Решение № 667 от 30.1.2026 г. на Софийски градски съд по дело № 12229/2024 г.

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК. Образувано е по въззивна жалба и частна жалба на ответника Д. Г. Р. срещу решение от 18.10.2023 г. по гр.д. №65248/2020 г. на Софийския районен съд, 119 състав, с което е отхвърлен предявеният от жалбоподателя и от ответника И. Г. Р. установителен иск за признаване за установено по отношение на ищеца Ю. Г. Р., че са собственици на самостоятелен обект в сграда с идентификатор 68134.2820.1992.1.43, находящ се в гр. София, Столична община, Софийска област, според кадастралната карта и кадастралните регистри , одобрени със заповед, издадена на 20.07.2011 г. на изп. директор на АГКК под №39, с адрес: апартамент •••• в част ІІІ на жк. „••••“, район „••••“, гр. Софи, Столична община, който самостоятелен обект се намира на ет.7, в сграда с идентификатор 68134.2820.1992.1, с предназначение – жилищна сграда, многофамилна, разположена в поземлен имот с идентификатор 68134.2820.1992, с предназначение на самостоятелния обект – жилище, апартамент, с брой нива на обекта – 1, с посочена в документа площ – 84 кв.м., с прилежащи част – избено помещение 2 и 1,409% ид.ч. от общите части на сградата, при съседи – обекти с идентификатори 68134.2820.1992.1.42, 68134.2820.1992.1.40, 68134.2820.1992.1.46, стар идентификатор няма, по силата на давностно владение, и е допуснато да се извърши съдебна делба на същия недвижим имот между следните лица: Д. Г. Р., И. Г. Р. и Ю. Г. Р. при равни квоти от по 1/3, и на основание чл.344 ал.2 ГПК е постановено до окончателното извършване на жалбоподателят и И. Г. Р. да плащат на Ю. Г. Р. обезщетение от 390,00 лв. месечно за това, че е лишена от възможността да ползва общата вещ според дела си, като жалбоподателят е осъден да заплати на Ю. Г. Р. разноски по делото. Във въззивната жалба се твърди, че решението на СРС е неправилно. Сочи, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че припознаването на ищеца е извършено в предвидената от закона форма за валидност, както и че съделителите Д. Г. Р. и И. Г. Р. не са придобили процесния недвижим имот по давност. Предвид изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд да отмени обжалваното решение и да уважи предявения установителен иск за собственост, и да отхвърли предявения иск за делба. В частната жалба се твърди, че съдът неправилно е определил наемната стойност на имота, тъй като по делото липсват данни към делбени имот да има складови помещения. Предвид изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд да отмени обжалваното определение и да постанови друго, с което на съделителя Ю. Г. Р. се присъди обезщетение в размер на 233,33 лв. месечно за това, че е лишена от възможността да ползва делбения имот. Претендира разноски. Въззиваемата страна Ю. Г. Р. в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва жалбите и моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено. Претендира разноски. Образувано е по въззивна и частна жалба на ответника И. Г. Р. срещу решение от 18.10.2023 г. по гр.д. №65248/2020 г. на Софийския районен съд, 119 състав, с което е отхвърлен предявеният от жалбоподателя и от ответника Д. Г. Р. установителен иск за признаване за установено по отношение на ищеца Ю. Г. Р., че са собственици на самостоятелен обект в сграда с идентификатор 68134.2820.1992.1.43, находящ се в гр. София, Столична община, Софийска област, според кадастралната карта и кадастралните регистри , одобрени със заповед, издадена на 20.07.2011 г. на изп. директор на АГКК под №39, с адрес: апартамент •••• в част ІІІ на жк. „••••“, район „••••“, гр. Софи, Столична община, който самостоятелен обект се намира на ет.7, в сграда с идентификатор 68134.2820.1992.1, с предназначение – жилищна сграда, многофамилна, разположена в поземлен имот с идентификатор 68134.2820.1992, с предназначение на самостоятелния обект – жилище, апартамент, с брой нива на обекта – 1, с посочена в документа площ – 84 кв.м., с прилежащи част – избено помещение 2 и 1,409% ид.