Решение № 76 от 4.3.2025 г. на Окръжен съд - Пазарджик по дело № 900/2024 г.

Производството е по реда на чл.258 и сл., вр. чл. 294 от ГПК. С Решение № 393/30.10.2024г., постановено по гр.дело № 1019/2022г. по описа на Районен съд – Велинград (постановено след като с Решение № 50131/25.10.2022г. по гр.д. № 176/2022г. на ВКС са обезсилени Решение № 144/11.10.2021г. по в.гр.д.№ 581/2021г. по описа на Окръжен съд – Пазарджик и потвърденото с него Решение № 260068/24.03.2021г. по гр.д.№668/2019г. по описа на Районен съд – Велинград и делото е върнато за ново разглеждане от първоинстанционния съд) е отхвърлен предявеният от Ф. И. М., с ЕГН ••••••••••, К. Д. Ц., с ЕГН ••••••••••, А. И. Ц., с ЕГН •••••••••• и К. И. Ц. с ЕГН ••••••••••, всички с адрес за призоваване гр.С., ул."Б." №••, чрез К. Д. Ц., срещу Министерство на земеделието, храните и горите, с ЕИК: 831909905 и адрес: гр. София, бул. „Христо Ботев" №55, представлявано от принципала – Министъра на земеделието, храните и горите, отрицателен установителен иск с правно основание чл. 124 ГПК, с който се иска да се признае за установено по отношение на ищците, че Министерство на земеделието, храните и горите не е собственик на следните недвижими имоти, а именно: нива с площ от 7.275 дка, попълнена в КВС като имот ••••••; ливада с площ от 1.792 дка, попълнена в КВС като имот ••••••; нива с площ от 0.291 дка, представляваща част от попълнен в КВС имот ••••••, целият с площ от 1.080 дка; нива с площ от 0.079 дка, представляваща част от попълнен в КВС имот ••••••, целият с площ от 1.279 дка. В законоустановения срок е постъпила въззивна жалба от ищците Ф. И. М., К. Д. Ц., А. И. Ц. и К. И. Ц., чрез адв. Р. А. и адв. П. Х. – двамата от АК– Пазарджик, срещу първоинстанционното решение с изложени в жалбата доводи за неговата неправилност и необоснованост. Твърди се, че при предходното разглеждане на делото, когато искът им бил разгледан като положителен установителен с правна квалификация чл. 14, ал. 4 от ЗСПЗЗ, районният съд, с решението си, постановено по гр.д. № 668/2019г., правилно бил приел за установено, че частите от процесните имоти, за които било установено, че са земеделски земи и не попадат в Държавния горски фонд, били собственост на ищците на основание реституция по ЗСПЗЗ. Допълва се, че тези изводи на съда при предходното разглеждане на делото се основавали на същите констатации на вещите лица, които били призовани и поддържали изготвените експертни заключения и при новото разглеждане на делото пред първата инстанция. След указанията на касационната инстанция, дадени с постановеното решение по гр.д. № 176/2022г. по описа на ВКС, ищците не претендирали право на собственост върху частите от процесните имоти, които попадат в ДГФ, а предмет на исковата им претенция било отричането на правото на собственост на ответника върху частта от процесните имоти, които представлявали земеделски земи. Доколкото тежестта на доказване при новото разглеждане на делото, била на ответника, то същият не успял да докаже, че тези части от имотите също попадат в ДГФ съобразно границите му по лесоустройствения план от 1951г., действал към момента на обобществяване на земята. Твърди се, че неправилно съдът се е позовал на представените по делото скици и удостоверения, издадени от ОСЗ, доколкото същите се основавали на кадастралната карта и регистри, одобрени със Заповед № РД18- 794 от 11.11.2019г. на Изп.директор на АГКК, тоест близо пет месеца след образуването на настоящото производство с подаването на исковата молба на ищците на 28.06.2019г. пред съда и не отразявали правилно границите на лесоустройствения план от 1951г. Освен това се допълва и че първоинстанционният съд не бил съобразил, че за разлика от кадастралната карта и планове по ЗТСУ /отм./, при действието на ЗУТ и ЗКИР отразяването в действащите кадастралната карта и регистри, имало само декларативен характер и не пораждало вещно-правни последици. Поради това считат, че нито скиците, в които спорните части от имотите били неправилно посочени като частна държавна собственост, нито издадените от ОСЗ удостоверения, представляват годни доказателства, с които може да се установяват права на собственост. С тези доводи молят обжалваното решение да бъде отменено и спорът да бъде решен по същество, като бъде уважен предявеният