Решение № 417 от 26.1.2023 г. на Софийски градски съд по дело № 10623/2021 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК. С Решение № 20091327 от 12.04.2021 г., постановено по гр.д.№ 4391 по описа на СРС, 43-и състав за 2020 г., е осъдена С.О. на основание чл.49 вр.чл.45, ал.1 от ЗЗД да заплати на Л. В. А. сума в размер на 5000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от счупена фибула на левия крак вследствие непозволено увреждане, настъпило на 14.09.2019 г. в резултат на пропадането в необезопасена дупка на тротоар, находящ се в гр.София, ул.Л.С.", в близост до входа на следствения арест, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 14.09.2019 г. до окончателното изплащане, като е отхвърлена исковата претенция за сумата над 5000 лв. до пълния предявен размер от 18 000 лв. като неоснователна, както и предявеният при условията на евентуалност по реда на чл.219, ал.3 от ГПК обратен иск от С.О. срещу третото лице-помагач "Х." АД да заплати претендираното от Л. А. обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 14.09.2019 г. до окончателното изплащане. С решението С.О. е осъдена да заплати разноски в полза на адв.П. на основание чл.38, ал.2 вр.ал.1 от ЗА за сума в размер на 272, 22 лв., както и на основание чл.78, ал.6 ГПК в полза на бюджета на съдебната власт сума в размер на 120 лв. за държавна такса, от която ищцата е била освободена, както е и осъдена Л. А. да заплати на С.О. на основание чл.78, ал.3 от ГПК разноски съобразно отхвърлената част от иска в размер на 72, 22 лв.. Производството по настоящото дело е образувано по повод въззивна жалба с вх.25085264, подадена от ищцата Л. А., чрез адв.П. против решението в частта, в която е отхвърлен искът за разликата над присъдения размер от 5000 лв. до пълния предявен от 18000 лв. Излага доводи за неправилност на решението в тази част, тъй като счита, че съдът е пропуснал при определянето на справедливия размер на обезщетението да отчете в достатъчна степен получените травми, техния интензитет, продължителността им, емоционалното и психическото състояние на ищцата и други обстоятелства съобразно дадените в Постановление № 4 от 23.12.1968 г. на Пленума на ВС указания. Твърди, че от съвкупната преценка на всички тези обстоятелства се стига до извод, че най-справедливият размер, който може да обезщети ищцата за тези претърпени болки, страдания и стрес е именно претендираната сума от 18 000 лв. Моли решението да бъде отменено в обжалваната част и вместо него да бъде постановено друго, с което да бъде уважена исковата претенция до пълния ѝ предявен размер. В законоустановения срок е постъпил писмен отговор от насрещната страна по въззивната жалба, в който излага доводи за неоснователност на въззивната жалба и моли същата да бъде оставена без уважение. Производството по делото е образувано и по повод подадена от ответната страна - С.О. въззивна жалба против решението в частта, в която е уважена исковата претенция, както и в частта, в която е отхвърлен предявеният обратен иск срещу третото лице-помагач. Излага доводи за неправилност на съдебното решение, като твърди, че същото е постановено при недостатъчно доказателства и съмнителни такива за това как и при какви обстоятелства са настъпили уврежданията, както и дали са причинени на мястото, посочено в исковата молба. Счита, че ищцата доказала настъпването на вреда, увреждане на телесното здраве, преживени болки, страдания и др., но не доказала, че това е по вина на С.О.. В СМЕ ясно било посочено, че без проследяваща медицинска документация липсват обективни основания да се приеме, че е налице причинно-следствена връзка между претърпените от ищцата увреждания и поведението на служители на С.О., тъй като не са представени данни за провеждани контролни прегледи след 26.09.2019 г. Релевира оплакване и в насока, че невинаги поради това, че улиците и тротоарите са общинска собственост С.