите изисквания, а органът нито може да установи на какво основание да бъде прекратена регистрацията, нито че въпросното МПС е във владение на друго лице. По тези причини административният орган не разполага с друга възможност освен да постанови отказ. Отказът от собственост е абсолютно право, но не и самоволно действие. За да настъпи ефект от него и по отношение на държавата, с оглед обекта на собственост, законодателят е въвел конкретни изисквания, чието неспазване не може да породи целения правен ефект. С оглед на изложеното обжалваният отказ, обективиран в писмо, не страда от пороци, които да водят до отмяната му, поради което жалбата срещу него следва да бъде отхвърлена като неоснователна. В съответствие с изхода от спора и своевременно претендираните разноски, съобразно чл. 78, ал. 8 от ГПК във връзка с чл. 37 от Закона за правната помощ и чл. 24 от Наредба за правната помощ, на ответника следва да бъдат присъдени разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева. Водим от горното, Съдът