Решение № 3579 от 27.5.2026 г. на Софийски градски съд по дело № 11472/2025 г.

Страни в производството са ищецът Х. С. Б. с ЕГН ••••••••••, гр. София, бул. •••••••• и ответникът И. П. П. с ЕГН ••••••••••, гр. София, бул. ••••••••.

Предявен е установителен иск с правно основание чл. 422 ГПК, във връзка с чл. 417, т. 9 ГПК и чл. 535–537 Търговския закон за сумите:

• 20 000 евро - главница по запис на заповед с падеж 31.12.2014 г., ведно със законната лихва от 07.06.2025 г. до окончателното изплащане;

• 22 622 евро - мораторна лихва за периода от 01.01.2015г. до 05.06.2025 г., за които е издадена заповед за незабавно изпълнение по ч.гр.д. № 33692/25г. по описа на СРС, 26 състав.

Ищецът Х. С. Б. твърди, че на 20.11.2012 г. в гр. София ответникът И. П. П. е издал в негова полза запис на заповед за сумата 20 000 евро с падеж 31.12.2014 г., с нотариално заверени подписи с рег. № 15813 от нотариус Р.Р. с район на действие Софийски районен съд, рег. № 104 на Нотариалната камара. Посочва, че записът на заповед е бил презаверяван ръчно на гърба на документа, като последната дата на презаверяване е 20.05.2024 г., и че същият съдържа всички изискуеми от чл. 535 ТЗ реквизити и е редовен от външна страна. Поддържа, че вземането по ценната книга не е изпълнено доброволно от издателя, поради което е предприел действия по събиране на дължимата сума.

Въз основа на записа на заповед ищецът е подал заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение по чл. 417, т. 9 ГПК, по което е образувано ч.гр.д. № 20251110133692 по описа за 2025 г. на Софийски районен съд, 26 състав. По това дело съдът е издал заповед за незабавно изпълнение № 17770/19.06.2025 г. и изпълнителен лист с рег. № 14853 от 19.06.2025 г. срещу ответника за сумата 20 000 евро, ведно със законната лихва. Въз основа на издадения изпълнителен лист е образувано изпълнително дело № 20258380404907 по описа на ЧСИ М.Б..

Ищецът излага, че в законоустановения срок ответникът е подал възражение по чл. 414, ал. 2 ГПК с вх. № 282573/25.08.2025 г. срещу издадената заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК по ч.гр.д. № 33692/2025 г. по описа на СРС, с искане за спиране на изпълнението. С определение с рег. № 36272/01.09.2025 г. съдът е указал на ищеца възможността да предяви иск за установяване на вземането по реда на чл. 415 ГПК, като същият е бил уведомен за това на 12.09.2025 г. В рамките на предвидения едномесечен срок ищецът е предявил настоящия иск. Поддържа, че съгласно чл. 537 от Търговския закон задължението по записа на заповед има абстрактен характер и не зависи от каузалното правоотношение между страните.

С оглед изложеното ищецът предявява установителен иск с правно основание чл. 415, ал. 3 във връзка с ал. 1, т. 1 ГПК, във връзка с чл. 417, т. 9 ГПК и чл. 535–537 Търговския закон, с който моли съда да признае за установено по отношение на ответника, че му дължи сумата 20 000 евро, представляваща вземане по запис на заповед, издаден на 20.11.2012 г. в гр. София с падеж 31.12.2014 г., ведно с мораторна лихва в размер на 22 622 евро до 05.06.2025 г. и законна лихва върху главницата, считано от 07.06.2025 г. до окончателното изплащане, както и да му присъди направените разноски в настоящото производство и в заповедното производство по ч.гр.д. № 20251110133692 по описа на Софийски районен съд. Ответникът И. П. П. оспорва изцяло предявените искове като неоснователни и недоказани. Не оспорва обстоятелството, че на 20.11.2012 г. в гр. София е издал в полза на ищеца Х. С. Б. запис на заповед за сумата 20 000 евро с падеж 31.12.2014 г., с нотариално удостоверяване на подписа с рег. № 15813 от 20.11.2012 г. от нотариус Р.Р., рег. № 104 на Нотариалната камара.

