РЕШЕНИЕ

№ 52

гр. Плевен, 08.02.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛЕВЕН, ІV ВЪЗ. ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на девети януари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: ЦВЕТЕЛИНА М. ЯНКУЛОВА- СТОЯНОВА Членове: РЕНИ В., ГЕОРГИЕВА ЕМИЛИЯ, АТ. КУНЧЕВА при участието на секретаря И. П. Ц. като разгледа докладваното от РЕНИ В. ГЕОРГИЕВА Въззивно гражданско дело № 20234400500775 по описа за 2023 година С решение № 1487/23.10.2023 г. по гр.д.№ 20234430100783 по описа за 2023 година на ПлРС е отхвърлен предявеният от Т. Б. Т. против Би Зет Ен Лоджистикс ЕООД със седалище гр.Плевен иск с правно основание чл.128, вр.чл.242 КТ ответника да бъде осъден да плати на ищеца сумата от 10 000 лв. (частичен от 34 433.99 лв.), представляваща неизплатено трудово възнаграждение за периода от 26.10.2020 г. до датата на прекратяване на трудовото правоотношение 03.10.2022 г., като неоснователен и недоказан.Осъден е на основание чл.78, ал.3 Т. Б. Т. да плати на Би Зет Ен Лоджистикс ЕООД със седалище гр.Плевен направените деловодни разноски за адвокатско възнаграждение и вещи лица в размер на 2 657.76 лв.

Депозирана е въззивна жалба от Т. Б. Т., чрез пълномощник, против решение № 1487/23.10.2023 г. по гр.д.№ 783/2023 г. по описа на ПлРС, с което е отхвърлен предявеният от въззивника иск за сумата от 10 000 лв., представляваща неизплатено трудово възнаграждение за периода от 26.10.2020 г. до датата на прекратяване на трудовото правоотношение на 03.10.2022 г. като неоснователен и недоказан, като е осъден да заплати и сумата от 2 657.76 лв. за направените от въззиваемия „Би Зет Ен Лоджистикс“ЕООД съдебно-деловодни разноски по делото.Счита, че така постановеното решение на първоинстанционния съд е неправилно и незаконосъобразно, постановено в противоречие с материалния закон, поради което се прави искане да се отмени същото и да се уважи пълния размер на исковата претенция и се присъдят направените от него разноски и пред настоящата инстанция.

За въззиваемата страна „Би Зет Ен Лоджистикс“ЕООД със седалище гр.Пленен процесуалният представител изразява становище да се постанови решение, с което да се потвърди като правилно и законосъобразно първоинстанционното решение, като се присъдят и направените във въззивното производство разноски.

Въззивната жалба е процесуално допустима, а по същество – неоснователна.

Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като обжалваните такива са валидни и допустими, а по останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.

На основание чл.272 ГПК въззивният съд препраща към мотивите, изложени от първоинстанционния съд.Във връзка с въведените доводи във въззивната жалба съдът намира следното.

Командироването на транспортни работници, които осъществяват международни превози, се осъществява съгласно чл.121 от КТ и Наредба за служебните командировки и специализации в чужбина (НСКСЧ), освен ако не попада в режима на командироването по чл.121а от КТ.

Разпоредбите на чл.121а, ал.1, т.1 от КТ и Наредбата за условията и реда за командироване и изпращане на работници и служители в рамките на предоставяне на услуги (НУРКИРСРПУ) се прилагат спрямо транспортните работници в хипотезите, когато български работодател командирова работник или служител на територията на друга държава - членка на ЕС, държава - страна по Споразумението за ЕИП, или на Конфедерация Швейцария, за своя сметка и под свое ръководство въз основа на договор, сключен между работодателя и ползвателя на услугите.

Горепосочените разпоредби на чл.121а от КТ и НУРКИРСРПУ се прилагат спрямо транспортните работници в следните случаи: 1.При извършване на каботажни превози (посочени в Регламент (ЕО) № 1072/2009); 2.При командироване в рамките на същата група предприятия; 3.При изпращане на транспортен работник от предприятие, което осигурява временна работа, регистрирано по българското законодателство в предприятие ползвател, което е установено на територията на друга държава членка.

В трудовия договор от 26.10.2020 г. страните са договорили основното месечно трудово възнаграждение и допълнителното такова за придобит трудов стаж и професионален опит по отношение на въззивника Т. Т. на длъжността шофьор, товарен автомобил (международни превози).

От приложените няколко командировъчни заповеди - от 30.10.2020 г., от 18.01.2021 г., от 07.05.2021 г., от 06.07.2021 г., от 04.10.2021 г., от 12.01.2022 г., е видно, че въззивникът е следвало да извършва международен транспорт за посочените периоди в посочените държави Сърбия, Унгария, Австрия, Словакия, Чехия, Германия, Белгия, Холандия, Италия, Франция, Испания, Словения, Хърватска, т.е. командироването е в страни членки на ЕС и трета държава.

В процесния случай, тъй като по делото не е представен договор, сключен между работодателя и ползвателя на услугите съгласно чл.121а, ал.1, т.1 от КТ, правилно от въззиваемия са приложени разпоредбите на чл.121 от КТ и НСКСЧ.

Във въззивната жалба се сочи, че разпоредбите на чл.121а, ал.4 от КТ и чл.10, ал.4 от КТ се отнасят до възможността да се избере най - благоприятното за работника право, като особено важна е разпоредбата на чл.121, ал.4 КТ, съгласно която на работника следва да се осигурят поне минималните условия на работа, приложими спрямо работниците/служителите на приемащата държава.

Въззивникът счита, че процесният правен спор се отнася до реда и условията на работа на командированите работници/служители в държави - членки на ЕС, спрямо които са приложими следните три директиви: Директива 96/71/ЕО относно командироването на работници в рамките на предоставянето на услуги - на която се позовава първоинстанционният съд;

Директива 2014/67/ЕС за осигуряване на изпълнението на Директива 96/71/ЕО относно командироването на работници в рамките на предоставянeто на услуги и за изменение на Регламент (ЕС) № 1024/2012 г относно административното сътрудничество посредством Информационната система за вътрешния пазар („Регламент за ИСВП), както и Директива (ЕС) 2018/957 за изменение на Директива 96/71/ЕО относно командироването на работници в рамките на предоставянето на услуги, чийто разпоредби се прилагат от 30 юли 2020 г.До тази дата Директива 96/71/ЕО продължава да бъде приложима в първоначалната си формулировка.

В решението съдът е приел, че приложение спрямо така предявения иск следва да намери единствено Директива 96/71/ЕО, съгласно чл.8 от Преамбюла на която на страните е предоставено като общо правило свободен избор на приложимо законодателство, като според посочената практика на СЕС Директивата се прилага по отношение на международните превози.

Въззивникът счита, че съдът е следвало да обоснове решението си, като вземе предвид направените изменения на Директивата с последваща такава - Директива (ЕС) 2018/957, тъй като същата съдържа обосновка на понятието възнаграждение на командирован работник, като се позовава и чл.18 от Преамбюла, чл.1 и чл.3 от същата.

Въззивникът се позовава и на чл.121а от КТ, с която е транспонирана Директива 96/71/ЕО в българското законодателство от 2016 г., чл.10, ал.4 от КТ, Регламент (ЕО) № 593/2008 (Рим І) - чл.8, §2, 3, решение на СЕС от 15.03.2011 г. по дело С-29/10 г. Въззиваемият счита, че въззивникът основава претенцията си на Директива (ЕС) 2020/957, която изменя /допълва Директива 96/71/ЕО за командироването на водачи в сектора на автомобилния транспорт, не може да се приложи в процесния случай, тъй като става приложим в българското законодателство от 02.02.2022 г. (т.е. след датата на издаване на последната командировъчна заповед).

Процесното трудово правоотношение между страните е съществувало в периода от 26.10.2020 г. до 03.10.2022 г. Следва да бъде съобразен принципът за тълкуване на националното право в съответствие с общностното право.Задължението на националния съд да се позове на съдържанието на директива, когато тълкува или прилага релевантни норми във вътрешното право, се ограничава от общите принципи на правото и по-специално от принципите на правна сигурност и на забрана за обратно действие.

Сочените от страните директиви могат да бъдат разгледани хронологично по следния начин.

Изискванията на първите посочени две директиви от въззивника – Директива 96/71/ЕО и Директива 2014/67/ЕС и за изменение на Регламент (ЕС) №1024/2012 г. са въведени със ЗИДКТ (ДВ бр.105/2016 г., в сила от 30.12.2016 г.).

Отменени са например разпоредбите на чл.121, ал.3-5 от КТ; въведена е новата разпоредба на чл.121а КТ относно командироване и изпращане на работници и служители в рамките на предоставяне на услуги, като условията и редът за командироване и изпращане по ал.1 и 2 са определени с наредба на МС- Наредба за условията и реда за командироване и изпращане на работници и служители в рамките на предоставяне на услуги (НУРКИРСРПУ); чл.215, ал.2 КТ.

