Решение № 113 от 27.2.2025 г. на Окръжен съд - Велико Търново по дело № 467/2024 г.

Производство по реда на чл. 258 и сл. от ГПК. С Решение № 411 от 06.03.2024 година по гр.д. № 3374/2023 по описа на РС Велико Търново е отхвърлен иска с правно основание чл. 49 вр. чл. 45, ал. 1 от ЗЗД на К. Г. Т. против ЦЕНТРАЛНА КООПЕРАТИВНА БАНКА АД София за заплащане на сумата от 1200 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва от подаването на иска до окончателното плащане. Със същото решение К. Т. е осъден да заплати на ЦКБ АД – ответника по делото сумата от 420 лева – направени по делото разноски. Против решението е постъпила въззивна жалба, подадена от К. Г. Т.. В жалбата се правят оплаквания за недопустимост на постановеното решение, без да се сочат конкретни нарушения, както и за неправилност на решението, изразяващи се в неправилно приложение на материалния закон спрямо релевираните от страната факти. Съдът не бил приложил правилно нормите регулиращи паричните трансфери, извършвани по електронен път, по предоставени от страна на банката електронни канали, както и свободно боравене с картови операции с разполагаеми парични средства по сметка на титуляра, съгласно Наредба № 3 от 18.04.2018г. на БНБ. Нарушени били и съдопроизводствените правила, като в изложените мотиви съдът не обсъдил всички наведени в исковата молба и становищата факти и правни доводи. Също така сочи, че на основание чл. 22, ал. 1, т. 6 от ГПК не може да участва като съдия по делото, лице, относно което съществували други обстоятелства, които пораждат основателни съмнения в неговата безпристрастност, а съдията докладчик бил в състава на съда, който се явявал ответник по дело, по които ищецът в настоящото производство също бил ищец. Предвид тези съображения моли съда да постанови решение, с което да отмени това на районния съд и да върне делото за разглеждане от друг състав или да постанови ново решение, с което да уважи предявения иск. Постъпил е отговор на въззивната жалба, подадена от ответника ЦКБ АД чрез пълномощник адв. Б. М.. Оспорва се основателността на въззивната жалба и наведените от жалбоподателя възражения за неправилност на решението и неоснователност на предявения иск. Наведените в жалбата оплаквания и доводи относно недопустимост на обжалваното решение също счита за неоснователни, неясни и неконкретни. Излагат се подробни аргументи в насока за правилност на обжалваното решение и неоснователност на предявения иск. Моли съда да постанови решение, с което жалбата да бъде оставена без уважение, а решението да бъде потвърдено като правилно. Постъпила е и частна жалба, подадена от К. Т. Г. против определение № 877 от 19.04.2024г. по гр.д. № 3374/2023г. на РС Велико Търново, с което е оставена без уважение молбата по чл. 248, ал. 1 от ГПК за изменение на решението в частта за разноските. Счита, че това определение е неправилно поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила, довели до необосноваността му. Оспорва достоверността на документа относно плащането на договореното възнаграждение между ответника и неговия защитник. Моли съда да постанови решение, с което да отмени обжалваното определение и да отхвърли искането за разноските. Постъпил е отговор на частната жалба, подаден от адв. Б. М. пълномощник на ответника ЦКБ АД София. Оспорва частната жалба като неоснователна. Поддържа становището, че в първоинстанционното производство ответникът е направил реални разноски за платено адвокатско възнаграждение, като е представил и доказателства пред съда за извършеното плащане. Моли съда да остави без уважение частната жалба и да потвърди определението и решението в тази му част. Претендира да му бъдат присъдени сторените в хода на въззивното производство разноски. Страните не са направили искания за събиране на доказателства. В съдебно заседание жалбоподателят не се явява. Подал е писмено становище, което сам охарактеризира с двояк процесуален характер и с наченки на писмена защита. Поддържа подадената въззивна жалба и възраженията, наведени с нея относно нищожност, недопустимост и неправилност на обжалваното решение. Излага