отрицателен установителен иск за собственост. В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба, в който са изложени подробни съображения за нейната неоснователност. Поддържа се, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно и се моли да бъде потвърдено. Съдът намира въззивната жалба за процесуално допустима, като подадена в срок, от надлежна страна и против подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата следва да бъде разгледана по същество. При извършената служебна проверка на първоинстанционното решение, съобразно правомощията по чл. 269 ГПК, съдът намери, че същото е валидно и допустимо. Следва да се отбележи, че е допусната неточност от първата инстанция, която с диспозитива на решението си е отхвърлила иска като предявен срещу Министерство на земеделието, храните и горите, представлявано от неговия Министър. Видно от петитума на исковата молба, искът е предявен срещу Държавата, чрез посоченото министерство, а и от изложеното в обстоятелствената част на исковата молба става ясно, че ищците оспорват именно правата на Държавата, представлявана от нейните органи. Въпреки тази неточност, обаче, изводът на настоящата инстанция, че постановеното първоинстанционно решение е допустимо, остава непроменен, доколкото спорът е разгледан и решен с участието на представител на Държавата по смисъла на чл. 31, ал. 2 ГПК, вр. чл. 27, ал. 6 ЗГ. Предвид което и съгласно чл. 269, изр. второ ГПК, следва да бъде проверена правилността на решението по изложените във въззивната жалба съображения и при служебна проверка за допуснати нарушения на императивни материалноправни норми, като въззивният съд, като инстанция по същество, се произнесе по съществуващия между страните правен спор. Първоинстанционният съд е бил сезиран с иск с правно основание чл. 124 ГПК за признаване за установено по отношение на ищците Ф. И. М., К. Д. Ц., А. И. Ц. и К. И. Ц., че Държавата чрез Министерството на земеделието, храните и горите не е собственик на следните недвижими имоти: нива с площ от 7.275 дка, попълнена в КВС като имот ••••••; ливада с площ от 1.792 дка, попълнена в КВС като имот ••••••; нива с площ от 0.291 дка, представляваща част от попълнен в КВС имот ••••••, целият с площ от 1.080 дка; нива с площ от 0.079 дка, представляваща част от попълнен в КВС имот ••••••, целият с площ от 1.279 дка. Ищците са посочили, че като наследници на общия им наследодател - техният дядо И. О. Ц., починал през ••••г., преди техния баща, съответно син на общия наследодател -И. И. Ц., починал на ••.••.••••г., съгласно Удостоверение за наследници изх.№ 00706 от 10.06.2019г. на Община гр.С., са придобили по наследство от общия им наследодател И. О. Ц., земеделски имот, внесен от него в ТКЗС със Заявление-декларация №192/1955г. и представляващ нива от 10 дка. в м.О., землището на гр.С.. Посочили са, че с влязло в сила Решение №300 от 02.09.1999г. на Поземлена комисия при Община Велинград, на основание чл.18 ж. от ПП на ЗСПЗЗ, този имот бил възстановен на наследниците му, но процедурата по възстановяване собствеността върху него все още не била приключила напълно, тъй като не били посочени неговите реални граници, действително възстановена площ, както и съседите на имота. Процедурата следвало да бъде приключена от правоприемника на ПК Велинград - Общинска служба по земеделие гр.С. /ОСЗ С./, която, като е пропуснала да установи идентичността на възстановения им от ПК Велинград наследствен имот, без правно основание, само защото в имота им има самозалесили се дървета, била заснела отделни части от него, а именно: № ••••••-от 1.792 дка; № ••••••- от 7.275 дка; № ••••••- от 1.279 дка и № ••••••- от 1.080 дка, като дървопроизводителна горска площ държавна собственост. Сочат, че общата реална площ на наследствения им имот била 11.426 дка., но на основата на неправомерно изготвени лесоустройствени планове, бившата нива е разкъсана на посочените по-горе четири по-малки имота, с изкуствено определени прави вътрешноимотни разделителни линии. Излагат, че изпълняващият длъжността Директор на ДГС „Селище" отказал да съгласува имотите за възстановяване с мотива, че анкетираните имоти не били ниви или ливади, а горски територии държавна собственост - 100 годишна смърчова гора, видно от Писмо изх. №РД-13-547/04.08.2016г. на ОСЗ С.. Твърдят, че ОСЗ С. не била съобразила местоположението на горите от ДГФ и фактическото положение, че тяхната наследствена самозалесила се нива е заградена от всички страни с възстановени земеделски частни имоти, от което било очевидно, че няма как тяхната бивша нива да е била част от този ДГФ. Допълнили са, че старите дървета, на възраст повече от 60 години, били не повече от 20 броя, като същите били разпръснати из тази нива и оставени на синорите й само да пазят сянка и по никакъв начин не пречели тази нива с площ от почти 11.5 дка да се ползва по предназначение, най-вече за отглеждане на картофи. С Писмо изх. №РД-13 547/04.08.2016г. на ОСЗ С. на ищците било отказано да приключи процедурата по възстановяването на наследствения им имот, от който отказ извеждат и правния си интерес от предявяване на иска, с който целят да отрекат претендираните от Държавата права върху наследствения им имот. В срока по чл.131 ГПК ответникът е оспорил предявения иск с твърдения, че правото на собственост на държавата върху процесните имоти било възникнало при хипотезата на предположение трето на чл.77 от Закона за собствеността - по друг начин определен в закона. Допълва, че имотите са част от държавния горски фонд и собствеността им била определена съгласно регистъра към КВС и КККР, а характерът им на частна държавна собственост по смисъла на чл. 27, ал. 4 от Закона за горите, съответно собственическите права на държавата върху тях, се установявали с удостоверенията от Общинската служба по земеделие и приложените към тях скици, съгласно чл. 27, ал. 5, т. 3 ЗГ. Оспорва като недоказано твърдението на ищците, че общият им наследодател бил собственик на имотите към момента на одържавяването, доколкото в представеното заявление - декларация за членство в ТКЗС липсвали имоти с подобни характеристики, както и нямало данни по какъв начин бил придобит имота и на какво основание се легитимирал като собственик наследодателят им към момента на обобществяването. Настоящият състав, като прецени представените по делото доказателства и доводите на страните, за да се произнесе, прие за установено следното: От представените по делото Удостоверение за наследници изх.№ 00706 от 10.06.2019г. и Удостоверение за наследници изх. № 00684 от 29.05.2019г. и двете на Община С. се установява, че И. О. Ц. е починал през •••• година, като един от неговите наследници е И. И. Ц. – негов син, починал през 2015 година и оставил за свои наследници по закон ищците по делото. По делото е приета като доказателство реституционна преписка № 300 на наследодателя на ищците И. О. Ц.. Сред материалите в преписката се съдържа заявление – декларация от И. О. Ц. и опис към него, от която е видно, че през 1958 година същият е станал член кооператор в кооперативно земеделско стопанство с. С., като е участвал със земеделска земя – 10 дка ниви и 7 дка ливади. В опис декларацията липсва описание на внесените имоти по конкретни площи и съседи. Видно от съдържащите се в преписката доказателства, прекият наследодател на ищците И. И.ов Ц., като наследник на И. О. Ц., е заявил пред ОбПК Велинград /компетентна към онзи момент/ права за възстановяване на земеделски имоти – нива от 10 дка и две ливади – общо 7 дка, като към заявлението си е приложил заявлението – декларация за членство в ТКЗС. С решение №300 от 2.12.1992 година на ПК С. е възстановено правото на собственост на наследниците на И. О. Ц. в стари реални граници на следните имоти – нива от 10 дка и ливада от 4 дка в землището на с. С., м.О., но без имотите не са индивидуализирани с граници, респ. съседи. На 18.02.1993 година ПК С. е постановила отказ за възстановяване на права върху ливада от 3 дка, поради това че попада в чашката на язовира. С решение от 02.09.1999 година на ПК гр. Велинград отново е признато правото на наследниците на общия наследодател за възстановяване в стари реални граници на права върху нива от 10 дка и ливада от 4 дка, находящи се в землището на с. С., местността О., а по отношение на останалия заявен имот, представляващ нива от 3 дка, е определено обезщетение. Заявителят по преписката е поискал извършване на действия по заснемането на имотите. Извършено е анкетиране и в съставения протокол е отбелязано, че при това анкетиране се установило, че имотите са собственост на ДГС „Селище“. Органът по реституцията е поискал становището на Директора на ДГС „Селище“, който е изразил категоричен отказ за възстановяване на имоти пл.