Следващата сочена от въззивника директива е Директива (ЕС) 2018/957 на Европейския парламент и на Съвета от 28 юли 2018 година за изменение на Директива 96/71/ЕО относно командироването на работници в рамките на предоставянето на услуги е с дата на влизане в сила 29.07.2018 г., дата на транспониране - 30.07.2020 г. (чл.3.1).

С §37 от ЗИДКТ (ДВ бр.107/2020 г.) се въвеждат изискванията на Директива (ЕС) 2018/957 на ЕП и на Съвета от 28 юни 2018 изменение на Директива 96/71/ЕО относно командироването на работници в рамките на предоставянето на услуги.

С §1а от горепосочената НУРКИРСРПУ (нова ДВ бр.6/22.01.2021 г. ) са въведени изискванията на горепосочената Директива (ЕС) 2018/957.

Директива 96/71/ЕО относно командироването на работници в рамките на предоставянето на услуги е частично изменена с Директива 2018/957.Директива (ЕС) 2018/957 е насочена към това да направи прилаганите спрямо командированите работници ред и условия на работа възможно най-близки до прилаганите спрямо работниците, наети от установени в приемащата държава - членка предприятия.Директива 2018/957 внася изменения в член 3, параграф 1 от Директива 96/71, отнасяща се до реда и условията на работа на командированите работници.

Тези изменения, основаващи се на принципа на равно третиране, предполагат в частност за посочените работници да отпаднат „минималните ставки на заплащане“, определени от законодателството на приемащата държава - членка, а предвиденото в това законодателство „възнаграждение“ - понятие, по-широко от понятието „минимална заплата“.Освен това, когато действителната продължителност на командироването е повече от 12 месеца, или по изключение повече от 18 месеца, Директива 2018/957 - чрез добавянето на параграф 1а в член 3 от Директива 96/71 - предвижда задължение почти изцяло да се прилагат установените в приемащата държава членка ред и условия на работа.

В член 3, § 3 от посочената Директива (ЕС) 2018/957 е предвидено, че тя ще се прилага за сектора на автомобилния транспорт от датата на прилагане на законодателния акт за изменение на Директива 2006/22, която има за правно основание член 71, параграф 1 ЕО, който е част от разпоредбите на отнасящия се до транспорта дял от Договора за ЕО и съответства на чл.91 ДФЕС.

Директива 2006/22/ЕО на ЕП и на Съвета от 15 март 2006 година относно минималните условия за изпълнение на Регламенти (ЕИО) № 3820/85 и (ЕИО) № 3821/85 на Съвета относно социалното законодателство, свързано с дейностите по автомобилния транспорт, и за отмяна на Директива 88/559/ЕИО на Съвета е с дата на влизане в сила 02.02.2022 г. Във връзка с реформата на сектора на автомобилния транспорт в ЕС, известна като пакет за мобилността, е осъществено приемането на Директива (ЕС) 2020/1057 на Европейския парламент и на Съвета от 15 юли 2020 година за определяне на специфични правила във връзка с Директива 96/71/ЕО и Директива 2014/67/ЕС за командироването на водачи в сектора на автомобилния транспорт и за изменение на Директива 2006/22/ЕО по отношение на изискванията за изпълнение и Регламент (ЕС) № 1024/2012.Съгласно чл.9 от същата, държавите - членки приемат и публикуват разпоредбите, необходими за да се съобразят с директивата до 2 февруари 2022 г., като от посочената дата същите следва да се прилагат.

Съобразно чл.43 от Преамбюла на тази Директива 2020/1057, националните мерки, транспониращи настоящата директива следва да се прилагат от дата 18 месеца след датата на влизане в сила на настоящата директива.Директива (ЕС) 2018/957 на Европейския парламент и на Съвета следва да се прилага за сектора на автомобилния транспорт, в съответствие с член 3, параграф 3 от посочената директива от 2 февруари 2022 г. Въз основа на гореизложеното би могло да се приеме, че от 26.10.2020 г. до 02.02.2022 г. са въведени изискванията на Директива 96/71/ЕО съгласно §13 на ЗИДКТ от 2016 г., респ. това е приложимото право спрямо процесното правоотношение.

От 02.02.2022 г. насетне следва да се съобрази §37 от ЗИДКТ –ДВ бр.107 от 2020 г. относно процесното трудово правоотношение, тъй като са въведени изискванията на Директива (ЕС) 2018/957.