съображения за нарушение на процесуалните правила от районния съд при изготвяне на доклада по делото, който бил неточен и непълен. Изложението има съдържанието на анализ на практиката на ЕСПЧ по въпроса за безпристрастността на съда, относно представителната власт на търговските дружества и банките и валидното упълномощаване на процесуален представител по Закона за адвокатурата да осъществява представителство пред съд. В съдебно заседание въззиваемата страна се представлява от адв. Б. М., редовно упълномощена, която поддържа отговора на въззивната жалба. Моли съда да постанови решение, с което възизвната жалба и частната жалба да бъдат оставени без уважение, а решението и определението по чл. 248, ал.1 от ГПК – потвърдено. Великотърновският окръжен съд като въззивна инстанция взе предвид наведените в жалбите оплаквания, обсъди доводите на страните и като прецени по реда на чл. 235, ал. 1 от ГПК събраните по делото доказателства, включително и тези в хода на въззивното производство, приема за установено следното: Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК от легитимна страна против обжалваем съдебен акт, поради което се явява процесуално допустима и следва да бъде разгледана по същество. Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на цялото решение, а по допустимостта - в обжалваната му част. Съдът намира, че атакуваното съдебно решение не страда от пороци, водещи до неговата нищожност – постановено е от законен състав в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвен е в писмена форма, подписан е и е разбираем. Не са налице процесуални нарушения при разглеждане на делото и постановяване на решението, което да обуславят недопустимост на същото. Съдът се е произнесъл в рамките на предявения иск. Преценявайки обжалваното решение по реда на чл.271, ал. 1, изречение първо, предложение трето от ГПК и съобразявайки се с правомощията си, визирани в чл.269, ал.1, изречение второ от ГПК, въззивният съд счита решението за правилно по следните съображения: Предмет на разглеждане по делото пред Районен съд – Велико Търново е бил осъдителен иск с правна квалификация чл. 49 във вр. с чл. 45 ЗЗД за осъждане на ответника за заплащане на сума в размер на 1200 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вред, които били пряка и непосредствена последица от незаконосъобразното действие на ответника по налагане на запор паричните средства на ищеца по разкрита на негово име банкова сметка при ответника и които действия са извършени по разпореждане на съдебния изпълнител по изпълнително дело № 20218960400581 на ЧСИ Ивелина Цанкова. Ищецът твърди в исковата си молба, че в качеството му на солидарен длъжник по изп. дело № 581/2021 г. по описа на ЧСИ Ивелина Цанкова, като поръчител по договор за потребителски кредит № 096LD-R003132/12.06.2015г., по който кредитополучател е Михаил Александров Михалев, а ищецът бил поръчител, на 13.12.2021 г. е наложен запор върху всички налични вземания/парични средства-авоари/ по разкрита на негово име банкова сметка в „Централна кооперативна банка“ АД – ответника по настоящия иск. Твърди, че към датата на налагане на запора е действала разпоредбата на чл. 5, ал. 2 от ЗМДВИП. В резултат на това бил лишен от възможността да се разпорежда с наличните си средства посредством електронно банкиране, нямал средства за издръжка, както и такива да посрещне коледните празници. Неправомерно била разкрита банкова тайна в писмо, изпратено от банката до ЧСИ, в което се сочело, че няма сключени договори за наем на банкова касета, наем на имущество и доверително управление на сметки. Претърпените от него неимуществени вреди се изразявали в накърняване на доброто му име, репутацията му, унижаване на достойнството му, изпитване на постоянен стрес, както и дискредитаци пред неговите клиенти, които имал като адвокат на свободна практика, роднини и приятели. Претендира обезщетение за тези вреди в размер на 1200 лв., ведно със законна лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното плащане. В срока по чл. 131 ГПК ответникът „ЦКБ“ АД е подал отговор на исковата молба, чрез който