ч. от общите части на сградата, при съседи – обекти с идентификатори 68134.2820.1992.1.42, 68134.2820.1992.1.40, 68134.2820.1992.1.46, стар идентификатор няма, по силата на давностно владение, и е допуснато да се извърши съдебна делба на същия недвижим имот между следните лица: Д. Г. Р., И. Г. Р. и Ю. Г. Р. при равни квоти от по 1/3, и на основание чл.344 ал.2 ГПК е постановено до окончателното извършване на жалбоподателят и Д. Г. Р. да плащат на Ю. Г. Р. обезщетение от 390,00 лв. месечно за това, че е лишена от възможността да ползва общата вещ според дела си, като жалбоподателят е осъден да заплати на Ю. Г. Р. разноски по делото. Във въззивната жалба се твърди, че решението на СРС е неправилно поради нарушение на материалния закон и на съществени процесуални превила, и необосновано. Сочи, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че припознаването на ищеца е извършено в предвидената от закона форма за валидност, както и че съделителите Д. Г. Р. и И. Г. Р. не са придобили процесния недвижим имот по давност. Предвид изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд да отмени обжалваното решение и да уважи предявения установителен иск за собственост, и да отхвърли предявения иск за делба. В частната жалба се твърди, че искането по чл.344 ал.2 ГПК не е индивидуализирано, както и че съдът неправилно не е посочил времеви период, през който следва да се заплаща обезщетение. Предвид изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд да отмени обжалваното определение и да отхвърли искането на съделителя Ю. Г. Р. за присъждане на обезщетение за лишаване от възможността да ползва делбения имот. Претендира разноски. Въззиваемата страна Ю. Г. Р. в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва жалбите и моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено. Претендира разноски. Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи: Производството по гр.д. №65248/2020 г. по описа на СРС, 119 състав, е образувано по искова молба от Ю. Г. Р., с която срещу Д. Г. Р. и И. Г. Р. е предявен иск с правно основание чл.69 ал.1 ЗН за делба на недвижим имот, останал в наследство от общия на страните наследодател Г.М. Р., починал на 28.03.2016 г., и искане с правно основание чл.344 ал.2 ГПК за разпределение ползването на имота и заплащане на обезщетение като неползващ собственик. Ответникът Д. Г. Р. в срока за отговор по чл.131 ГПК оспорва предявения иск, като твърди, че ищецът не се явява съсобственик на процесния недвижим имот. Оспорва произхода на ищеца от сочения общ наследодател, както и извършеното от последния припознаване на ищеца. Релевира и възражение за изтекла в негова полза, считано от 2005 г., придобивна давност. Не оспорва искането на ищеца с правно основание чл.344 ал.2 ГПК. Ответникът И. Г. Р., действащ чрез пълномощника адв. Г., в срока за отговор по чл.131 ГПК оспорва предявения иск, като твърди, че ищецът не се явява съсобственик на процесния недвижим имот. Оспорва произхода на ищеца от сочения общ наследодател, както и извършеното от последния припознаване на ищеца. Предявява и инцидентен установителен иск за собственост върху процесния недвижим имот на основание изтекла в негова полза и в полза на съделителя Д. Г. Р., считано от 2005 г., придобивна давност. Оспорва искането на ищеца с правно основание чл.344 ал.2 ГПК. Ответникът по предявения инцидентен установителен иск Ю. Г. Р. в срока за отговор по чл.131 ГПК оспорва предявения иск, като твърди, че по отношение на нея давност би могла да тече, считано от смъртта на общия на страните наследодател през 2016 г. По въззивните жалби: Жалбите са подадени в срок и са допустими, а разгледани по същество са неоснователни. Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Действително съделителят И. Г. Р. е формулирал петитум да бъде установено спрямо ищеца, че двамата ответници са собственици на имота на основание давностно владение. Освен в предвидените от закон случаи никой не може да предявява от свое име чужди права пред съд – чл.26 ал.2 ГПК, но от представените пълномощно, нот. заверено от нот. Ц.С., рег. №13108/15.11.2021 г., и преупълномощаване от 04.03.2022 г. се установява, че адв. Г. е с надлежно учредена от ответника Д. Г. Р. представителна власт в настоящето производство, а със самото преупълномощаване са потвърдени извършените от адв. Г. процесуални действия по гр.д. №65248/2020 г. по описа на СРС, 119 състав, вкл. и в частта по исковата молба, с която е предявен инцидентния установителен иск за собственост /погрешно посочена като насрещна искова молба/, т.