Оспорва твърдението на ищеца, че записът на заповед е бил презаверяван ръчно на гърба на документа с последна дата 20.05.2024 г., като поддържа, че не разполага с правомощия да извършва презаверяване на документи, включително на такива с нотариално удостоверен подпис. Посочва, че единственото отбелязване на гърба на записа на заповед, което има отношение към вземането в размер на 20 000 евро с падеж 31.12.2014г., представлява саморъчно изписан текст с дата 10.10.2013 г., съдържащ изявление, че към този момент не разполага с възможност да изплати дължимата по записа сума, като това изявление е направено преди настъпване на падежа.

Ответникът прави възражение за изтекла погасителна давност на вземането по записа на заповед, като се позовава на приложимостта на тригодишната давност по чл. 531, ал. 1 ТЗ, която започва да тече от датата на падежа 31.12.2014 г. и е изтекла на 31.12.2017 г. Поддържа, че по давност е погасена и претенцията за мораторна лихва в размер на 22 622 евро върху главницата от 20 000 евро за периода от 01.01.2015 г. до 05.06.2025 г. Излага, че останалите саморъчни текстове върху гърба на документа касаят други правоотношения и не се отнасят до процесния запис на заповед. Посочва, че на 22.12.2014 г. е изписан текст, съгласно който към тази дата не е в състояние да върне сума в размер на 22 750 евро, както и отделен текст със същата дата, съдържащ поето задължение за заплащане на 31.12.2015 г. на сумата 23 890 евро, като и в двата случая размерът на посочените суми се различава от този по процесния запис на заповед. Сочи, че на 09.05.2016 г. е изписано изявление за задължение към 31.12.2016 г. в размер на 24 528 евро, включително лихва от 5 % за 2016 г. Твърди, че на 19.11.2023 г. и на 20.05.2024 г. са направени саморъчни отбелязвания относно невъзможност за погасяване на задължения към лице с фамилия Б., без индивидуализация на основание, размер и период на задълженията.

Поддържа, че посочените саморъчни текстове не представляват признание на вземането по процесния запис на заповед и не водят до прекъсване на изтеклата на 31.12.2017 г. погасителна давност, както и че не съставляват отказ от изтекла давност, тъй като липсва индивидуализация на задължението и изрично недвусмислено волеизявление за отказ от давностната защита. Твърди също, че давността за посочените в отделните изявления суми с падежи 31.12.2015 г. и 31.12.2016 г. също е изтекла.

С оглед изложеното ответникът моли съда да отхвърли изцяло предявените искове и да му присъди направените разноски в настоящото производство, както и разноските в заповедното производство по ч.гр.д. № 20251110133692 по описа на Софийски районен съд, 26 състав.

В доказателствена тежест на ищеца е да докаже наличие на валиден менителничен ефект за претендираната сума.

Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства и наведените твърдения, приема за установено следното:

По заповедното производство е представен редовен от външна страна оригинал на менителничен ефект – запис на заповед от 20.11.2012 г., с който длъжникът безслусловно и неотменно се е задължил да плати на Х. С. Б. сумата 20 000 евро, с падеж на плащане 31.12.2014г. Посочено е, че записът на заповед е платим без протест и разноски. На гърба на записа на заповед са направени следните ръкописни изявления, като не се спори, че техен автор е ответникът : от 19.11.2023г. – че не може да изплати задължението си към 19.11.2023г. към г-н Б.; от 10.10.2013г. – няма възможност да изплати дължимата по този запис сума; от 22.12.2014г. – не е в състояние да върне сумата, която се дължи на г-н Б., възлизаща на 22750 евро; от 22.12.2014г. – че на 31.12.2015г. се задължава да плати на г-н Б. сумата 23890 евро, от 09.05.2016г. – че на 31.12.2016г. се задължава да плати на г-н. Б. сумата 24 528 евро, вкл. лихви 5% за 2016г.; от 20.05.2024г. – че към настоящия момент не е в състояние да плати задължението си към г-н Хр. Б..

