Решение № 10067 от 27.5.2026 г. на Софийски районен съд по дело № 70532/2024 г.

Производството е по реда на чл. 124 ГПК. Постъпила е искова молба от В. Т. В., с ЕГН •••••••••• и адрес в град с........... и К. Т. Б., с ЕГН •••••••••• и адрес в град П....., представлявани от адв. А. Т. от Софийската адвокатска колегия (САК), с адрес за получаване на съдебни съобщения в град С......, срещу Е. В. Т., с ЕГН •••••••••• и адрес в град С....... представлявана от адв. А. Л. с която се иска съдът да унищожи завещателно разпореждане на починалия Т. И. Б. (техен баща) ЕГН ••••••••••, починал на 05.10.2017 г., обективирано в саморъчно завещание датирано от 11.12.2013 г. обявено на 17.01.2024г. на нотариус И. Д. и в условията на евентуалност предявяват иск за отмяна на завещателно разпореждане на техния баща Т. И. Б., починал на 05.10.2017 г., ЕГН ••••••••••, обективирано в саморъчно завещание датирано от 11.12.2013 г. обявено на 17.01.2024г. на нотариус И. Д. извършено в полза на ответницата и възстановяване на запазената им част от АПАРТАМЕНТ № 23 /двадесет и три/, находящ се в гр. С....., в жилищна сграда - блок № ••• /......./, вход „Б“, етаж 2 /втори/, със застроена площ от 61,00 /шестдесет и един/ кв. метра, състоящ се от: една стая, дневна, кухня и обслужващи помещения, при съседи по доказателствен акт: изток - апартамент № 5, запад - апартамент № 24, север - зЕ. площ, юг - зЕ. площ, отгоре - апартамент № 26- собственост на В. и отдолу - апартамент № 21 - собственост на С., заедно с ИЗБЕНО ПОМЕЩЕНИЕ № 3 /три/ с площ от 2.41 /две цяло и четиридесет и един стотни/ кв. метра, при съседи на избеното помещение по доказателствен акт; изток - коридор, запад - раздЕ. стена с вход „ В“, север мазе № 2 и юг - мазе № 4, заедно с 2.362% /две цяло триста шестдесет и две хиляди върху сто/ идеални части от общите част на вход „А“ и вход „Б“ на сградата и толкова идеални части от право на строежа върху държавната земя, който апартамент с идентификатор •••••.••••.224.26.3 / шест, осем, едно, три, четири, точка, четири, три, пет, осем, две, две, четир, две, шест, точка,три/, съгласно Схема на самостоятелен обект в сграда №15-165207/19.02.2024г. на Служба по геодезия, картография и кадастър - гр. София към АГКК по кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със Заповед РД-18-14/06.03.2009г. на Изпълнителния директор на АГКК, последно изменение на кадастралната карта и кадастралните регистри, засягащо самостоятелния обект е от 19.02.2024, с адрес на имота по схема: гр. С......, блок ••• /......./, вход „Б“, етаж 2 /втори/, апартамент № 23 /двадесет и три/,като самостоятелния обект се намира на етаж 2 /втори/ в сграда с идентификатор •••••.••••.224.26 / ............., две,две, четири, точка, две, шест/, с предназначение: Жилищна сграда - многофамилна, като сградата е разположена в поземлен имот с идентификатор •••••.••••.224 / ............., две, две, четири/, с предназначение на самосточтелния обект: Жилище, апартамент - в жилищна или вилна сграда, или в сграда със смесено предназначение, Брой нива на обекта: 1 /едно/, с посочена в документа площ 61.00 / шестдесет и един/ кв. метра, с прилежащи части: избено помещение № 3 /три/ с площ: 2.41 /две цяло и четиридесет и една стотни/ кв. метра, заено с 2.363 % / две цяло, триста шетдесет и две хиляди върху сто/ ид. части от общите части от вход „А“ и вход „Б“, на сградата; стар идентификатор: няма, Ниво: 1 /едно/, при съседни самостоятелни обекти в сградата по схема: на същия етаж: •••••.••••.224.26.4 / ............., две, две, четири, две, шест, точка, четири/, под обекта: •••••.••••.224.26.1 / ............., две, две, четири, две, шест, точка, едно/, над обекта •••••.••••.224.26.6 / ............., две, две, четири, две, шест, точка, шест/. Ищците твърдят, че баща им, Т. И. Б., който починал на 05.10.2017 г., придобил апартамент № 23 в гр. София през 2007 г. Според ищците, през 2011 г. баща им сключва брак с ответницата и отношенията му с дъщерите му се влошават. Те казват, че новата му съпруга му забранява да се вижда с тях и че той започва да губи паметта си. Дъщерите му научават, че той посещавал лекар и му бил диагностициран умерен дементен синдром. Ищците посочват, че с влезли в сила съдебни решения баща им първо бил обявен за безвестно отсъстващ, а впоследствие и за починал на 05.11.2017 г. Те отбелязват, че на 17.01.2024 г. ответницата депозира молба за обявяване на саморъчно завещание на техния баща, което било датирано от 11.12.2013 г. В. В. и К. Б. изразяват мнение, че към датата на съставяне на завещанието баща им не бил способен да разбира постъпките си и да взима осъзнати решения заради влошеното си здравословно състояние. Те смятат, че той е бил недееспособен. Поради тези причини, те искат съдът да унищожи завещанието. В случай че съдът приеме, че завещателят е бил дееспособен, ищците предявяват