Решение № 5734 от 9.9.2026 г. на Софийски градски съд по дело № 721/2026 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК. Производството е образувано по подадена в законоустановения срок въззивна жалба ответника ЗАД „Алианц България“ АД срещу решение №20813 от 14.11.2025 г. , постановено по гр.д. №77574/2024 г. по описа на СРС, 55 състав, с което е уважен предявеният от Д. И. И. иск с правно основание чл. 103, ал. 1 и ал. 5 вр. чл. 97, ал. 1 вр. чл. 100, ал. 1 и ал. 3 от Закона за туризма вр. чл. 432 КЗ за осъждане на ответника да заплати сумата 4344,00 лева, представляваща обезщетение за причинени имуществени вреди, настъпили вследствие от виновно неизпълнение от страна на туроператора „Авиа тур“ ЕООД на задължение по договор за туристически пакет от 15.11.2019 г. , сключен между Д. И. И. и „Авиа тур“ ЕООД, поради неразплащане с контрагенти, неплатежоспособност или несъстоятелност на туроператора, гражданската отговорност на което дружество към датат на договора е била застрахована от ответника, ведно със законна лихва от датата на депозиране на исквоата молб – 30.12.2024 г. до окончателното плащане. Във въззивната жалба са изложени оплаквания за неправилност на решението поради противоречащо на материалния закон тълкуване на разпоредбите на застрахователния договор и общите условия към него. Счита, че чл. 103, ал. 1 ЗТ урежда случаите, в които застрахователят може да възстанови заплатените на туроператора суми по неизпълнени туристически пакети като в тежест на ищеца е да установи наличието на някоя от посочените хипотези. Счита, че преценката за наличие на неплатежоспособност на туроператора следва да се направи към момента на неизпълнение на процесното пътуване, което не се установява в процеса. Поддържа, че причина за неосъщественото пътуване е възникналата извънредна епидемична обстановка поради КОВИД – 19, а сключената застраховка „отговорност на туроператора“ не покрива вреди настъпили поради непреодолими и извънредни обстоятелства, каквото е пандемията. Възразява да е установено по делото заплащането на претендираната сума от страна на ищцата в полза на туроператора. Счита, че предвид предоставения ваучер със съгласието на ищцата е налице новиране на задължението на туроператора по процесния договор, което възражение е останало неразгледано от районния съд. Оспорва неизпълнението на туристическите услуги до изтичане на ваучера да е по вина на туроператор. Възразява, че твърдяното застрахователно събитие и предявяване на претенцията на ищеца към застрахователя са след срока на действие на застраховката, което изключва заплащането на обезщетение. Счита, че е изтекла погасителната давност за разваляне на договор с туроператора. Поддържа, че липсата на договорна отговорност на туроператора към ищеца обуславя и липсата на отговорност на застрахователя по процесния застрахователен договор. Моли решението да бъде отменено, а вместо това предявеният иск да бъде отхвърлен като неоснователен. В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК по делото е постъпил отговор на въззивната жалба, в който са изложени доводи за неоснователност на същата. Поддържа, че от събраните доказателства се установява неплатежоспособността на туроператора, която е довела до неизпълнение на туристическата услуга по договора, респ. до отказ да бъдат възстановени заплатените суми. Счита, че задължението на застрахователя е функционално обусловено от задължението на застрахования да обезщети вредите на пътуващото лице. Поддържа, че са налице всички предпоставки за изплащане на претендираното обезщетение. Моли репенеито да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно като й се присъдят разноски за въззивното производство на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв за осъществена безплатна правна помощ. Софийски градски съд, след като обсъди доводите във въззивната жалба и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи: Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което съдът следва да се произнесе по основателността й. Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Изключение от това правило е нарушението на императивна материалноправна норма, което може да бъде констатирано като порок от въззивната инстанция и без да е било изрично заявено като основание за обжалване, тъй като се касае за приложение на установена в публичен интерес норма, а не за диспозитивно правило. Всички останали оплаквания, свързани с неправилност на обжалваното решение, следва да бъдат изрично указани чрез посочване в какво точно се изразяват, за да може въззивният съд да извърши проверка за правилността на първоинстанционното решение до посоченото. В този смисъл са задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно решение № 1/2013 г., постановено по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 1. Първоинстанционното решение е валидно и допустимо. При постановяването му не са нарушени императивни материалноправни норми. Районният съд е обсъдил приетите пред него доказателства в цялост, като е изложил фактическа обстановка, която въззивният съд не намира за необходимо да преповтаря изцяло, а препраща към нея, на основание чл. 272 ГПК. По наведените с въззивната жалба възражения съдът намира следното: За основателността на предявения иск в тежест на ищцата е да докаже, че между нея и туроператора е налице валиден договор за туристическа услуга; неизпълнение на договорното задължение на туроператора да осъществи пътуването при изправност от нейна страна; настъпилата вреда, изразяваща се платената по договора сума преди започване на пътуването; наличието на валидно застрахователно правоотношение между туроператора и ответното дружество с посоченото в исковата молба съдържание и виновно неизпълнение на уговорените туристически услуги, което се явява покрит риск от застраховката. Предвид липсата на възражения в този смисъл съдът приема за безспорно по делото установеното пред първоинстанционния съд, че между Д. И. И. и „Авиа тур“ ЕООД е сключен договор за туристически пакет съгласно разпоредбите на закона за туризма на 15.11.2019 г. с предмет туристическа услуга по дестинация Египет – Криуз по Нил – Кайро – Хургада за периода 11.04.2020 г. – 18.04.2020 г. за три лица на стойност 4344,00 лева, платими на две вноски – при подписване на договора – 50% и остатък в срок до 28.02.2020 г. По наведеното от въззивника възражение, че не се установява от доказателствата по делото, че ищцата е заплатила претендираната сума в полза на туроператора, оспорвайки представените два броя фискални бонове, следва да се посочи, че общият размер на внесените суми на 15.11.2019 г. – 2172,00 лева и съответно на 07.02.2020 г. още 2172,00 лева съответства на дължимата по договора обща стойност на закупения туристически пакет. Съгласно договора плащането е уговорено на две вноски в размер на 2172 лева всяка, платими при сключването му на 15.11.2019 г. и на 07.02.2020 г., от които дати са и представените платежни документи. В издадения ваучер от 21.05.2021 г. на стойност 4344 лева туроператорът също е вписал, че сумата 4344,00 лева е заплатена по договора от 15.11.2019 г. За заплащане на сумата на две вноски в общ размер около 4400 лева свидетелства и разпитаната пред СРС С.Г.З.. С оглед на тези доказателства и при липсата на твърдения и данни за сключване от страна на ищцата на други договори с получателя на сумите „Авиа тур“ ЕООД в периода преди внасянето им, се налага несъмнен извод, че ищцата е заплатила изцяло на туроператора уговорената цена за туристическия пакет, предмет на процесния договор. Следователно, възраженията на ответника досежно заплащането на цената по договора от 15.11.2019 г. от страна на ищцата са неоснователни. Заплащането на цената по договорите за организирано туристическо пътуване е породило насрещното задължение на туроператора да предостави уговорената туристическа услуга съобразно уговореното. Установено е безспорно, че туристическото пътуване, предмет на сключения от ищцата договор, не се е осъществило поради възникналата извънредна епидемична обстановка поради КОВИД – 19. Предвид това на 21.05.2021 г. туроператорът е издал ваучер на стойност 4344 лева със срок на ползване до 31.12.2022 г. Видно е, че същият е издаден като форма на отлагане на изпълнението на договор за туристически пакет от 15.11.2019 г. и издадени по него платежни документи като неизпълнението на туроператора по този ваучер се счита неизпълнение на договора. Възражението на ответника, че с издаването на процесния ваучер, който е валиден до 31.12.2022 г. задължението на туроператора да организира екскурзия до Египет се погасява и на негов място възниква нов дълг, с което е изпълнен фактическия състав на новацията по смисъла