е. ответникът И. Г. Р. не е предявил чужди права, а съдът е надлежно сезиран от двамата ответници с инцидентен установителен иск за собственост върху процесния недвижим имот на основание изтекла в тяхна полза придобивна давност. Решението е и правилно по следните съображения: От представения по делото нот. акт за дарение на недвижим имот №159, т.ХХХІІІ, н.д. №6322/23.05.1991 г. се установява, че П.М. Р. и Г.М. Р. са дарили на майка си И.С. Р. 1/3 ид.ч. от следния свой собствен недвижим имот, а именно: апартамент №43, находящ се в гр. София, жк. „••••“, бл.••••, със ЗП от 84 кв.м., заедно с избено помещения №2 и 1,409% ид.ч. от общите части на сградата и правото на строеж. По делото е представен нот. акт за прехвърляне на недвижим имоти срещу задължение за гледане и издръжка №4, т.ХLІХ, н.д. №9391/25.04.1997 г., от който се установява, че И.С. Р. е прехвърлила на сина си Г.М. Р. следния свой собствен недвижим имот, а именно: апартамент №43, находящ се в гр. София, жк. „••••“, бл.••••, със ЗП от 84 кв.м., заедно с избено помещения №2 и 1,409% ид.ч. от общите части на сградата и правото на строеж. Видно от представеното по делото удостоверение за наследници, изх. №1329ПРЕПИС№1672/25.09.2020 г., издадено от СО, район „••••“, Г.М. Р. е починал на 28.03.2016 г. и е оставил следните наследници по закон: Д. Г. Р. – син, И. Г. Р. – син, и Ю. Г. Р. – дъщеря. По делото е приет акт за раждане №89/02.06.1997 г., съставен от СО, район „••••“, от който се установява, че ищецът Ю. Г. Р. е родена на •••• г. от родители: Е.Н.П. - майка, и неизвестен баща, като за документ, удостоверяващ раждането, е посочено: съобщение за раждане №1154/27.05.1997 г. от ДУБ „Майчин дом“ – София, а обявител - Е.Н.П., а в бележки е записано на 16.04.1998 г.: С нот. заверена декларация от 03.04.1998 г. от лицето Г.М. Р., ЕГН ••••••••••, признава за свое дете Ю. Е.а П. и за в бъдеще ще носи имената Ю. Г. Р.. Представени са и посочените в акта за раждане заявление от Г.М. Р., нот. заверено от нотариус при Втори районен съд, рег. №10531/03.04.1998 г., за припознаване на роденото на •••• г. дете Ю. Е.а П., както и заявление от Е.Н.П. от 16.04.1998 г., с която е декларирала, че потвърждава, че Г.М. Р. е баща на Ю. Е.а П.. Представена е и декларация по чл.14 ЗМДТ от 23.08.2017 г., подадена от ответника И. Г. Р. за процесния апартамент, в която като съсобственици на процесния апартамент при равни квоти от по 1/3 ид.ч. са посочени ищецът и двамата ответници, а като начин на придобИ.е – наследство. От приетото по делото заключение на СГЕ, което и настоящият съдебен състав кредитира напълно, се установява, че подписът под текста в заявление за припознаване на извънбрачно дете, нот. заверена, рег. №10531/03.04.1998 г., е положен от Г.М. Р.. От показанията на свид. Е. П. се установява, че в процесния апартамент са живели наследодателят на страните Г.М. Р. и ответникът Д. Г. Р., а към 1995 г. в апартамента е живяла и майката на Г.М. Р., тримата са живеели тогава заедно, като до смъртта на Г.М. Р. през 2016 г. свидетелят е ходила в апартамента на всеки 6 мес., за да взима издръжката на дъщеря си Ю., и през цялото това време Г.М. Р. е живеел в апартамента. Свидетелят сочи още, че след 2016 г. в апартамента е живял само ответникът Д. Г. Р.. От показанията на свид. С.А. се установява, че преди да се роди ищецът в процесния апартамент са живеели Г.М. Р., ответникът Д. Г. Р. и майката на Г.М. Р., като преди смъртта си последният е живял в същия апартамент. От показанията на свид. И.А. се установява, че след развода с майката на ответниците Г.М. Р. е останал да живее при майка си в процесния апартамент заедно със сина си Д. Г. Р., като през 2000 г. Г.М. Р. е напуснал апартамента и е отишъл да живее в друг апартамент в жк. „••••“, където е живял до смъртта си, а след 2005 г. в апартамента вече е живял само ответникът Д. Г. Р.. Свидетелят сочи още, че след 2005 г. Г.М. Р. е идвал при сина си Д., като от последния свидетелят знае, че не е допускал баща си в апартамента, не е била очевидец на техните отношения, но е виждала, че Г.М. Р. е влизал в апартамента, но не е имал ключ. След 2008 г. и ответникът И. Г. Р. се е нанесъл при брат си в процесния апартамент, и двамата заедно са направили ремонт на жилището. Ищецът е идвала след смъртта на Г.М. Р., но двамата ответници не се я допуснали в апартамента, тъй като са смятали, че апартаментът е техен. От показанията на свид. Л.