Съгласно т.17 на Тълкувателно решение № 4/18.06.2014г. на ОСГТК на ВКС

Предметът на делото по иска, предявен по реда на чл. 422 ГПК, се определя от правното твърдение на ищеца в исковата молба за съществуването на подлежащо на изпълнение вземане, за което е издадена заповедта за изпълнение. Подлежащото на изпълнение вземане в хипотезата на издадена заповед за изпълнение по чл. 417, т. 9 ГПК въз основа на запис на заповед е вземането по редовен от външна страна менителничен ефект.

Записът на заповед е ценна книга, материализираща права, и доказателство за вземането. Вземането по запис на заповед произтича от абстрактна сделка, на която основанието е извън съдържанието на документа.

При редовен от външна страна менителничен ефект и направено общо оспорване на вземането от ответника, ищецът не е длъжен да сочи основание на поетото от издателя задължение за плащане и да доказва възникването и съществуването на вземане по каузално правоотношение между него като поемател и длъжника-издател по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед.

В случая не се разкрива каузаланото правоотношение, във връзка с което е издаден записът, поради което за установяване на задължението е достатъчно представянето на редовен от външна страна менителничен ефект.

Приложимата уредба на записа на заповед се съдържа в чл. 535 и сл. ТЗ. Съгласно чл. 535 ТЗ записът на заповед следва да съдържа наименованието на ценната книга, безусловно обещание за плащане на определена парична сума, падеж, място на плащане, име на лицето, на което или на заповедта на което следва да се плати, дата и място на издаване и подпис на издателя. При наличие на тези реквизити документът поражда менителнично задължение, което е абстрактно и самостоятелно спрямо каузалното правоотношение, по повод на което е издаден. По силата на чл. 537 ТЗ към записа на заповед се прилагат съответно правилата за менителницата, доколкото са съвместими с естеството му, а съгласно чл. 538, ал. 1 ТЗ издателят на записа на заповед е задължен по същия начин, както платецът на менителницата. Давността за исковете срещу платеца по менителницата, приложима и към издателя на записа на заповед, е тригодишна и започва да тече от падежа съгласно чл. 531, ал. 1 ТЗ. Чл. 532 ТЗ предвижда, че давността се прекъсва само по отношение на лицето, срещу което е извършено действието, а чл. 533 ТЗ изключва възможността установените в закона срокове за менителничните задължения да бъдат продължавани.

Общите правила относно прекъсване на погасителната давност се съдържат в чл. 116 ЗЗД. Съгласно чл. 116, б. а ЗЗД давността се прекъсва с признаване на вземането от длъжника. За да настъпи това правно действие, признанието следва да бъде направено след началото на давностния срок и преди неговото изтичане, да изхожда от длъжника и да съдържа ясно волеизявление за съществуването на конкретното задължение. Признание, направено преди вземането да стане изискуемо и преди началото на давностния срок, не може да прекъсне давността, тъй като към този момент такава не тече. Същият извод следва и когато изявлението е направено след изтичане на давностния срок, тъй като след настъпване на този момент вече не съществува течаща давност, която да бъде прекъсната. В последната хипотеза изявлението може да има значение единствено като отказ от изтекла погасителна давност по аргумент от чл. 113 ЗЗД, но само ако от съдържанието му по несъмнен начин се установява, че длъжникът съзнава правото си да се ползва от изтеклата давност и не желае да противопостави нейните последици на кредитора. Такъв отказ не е формален, може да бъде изричен или мълчалив, но трябва да бъде недвусмислен и да се отнася до индивидуализирано парично задължение. Самото признаване на съществуване на дълг или изразяване на невъзможност за плащане не е достатъчно, ако не обективира воля за отказ от давностната защита.