в условията на евентуалност втори иск. Те искат да бъде намалено завещателното разпореждане в полза на ответницата и да им бъде възстановена запазената им част от наследството. Според удостоверение за наследници, Т. Б. оставя трима наследници – двете ищци и ответницата. Те твърдят, че според закона, запазената част на децата е 2/3 от имуществото. Ищците казват, че имат правен интерес да предявят този иск, тъй като от обявяването на завещанието ответницата има намерение да се ползва от него. Те подчертават, че петгодишният давностен срок за предявяване на иска по чл. 30 от ЗН не е изтекъл към датата на подаване на исковата молба, защото завещанието било обявено на 17.01.2024 г. Молят съдът да уважи искът като унищожи завещанието. В случай че това не бъде уважено, те молят съда да намали завещателното разпореждане и да възстанови запазената им част от апартамента, който е описан подробно в молбата. В установения срок е постъпил отговор на исковата молба. Е. Т.-Б. счита предявените искове - за прогласяване на завещанието за унищожаемо поради недееспособност на съпруга Т. Б. към 11.12.2013 г., и евентуално иск за намаляване на завещателното разпореждане в нейна полза до размера, нужен за допълване на запазената част на ищците - за неоснователни и недоказани. Според нея, първият иск е неоснователен и недоказан, въпреки че не се разбирало от допълнителна молба от 20.12.2024 г. по гр. дело № 70532/2024 г. на 168 с-в защо се иска унищожаемостта и за каква недееспособност се говорело. Подчертава се, че Т. Б. бил изключително интелигентен човек, професор, изкуствовед и образован учен. Сочат, че по време на делото за безследното му изчезване - гр. дело № 999 от 2020 г. на 37 състав на СРС, дъщерите му поискали разпит на лекар, за да докажат, че Т. Б. не бил с всичкия си ум или имал умствено заболяване. Целта им била да докажат, че той не бил адекватен при съставянето на завещание в полза на Е. Т.-Б.. Сочат че като свидетел била извикана лекарка, издател на медицинско направление, която се явила на съдебно заседание на 22.10.2020 г. Тази лекарка, която се оказала хирург, а не личен лекар или психиатър на Т. Б., си спомнила, че името Т. И. Б. не говорело нищо. На въпрос на съдията, след като била показана медицинската документация, тя отговорила, че не си спомняла да е преглеждала човек с коксоартроза, който да изглеждал неадекватен. Друг свидетел по същото дело за обявяване на Т. Б. за изчезнал заявил пред прокурора, че е живял с Т., който имал само херния и бил опериран. Свидетелят казал, че през последната година Т. започнал да има проблеми с късата памет, но това не му попречило да напише трети том на книгата си. Той губел краткотрайна памет, повтарял неща, но никога нещо сериозно, оставал сам вкъщи и бил адекватен. Свидетелят не знаел Т. да се е лекувал за тези проблеми с паметта. Е. Т.-Б. твърди, че нямало възможност саморъчното завещание да бъде прогласено за унищожаемо поради недееспособност на завещателя. Тя се позовава на ТР № 5/2020 г. на ВКС, според което е възможно унищожаемост поради невъзможност за разбиране или ръководене на действията при ментални и психични проблеми, дори когато лицето формално е дееспособно, но това състояние трябвало да е налице към момента на извършване на сделката. Според нея, законът не разграничавал причините според вида и степента, в която засягали възможността за разумни действия. Тя цитира чл. 31, ал. 2 ЗЗД, според който наследниците можели да искат унищожение след смъртта на лицето, само ако преди смъртта е било поискано поставянето му под запрещение, което имало смисъл само при трайна неспособност. По отношение на евентуалния иск посочва, че завещанието било саморъчно, датирано и подписано от наследодателя, и отговаряло на изискванията на чл. 25, ал. 1 ЗН. Твърди се, че законът установявал два вида завещателни разпореждания - общи и частни. Според нея, обхватът на процесното завещание трябвало да се преценява според действително изразената воля на завещателя. Подчертава се, че чл. 19, ал. 1 ЗН изисквал завещателят да е бил собственик на вещта към момента на откриване на наследството, какъвто бил и настоящият случай - Т. Б. бил собственик на завещания апартамент. Според Е. Т.-Б., волята на завещателя била да се разпореди след смъртта си само с конкретно определено имущество - апартамента и авторските права върху книгите, трудовете, статиите, рецензиите и музикалните записи. Отбелязва се, че Т. Б. имал и два автомобила, с които не се бил разпоредил. Прави се извод, че апартаментът и авторските права не изчерпвали цялото наследство, и завещанието не следвало да се приема за общо по смисъла на чл. 16, ал. 1 ЗН. Според нея, фактът, че завещанието не съдържало всички предмети, които наследодателят притежавал, бил достатъчен то да се квалифицира като завет по чл. 16, ал. 2 ЗН. Освен това, към момента на съставяне на завещанието, Т. Б. споменал само двама от тримата си наследници по закон, разпределяйки част от имуществото си към тях, което показвало, че нямал намерение да се разпореди с цялото си имущество. В заключение счита, че завещанието произвело своя вещно-транслативен ефект спрямо Е. Т. като заветник. Поради гореизложеното, Е. Т.