К. се установява, че от 2000 г. до 2005 г. в процесния апартамент са живели ответникът Д. Г. Р. и баба му, като до 2001 г. е живеел и наследодателят Г.М. Р., но е бил изгонен от апартамента от майка му И.ка, след 2005 г. само ответникът Д. Г. Р. е останал да живее в апартамента и през 2008 г. и брат му И. Г. Р. е отишъл да живее с него. Свидетелят сочи още, че двамата ответниците са се считали за собственици на апартамента, поради което и са решили да го ремонтират, както и че след 2005 г. Г.М. Р. не е имал ключ от апартамента, но е бил допускан в него със съгласието на Д. Г. Р., а ищецът след смъртта на Г.М. Р. е ходила до апартамента, но не е била допускана от ответниците, които са и казали, че само те са собственици на апартамента. Други относими доказателства не са ангажирани. Г.М. Р. е придобил през 1997 г. по силата на възмездна правна сделка – договор за издръжка и гледане, процесния апартамент. След смъртта на Г.М. Р. на основание чл.5 ал.1 ЗН процесният апартамент е наследен от децата му Д. Г. Р., И. Г. Р. и Ю. Г. Р. при равни квоти от по 1/3 ид.ч. Неоснователно е направеното от ответниците оспорване на произхода на ищеца, респ., че не е наследник на сочения общ наследодател Г.М. Р.. Припознаването е акт, чрез който деклараторът заявява, че е родител на детето, като така се установява произходът му. То е личен, едностранен, формален, декларативен и неотменим акт на признаване от родителя, че определено дете е негово. Припознаващ може да бъде само дееспособно лице. Припознаването е волеизявление и като всяко друго може да бъде извършено при порок във волята или недостатъци на формата на извършването му. Съгласно чл.36 СК отм. и чл.36 Наредба за гражданското състояние, действала в периода 1975 г. - 2004 г., припознаването се извършва: лично с писмено заявление пред длъжностното лице по гражданското състояние или с декларация с нотариално заверен подпис, подадена до длъжностното лице по гражданското състояние, като в конкретния казус припознаването е било извършено във втората хипотеза. В конкретния случай наследодателят Г.М. Р. е извършил припознаване на ищеца с описаната по-горе нот. заверена декларация от 03.04.1998 г. за негово дете, което да носи името Ю. Г. Р.. Удостоверяването на подписа на частен документ /каквото е налице в случая с декларацията за припознаване/, извършвано от компетентния за това нотариален орган, е вид нотариално удостоверяване, съобразно текста на чл.465 б. „б“, пр.4 ГПК отм., сега чл.569 т.2 пр.4 ГПК. То се извършва с надпис върху документа, съгласно чл.486 ал.1 изр.1 ГПК отм., с е г а чл.590 ал.1 изр.1 ГПК. Удостоверяването изисква лицето, чийто подпис ще се удостовери, да се яви лично пред нотариуса и пред него да подпише документа или да потвърди вече сложения подпис - чл.485 ал.2 изр.1 ГПК отм., сега чл.589 ал.2 ГПК. Този предмет на нотариалното удостоверяване налага нотариусът да провери самоличността на явилото се пред него лице. Нотариалното удостоверяване, извършено в съответствие със законовите изисквания, задължава съда и другите държавни органи да приемат, че удостовереното обстоятелство се е осъществило така, както свидетелства нотариалният орган. Нотариалното удостоверяване на подписа, наричано в практиката заверка на подписа, съставлява официален свидетелстващ документ. Възможно е, като всеки свидетелстващ документ, то да е неистинско - неавтентично или невярно. В първия случай удостоверяването не изхожда изцяло или отчасти от нотариалния орган, на който се приписва, а вторият случай е налице, когато удостоверителното изявление на нотариалния орган не отговаря на действителността, т.е. обстоятелството, удостоверено от нотариалния орган, не съществува, поради което е налице несъответствие между свидетелстващия документ и удостовереното с него. Несъответствието между това, което нотариалното удостоверяване удостоверява, и действителността, се разкрива с иск по чл.97 ал.3 изр.1 ГПК отм., съответно чл.124 ал.4 изр.1 ГПК, или инцидентно чрез оспорване истинността на нотариалното удостоверяване в процеса, в който документът е представен. В конкретния случай е оспорен подписът за лицето, от което изхожда декларацията за припознаване, но от приетото по делото заключение на СГЕ се установи, че подписът за декларатор в декларацията за припознаване е положен от Г.