№ •••••• и ••••••, тъй като са част от ДГФ и винаги са били държавна собственост. В разменената между тях кореспонденция е отразено също така, че според Държавното горско стопанство имотите с пл. № ••••••, ••••••, •••••• и •••••• не са ниви и ливади, за каквито било признато право на възстановяване на наследниците на И. О. Ц. с решението на ПК гр. Велинград, а представляват горска територия държавна собственост - 100 годишна смърчова гора. Поради това и ОСЗ гр. С. е отказала на ищците извършване на действия по приключване на процедурата по възстановяване на правата с постановяване на решение по чл. 14, ал. 1 ЗСПЗЗ и издаване на скици за заявените имоти. Постановеният отказ на ОСЗ гр. С. е обжалван по административен ред и жалбата е оставена без уважение. От представените по делото становища изх. № СР-23466/26.07.2019г. на Кмета на Община С., изх. № Д-13-1907/20.07.2015г. на ОСЗ гр. Велинград и изх. №1100-39-1/19.12.2019г. на Областния управител на обл. Пазарджик, се установява, че в общ.С. не са съхранени емлячни регистри за жителите на гр. С., а посочените в решението за възстановяване имоти с пл. № 182, 183, •••••• и •••••• са вписани в регистъра на имотите на 30.01.2001г. като собственост на държавата - МЗХ-ДГС „Селище“, за тях няма съставени актове за държавна собственост и са записани на МЗХГ- ДГС „Селище“ без документ за собственост. Видно от приетите като доказателства по делото удостоверения изх. № ПО-21-15/08.01.2024 г., ПО-21-16/08.01.2024 г., ПО 21-17/08.01.2024 г. и ПО- 21-19/08.01.2024 г., издадени от ОС "Земеделие" – град С., с приложени към тях скици, на основание чл. 27, ал. 5, т. 3 във вр. с чл. 27 ЗГ всички процесни имоти са обявени за частна държавна собственост, като попадащи в горски територии с посочени характеристики в чл. 27, ал. 4 ЗГ. По делото са приети основно и допълнително заключение по назначената съдебно-техническа експертиза, неоспорени от страните, които настоящият състав кредитира като компетентно и безпристрастно изготвени и отговарящи пълно на поставените задачи. От заключението по СТЕ се установява, че процесните имоти с номера от бившата КВС ••••••, ••••••, •••••• и •••••• на землището на гр. С. са идентични с ПИ с идентификатор № •••••.•••.••• (идентичен с им. № ••••••), ПИ с ид. № •••••.•••.••• (идентичен с им. № ••••••), ПИ с ид. № •••••.•••.•• (идентичен с им. № ••••••) и ПИ с ид. № •••••.•••.• (идентичен с им. № ••••••) по действащата КККР на неурбанизираната територия на гр. С. от 11.11.2019г., одобрена със Заповед № РД-18-749. Изрично е посочено от вещото лице, че площта, начина на трайно ползване, собствеността и съседите на тези имоти са същите като отразените в бившата КВС. Именно за имотите с посочените идентификатори по действащата КККР са издадени скиците, приложени към приетите по делото удостоверения по чл. 27, ал. 5, т. 3 във вр. с чл. 27 ЗГ на ОС "Земеделие" – град С.. От допълнителното заключение по СТЕ се установява, че фондовата граница от 1951г. е тангирала по западната граница на ПИ с идентификатор № •••••.•••.•• и пресичала ПИ с идентификатори № •••••.•••.••• и № •••••.•••.•••, по КККР на град С.. Така, пресичайки имоти с идентификатори № •••••.•••.••• и № •••••.•••.••• по КККР на град С., фондовата граница от 1951 г. ги разделяла на две части, както следва: за имот №•••••.•••.•••, площ в ЛУП – 1200 кв.м, а площ извън ЛУП (за земеползуване) – 79 кв.м.; за имот № •••••.•••.•••, площ в ЛУП – 789 кв.м., а площ извън ЛУП (за земеползуване) – 291 кв.м. Имотите с идентификатори № •••••.•••.•• и № •••••.•••.•, съобразно фондовата граница и ЛУП от 1951 г., попадали изцяло в зоната за земеползуване. От допълнителните разяснения, дадени от вещите лица при изслушването им в проведеното пред първата инстанция заседание по делото, се установява че към 1951г. фондовата граница е преминавала през процесните имоти, като ги е пресичала, а към настоящия момент тези имоти попадат в горски територии. От приетото заключение по назначената лесотехническа експертиза се установява, че извън фондовата граница към 1951 г. няма установени самостоятелни малки горски територии, а така също и в южна посока в горската територия наличие на площи земеделски земи. Не са установени данни след кооперирането на земеделските земи през 1956г.