-Б. оспорва доводите на ищците за нищожност или унищожаемост на завещанието, твърдението за недееспособност на съпруга към 11.12.2013 г., искането за съдебно-медицинска експертиза и допускане на свидетели, както и твърдението за нарушени права на наследниците и тяхната запазена част. Моли съда да отхвърли предявените искове и да присъди направените по делото разноски. Софийският районен съд, второ гражданско отделение, 168 състав, като обсъди представените по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, при спазване изискванията на чл. 235 от ГПК, от фактическа и правна страна намира следното: Предявени са искове с правно основание чл. 43, ал.1, б. „а“ ЗН, вр. с чл. 13 ЗН и евентуални искове с правно основание чл. 30, ал.1 ЗН. По отношение на исковете с правно основание чл. 43, ал.1, б. „а“ ЗН, вр. с чл. 13 ЗН Съгласно чл. 43, ал. 1, б. а от ЗН завещателното разпореждане е унищожаемо когато е направено от лице, което по време на съставянето му не е било способно да завещава, а съгласно чл. 13 от ЗН, способно да завещава е всяко лице, което е навършило 18 години, не е поставено под пълно запрещение поради слабоумие и е способно да действа разумно. Унищожаеми по смисъла на чл. 43, ал. 1, буква "а" от ЗН са извършените завещателни разпореждания от пълнолетни лица, които не са поставени под пълно запрещение, но не са могли да действат разумно при съставянето на акта. Изискването завещателят да е способен да действа разумно има правно значение, когато са налице другите две условия, предвидени в чл. 13 от ЗН - пълнолетие и липсата на пълно запрещение, при липсата на които завещанието е нищожно. Способността за разумно действие свързва завещателната дееспособност с едно конкретно състояние на личността по време на извършване на завещателния акт, независимо, че формално това лице е дееспосбно с оглед гражданскоправните критерии. В този смисъл, неспособни да действат разумно са лицата, които не са поставени под запрещение, но поради слабоумие, душевна болест или друга причина не са в състояние да разсъждават нормално, липсва им здрав разум и не могат да разбират и да ръководят постъпките си. Дали това състояние е трайно или кратковременно е без значение, като важното е да е съществувало по времеизвършването на завещанието. Доколкото в подобни случаи завещателят не е лишен с формален правен акт от общата гражданска дееспособност се изхожда от предположението, че той разумно е изразил волята си, поради което неспособността да се действа разумно към момента на съставяне на завещанието трябва да се докаже по безспорен начин. Съобразно правилата на чл. 154, ал. 1 ГПК, в тежест на този който оспорва завещателния акт, в случая ищеца, е да докаже, че към момента на съставяне на завещанието жавещателят е бил неспособен да действа разумно. Съдът намира обаче че предявените искове са частично недопустими. Съгласно чл. 124, ал. 1 от ГПК, всеки може да предяви иск, за да установи съществуването или несъществуването на едно правно отношение или на едно право, когато има интерес от това; а съгласно чл. 26, ал. 2 от ГПК, освен в изрично предвидените от закона случаи никой не може да предявява от свое име чужди права пред съда. Несъмнено наследникът по закон, предявил иск за унищожаване на завещателно разпореждане, има правен интерес и е процесуално легитимиран да предяви този иск, когато брани своите субективни материални права, тъй като с предявения иск се домогва до постановяването на положително за него съдебно решение, с което със силата на пресъдено нещо да бъдат отречени правните последици на атакуваното завещание и най-вече – неговият вещно-транслативен ефект, засягащ имуществото от наследствената маса. Когато обаче самите ищци не биха придобили по закон цялото наследствено имущество, предвид принципната процесуална забрана по чл. 26, ал. 2 от ГПК да не се предявяват пред съда чужди права от свое име (освен в изрично предвидените от закона случаи на процесуална субституция), всеки от тях е процесуално легитимиран и има правен интерес да води иска за унищожаемост само до размера на своето субективно наследствено право, чиято защита търси по съдебен ред. Тоест, процесуално допустимо е да се предяви иск за унищожаване на саморъчното завещание само досежно идеалната част от наследството, която би преминала в индивидуалния дял на конкретния наследник при наследяване по закон. В настоящия случай законните наследници на общия наследодател Т. И. Б., починал на 05.10.2017 г., са общо трима: неговата преживяла съпруга