М. Р.. Ето защо, следва да се приеме, че документът по чл.36 СК отм. и чл.36 Наредба за гражданското състояние, подаден до длъжностното лице по гражданското състояние, не е неистински, тъй като подписът върху него е положен наследодателя Г.М. Р. - авторството на декларацията за припознаване е установено по безспорен начин. След като се установи, че изявлението е направено от лицето, посочено като издател на документа, документът е автентичен /така определение №537/29.06.2018 г. по гр.д. №625/2018 г. на ВКС, III ГО, и определение №238/20.09.2016 г. по гр.д. №2938/2016 г. на ВКС, І ГО/, поради което и направеното от ответниците оспорване автентичността на процесната декларация за припознаване е неоснователно. Неоснователно е и възражението на ответниците, че актът за раждане на ищеца е бил съставен неправилно поради нарушения на процедурата по съставянето му по Наредба за гражданското състояние /НГС/ отм. Съгласно трайната практика на ВКС /напр. определение №537/29.06.2018 г. по гр.д. №625/2018 г., III ГО/, актовете за раждане имат материалната доказателствена сила, според реда, по който са съставени. Съгласно чл.36 ал.1 НГС отм., акт за раждане на извънбрачно дете може да се състави на името на бащата, ако той го е припознал с декларация с нотариално заверен подпис, подадена до длъжностното лице по гражданското състояние преди съставянето на акта за раждане. Майката трябва да потвърди писмено пред длъжностното лице по гражданското състояние или пред управителя на заведението, че той е баща на детето, а съгласно ал.2 на същата разпоредба, припознаване може да стане и след съставяне на акта за раждане с писмено заявление от бащата и майката пред длъжностното лице по гражданско състояние или с изпратена нотариално заверена декларация от бащата и майката. Припознаването се отбелязва в графа „Бележка“ на акта за раждане. В този смисъл с решение №123/28.11.1985 г., постановено по гр.д. №97/1985 г. на ОСГК на ВС е дадено задължително тълкуване по приложението на чл.36 НГС, че нотариална заверка на подписа на припознаващия баща извънбрачното си дете е необходима, само ако той изпраща заявлението си до съответното длъжностно лице. Съгласно ППВС №5/1978 г. от 21.II.1979 г., редовно съставеният акт за раждане по чл.35 и 36 Наредбата за гражданското състояние документира установен произход не само при брачно, но и при извънбрачно раждане. Той е пълно доказателство за това, което длъжностното лице по гражданското състояние е отбелязало, че е станало пред него, до доказване на противното. В случая припознаването е извършено след съставяне на акта за раждане с нот. заверена декларация от бащата и с писменото съгласие на майката Е.Н.П., и е вписано в акта за раждане в графа „Бележки“, т.е. припознаването е извършено изцяло в съответствие с разпоредбата на чл.36 ал.2 Наредба за гражданското състояние /НГС/ отм. Така или иначе, съгласието на двамата родители или бездействието на майката „валидира“ правния акт на припознаващия - чл.35 ал.3 СК отм. /ППВС №5/1978 г./, и чл.36 ал.3 НГС отм. Неоснователен е предявеният от ответниците инцидентен установителен иск, че са изключителни собственици на процесния недвижим имот поради изтекла в тяхна полза придобивна давност. Иск за собственост/възражение за изтекла придобивна давност могат да бъдат уважени, когато са налице елементите на фактическия състав на чл.79 ал.1 ЗС по отношение на претендиращото лице и то установени при пълно и пряко доказване н процеса. За да се признае на едно физическо лице правото на изключителна собственост по отношение на един недвижим имот, разпоредбата на закона установява, че претендиращият следва да е упражнявал в период по-дълъг от 10 години фактическата власт по отношение на конкретната вещ (corpus), без противопоставяне от страна на титуляра на правото на собственост, както и да е демонстрирал по отношение невладеещия собственик на вещта поведение на пълноправен собственик (аnimus), т.е. поведение, което безсъмнено сочи, че упражнява собственическите правомощия в пълен обем единствено за себе си. Владението е законно, когато съдържа 6 признака: постоянно, непрекъснато, спокойно, явно, несъмнително и с намерение да се държи вещта, като своя собствена /чл.68 и сл. ЗС/. В практиката на ВКС /решение №68 от 02.08.2013 г. на ВКС по гр.д. № 603/2012 г., I ГО, решение №6/2010 г. по гр.