За посочения период от 26.10.2020 г. до 02.02.2022 г., тъй като Директива 96/71/ЕО е транспонирана в българското законодателство, тя е част от него и следва да се прилага последното (чл.121а, ал.4 КТ, респ. чл.215, ал.2 КТ).За този период, макар и Директива (ЕС) 2018/957 да е транспонирана в българското законодателство, то е неприложимо за сектора на автомобилния транспорт, по отношение на въззивника като шофьор международни превози, а за другите сектори на предоставяне на услуги.

В тази насока в последното заключение на ВЛ е посочена сумарната стойност на отработените часове от въззивника относно осъществените от него международни превози, без двустранните и/или транзитните превози за м.02.2022 г. и за м.03.2022 г. – 2 455.18 лв., респ. 2 081.25 лв., а от м.04.2022 г. до м.10.2022 г. няма сума нето.

На следващо място въззивникът се позовава на чл.10, ал.4 от КТ, чл.8, §2, 3 от Регламент (ЕО) № 593/2008 (Рим I), решение на СЕС от 15.03.2011 г. по дело С-29/10, чл.10 от Преамбюла на Директива (ЕС) 2018/957, като следва да се съобрази, че законодателят дава възможност приложимото право по отношение на командирования работник да бъде дори и чуждото материално право (различно от това на изпращащата държава на работодателя ), при положение, че неговите разпоредби са по-благоприятни за работника и в обратната ситуация неговото положение би се влошило.

Съгласно представените по делото доказателства следва да се приеме, че страните са уговорили да се прилага спрямо процесното трудово правоотношение КТ с оглед на чл.10 КТ, тъй като въззивникът е български гражданин, а въззиваемият работодател е българско търговско дружество.

Според чл.10, ал.4 КТ прилагането на ал.1, 2 и 3 не лишава работника или служителя от защитата, която му осигуряват повелителните норми на законодателството държава-членка на ЕС, на държава-страна по Споразумението за ЕИП или на конфедерация Швейцария, на територията на която се полага трудът, когато те са по-благоприятни за работника или служителя.

Съгласно чл.121а, ал.4 от КТ, в случаите по ал.1, т.1 (въззиваемият е направил възражение за неприложимост, тъй като по делото не е налице договор, сключен между работодателя и ползвателя на услугите) за срока на командироването на работника или служителя се осигуряват най-малко същите минимални условия на работа, каквито са установени за работниците и служителите, изпълняващи същата или сходна работа в приемащата държава.

От доказателствата по делото се установява, че нетното трудово възнаграждение, дължимо на Т. Т. за периода от м.10.2020 г. до м.10.2022 г. е в размер на 9 075.91 лв.

Както се посочи по-горе, сумарната стойност на отработените часове от въззивника шофьор на товарен автомобил (международни превози) за международни превози, без двустранните и/или транзитните превози, след приспадане на удръжки за лични осигурителни вноски и ДДФЛ по българското законодателство е в размер на 29 081.98 лв.

Съобразно доказателствата тези минимални условия възлизат на нетната сума от 29 081.98 лв., която съставлява дължимо възнаграждение, при приложимост, за отработените часове от въззивника в страните, в които е бил командирован за извършването на превози.

Тази сума, тъй като е по-висока от нетното трудово възнаграждение на въззивника от 9 075.91 лв., е по-благоприятна за него.

Според въззивната жалба, следващият основен въпрос се отнася до мотивите на съда, че заплатените на въззивника от въззиваемия командировъчни са част от полагащото му се трудово възнаграждение и същото следва да се приеме за надлежно заплатено.

В тази насока от доказателствата по делото се установява, че на въззивника са изплатени командировъчни възнаграждения за периода от 26.10.2020 г. до 03.10.2022 г. в размер на 42 678.96 лв., които са командировъчни пари съгласно чл.31, ал.1 от НСКСЧ и Приложение № 3 към нея.

На Т. Т. е изплащано основно и допълнително възнаграждение съгласно българското законодателство и командировъчни пари съгласно НСКСЧ и Приложение № 3 в общ размер на 51 754.87 лв.

Тази сума е по-голяма от нетната стойност 29 081.98 лв.

Във въззивната жалба се сочи, че първоинстанционният съд се е позовал на чл.3, §7 от Директива 96/71/ЕО, без да вземе предвид направеното изменение с Директива (ЕС) 2018/957, а именно: “Когато в реда и условията на работа, приложими за трудовото правоотношение, не се посочва дали и кои елементи на специфичната добавка, свързана с командироването, трябва да се изплатят като възстановяване на разходи, които фактически са били направени във връзка с командироването или които са част от възнаграждението, тогава цялата добавка се счита за платена като възстановяване на разходи“.