Е. В. Т. (ответник по делото) и двете му дъщери – К. Т. Б. и В. Т. В. (ищци по делото). По силата на правилата за наследяване по закон, тримата наследници от този кръг придобиват равни части от имуществото на починалия, което означава, че законният наследствен дял на всяка от двете дъщери възлиза на по 1/3 идеална част от наследството. Следователно за всяка от двете ищци е налице правен интерес да иска обявяване за унищожаемо на саморъчното завещание от 11.12.2013 г. единствено до размера на притежаваната от нея идеална част от наследството, а именно до 1/3 ид. част. За горницата над тези субективни права (над 1/3 ид. част до пълния размер от 3/3 ид. части) за всяка от ищците поотделно липсва правен интерес да иска от съда унищожаване на завещателното разпореждане в полза на ответницата, тъй като това би съставлявало недопустимо предявяване на чужди права пред съд. Процесуално легитимирани да предявят иск за недействителност на останалата част от завещанието, надхвърляща техните субективни законни права, имат единствено лицата, чиято правна сфера се засяга пряко от него. Поради това, когато наследник по закон предяви иск за унищожаване завещателните разпореждания които надхвърлят неговата част от наследството, този иск, като предявен в нарушение на императивната процесуална забрана по чл. 26, ал. 2 от ГПК, а следователно – и поради липса на признат от закона правен интерес, е частично недопустим в частта му, с която недействителността се претендира досежно чуждите идеални части от наследството. В този смисъл е и константната съдебна практика (включително Определение № 11951 от 20.06.2025 г. по гр. д. № 6855/2025 г. на Софийски градски съд, потвърдено с Определение № 2304 от 15.09.2025 по ч.гр.д. № 2311/2025г. на Апелативен съд – София), съгласно която правото да се оспори едно завещателно разпореждане се упражнява от наследниците по закон съобразно размера на субективните им права, произтичащи от наследственото правоприемство, а за горницата производството подлежи на прекратяване. Ето защо предявените от К. Т. Б. и В. Т. В. искове с правно основание чл. 43, ал. 1, б. „а“ от Закона за наследството за обявяване на саморъчното завещание от 11.12.2013 г. за унищожаемо са частично недопустими на основание чл. 130 от ГПК. За ищцата К. Т. Б. искът е недопустим в частта над притежаваната от нея 1/3 ид. част до пълния размер от 3/3 ид. части, а за ищцата В. Т. В. – също в частта над нейния законен дял от 1/3 ид. част до 3/3 ид. части, поради което производството по делото в тези му части следва да бъде прекратено на основание чл. 26, ал. 2 от ГПК във вр. с чл. 130 от ГПК. Исковете подлежат на разглеждане за унищожаемостта на завещанието досежно идеалните части на ищците. За да бъдат уважени предявените конституитвни искове с правно основание чл. 43, ал. 1, б. „а“ от ЗН във връзка с чл. 13, ал. 1 от ЗН за унищожаване на саморъчното завещание от 11.12.2013 г., в тежест на ищците В. Т. В. и К. Т. Б. е да установят при условията на пълно и главно доказване следните кумулативно проявени предпоставки: първо, наличието на съставено от техния наследодател Т. И. Б. завещателно разпореждане; и второ, момента на обективиране на волята на завещателя – датата на съставяне на завещанието (11.12.2013 г.) , завещателят не е бил способен да разбира свойството и значението на действията си и да ги ръководи поради ментални или психични проблеми, обусловили невъзможност за изразяване на валидна воля (в контекста на изложените по делото твърдения за диагностициран умерен дементен синдром и прогресиращо разстройство на паметта). Фактическият състав на унищожаемостта поради фактическа недееспособност по смисъла на чл. 43, ал. 1, б. „а“ във вр. с чл. 13 от ЗН изисква порокът в съзнанието да е съществувал реално към момента на дефиниране на последната воля, като е безправно и без значение обстоятелството, че лицето формално не е било поставено под запрещение приживе. Тъй като се касае за доказване на фактическо състояние на разстроено съзнание, ищците следва да установят по несъмнен начин интелектуалната и волева негодност на наследодателя да се разпорежда с имуществото си, докато в тежест на ответницата Е. В. Т. е провеждането на насрещно доказване, насочено към установяване на пълна психическа съхраненост и адекватност на завещателя към същата специфична дата. По отношение на първия елемент от фактическия състав на предявения конститутивен иск – наличието на извършено от наследодателя завещателно разпореждане, по делото не се спори между страните, а и същият се установява по категоричен начин от представените писмени доказателства. От приобщения по делото Протокол за обявяване на саморъчно завещание от 17.01.2024 г. на нотариус И. Д., с рег. № ••• на Нотариалната камара и район на действие СРС, се установява по несъмнен начин, че е налице външно проявено и материализирано