на чл. 107 ЗЗД, съдът намира за неоснователно, тъй като страните по договора в рамките на общия размер на туристически пакет (4344 лева) са изменили само срока за изпълнение на туристическата услуга. С издаването на ваучера страните са определили нов падеж на задължението без да са променени съществени елементи в правоотношението, което да е довело до погасяване на старото задължение по договора за туристически пакет и замяната му с ново, различно правоотношение. По делото не е представен друг документ, съдържащ воля на страните за нова престация или за погасяване на задължението за възстановяване на сумата по договора. Не е спорно, че уговорения срок съгласно издадения ваучер - 31.12.2022 г. на ищцата не е предоставено ползването на каквато и да е туристическа услуга, нито й е била възстановена сумата по договора. Няма данни по делото, които да сочат неосъществяването на туристическо пътуване в срок до 31.12.2022 г. да е било по вина на ищцата. Напротив от събраните гласни доказателства чрез разпита на свидетеля С.Г.З. се установява, че след периода на епидемичната обстановка туроператорът е заявил, че не е имал финансовата възможност да възстанови средствата по договора или да предостави туристическа услуга. Свидетелства и че липсата на финансови средства у туроператора е обусловила приемането на издадения ваучер с оглед отлагане на изпълнението по договора за туристическа услуга. Неизпълнението от страна на „Авиа тур“ ЕООД да предостави договорените туристически услуги или подобни до изтичане срока на предоставения ваучер влече след себе си отговорността му за пълно възстановяване на заплатените суми по договора от 15.11.2019г. Не се твърди по делото, а и не се установява да е налице някое от обстоятелствата, водещи от отпадане на отговорността на туроператора за вредите. По делото е доказано наличието на валидно сключена на основание чл. 97 от закона за туризма застраховка „Отговорност на туроператора“ между ответника в качеството му на застраховател и туроператора „Авиа тур“ ЕООД съгласно застрахователна полица №1316019399000001 със срок на действие 23.02.2019 г. до 22.02.2020 г. Договорът между Д. И. И. и „Авиа тур“ ЕООД за туристически пакет от 15.11.2019 г. е сключен и заплатен в срока на застрахователно покритие , поради което следва да се приеме, че на основание чл. 97б ЗТ ищцата е имала качеството на ползващо се от застраховката лице. Задължението на застрахователя за заплащане на вредите на пътуващия по договор за туристически услуги в резултат на непредоставянето на тези услуги от туроператора е вторично, функционално обусловено от задължението на застрахования да обезщети вредите на пътуващото лице. Застрахователят дължи обезщетение само доколкото застрахованият има задължение към това лице за обезщетяване на причинените вреди. Пътуващият може да предяви претенциите си директно срещу застрахователя – чл. 100, ал. 3 от ЗТ. Съгласно разпоредбата на чл. 103, ал. 5 ТЗ застраховката по чл. 97, ал. 1 покрива отговорността на туроператора за причинени вреди на пътуващите съгласно разпоредбите на този раздел по договори за туристически пакети, сключени и заплатени в периода на нейното действие, включително при прекратяването на договора за застраховка. Посочената разпоредба е специална по отношение на нормите на КЗ, регламентиращи имуществените застраховки, и следва да се тълкува в смисъл, че застрахователят по застраховката "Отговорност на туроператора" поема риска от настъпване на застрахователното събитие за всички договори за туристическо пътуване, които са сключени и заплатени в периода на действие на застраховката, макар и застрахователното събитие /неизпълнението на договорните задължения на туроператора/ да настъпва след прекратяване на застраховката. Под "прекратяване на договора за застраховка" се има предвид не само предсрочното прекратяване, но и изтичане на срока на застрахователния договор. Разпоредбата на чл. 103, ал. 5 от ЗТ е предвидена в интерес на потребителя на туристически услуги и с оглед особеностите на задължителната застраховка "Отговорност на туроператора“. Поради това в закона е предвидено, че за възникване на отговорността на застрахователя по застраховка "Отговорност на туроператора" за вредите от неизпълнението на задълженията на туроператора от значение е времето на сключването на договора за туристически услуги и заплащането