оспорва иска като неоснователен. Признава, че на 13.12.2021 г. по разпореждане на съдебния изпълнител и изпратено запорно съобщение е отразил запора в информационната система и е блокирал сметките на ищеца. Възразява да е приложима разпоредбата на чл. 5, ал. 2 от ЗМДВИП спрямо ищеца, който не е измежду посочените в разпоредбата лица. Оспорва ищецът да е претърпял твърдените в исковата молба неимуществени вреди, тъй като по сметките му не са били постъпвали парични суми, които са несеквестируеми. Оспорва да е предоставял информация, която да има характеристиките на банкова тайна, на трети лица в противоречие със закона, а данни относно движението на парични средства по банковата сметка е представил сам ищеца с приложените към исковата молба писмени доказателства. Моли съда да отхвърли иска като неоснователен. Претендира разноски. При изложените твърдения правната квалификация на предявеният иск е по чл. 49, ал.1 вр. чл. 45 от ЗЗД. Същата правна квалификация е дадена и от първоинстанционния съд. Ето защо неоснователно е наведеното от жалбоподателя възражение относно неправилната квалификация на предявения иск, непълен и неточен доклад и липсата на разпределение на доказателствената тежест и очертаване на фактите, които следвало да доказва всяка една от страните. Първоинстанционният съд е изготвил доклад, по който единственото възражение на ищеца е било по отношение на правната квалификация на предявения иск, което обаче е неоснователно. Фактическата обстановка по делото е правилно и всестранно изяснена от първоинстанционния съд, като същият е съобразил всички събрани по делото доказателства и е достигнал до правилни изводи относно това какви факти се установяват с тях. По тези причини настоящата инстанция възприема изцяло така изяснената фактическа обстановка по делото и не намира за нужно да я възпроизвежда. На основание чл. 272 от ГПК препраща към мотивите на първоинстанцинното решение в тази му част. Нещо повече, между страните не е налице спор по фактите. Спорно в случая доколко въз основа на правилно установената фактическа обстановка съдът е приложил правилно закона. Предвид установената фактическа обстановка и изхождайки от разпоредбата на чл. 49 от ЗЗД, съгласно която възложилият на друго лице някаква работа, отговаря за вредите, причинени от него при или по повод изпълнението на работата, районният съд е достигнал до извод за неоснователност на предявения иск, който извод изцяло се споделя и от окръжния съд като въззивна инстанция. Както е добре известно, включително и на ищеца, отговорността по чл. 49 ЗЗД не е такава за лични действия, а гаранционно-обезпечителна и за да бъде ангажирана, трябва да се установят следните предпоставки: наличие на противоправно поведение на изпълнителя на работата, от което да са настъпили сочените неимуществени вреди, пряката причинна връзка между поведението на лицето, комуто е възложена работата и настъпилите вреди, възлагането от ответника на работата при и/или по повод извършването на която да са настъпили тези вреди, както и техния размер. За да бъде ангажирана деликтната отговорност е необходимо противоправното поведение да е виновно. Липсата на противоправно деяние у лицето, комуто е възложена работа - изключва и гаранционно-обезпечителната отговорност на възложителя на работата. От своя страна отговорността по чл. 49 ЗЗД не произтича от вината на възложилия работата и същата настъпва, след като натовареното лице при или по повод изпълнението на възложената му работа причини виновно вреди на пострадалия. В този смисъл, след обстоен анализ на фактите и подробно изложени мотиви, първоинстанционният съд е достигнал до извод, че липсва противоправно поведение при осъществяване на задължението на банката като трето задължено лице по изпратеното запорно съобщение от ЧСИ Ивелина Цанкова по изп. дело № 581/2021 година. Наложеният запор върху банковата сметка на длъжника – ищеца в настоящото производство, съставляващ по своята правна природа запор върху вземанията му спрямо ответната банка, в която е разкрита банковата сметка и създава задължение за третото лице/в случая