завещателно изявление, съставено на бял лист, с текст на две страници, датирано към 11.12.2013 г. и подписано от наследодателя Т. И. Б., починал на 05.10.2017 г.. Доколкото ответната страна изрично признава факта на физическото съществуване на процесното саморъчно завещание и неговото съставяне от де факто сочения автор, съдът приема първата кумулативна предпоставка от фактическия състав на нормата на чл. 43, ал. 1, б. „а“ от ЗН за напълно доказана и осъществена, като предмет на понататъшния съдебен анализ остава единствено спорният въпрос относно вътрешната валидност на това изявление и интелектуалната способност на завещателя към същата дата. За установяване на релевантния за спора факт – състоянието на завещателя Т. И. Б. към датата на съставяне на процесното завещание (11.12.2013 г.), съдът допусна и събра гласни доказателства чрез разпит на свидетелите на ищцовата страна: Л. З. К. (внук на наследодателя) и Е. И. Ф. (сестра на наследодателя). Съдът кредитира показанията на тези свидетели изцяло, като ги намира за обективни, последователни, вътрешно непротиворечиви и логични. Въпреки че същите са в отношения на близко родство с ищците (чл. 172 от ГПК), техните показания почиват на преки, непосредствени и лични впечатления от поведението и състоянието на завещателя през релевантния период и се подкрепят взаимно, очертавайки ясна и безпротиворечива картина на едно прогресиращо дементно състояние. От показанията на св. Ф. се установява категорично, че първите видими признаци за менталния упадък на завещателя датират още от края на 2011 г. (по време на нейния 70- годишен юбилей). Свидетелката е възприела лично, че брат е губил мисълта си и е говорил несвързано. Тези наблюдения за задълбочаващ се когнитивен дефицит ескалират именно през 2013 г. – годината на съставяне на завещанието. Свидетелката сочи, че през тази година мисълта му е течала „неравномерно“, изреченията са губили смисъл и е настъпила тежка личностна деградация, изразяваща се в пълна загуба на ориентация за време, място и лица. Установява се драстичният факт, че наследодателят е спрял да разпознава дори най-близките си роднини (не е разпознал родната си сестра, като я е попитал коя е). Данните за пространствена дезориентация (загубването му в гр. Ямбол и търсенето на помощ от случайни минувачи с визитна картичка) индикират за тежка неспособност на лицето да функционира самостоятелно в социума. Тези обстоятелства се подкрепят изцяло и се надграждат от показанията на св. К.. Свидетелят позиционира началото на видимите промени в паметта на своя дядо през лятото на 2012 г., когато последният не е могъл да разпознае собствената си внучка и дъщеря по снимки. Свидетелят описва тежки нарушения в краткотрайната памет – забравяне на разговора на всяко второ или трето изречение, както и системни случаи на пространствена дезориентация („губене“ в гр. София), наложили намесата на трети лица и полиция за прибирането му. Анализирани в своята съвкупност, показанията на свидетелите на ищците установяват, че в периода 2011 г. – 2013 г. (включващ датата на съставяне на завещанието – 11.12.2013 г.) Т. Б. е страдал от тежки, прогресиращи и необратими нарушения на когнитивните функции (памет, ориентация, мислене). Фактът, че лицето е губило способност да разпознава най-близките си кръвни роднини (сестра, дъщери, внуци), да се ориентира в пространството и да води смислен разговор, изключва възможността същото да е притежавало запазен интелектуално-волев ресурс да формира и изрази действителна правна воля. Лице, което е дезориентирано за собствената си самоличност и тази на близките си, не може да осъзнае обема на своето имущество, кръга на законните си наследници и последиците от акта на завещаване. Поради това, от събраните гласни доказателства на ищцовата страна се формира несъмнен извод, че към датата на обективиране на завещателното разпореждане (11.12.2013 г.), поради напреднал дементен процес, Т. И. Б. се е намирал в състояние, което напълно го е лишавало от възможността да разбира свойството и значението на постъпките си и да ги ръководи, което обосновава основателността на иска по чл. 43, ал. 1, б. „а“ от ЗН за унищожаване на завещанието. На следващо място, съдът подложи на подробен анализ и преценка гласните доказателства, ангажирани от ответната страна чрез разпита на свидетеля С. В. В. (син на ответницата Е. Т.). Съгласно практиката на ВКС (Решение № 136 - 10.03.2025 по дело № 2981 – 2024 по описа на ВКС) при преценка на гласни доказателства, съдът е длъжен да посочи съображения защо не дава вяра на свидетелите, които приема за недостоверни, а когато свидетелите, посочени от едната страна, са в еднаква или нееднаква степен на родство с двете страни, съдът е длъжен да приложи чл. 136 ГПК (отм.) - чл. 172 от сега действащия ГПК, като посочи съображения за обективност на тези свидетели от