на уговорената в него цена, а не момента на настъпване на застрахователното събитие, каквито са доводите на въззивника. Ако тези факти /сключване на договора и неговото заплащане от потребителя/ са настъпили по време на действие на застрахователния договор, застрахователят по този договор дължи заплащане на застрахователно обезщетение на увредените лица. Именно поради това е и предвиденото в чл. 98а от ЗТ задължение за задължително представяне от туроператора на пътуващия при сключване на договора копие от застрахователния сертификат, удостоверяващ наличието на договор за застраховка по чл. 97 от ЗТ. По делото не е спорно, че процесният договор за туристически пакет е сключен и заплатен в периода на действие на сключената с ответника застраховка „Отговорност на туроператора“. В самия договор също е посочена сключената с ответника застраховка на основание чл. 97, ал. 1 ЗТ, а в издадения ваучер от 21.05.2021 г. е посочено, че се издава като форма на отлагане на изпълнението до 31.12.2022 г. на договора от 15.11.2019 г., поради което отговорността на ответника следва да покрие риска от настъпване на застрахователно събитие по договора за организирано пътуване, сключен с ищцата. Следва да се отбележи, че предвиденото в клаузата на раздел II, т. 2 от общите условия на застрахователя, че застрахователното събитие се счита настъпило в срока на действие на застраховката като претенцията за обезщетения е предявена срещу застрахования или застрахователя за пръв път писмено през срока на действие на застраховката, не променя извода на съда за ангажиране отговрността на ответника, щом договорът с туроператора е сключен и заплатен по време на действие на застраховката. Въвеждането на допълнително изискване към пътуващия да предяви претенцията в срока на действие на застрахователния договор противоречи на разпоредбата на чл. 97, ал. 4 от ЗТ, според която договорът за застраховка „Отговорността на туроператора“ не може да съдържа клаузи, които изключват или ограничават правата на пътуващия, включително в резултат на неизпълнение на задължения от страна на туроператора или търговеца, улесняващ предоставянето на свързани туристически услуги, определени в този раздел. В чл. 103 ТЗ не е вменено задължение на потребителя претенцията му до застрахователя да бъде предявена в срока на действия на застраховката, поради което не е налице основание за изключване отговорността на застрахователя в настоящия случай. С оглед на изложеното, направеното от ответника с отговора на исковата молба и поддържано с въззивната жалба възражение, че не е отговорен за заплащане на застрахователно обезщетение поради изтичане на срока на сключения от него застрахователен договор към момента на настъпване на застрахователното събитие – пълно неизпълнение на договора към 31.12.2023г., е неоснователно. Неоснователно е и направеното от ответника възражение за изключване на отговорността му за заплащане на застрахователно обезщетение с довода, че неизпълнението на договора за туристическо пътуване е единствено поради възникналата извънредна епидемична обстановка поради КОВИД – 19, в който случай застрахователят не носи отговорност. Съгласно разпоредбата на чл. 103, ал. 1 от ЗТ застраховката по чл. 97, ал. 1 предоставя обезпечение за възстановяване на всички плащания по договори за туристически пакети, направени от пътуващите или от тяхно име, в случаите когато съответните услуги не са били изпълнени напълно или частично в резултат на неразплащане с контрагенти, неплатежоспособност или несъстоятелност на туроператора. Изхождайки от предназначението на самата уредба на тази застраховка, а именно да обезпечи задълженията на туроператора и да гарантира на потребителя бързо и сигурно възстановяване на заплатените суми за туристически пакети, то следва изводът, че застрахователната защита покрива възстановяването на получените от туроператора суми по неизпълнени туристически пакети в случаите на невъзможност той да се разплати. Неплатежоспособността на туроператора съставлява самостоятелно покрито застрахователно събитие, различно от несъстоятелността, и в конкретната уредба то следва да се разбира като невъзможност на длъжника да изпълни задълженията си. Видно от разпоредбата на чл. 97 г ЗТ, очертаваща предметния обхват на застраховките по чл. 97, ал. 1 и ал. 2 ЗТ покриват всички разумно предвидими