О. следва да носи отговорност, като в случая счита, че е налице хипотеза на случайно събитие или вреди, причинени по изключителна вина на пострадалия. Съдът неправилно кредитирал и показанията на св. Паничевски, въпреки че е съпруг на ищцата и бил очевидно заинтересован от изхода на делото. Моли да бъде отменено решението в обжалваната част и вместо него да бъде постановено друго, с което искът да бъде отхвърлен, евентуално - да бъде намален присъденият размер, както и в частта, в която е отхвърлен обратният иск срещу третото лице-помагач. В законоуставения срок не е постъпил писмен отговор от насрещната страна по въззивната жалба на ответника, както и от третото лице-помагач на ответника. Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, приема следното: Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми. По отношение на правилността на решението съдът намира следното: Първоинстанционният съд е сезиран с иск с правно основание чл.49 ЗЗД вр.чл.45 от ЗЗД. В исковата молба ищцата Л. А. твърди, че на 14.09.2019 г. около 11 часа, вървейки със съпруга си и с нейна приятелка по тротоара на ул."Лъчезар Станчев" в гр.София, близо до входа на следствения арест, внезапно паднала в необезопасена дупка, като усетила много силна болка в левия крак и не могла да стъпва на него. Съпругът веднага я завел в спешното отделение на УМБАЛ "Царица Йоанна-Исул" ЕАД, където били направени манипулации и изследвания, от които се установило, че е налице счупена фибула на левия крак. Поставена ѝ е гипсова имобилизация за срок от 45 дни, като заради силната болка предписали болкоуспокояващи медикаменти и криотерапия, като се наложило да се придвижва с патерици. Поради силен оток и болка в левия крак постъпила отново в спешния кабинет на ИСУЛ, където сменили гипса с циркулярен гипсов ботуш. В продължение на два месеца имала силни болки в левия крак, като била прикована на легло за около 40 дни, напълно обездвижена и неспособна да се грижи сама за себе си. Твърди, че в качеството си на собственик С.О. е длъжна да поддържа в изправно състояние процесния пешеходен участък, което не е сторила и поради това се е стигнало до причинените ѝ неимуществени вреди. В срока за отговор ответната страна е подала писмен отговор. Оспорила е фактическата обстановка, изложена в исковата молба, тъй като посочила, че според нея няма данни как и при какви обстоятелства са причинени уврежданията. Посочва, че не е установено и дали ищцата не е допринесла за настъпване на инцидента, доколкото общоизвестен факт било, че тротоарното пространство на ул."Лъчезар Станчев" не е място, характеризиращо се с интензивен поток от пешеходци и при обичайно внимание и грижа за себе си ищцата е могла да възприеме повърхността на тротоара и да премине без да претърпи инцидент, поради което намира, че сама е допринесла за увреждането си поради проявена разсеяност и небрежност. В условията на евентуалност, моли да не се присъжда предявеният размер на обезщетение, тъй като същият е несправедливо завишен. Поискала е привличането на трето лице-помагач "Х." АД, с когото се намирали в договорни отношения и е предявила обратен иск срещу него в случай, че С.О. бъде осъдена да заплати обезщетение на ищцата, то да бъде осъдено и третото лице да заплати претендираното обезщетение, ведно със законната лихва. С.О. сочи, че възложила на "Хридрострой" АД с Договор №СОА19-ДГ55-382/11.06.2019 г. обществена поръчка с предмет поддържане и текущ ремонт на уличната мрежа и пътните съоръжения на територията на С.О.-6-та зона, като в качеството си на изпълнител на тези дейности посоченото дружество следвало да понесе регресно отговорността за пълното, некачественото или забавено изпълнение на задълженията си. С оглед изложените доводи на страните и след съвкупна преценка на доказателствата по делото, съдът намира въззивната жалба, подадена от ищцата, за частично основателна, а въззивната жалба, подадена от ответната страна - за неоснователна. Във въззивното производство поради липса на изложени оплаквания във въззивните жалби и отговорите, остава безспорно между страните, че инцидентът е настъпил на процесния пътен участък - собственост на С.