д. №2760/2008 г. на ВКС, I ГО/ е прието, че фактическата власт върху вещта не е необходимо да се осъществява във всеки момент във времето, а може да се упражнява и чрез периодични посещения в имота стига същите да сочат на намерение имотът да се счита за свой и да не са прекъсвани от действия на трети лица. Обективният признак на владението обаче изисква упражняване на непосредствена власт върху вещта, защото по този начин се отблъсква владението на собственика и/или на трети лица. При извършването на преценка дали един или няколко от наследниците са установили самостоятелна фактическа власт върху притежаван от общия наследодател недвижим имот, съдът следва да вземе предвид наличието на предварителна уговорка приживе на наследодателя за предаване на владението. Ако наследодателят приживе е изразил воля да предаде владението върху имота на свой родственик, който след смъртта му има качеството негов наследник по закон, следва да се приеме, че още от момента на предаване на владението е установена самостоятелна фактическа власт с намерение за придобИ.е на собствеността. Ако приживе едно лице е предало владението върху недвижим имот другиму, следва да се приеме, че е последният установява самостоятелна фактическа власт върху имота с намерението да придобие собствеността от този момент. Когато е налице такава предварителна уговорка с наследодателя, като едновременно с това е предадено и владението, не е необходимо приживе на наследодателя тази негова воля да се доведе до знанието на останалите лица, които биха могли да имат качеството „наследници по закон“ след неговата смърт. Обстоятелството, че при изразяването на такава воля за предаване на владението са присъствали свидетели, които я възпроизвеждат пред съда, удостоверява, че фактическата власт е установена явно. Така установеното владение не може да се определи като скрито само по причина, че трети лица не са били уведомени за предаването му, след като по отношение на собственика на имота фактическата власт е установена явно, без насилие и дори с негово съгласие /решение №60/07.06.2018 г. по гр.д. №2420/2017 г. на ВКС, I ГО./. В конкретния случай не се твърди наличието на такава предварителна уговорка приживе от наследодателя Г.М. Р., а двамата ответници твърдят, че са владели имота, считано от 2005 г., към който момент негов собственик е бил наследодателят Г.М. Р., т.е. следва да се установи, че са упражнявали в период по-дълъг от 10 години фактическата власт по отношение на апартамента (corpus), без противопоставяне от страна на титуляра на правото на собственост – баща им Г.М. Р., както и да са демонстрирали по отношение невладеещия собственик на имота поведение на пълноправни собственици (аnimus). При преценка на събраните по делото гласни доказателствени средства настоящият въззивен състав намира също, че не е осъществен фактическият състав на придобивната давност от страна на ответниците. Не се установява при условията на пълно и главно доказване двамата ответници да са упражнявали в период по-дълъг от 10 години фактическата власт по отношение на процесния недвижим имот без противопоставяне от страна на титуляра на правото на собственост /баща им Г.М. Р./ през периода 2005 г. – 2016 г. Действително от показанията на двама от разпитаните свидетели /свид. А. и К./ се установява, че след 2000 г. – 2001 г. Г.М. Р. не е живял в процесния апартамент, както и че от 2005 г. ответникът Д. Г. Р. е живял в апартамента, а ответникът И. Г. Р. – от 2008 г., но не се установява при условията на пълно и главно доказване двамата да са предприели действия, които могат да бъдат приети за такива по завладяване на имота, респ. демонстриране на собственически правомощия. Индиции за демонстрирани собственически правомощия се съдържат единствено в показанията на свид. Л.К., които обаче съдът не кредитира в тази им част, с оглед евентуалната заинтересованост на свидетеля от изхода на спора, тъй като същият е във фактическо съжителство с майката на ответниците. От събраните по делото гласни доказателствени средства се установява безспорно, че ответниците са живели в процесния апартамент – Д. Г. Р. от 2005 г., а И. Г. Р. от 2008 г., но не са упражнявали фактическата власт върху апартамента, като първия момент, към който въззивният съд намира, че ответниците вече са демонстрирали намерение за своене е през 2016 г. – след смъртта на общия на страните наследодател Г.