разходи, в т. ч. размера на плащанията, извършени от пътуващия или от негово име по отношение на туристическите пакети и свързаните туристически услуги /с оглед разпоредбата на § 1, т. 90 ДР на ЗТ/ В случая следва да се посочи, че макар причина за неосъществяването на туристическото пътуване в периода 11.04.2020 – 18.04.2020 г. да е възникналата извънредна епидемична обстановка, след отпадане на същата туроператорът не е предоставил туристически услуги съответни на заплатената по договора сума, нито е възстановил на ищцата заплатената сума в размер на 4344,00 лева. Страните по договора са постигнали съгласие услугите да се предоставят в един по – късен момент, но не и да се преустановят, за което е издаден и ваучера от 21.05.2021 г. Въпреки това обаче изпълнение не е последвало до изтичане и на новоуговорения срок и причина за това е липсата на финансови средства у туроператора. Установена е липса на активи и имущество, което да бъде осребрено, съгласно удостоверение от 10.04.2023 г., предоставено от ЧСИ М.Б. с рег. №838 на КЧСИ към момент не толкова отдалечен във времето на дължимото по договора изпълнение, както и невъзможност на кредитора да изпълнява изискуеми парични задължения, с оглед заявеното от управителя на дружеството, че не може да възстанови средствата или да предостави друга подобна услуга, за което свидетелства С.Г.З.. Тези обстоятелства навеждат на извода, че неизпълнението на договора е в резултат на неплатежоспособност. Доколкото в закона за туризма липсва изрично препращане към Търговския закон касателно понятието „неплатежоспособност“ следва да се приеме, че е достатъчно да се установи неизпълнение поради липса на финансови средства. Относно наведеното от въззивника възражение, че правото на ищеца да развали договора за туристически услуги е погасено по давност, въззивният съд споделя изложеното от СРС относно началният момент, от който изпълнението на туроператора е станало изискуемо, поради което към датата на отправеното изявление за разваляне – 12.12.2024 г. не е изтекъл приложимия 5-годишен давностния срок. Ответникът въззивник не е навел други възражения, поради което и съобразявайки всичко изложено въззивният съд намира, че са налице предпоставките за ангажиране отговорността на застрахователя за причинените на ищцата вреди в резултат на неизпълнение на задължението на туроператора да предостави уговорените туристически услуги поради неплатежоспособност. Поради идентичните изводи, до които достигна настоящата инстанция с тези на районния съд, обжалваното решение следва да бъде потвърдено като правилно. По разноските Въззиваемата страна претендира присъждането на разноски за адвокатско възнаграждение за осъществено безплатна правна помощ на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. Представен е договор за правна защита и съдействие за осъществено процесуално представителство, при условията на чл. 38, ал.1, т. 2 ЗА с оглед декларациите в този смисъл, води до прилагане на разпоредбата на чл. 38, ал.2 ЗА и на процесуалния му представител следва да се определи адвокатско възнаграждение, което въззивникът ищец да бъде осъден да заплати. Според актуалната практика на СЕС – решение от 25.01.2024 г. по делото С-438/2022 г. съдът има право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, съобразно предвидените в НМРАВ, вкл. и когато тя отразява реалните пазарни размери на адвокатските услуги, ако установи, че наредбата нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС. Макар че цената на услуга, която е определена в споразумение или решение, прието от всички участници на пазара, не може да се счита за реална пазарна цена. Напротив, съгласуването на цените на услугите от всички участници на пазара, което представлява сериозно нарушение на конкуренцията по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС, е пречка именно за прилагането на реални пазарни цени. Ето защо съдът изхождайки от правната и фактическа сложност на делото, както и извършената от процесуалния представител дейност в защита интересите на въззиваемия и размера на защитавания интерес, счита че възнаграждение в размер на 150,00 евро отразява реалната цена на положения от процесуалния представител труд, а именно подаден отговор на въззивна жалба и становище с явяване в съдебно заседание, която сума следва да му се присъди в цялост. Така мотивиран, съдът