О., както и вида и характера на получените от ищцата телесни увреждания и болки, като с оглед правомощията на въззивната инстанция съобразно разпоредбата на чл.269 ГПК установеното в мотивите в тази насока в решението на първа инстанция не подлежи на ревизия от въззивния съд. Спорните въпроси с оглед изложените оплаквания, по които правилността на първоинстанционното решение следва да бъде преценена, се отнасят до това кога, къде, как и при какви обстоятелства са настъпили уврежданията, има ли противоправно поведение на служителите на С.О. в конкретния случай, в причинна връзка ли е то с настъпилите вреди и ако има такова, какъв е справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди, налице ли е съпричиняване от страна на увредената. Въззивният съд възприема за правилна установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка относно времето, мястото и механизмът на получените на ищцата увреждания, като в тази насока правилно са кредитирани показанията на св.П. - съпруг на ищцата. Същият при разпита си възпроизвежда как на 14.09.2019 г. около 11 часа заедно със съпругата си и още една жена, която ги придружавала, са паркирали в участъка на следствената служба, като описва къде точно се е намирала дупката и приблизителната дълбочина. Свидетелят непосредствено е възприел как ищцата стъпила на криво и паднала, описва как с другата жена са я вдигнали, като съпругата му не можела да стъпва поради силна и остра болка в областта на левия глезен, което наложило по спешност да я отведат в ИСУЛ. Сочи какви изследвания са назначили, срокът на възстановяване, невъзможността да се грижи сама за себе си във възстановителния период. Неоснователни са възраженията на въззивника-ответник, че тъй като свидетелят е съпруг на ищцата, то показанията му само поради тази причина следва да се изключат поради наличието на заинтересованост. Съгласно чл.172 от ГПК показанията на роднините, на настойника или на попечителя на посочилата го страна, на осиновителите, на осиновените, на тези, които се намират с насрещната страна или с роднините и в граждански или наказателен спор, на пълномощниците, посочени от техните доверители, както и на всички други, които са заинтересовани в полза или във вреда на една от страните, се преценяват от съда с оглед на всички други данни по делото, като се има предвид възможната тяхна заинтересованост. Нормативната уредба изисква завишено внимание от страна на съда при оценката на достоверността на показанията на определени лица, които се намират в близки отношения със страната, като същите следва да бъдат подложени на по-сериозен анализ. Това не означава, че показанията на такава категория свидетели нямат никаква доказателствена стойност и следва автоматично да се изключат, в противен случай законодателят щеше да въведе абсолютна забрана за свидетелстването на определена група субекти. В настоящия случай съдът намира, че показанията на съпруга на ищцата - св.П. следва да бъдат кредитирани, доколкото същият е единственият очевидец на инцидента, непосредствено възприел механизма на получаване на уврежданията на ищцата, изпитаните от нея болки и страдания, отвеждането в болнично заведение и развитието на болестния процес във времето. Показанията му съдът намира за достоверни, тъй като са вътрешно логични, безпротиворечиви, последователни и кореспондиращи с всички останали доказателства по делото. Възпроизведените от свидетеля дата, час, механизъм на увреждане съответстват изцяло на приетата по делото медицинска документация, неоспорена от страните, от която се установява, че на 14.09.2019 г. ищцата е прегледана в ИСУЛ в 11: 46 часа - т.е. на същата дата и приблизителен час, които описва и свидетелят, като при прегледа се констатирали оток, хематом и болезненост от латерално на лява глезенна става - също съответстващи на конкретизираните от свидетеля претърпени болки от ищцата в левия глезен. Достоверността на показанията относно начина на настъпване на вредите се потвърждава и от приетата и неоспорена по делото съдебно-медицинска експертиза, заключението на която гласи, че " травмата на ищцата се причинява индиректно при рязко ротиране на ходилото на крайника със странично огъване -супинационно еверзионен механизъм, като добре може да се обясни по време и начин със съобщеното от ищцата в исковата молба, както и с казано от св.