М. Р., тъй като не са допуснали ищеца в апартамента и изрично са заявили, че само те са собственици на процесния апартамент. Разпоредбата на чл.69 ЗС създава презумцията, че владелецът държи вещта като своя, докато не се докаже, че я държи за другиго. Съгласно ТР №1/2012 г. на ОСГК на ВКС, презумпцията на чл.69 ЗС се прилага на общо основание в отношенията между съсобствениците, когато съсобствеността им произтича от юридически факт, различен от наследяването. Когато обаче съсобственикът е започнал да владее своята идеална част, но да държи вещта като обща, то той е държател на идеалните части на останалите съсобственици и презумпцията се счита за оборена. Независимо от какъв юридически факт произтича съсобствеността, е възможно този от съсобствениците, който упражнява фактическа власт върху чуждите идеални части, да превърне с едностранни действия държането им във владение. Ако се позовава на придобивна давност за чуждата идеална част, той трябва да докаже при спор за собственост, че е извършил действия, с които е обективирал спрямо останалите съсобственици намерението да владее техните идеални части за себе си. Презумпцията по чл.69 ЗС намира приложение само когато по естеството си фактическата власт върху имота представлява владение още от момента на установяването си /решение №291/09.08.2010 г. по гр.д. №859/2099 г. на ІІ ГО на ВКС, решение№12/19.02.2014 г. по гр.д. №1840/2013 г. на ІІ ГО на ВКС, решение №115/28.10.2016 г. по гр.д. №977/2016 г. на ІІ ГО на ВКС, решение №77/18.06.2018 г. по гр. д. № 3229/2017 г. на II ГО на ВКС и др./. От събраните по делото доказателства се установи категорично и несъмнено, както вече бе посочено по-горе, че от 2016 г. ответниците са владеели процесния недвижим имот за себе си и че са предприели действия, отричащи правото на ищеца, достигнали до нейното знание. Променено е основанието за упражняването на фактическата власт от страна на ответника върху процесния недвижим имот – ответниците са започнали да владеят и идеалните части на ищеца - презумпцията на чл.69 ЗС. За да придобие по давност правото на собственост върху чуждите идеални части, съсобственикът, който не е техен владелец, следва да превърне с едностранни действия държането им във владение. От събраните по делото доказателства се установи категорично и несъмнено, че ответниците са владели процесния недвижим имот за себе си и че са предприели действия, отричащи правото на ищеца върху имота, достигнали до нейното знание. Тези действия са от такъв характер, че с тях по явен и недвусмислен начин ответниците са показали отричане владението на ищеца – недопускането на ищеца в него и заявеното от ответниците, че имотът е техен. Това е т.нар преобръщане на владението /interversio possessionis/, при което съсобственикът-съвладелец се превръща в съсобственик-владелец. С посочените действия ответниците са престанали да държат идеалните части от имота за другия съсобственик и са започнали да ги държат за себе си с намерение за своене, като тези действия са доведени до знанието на другия съсобственик-ищеца. Завладяването частите на останалите и промяната по начало трябва да се манифестира пред тях и осъществи чрез действия, отблъскващи владението им и установяващи своене, освен ако това е обективно невъзможно. Посочените действия отричат по явен и недвусмислен начин владението на ищеца. Ето защо, следва да се приеме, че е налице преобръщане на владението, доколкото определящо за последното е обективирането на промяната в субективното намерение на ответниците да своят частта на другия съсобственик. За да се признае на едно физическо лице правото на изключителна собственост по отношение на един недвижим имот, разпоредбата на закона установява, че претендиращият следва да е упражнявал в период по-дълъг от 10 години фактическата власт по отношение на конкретната вещ (corpus), както вече бе посочено по-горе. В случая обаче придобивната давност е прекъсната с предявения от ищеца на 29.12.2020 г. иск за делба, с който последният е заявил по съдебен ред права върху имота, и към посочената дата не е изтекъл 10-год. срок. По изложените съображения следва да се приеме, че страните по делото се легитимират като съсобственици на делбения недвижим имот, като квотите им в съсобствеността са равни – по 1/3 ид.