аспекта на двете страни (решение № 70 от 30.11.1980 г. по гр. д. № 65/1980 г. на ОСГК на ВС). При това съдебното решение следва да бъде постановено въз основа на всички събрани по делото доказателства и след тяхната съвкупна преценка, а когато някое доказателство се приема за недостоверно съдът следва да изложи мотиви за това. По отношение на този свидетел съдът намира, че показанията му не следва да се кредитират с доверие в частта, в която се твърди, че към 2013 г. наследодателят Т. Б. е бил напълно здравословно и ментално съхранен, като съображенията за това са две – процесуални и логически: На първо място, приложима е разпоредбата на чл. 172 от ГПК, задължаваща съда да преценява показанията на този свидетел с изключително засилено внимание и критичност, с оглед на възможната му заинтересованост от изхода на спора, произтичаща от обстоятелството, че същият е низходящ (син) на ответницата, която е единствен облагодетелстван субект по оспореното завещание. На второ място – и по-важно, анализирани по същество, показанията на св. В. се явяват вътрешно противоречиви и в голямата си част всъщност потвърждават, а не опровергават изложените в исковата молба фактически твърдения на ищците. Макар свидетелят изрично да заявява, че според него думата „неадекватен“ е неправилна, той непосредствено след това чисто фактологически признава, че наследодателят е развил прогресиращи проблеми с паметта, изразяващи се в забравяне и постоянно повтаряне на едни и същи фрази и мисли. Житейски нелогичен и необоснован е опитът на свидетеля да представи Т. Б. като „абсолютно здрав човек“, след като самият той описва тежък инцидент, при който наследодателят е отишъл до Софийския университет, изпаднал е в пълна дезориентация в градска среда, не е могъл да намери пътя към дома си и се е наложило чужди граждани да го съпроводят до съответното Районно управление на МВР, откъдето семейството го е прибрало. Свидетелят прави нелогичен и очевидно защитен опит да оправдае този случай с аргумента, че „градът се променял“ и затова възрастният човек ползвал хората вместо навигация. Забравянето на собствения адрес и невъзможността да се прибереш у дома до степен на полицейска интервенция обаче не съставлява липса на ориентация в трафика, а обективира класически проявни форми на дълбок и напреднал когнитивен дефицит. Допълнително, свидетелят признава, че още през 2011–2012 г. наследодателят е преустановил шофирането, тъй като не е виждал и разбирал светофарите. Следователно опитът на св. В. да омаловажи състоянието на починалия и да лавира по отношение на хронологията на заболяването (насочвайки го неопределено към „последните две-три години“ преди изчезването през 2017 г. ) се опровергава от конкретните факти, които самият той изнася за периода около 2012–2013 г.. Поради това съдът приема, че в частите им, в които се сочат пълно здраве и дееспособност, показанията на този свидетел са изолирани, манипулативни и целящи единствено да обслужат защитната теза на майка му, поради което в тази им част съдът ги оставя без уважение при формиране на своите фактически изводи. При сравнителния анализ и съпоставката на двете групи свидетелски показания, съдът отчита, че свидетелите на ищцовата страна – св. Е. И. Ф. (сестра на починалия) и св. Л. З. К. (внук на починалия), също се намират в близка родствена връзка с ищците, бидейки съответно тяхна леля и син. Това обстоятелство, на основание чл. 172 от ГПК, задължава съда да преценява техните изявления с повишено внимание и критичност. За разлика от показанията на свидетеля на ответната страна обаче, съдът намира, че показанията на св. Ф. и св. К. са напълно обективни, логични и непредубедени. Този извод се налага от обстоятелството, че техните изявления не съдържат предварително обмислени, схематични или чисто декларативни твърдения, а пресъздават конкретни, житейски достоверни и хронологично последователни факти, които свидетелите са възприели непосредствено чрез личните си контакти с наследодателя Т. Б.. Двамата свидетели добросъвестно описват постепенното и прогресивно задълбочаване на дементния процес в периода от 2011 г. до 2013 г., без да се опитват да хиперболизират състоянието му, като изрично посочват, че в определени моменти мисълта му е имала смисъл, както и че в нито един момент той не е забравил своя внук. Най-същественият аргумент за безпристрастността и верността на показанията на ищцовите свидетели обаче произтича от обстоятелството, че те се подкрепят по индиректен, но категоричен начин от самия свидетел на ответната страна – св. С. В.. В своя разпит св. В., въпреки очевидния си стремеж да изолира порока в съзнанието на наследодателя, чисто фактологически потвърждава абсолютно същите проявни форми на когнитивен дефицит, съобщени от първата група свидетели, а именно: че Т. Б. е имал сериозни проблеми с паметта, повтарял