ЦКБ АД/ да го изпълни, като фактически блокира банковата сметка на ищеца до размера на задължението. Запорът е наложен на 13.12.2021г. с постъпване в ответната банка на запорното съобщение. Тези действия, противоречащи на чл. 5, ал. 2 от ЗМДВИП, извършени от конкретен служител, и в изпълнение задълженията на ответника като трето задължено спрямо ищеца лице, изпълнил запорното съобщение на съдебния изпълнител и тези действия са в изпълнение на чл. 507, ал. 2 от ГПК. Именно по този начин била създадена от Банката - ответник невъзможност за ищеца да оперира свободно с банковата си сметка чрез предоставеното му мобилно електронно банкиране и това му причинило неимуществени вреди, изразяващи се в такива промени в душевното му състояние, засягащи неговото достойнство, репутация, доброто му име и прочие. Тези вреди били резултат и от неправомерно разкрита банкова тайна в писмо на банката отговор на запитване ЧСИ във връзка с изпълнителното дело, по което ищецът бил солидарен длъжник. При наложения запор върху банковата сметка на ищеца, последният обаче е можел да се разпорежда само със средства, които имат характер на несеквестируеми по смисъла на чл. 446а вр. чл. 446 ГПК. С други думи ответникът е действал правомерно. Неоснователно е наведеното твърдение на ищеца-жалбоподателя в настоящото производство, че е нарушена разпоредбата на чл. 5, ал. 2 и ал. 5 ЗМДВИП по време на извънредното положение и два месеца след неговата отмяна не се налагат запори на банкови сметки на физически лица и на лечебни заведения, запори върху трудови възнаграждения и пенсии, обезпечителни мерки върху медицинска апаратура и оборудване, както и извършването на описи на движими вещи и недвижими имоти, собственост на физически лица, освен за задължения за издръжка, за вреди от непозволено увреждане и за вземания за трудови възнаграждения. Обезпечителни мерки не се налагат и действия по принудително изпълнение не се извършват до два месеца след отмяната на извънредната епидемична обстановка върху парични средства, изплатени на работници и служители като компенсации въз основа на акт на Министерския съвет във връзка с преодоляване на настъпилите последици от COVID-19. Не подлежат на изпълнение запорни съобщения върху вземанията на работниците и служителите по изречение първо, включително постъпили по банковите им или други платежни сметки. Действието на тези правни норми е за времето на обявено извънредно положение или извънредна епидемиологична обстановка, респективно два месеца след отмяната им. Освен според хипотезата на чл. 5, ал. 5 от ЗМДВИП не мога да бъдат налагане запори спрямо парични средства, изплатени на работници и служители като компенсации въз основа на акт на Министерския съвет във връзка с преодоляване на настъпилите последици от COVID-19. Нито една от тези хипотези не е налице спрямо ищеца – жалбоподателя в настоящото производство. Запорът на вземанията на ищеца спрямо ответника по разкритата му банкова сметка е наложен на 13.12.2021 година, когато е получено запорното съобщение в банката. Към тази дата извънредното положение е било отменено. Не приложима нормата на чл. 5, ал. 5 от ЗМДВИП, тъй като макар и запорът да е наложен по време на извънредна епидемиологична обстановка ищецът не е измежду субектите, адресати на тази правна норма – не е измежду лицата, работата на които е свързана с преодоляване на настъпилите последици от COVID-19, но дори и да се приеме, че разпоредбата е приложима спрямо ищеца, то е налице механизъм, съгласно който запорът не се простира върхху несеквестируемата част от вземането. Следователно действията на служителите на банката са правомерни. Следва да бъде отбелязано, че към датата на налагане на запора не е имало наличност по банковата сметка на ищеца и това обстоятелство му е било известно, което поставя под съмнение верността на твърденията му относно промяната в душевното му състояние, вследствие на наложения запор. Не е налице противоправно поведение на служител на ответника и във връзка с предоставената по искане на ЧСИ информация относно липсата на сключени между ищеца като длъжник по изпълнителното