ч. за ищеца и ответниците. Поради изложеното и поради съвпадане на крайните изводи на двете съдебни инстанции, решението на СРС следва да бъде потвърдено в частта, в която е отхвърлен предявеният инцидентен установителен иск за собственост и е допуснато извършването на делба на процесния недвижим имот между тримата съделители при равни квоти от по 1/3 ид.ч. По частните жалби: С решението по допускане на делбата или в отделно определение след постановяване на решението, съдът по искане на съделител, който не ползува имота съобразно правата си, извършва временно разпределение на ползуването на имота до окончателното извършване на делбата или определя сумата, която съсобствениците, които ползуват имота, следва да заплатят на основание чл.344 ал.2 ГПК. Става въпрос за привременна мярка в процеса, т.е. за съдебна администрация и съдебният акт, с който тя се постановява има характер на определение и не се ползва със сила на пресъдено нещо, тъй като не се разрешава материалноправен спор между страните. В решение №182 от 26.01.2017 г. на ВКС по гр.д. №2067/2016 г., II ГО, е прието, че е недопустимо да се присъжда претендирано от съсобствениците обезщетение за бъдеще време на основание чл. 31, ал. 2 ЗС. Единственото изключение от посоченото разрешение касае привременните мерки по чл.344 ал.2 ГПК. Според тази разпоредба в решението по допускане на делбата или по-късно, ако всички наследници не използват наследствените имоти съобразно правата си, съдът по искане на някой от тях постановява кои от наследниците от кои имоти ще се ползват до окончателното извършване на делбата или какви суми едните трябва да плащат на другите срещу ползването. Обезщетението, което съдът определя в тези случаи, е месечна сума, която се дължи за времето на висящия съдебен процес от влизане в сила на решението по чл.344 ал.2 ГПК до приключване на делбата. Следователно – искът по чл.31 ал.2 ЗС винаги има за предмет обезщетение за минал период от време преди предявяване на иска, а претенцията по чл.344 ал.2 ГПК вр. чл.31 ал.2 ЗС, е само за в бъдеще време. Това разрешение е дадено изрично с определение №308 от 24.04.2014 г. на ВКС по ч.гр.д. №1773/2014 г., IV ГО, и в определение №475 от 17.07.2013 г. на ВКС по ч.гр.д. №2258/2013 г., IV ГО. В случая още с исковата молба ищецът Ю. Г. Р. е предявила искане по чл.344 ал.2 ГПК – да се определи ползването на имота до окончателното извършване на делбата, както и да и бъде присъдена сума като неползващ собственик, т.е. претенцията е само за в бъдеще време. По делото не е спорно, че към момента на разглеждане на искането по чл.344 ал.2 ГПК процесният имот се ползва само от ответниците, поради което и същите следва да заплащат за в бъдеще до приключване на производството обезщетение за лишаване на ищеца от ползването на имота. Поради изложеното, въззивния съд също намира искането на ищеца, предявено по реда на чл.344 ал.2 ГПК, за основателно. От приетото по делото заключение на СТЕ, което и въззивният съд кредитира напълно се установява, че към датата на изготвяне на заключението средният пазарен наем на процесния апартамент възлиза на сумата от 670,00 лв. или припадащата се на ищеца 1/3 част – на сумата от 223,33 лв. Поради изложеното, настоящият съдебен състав намира, че първоинстанционният съд неправилно е определил размера на дължимото се на ищеца обезщетение за това, че е лишена от възможността да ползва общата вещ според дела си, поради което обжалваното определение следва да бъде отменено в частта за разликата над сумата от по 223,33 лв. до пълния присъден размер от 390,00 лв., а в останалата част - потвърдено. С оглед изхода на делото и направеното искане, на въззивниците на основание чл.78 ал.1 ГПК следва да се присъдят разноски във въззивното производство за частната жалба срещу определението по чл.344 ал.2 ГПК, както следва: на Д. Г. Р. в размер на сумата от 7,44 лв., представляваща държавна такса, и на И. Г. Р. в размер на сумата от 7,44 лв., представляваща държавна такса, и сумата от 247,86 лв., представляваща адвокатско възнаграждение. С оглед изхода на делото и направеното искане, на въззиваемата страна на основание чл.78 ал.3 ГПК следва да се присъдят разноски във въззивното производство за въззивните жалби в размер на сумата 2952,14 лв., представляваща адвокатско възнаграждение. Воден от гореизложеното, съдът