В случая представеният запис на заповед от 20.11.2012 г. е редовен от външна страна и удостоверява менителнично задължение на И. П. П. към Х. С. Б. за сумата 20 000 евро с падеж 31.12.2014 г. От тази дата е започнала да тече тригодишната давност по чл. 531, ал. 1 ТЗ. Изявлението от 10.10.2013 г., че длъжникът няма възможност да изплати дължимата по този запис сума, е направено преди настъпване на падежа 31.12.2014 г. Поради това към 10.10.2013 г. вземането по записа на заповед все още не е било изискуемо, а давността не е започнала да тече. Следователно това изявление не може да има прекъсващо действие по чл. 116, б. а ЗЗД.

Изявленията от 22.12.2014 г. също не могат да бъдат квалифицирани като признание, прекъсващо давността по чл. 116, б. а ЗЗД, тъй като са направени преди настъпване на падежа на процесния запис на заповед 31.12.2014 г. Към 22.12.2014 г. давността по чл. 531, ал. 1 ТЗ все още не е започнала да тече, поради което не е налице давностен срок, който да бъде прекъснат. Обстоятелството, че във второто изявление от същата дата е посочен нов падеж 31.12.2015 г. за заплащане на сумата 23 890 евро, не променя този извод, тъй като прекъсването на давността предполага вече започнал давностен срок. Това изявление може да има значение единствено като уговорка за нов срок на изпълнение, но не и като основание за прекъсване на давността към момента на извършването му.

Изявлението от 09.05.2016 г. е направено след настъпване на падежа 31.12.2015 г. и преди изтичане на първоначалния тригодишен давностен срок. С него длъжникът е поел задължение към Х. С. Б. за заплащане на 31.12.2016 г. на сумата 24 528 евро, включително лихва 5 % за 2016 г. Това изявление индивидуализира задължението по кредитор, размер и нов падеж и представлява признание на вземането по смисъла на чл. 116, б. а ЗЗД. В резултат на това давността е прекъсната, а при съобразяване на посочения нов падеж 31.12.2016 г. новата тригодишна давност по чл. 531, ал. 1 ТЗ е изтекла на 31.12.2019 г. След 31.12.2019 г. давността по менителничното вземане е изтекла. Направените след този момент изявления не могат да породят действие на прекъсване, тъй като прекъсване е възможно само на неизтекъл давностен срок. Изявленията от 19.11.2023 г. и от 20.05.2024 г. подлежат единствено на преценка дали съдържат отказ от вече изтекла погасителна давност. Такъв отказ не се установява. В тях длъжникът е заявил невъзможност да изплати задължението си към лице, посочено като г-н Б. или г-н Хр. Б., без да е налице ясно отъждествяване с процесното менителнично вземане на Х. С. Б. за сумата 20 000 евро по запис на заповед от 20.11.2012 г. с падеж 31.12.2014 г. и най-вече - без изявление, че длъжникът не желае да се ползва от последиците на изтеклата давност. Съдържанието им сочи единствено на твърдяна фактическа невъзможност за изпълнение, но не и на съзнаван отказ от изтекла давност по отношение на индивидуализирано задължение.

Ето защо към датата на подаване на заявлението по чл. 417, т. 9 ГПК на 06.06.2025г. вземането по записа на заповед е било погасено по давност. Погасяването по давност на главното вземане изключва основателността и на претенцията за мораторна лихва, доколкото тя има акцесорен характер спрямо главницата. Предвид изложеното исковете са неоснователни и следва да бъдат отхвърлени.

При този изход на спора разноски се дължат на ответника, съобразно представения списък и доказателства, с изключение на претендираното адвокатско възнаграждение за защита в изпълнителното производство, доколкото тези разноски не са направени по настоящото производство. На ответника следва да се присъди сумата 4294,42 евро.

Предвид изложеното, съдът