дело и банката договори за наем на банкова касета, наем на движимо и недвижимо имущество и доверително управление на суми. Съгласно чл. 62, ал. 2 от ЗКИ банкова тайна са фактите и обстоятелствата, засягащи наличностите и операциите по сметките и влоговете на клиентите на банката, а не и обстоятелството дали едно лице има разкрита банкова сметка, сключени договори за банкова касета и прочие. В дадената от банката информация не се съдържа такава, която да се явява банкова тайна. Обстоятелства относно наличностите и движението по сметките сам ищецът е предоставил с доказателствата, приложени към исковата молба. Освен това ответникът е предоставил с отговора на исковата молба данни относно наличността на банковата сметка на ищецът съобразно изискванията на чл. 61, ал. 5, т. 3 от ЗКИ – след изричан акт на съда, когато това е необходимо за изясняване обстоятелствата по разглежданото дело. Предвид всичко изложено по-горе относно липсата на противоправно виновно поведение, то съдът не следва да обсъжда останалите елементи от фактическия състав на чл. 45 вр. чл. 49 от ЗЗД. След като липсват действия, които да могат да бъдат приета като виновно противоправно поведение на изпълнителя на възложената работа, то следователно липсват и останалите елементи – вреда и причинно следствена връзка между вредата и поведението. Изложеното мотивира съда да приеме, че предявеният иск с правно основание чл. 49, ал.1 вр. чл. 45 ЗЗД е неоснователен и следва да бъде отхвърлен. Предвид гореизложените мотиви Великотърновският окръжен съд следва да потвърди обжалваното решение като правилно, а възизвната жалба да бъдат оставени без уважение. По частната жалба срещу определение по чл. 248, ал. 1 от ГПК № 877 от 19.04.2024г. по гр.д. № 3374/2023г. по описа на РС Велико Търново, с което съдът е оставил без уважение молбата на ищеца Т. за изменение на решение № 411 от 6.03.20224г. в частта му относно присъдените разноски. Наведените от жалбоподателя оплаквания относно неправилност на определението, поради това че нямало доказателства относно извършено плащане на договореното между ответника и неговия процесуален представител адвокатско възнаграждение, аргументирани и с ТР № 6 от 15.01.2019т. по ТД № 6/2017г. на ОСГТК на ВКС, са неоснователни. Съгласно чл. 78, ал. 3 от ГПК ответникът има право да иска заплащане на сторените по делото разноски съобразно отхвърлената част от иска. Соченото тълкувателно решение изисква разноските да бъдат реално платени. В настоящия случай искът, предявен от ищеца е изцяло отхвърлен, поради което за ответника се е породило правото по чл. 78, ал. 3 от ГПК. Представен е документ, удостоверяващ извършено плащане на договорения между ответника и неговия процесуален представител адв. М. възнаграждение в размер на 420 лева. Неоснователно е възражението, че този документ не удостоверявал плащане поради това, че в него било посочено дело по описа на РС Павликени. Следва да бъде отбелязано, че производството по гр.д. 3374/2023г. по описа на РС Велико Търново е образувано именно, след като посоченото дело в РС Павликени е прекратено и съгласно определение на ВТОС е изпратено за разглеждане в РС Велико Търново. Неоснователно е и направеното възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение. Договореното и платено адвокатско възнаграждение в размер на 420 лв. е съизмеримо с положения труд, фактическата и правна сложност на делото. Мотивиран от горното по отношение на частната жалба и правилността на определението по чл. 248, ал.1 от ГПК Великотърновският окръжен съд следва да го потвърди и да остави частната жалба без уважение. Предвид изхода на делото и пред въззивната инстанция и с оглед направените искания от страните за разноски, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК съдът следва да присъди в полза на ответника по жалбата – ЦКБ АД, представлявано в процеса от адв. Б. М., разноски в размер на 420, 00 лв. – платено адвокатско възнаграждение. На жалбоподателя разноски не се присъждат. Водим от изложените съображения и на основание на основание чл. 271, ал.1 от ГПК, Великотърновският окръжен съд