-1959г. да е предоставяна или прехвърляна земеделска земя за нуждите на горското стопанство, т.е. да са изваждани от една фондова принадлежност (земеделска земя) и прехвърляни в друга фондова принадлежност (горски фонд) и обратно. В тази част съдът кредитира експертното заключение, доколкото кореспондира и с останалия събран по делото доказателствен материал. В частта на същото, обаче, в която вещото лице е посочило, че процесните имоти с номер ••••••, ••••••, •••••• и ••••••, съотнесени към фондовата граница (т.е. разделителната линия между фондова принадлежност гори (горски фонд; горска територия) и земеделски земи) към 1951 г. попадат извън горската територия с отстояния от 40 до 135 м. от нея, съдът не цени изложеното от експерта, тъй като не е могъл да посочи в нагледен вид на карта къде преминава тази граница и именно тази му невъзможност да изпълни задачата, е наложила назначаването на СТЕ, по която са приети горепосочените основано и допълнително заключение. Не допринася за изясняването на спора информацията, дадена от вещото лице, относно съседни на процесните имоти. Въз основа на така приетото за установено от фактическа страна настоящата инстанция приема от правна страна следното: Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 8/27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС, правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост и други вещни права е налице, когато ищецът притежава самостоятелно право, което се оспорва или има възможност да придобие права, ако отрече правата на ответника. При този иск за собственост, след като ищецът изобщо отрича правото на ответника, последният трябва да изчерпи в процеса всички основания, на които то е могло да се породи. В производството по този иск ищецът доказва фактите, от които произтича правния му интерес, а ответникът - фактите, от които произтича правото му. В настоящия случай правният интерес на ищците произтича от признатото им с решение от 02.09.1999 година на ПК гр. Велинград право за възстановяване по реда на ЗСПЗЗ в стари реални граници на собствеността върху имоти на общия им наследодател, което право се оспорва от страна на държавата, която претендира собствени права върху имотите, и именно поради това оспорване, процедурата по възстановяване на имотите не е приключила. Съгласно дадените с Решение № 50131/25.10.2022г. по гр.д. № 176/2022г. на ВКС задължителни указания на основание чл. 294, ал. 1 ВКС, спорът за собствеността следва да бъде разрешен към настоящия момент и ако към този момент се установи, че правото на собственост върху имота принадлежи на държавата, то основанието за възстановяване на собствеността върху обобществените имоти ще бъде окончателно отречено. Или обратното – ако правото на държавата бъде отречено със сила на пресъдено нещо, производството по възстановяване на собствеността може успешно да приключи. Ответникът основава правата си върху процесните имоти, като твърди, че същите са част от държавния горски фонд и били включени в обхвата на одобрената КВС, а впоследствие и в КККР, с характер на частна държавна собственост по смисъла на чл. 27, ал. 4 от Закона за горите. Установи се от събраните по делото доказателства - писмени такива и експертните становища на вещите лица, че както в бившата КВС, така и в действащата КККР на неурбанизираната територия на гр. С. от 11.11.2019г., одобрена със Заповед № РД-18-749, данните относно площта, начина на трайно ползване, собствеността и съседите на процесните имоти са идентични. Макар тях да няма съставени актове за държавна собственост, те са били вписани още от 30.01.2001г. в регистъра на имотите като собственост на държавата и по-точно на Държавно горско стопанство „Селище“ към МЗХГ. Съобразно ЛУП от 1951г., имотите с идентификатори № •••••.•••.•• и № •••••.•••.•, попадали изцяло в зоната за земеползуване, а фондовата граница от 1951г. пресичала ПИ с идентификатори № •••••.•••.••• и № •••••.•••.•••, по КККР на град С., разделяйки ги на две части, както следва: за имот №•••••.•••.•••, площ в ЛУП – 1200 кв.м, а площ извън ЛУП (за земеползуване) – 79 кв.м.; за имот № •••••.•••.•••, площ в ЛУП – 789 кв.м., а площ извън ЛУП (за земеползуване) – 291 кв.