П. в съдебно заседание". Ето защо съдът намира, че с оглед добросъвестното и последователно възпроизвеждане на детайлите от процесното събитие от страна на свидетеля, които кореспондират с всички останали доказателства по делото, няма никакво основание да не кредитира и казаното от него относно мястото на настъпване на инцидента, а именно, че това е процесният пътен участък до входа на следствения арест на ул."Лъчезар Станчев", собственост на С.О.. Съдът намира, че първоинстанционният съд правилно е приел за доказано и противоправно поведение на ответника, като се е позовал на нормативната разпоредба на чл.48, ал.1 т.2, б."а" от ППЗП, която гласи, че общините имат нормативно установено задължение да организират дейности по поддържане на общинските пътища, с оглед на което отговорност за вредите, причинени вследствие на неизпълнение на това задължение следва да носи съответната община. Обстоятелството, че общината е възложила на третото лице-помагач по делото ремонта и поддържането на процесния пътен участък, не води до освобождаване от отговорност, тъй като отговорността по чл.49 от ЗЗД е безвиновна, обезпечително- гаранционна, като за ангажирането е достатъчно да се докажат деяние /действие или бездействие/, неговата противоправност, настъпили вреди и причинна връзка между деянието и вредите. В случая това е сторено от ищцата, доколкото в хода на делото се установиха причинените вреди - травматични увреждания, от които е изпитала стрес, болка, страдание, бездействието на С.О. по поддръжката на процесния пътен участък, на който е собственик, което пасивно поведение противоречи пряко на нормата на чл.48, ал.1, т.2, б."а" от ППЗП, както и наличието на причинна връзка между неизпълнението на ответната страна да поддържа собствеността си в добро състояние, стъпването в необезопасена дупка на пътния участък и причинените вреди. Оплакването на С.О., че в първоинстанционното решение не е зачетено направеното възражение за съпричиняване, съдът намира за неоснователно. Въззивният съд споделя мотивите на първоинстанционния съд относно липсата на проведено пълно и главно /дори всякакво/ доказване от страна на ответника на фактите, на които основава възражението си, поради което съдът не може да приеме, че поведението на ищцата стои в причинна връзка с вредите, а още повече, че инцидентът е настъпил по нейна изключителна вина. Във връзка с оплакването на жалбоподателя, че ищцата не е проявила необходимото внимание при придвижването си на тротоара, за да избегне инцидента, следва да се посочи, че ищцата няма задължение да е повишено концентрирана, придвижвайки се на участък, за който не са положени необходимите грижи по поддържането му в добро състояние, с цел да избегне подобно травматично увреждане. По отношение на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди: Въззивният съд приема, че първоинстанционният съд правилно е отчел всички обстоятелства, указани в т.11 от Постановление № 4 от 23.12.1968 г. от Пленума на Върховния съд, а именно - характерът на причинените физически увреждания - фрактура на глезена, при която не е налице разместване, причинила трайно затруднение на ляв долен крайник за срок по-дълъг от 30 дни, поставяне на имобилизация за период от 45 дни, в който ищцата е имала нужда от подпомагане в ежедневието, общият възстановителен период от 3 месеца, възрастта на ищцата към датата на събитието - 68 години, осъщественото внезапно и неочаквано травматично увреждане, необходимостта от чужда помощ от поне 2 месеца, емоционално- преживените негативни емоции. Неправилно обаче съдът е приел, че всички тези обстоятелства обуславят извод за справедлив размер на обезщетението за репарирането на вредите от 5000 лв. Въззивният съд намира, че с оглед характера на претърпените болки и страдания от ищцата, продължителният период на възстановяване от 3 месеца, необходимостта в този период да ползва чужда помощ в ежедневието си, справедливият размер на обезщетението възлиза на 9000 лв. Решението в частта, в която над този размер до пълния предявен от 18 000 лв. е отхвърлен, следва да се потвърди, тъй като претендираните от ищцата за настъпили впоследствие от трамвата вреди след 3- месечния възстановителен период, са недоказани. В тази насока