е едни и същи неща и е изпаднал в състояние на пълна дезориентация в града, наложило намесата на случайни граждани и органите на МВР за неговото прибиране. Това пълно припокриване между двете групи свидетели по ключовите факти за изгубването и пропуските в паметта доказва по несъмнен начин, че св. Ф. и св. К. не инспирират и не изкривяват истината за нуждите на настоящия процес, а възпроизвеждат реалната житейска картина. Обратно, показанията на свидетеля на ответната страна св. В. остават изцяло изолирани и вътрешно противоречиви в заключенията си за „абсолютно здраве“ на починалия. Неговият опит да представи тежките епизоди на дезориентация като обикновено „неориентиране в променящия се град“ или „липса на навигация“ е логически несъстоятелен и разкрива ясна заинтересованост от изхода на спора, насочена към запазване на цялото наследствено имущество в патримониума на неговата майка, явяваща се единствен облагодетелстван субект по оспореното завещание. За изясняване на релевантните за спора медицински факти, по делото е допусната, изслушана и приета посмъртна задочна съдебно-психиатрична експертиза (СПЕ), изготвена от вещото лице доц. д-р В. Т. В.. В своето писмено заключение и в устните си разяснения в съдебно заседание, експертът дава категоричен отговор, че най-вероятно към момента на съставяне на завещанието (11.12.2013 г.) Т. И. Б. е бил с нарушени годности да обективира волята си. Според вещото лице, касае се за бавно разгръщащ се съдово-мозъчен процес с оглупяване (деменция), чиито прояви категорично надхвърлят рамките на нормалното човешко стареене. Съдът кредитира изцяло заключението на съдебно-психиатричната експертиза на основание чл. 202 от ГПК, като го намира за компетентно, обективно, научно обосновано и кореспондиращо напълно с останалия събран по делото доказателствен материал. На първо място, експертизата кореспондира с кредитираните от съда свидетелски показания на ищцовата страна. Вещото лице изрично разяснява в съдебно заседание медицинския критерий за отграничаване на нормалното стареене от патологичния процес на деменция: докато при нормалното стареене има само количествено смущение (забавеност на психичните процеси), то при наследодателя са налице качествени отклонения – тежки нарушения в паметта и неразпознаване на най-близки роднини. Този медицински извод се потвърждава напълно от житейските наблюдения на свидетелите Ф. и К., които са възприели лично невъзможността на завещателя да разпознае собствените си дъщери, внучка и родна сестра. На следващо място, съдът не споделя възраженията на ответната страна, че експертизата е необоснована поради липсата на предварителна клинична диагноза в медицински документи и поради факта, че почива на свидетелски показания. Вещото лице аргументирано обясни пред съда приложимата методология при липса на медицинска документация – изграждане на експертен извод въз основа на т.нар. „обективна анамнеза“ (подробно описание от хора, познаващи добре пациента). В случая тази анамнеза се черпи не само от ищцовите свидетели, но и от доказателствата на самата ответна страна – в сведение до МВР самата ответница Е. Т.-Б. е посочила, че съпругът „страдал от склероза, губел ориентация и не можел да се прибере“, а свидетелят на ответницата (нейният син) също признава за инциденти с пълна дезориентация и загуба на паметта. Именно наличието на тези безспорни, качествени отклонения в поведението на наследодателя през 2011 – 2012 г. (предхождащи оспорваното завещание), пречупени през медицинската логика за бавното, но необратимо прогресиране на съдово-мозъчното оглупяване, дават категорично научно основание на експерта да заключи, че към края на 2013 г. заболяването е било достатъчно дълбоко изразено. Допълнителен медицински и логически аргумент, изтъкнат от вещото лице, е парадоксът в поведението на завещателя – макар да е изразявал пред близките си несъгласие с брака си, той съставя подробен и прецизен текст на завещание изцяло в полза на съпругата си. Според експерта подобни противоречия са характерни за лица с нарушени когнитивни функции, чиято воля лесно може да бъде насочвана поради липсата на критичност към реалността. В обобщение, съдебно-психиатричната експертиза не стои изолирано, а служи като научна призма, през която съдът пречупва установените гласни доказателства и писмените следи (заявленията в МВР). Тези доказателствени източници, преценени в тяхната съвкупност, създават у съда несъмнено и категорично убеждение, че към 11.12.2013 г. Т. Б. не е разполагал с интелектуалния и волев капацитет да осъзнава свойството и значението на акта на завещаване, което обуславя основателността на иска за неговото унищожаване. Въз основа на така извършения подробен и задълбочен анализ на събрания по делото доказателствен материал, преценен в неговата цялост и взаимна свързаност, съдът приема за