м., като ищците отричат правата на ответника именно върху посочените от вещото лице части за земеползуване от тези имоти. Към настоящия момент обаче /който е и релевантният за установяване основателността на претенциите на държавата/, имотите попадат в горски територии. Съгласно чл. 22 от ЗГ правото на собственост върху горските територии принадлежи на физически и юридически лица, на държавата и на общините, а в чл. 27 ЗГ е регламентирано кои са държавните горски територии – тези, които не принадлежат на физически и юридически лица и на общините. Според чл. 25 и чл. 28 ЗГ частна собственост са горските територии, правото на собственост, върху които е възстановено на физически и/или юридически лица, както и тези, придобити чрез правна сделка или по други придобивни способи и не са държавна или общинска собственост, а общинска собственост са горските територии, правото на собственост, върху които е възстановено на общините, както и тези, придобити чрез правна сделка или други придобивни способи и не са държавна или частна собственост. Настоящата инстанция напълно споделя доводите на първоинстанционния съд, че представените от ответника удостоверения, издадени на основание чл. 27, ал. 5, т. 3 ЗГ, с приложени към тях скици на процесните имоти, представляват надлежно доказателство по отношение на правото на собственост на държавата. В този смисъл е и практиката на върховната инстанция, обективирана в Решение № 65/30.07.2019г. на ВКС по т.д. № 183/2018г., II т.о., ТК. Способите за доказване собствеността на държавата върху горските територии са посочени в чл. 27, ал. 5, т. 1-3 ЗГ и са следните: акт за държавна собственост, договор за придобиване право на собственост и удостоверение, издадено от общинската служба по земеделие по местонахождението на поземления имот, с приложена към него скица на имота, като законът не прави разграничение в доказателствената им стойност, а им придава еднаква такава. Следва да се отбележи, че макар и представените от ответника удостоверения да са издадени от ОСЗ – гр. С. на 08.01.2024г., /след завеждане на иска, по който първоначално е било образувано гр.д. №668/2019г. по описа на РС – Велинград, водено между същите страни/, с тях не се установява моментът на придобиване на собствеността от държавата върху процесните имоти /в какъвто смисъл е посочената по-горе съдебна практика/. При установеното по делото неприключило реституционно производство, както и при липсата на данни, че процесните гори са общинска собственост или че държавата се е разпоредила с тях, то следва да се приеме, че тези горски територии са държавна собственост. Поради което и предявените искови претенции за отричане правото на държавата върху тях, са неоснователни. В тази връзка, възраженията на жалбоподателя, че неправилно първоинстанционният съд се позовал на представените по делото скици и удостоверения, издадени от ОСЗ, тъй като същите се основавали на КККР, одобрени със Заповед № РД18-794 на Изп.директор на АГКК от 11.11.2019г., след подаването на исковата молба на ищците на 28.06.2019г. пред съда и не отразявали правилно границите на лесоустройствения план от 1951г., настоящият състав намира за неоснователни, доколкото, от заключението по СТЕ се установи, че отразените в действащите КККР от 11.11.2019г. данни за площта, начина на трайно ползване, собствеността и съседите на процесните имоти, са същите като отразените в бившата КВС. Следва да се отбележи и че това възражение се прави за първи път по делото с въззивната жалба, като ищците не са взели своевременно никакво отношение по така представените от ответната страна доказателства при изготвянето на доклада и приемането им по делото пред първата инстанция. Същото се отнася и за изложените от жалбоподателите доводи за наличие на грешка при отразяването на имотите в действащите кадастралната карта и регистри. С оглед гореизложеното, не се констатират твърдените от жалбоподателите пороци на първоинстанционното решение, а предвид съвпадението на изводите на въззивната инстанция с тези на първоинстанционния съд, обжалваното решение се явява правилно и законосъобразно и следва да бъде потвърдено. При този изход на спора, право на разноски за производството има ответникът по жалбата, но предвид липсата на заявена претенция по чл. 78, ал. 3 ГПК, не му се дължи присъждане на такива. С оглед изложеното, съдът