Както се посочи по-горе съгласно императивната разпоредба на чл.215, ал.2 от КТ, при командироване по чл.121а, ал.1, т.1 от КТ, работникът или служителят има право да получи освен брутното си трудово възнаграждение и пътни пари при условия, определени в наредбата по чл.121, ал.8.

Съгласно Директива (ЕС) 2018/957, параграф 7 се заменя със следното:

„7.Параграфи 1—6 не засягат прилагането на реда и условията на работа, които са по-благоприятни за работниците. Специфичните добавки, свързани с командироването, се смятат за част от възнаграждението, освен ако са изплатени като възстановяване на разходи, които фактически са били направени във връзка с командироването, като пътни разходи, разходи за храна и квартирни разходи.Без да се засяга параграф 1, буква з), първа алинея работодателят възстановява на командированите работниците такива разходи в съответствие с националното право и/или практика, приложими към трудовото правоотношение.

Когато в реда и условията на работа, приложими за трудовото правоотношение, не се посочва дали и кои елементи на специфичната добавка, свързана с командироването, трябва да се изплатят като възстановяване на разходи, които фактически са били направени във връзка с командироването или които са част от възнаграждението, тогава цялата добавка се счита за платена като възстановяване на разходи“.

Относно Директива (ЕС) 2018/957 за сектора на автомобилния транспорт бяха изложени доводи по-горе.Тя, както се посочи, тъй като е транспонирана в българското законодателство, то е приложимо след 02.02.2022 г. В решение от 8 юли 2021 г. по дело С-428/19 на СЕС е посочено, че член 3, параграф 7, втора алинея от Директива 96/71 трябва да се тълкува в смисъл, че дневна надбавка, чийто размер варира според продължителността на командироването на работника, представлява свързана с командироването специфична добавка, която е част от минималната работна заплата, освен ако се изплаща като възстановяване на разходите, които фактически са направени във връзка с командироването, като например пътни разходи, разходи за храна и квартирни разходи, или съответства на добавка, която променя съотношението между предоставената от работника работна сила, от една страна, и получената в замяна на това насрещна престация, от друга страна.

Въззивникът е получил като шофьор на товарен автомобил командировъчни пари на ден за времето на изпълнение на международните рейсове съгласно индивидуалната ставка, определена в Приложение № 1 към НСКСЧ.

В чл.121а от КТ и НУРКИРСРПУ няма изрично регламентирано задължение работодателят да изплаща „дневни пари“.

Въззивният съд счита, че допълнително изплатените от работодателя средства в размер на 42 678.96 лв. (общо командировки) представляват допълнителни трудови възнаграждения, възможността за предоставяне на които е уредена в чл.6, ал.1, т.2 във вр. с чл.13, ал.1, т.4 от НСОРЗ, част от работната заплата на работниците и служителите.

Институтът на командироването, посочен в чл.121а от КТ, не предвижда изрично изплащането на дневни командировъчни пари и извършеното плащане от въззиваемия в горепосочения размер е част от възнаграждението на командированото лице въззивник.

Липсва нормативен акт, който да определя както дневните пари по принцип, така и размера на дневните командировъчни пари при режим на командироване в рамките на предоставянето на услуги по чл.121а КТ за разлика от командироването в чужбина по чл.121 КТ, респ. чл.215, ал.1 КТ.

Съобразени са изискванията на действащото законодателство за процесния период от 26.10.2020 г. до 03.10.2022 г. от първоинстанционния съд, според което възнаграждението, което работодателят изплаща на командированото лице в рамките на предоставянето на услуги, не следва да е по-малко от минималната работна заплата или минималните ставки в приемащата държава, като са взети предвид и реално изплатените средства на командированото лице въззивник на база на счетоводни данни.

На въззивника е изплатена за процесния период от 26.10.2020 г. до 03.10.2022 г. сума в размер на 51 754.87 лв.

Сумарната стойност на отработените часове от въззивника и дължимото за тях възнаграждение в страните, в които той е бил командирован за извършването на превози, които не попадат в квалификацията на двустранни и/или транзитни превози, е 29 081.98 лв., т.е. тя е по-малка.

Въз основа на гореизложеното съдът счита, че не са налице основания за отмяна на обжалваното решение и същото следва да бъде потвърдено.

При този изход на процеса следва да бъде осъден въззивникът да заплати на въззиваемия разноски по делото за въззивната инстанция в размер на 1 300 лв., съставляващи заплатено адвокатско възнаграждение.

Водим от горното, съдът