категорично доказано осъществяването и на втората кумулативна предпоставка от фактическия състав на нормата на чл. 43, ал. 1, б. „а“ от ЗН, а именно: към момента на съставяне на завещанието (11.12.2013 г.) наследодателят Т. И. Б. е бил де факто неспособен да завещава, тъй като поради напредналото си заболяване не е могъл да разбира свойството и значението на постъпките си. Кредитираните свидетелски показания на ищцовата страна, които логически се допълват и потвърждават от изнесените от свидетеля на ответника факти за тежка дезориентация и полицейска интервенция, разгледани през призмата на научно обоснованото заключение на съдебно-психиатричната експертиза на доц. д-р В., съставляват непрекъсната верига от доказателства за наличието на прогресиращ и необратим дементен процес. Качествените изменения в когнитивната сфера на наследодателя, изразяващи се в пълна пространствено-времева дезориентация и трайна неспособност да разпознава найблизките си кръвни роднини (сестра, дъщери и внуци), изключват възможността същият да е притежавал минимално необходимия интелектуален и волев ресурс за формиране на валидно и осъзнато волеизявление. Липсата на критичност към заобикалящата реалност и невъзможността да оцени обема на имуществото си и кръга на своите законни наследници обуславят извода, че към 11.12.2013 г. Т. Б. се е намирал в състояние на пълна завещателна недееспособност, което води до материалноправната основателност на предявения конститутивен иск за унищожаване на процесното саморъчно завещание. Предвид извода на съда за основателност на главния предявен иск с правно основание чл. 43, ал. 1, б. „а“ от ЗН и последващото правопроменящо уважаване на същия, с което процесното саморъчно завещание се признава за унищожаемо поради липса на завещателна дееспособност, не е налице правна възможност и процесуална необходимост от разглеждане на предявения при условията на евентуалност иск с правно основание чл. 30, ал. 1 от ЗН за възстановяване на запазена част от наследството чрез намаляване на завещателното разпореждане. Евентуално съединеният иск е предявен под процесуално условие – в случай че главният иск бъде отхвърлен като неоснователен. Тъй като това условие не се осъществи, евентуалния иск по чл. 30 от ЗН следва, че съдът не дължи произнасяне по неговото същество. По отношение на разноските. При този изход на спора – уважаване на главния предявен иск с правно основание чл. 43, ал. 1, б. „а“ от ЗН и оставяне без разглеждане на евентуално съединения иск по чл. 30, ал. 1 от ЗН, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК право на разноски имат ищците. От страна на ищцовата защита е представен списък по чл. 80 от ГПК за реализирани разноски в общ размер на 2682.58 евро (включващ 2022 евро адвокатско възнаграждение, 149.30 евро държавна такса, 306.77 евро депозит за СПЕ и 204.51 евро депозит за СТЕ). Съдът намира, че на ищците следва да се присъди само половината от претендирания размер на разноските – сумата от 1341.29 евро. Съображенията за това са следните: Отговорността за разноски е санкция за неоснователно предизвикан правен спор и се понася от страната, чието поведение е станало причина за реализирането на тези разходи. В случая ответната страна е дала повод за образуване на производство и следва да понесе тежестта единствено по отношение на главния иск за унищожаване на завещанието, който е разгледан и изцяло уважен. По отношение на евентуалния иск по чл. 30 от ЗН за възстановяване на запазена част обаче, съдът не се е произнесъл по същество предвид обстоятелството че същият е предявен под условие, поради което ответникът не може и не следва да носи отговорност за разноските, сторени за неговото предявяване. На последно място, предвид изхода на делото и изцяло уважения главен иск, на ответната страна не се следват разноски. Въпреки че евентуално съединеният иск с правно основание чл. 30, ал. 1 от ЗН бива оставен без разглеждане, това процесуално действие е обусловено единствено от правопроменящия ефект на уважената главна претенция, а не от нейната неоснователност. Ответникът е станал пряк повод за образуване на настоящото производство, бранейки едно унищожаемо завещателно разпореждане, и неговото поведение изцяло е предизвикало правния спор. На основание чл. 78, ал. 3 и ал. 4 от ГПК, ответникът има право на разноски само при отхвърляне на иска или при прекратяване на производството поради неговата недопустимост или оттегляне. В случая производството по делото приключва с признаване основателността на твърденията на ищците за липса на завещателна дееспособност, което изначално изключва възможността ответната страна – като изгубила материалноправния спор по същество – да се ползва от правото да иска възстановяване на направените от нея разноски за адвокатска защита или съдебни такси. По изложените съображения Софийският районен съд,