съдът кредитира СМЕ, заключението на която гласи, че макар ищцата да е съобщила за слаба болезненост в глезенната става при продължително натоварване и за налични към 12.03.2021 г. болки в лява коленна става, които свързва с инцидента и теоретично да не е изключена причинно-следствена връзка между тези оплаквания и получената травма, без проследяваща медицинска документация след 26.09.2019 г. не може да се каже със сигурност дали има причинна връзка. Вещото лице изразява и второ предположение, а именно - че не е изключено и съществуващото преди инцидента хронично заболяване на коленни стави - гонартроза и без травматично увреждане да прогресира във времето и да води до също такава болезненост при натоварване и движения. Предвид горното съдът счита, че не са доказани безспорно и категорично по делото продължителни болки и страдания над 3-месечния възстановителен период, които да стоят именно в причинна връзка с травмата, като приема, че към настоящия момент ищцата се е възстановила напълно от травматичните увреждания, поради което не е обосновано и справедливо да се присъжда по-висок размер на обезщетение от приетия в размер на 9000 лв. Поради изложеното съдът намира, че решението следва да бъде отменено в частта, в която е отхвърлена исковата претенция за сума над присъдения размер от 5000 лв. до сума в размер на 9000 лв., като в останалата част, в която е отхвърлен искът над 9000 лв. до пълния предявен размер от 18 000 лв. решението следва да бъде потвърдено. Въззивният съд намира, че по отношение на обратния иск, предявен срещу третото лице-помагач, подадената въззивна жалба е бланкетна, тъй като в същата не са посочени конкретни и изрични пороци по правилността на обжалваното решение, поради което и с оглед разпоредбата на чл.269 от ГПК е недопустимо извършване на проверка на правилността на обжалваното първоинстанционно решение в тази му част от въззивния съд. По отношение на разноските: С оглед частичното уважаване на иска право на разноски имат и двете страни. Дължимият размер на адвокатското възнаграждение за процесуално представителство на адвокат П. в първоинстанционното производство, определено съобразно правилата на чл.38, ал.2 от ЗА вр.ал.1, т.е ЗА вр. чл.7, ал.2, т.3 от Наредба №1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения съобразно уважената искова претенция е 535 лв. Първоинстанционният съд е присъдил 297, 22 лв., като С.О. следва да бъде осъдена да заплати остатъка от дължимото адвокатско възнаграждение в полза на адв.П. в размер на 237, 78 лв. На основание чл.78, ал.6 от ГПК ответната страна следва да бъде осъдена да заплати в полза на бюджета на Софийски районен съд сума в размер на 160 лв. - остатъка от дължимата държавна такса за първоинстанционното производство, изчислена върху размера на уважената част от предявения иск в настоящото производство. Във въззивното производство съобразно частичната основателност на въззивната жалба на ищцата, същата има право на разноски. Съдът определи адвокатското възнаграждение на адвокат П. съобразно разпоредбите на чл.38, ал.2 от ЗА вр.ал.1, т.е ЗА вр. чл.7, ал.2, т.3 от Наредба №1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, чийто общ размер съобразно обжалваемия интерес възлиза на 920 лв. Предвид обаче частичната основателност на въззивната жалба на ищцата, в полза на адвокат П. следва да се присъди пропорционално на изхода на делото сума в размер на 283, 08 лв. възнаграждение за процесуално представителство във въззивното производство. На основание чл.78, ал.1 от ГПК и тъй като въззивницата-ищца бе освободена от заплащането на държавна такса над 80 лв. във въззивното производство до пълния размер от 260 лв., С.О. следва да бъде осъдена да заплати пропорционално на уважената част от иска сума в размер на 55, 38 лв. в полза на ищцата, както и 124, 62 лв. за дължима държавна такса в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на Софийски градски съд. В полза на въззиваемата страна, на основание чл.78, ал.1 и ал.8 от ГПК следва също да се присъдят съразмерно на отхвърлената част от иска разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 69, 23 лв. Такава мотивиран, СЪДЪТ