Решение № 1209 от 15.11.2024 г. на Окръжен съд - Варна по дело № 1639/2024 г.

Производството е по реда на чл.258 от ГПК. Образувано е по въззивна жалба на въззивна жалба на Ц. П. П., ЕГН ••••••••••, срещу Решение №2417 от 26.06.2024г. по гр. дело №120/2024г. на ВРС, 42-ри състав, с което са отхвърлени предявените от Ц. П. искове за осъждане на Областна дирекция на МВР – Варна, с адрес гр.Варна, ул. „Ц.К.“ №2, да заплати на ищеца следните суми на следните основания:

• 990.00лв. (деветстотин и деветдесет лева) представляваща левовата равностойност на незаплатена безплатна храна за положен от ищеца труд със специфичен характер за 206 (двеста и шест) дежурства/смени, за целия процесен период от 01.01.2021г. до 03.02.2023г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на предявяване на иска - 03.01.2024г. до окончателното изплащане на сумата, на осн. чл.181, ал.3 от ЗМВР и чл. 86, ал.1 от ЗЗД;

• 205.96лв. (двеста и пет лева и деветдесет и шест стотинки), представляваща лихва за забава върху посочената левовата равностойност на незаплатена безплатна храна, изчислена върху всяко едно неплатено задължение, считано от първо число на месеца за който се дължи левовата равностойност на полагащата се храна за процесния период, натрупана за периода от 01.02.2021г. до 03.01.2024г., на осн. чл.86, ал.1 от ЗЗД;

• 1790.20лв. (хиляда седемстотин и деветдесет лева и двадесет стотинки), представляваща обезщетение за непредоставен допълнителен платен годишен отпуск за работа при специфични условия на осн. чл. 190, ал. 2 ЗМВР и Приложение №3 към т.29 от Заповед №8121з-315/23.03.2021г. на Министъра на вътрешните работи относно реда за ползване на отпуските по чл. 189 и чл. 190 от ЗМВР от държавните служители в МВР и на служителите, работещи в пряк контакт с биологични обекти и части от тях, създаващи риск от възникване на инфекции, както следва: за 2021 г. 10 работни дни; за 2022 г. 10 работни дни и 2023 г. 1 работен ден (пропорционално на изработените месеци до 03.02.2023г.), ведно със законната лихва върху сумата от предявяване на иска - 03.01.2024г., до окончателното й изплащане, на осн. чл.190, ал.2 от ЗМВР и ч.86, ал.1 от ЗЗД.

Във въззивната жалба се твърди, че решението на ВРС е неправилно.

Първоинстанционният съд е формирал погрешни изводи по решаващия спорен въпрос по делото – дали работата на ищеца със служебно куче представлява „дейност, свързана със специфичен характер на труда под въздействието на физични, химични и биологични агенти“ и следователно дали за нея се следват безплатна храна и допълнително възнаграждение на служителите на МВР. По този въпрос поддържа работата на ищеца да е била със специфичен характер, с оглед служебните задължения по отглеждане и обучение на зачислените му кучета в исковия период. Акцентира и върху неспазването от ОД на МВР-Варна на чл.14, ал.3, чл.45, ал.1 и други от Правилата за организация на работата на органите на МВР със служебни кучета, утвърдени с МЗ №8121з-1577/20.12.2016г., в т.ч. липсата на адекватни условия за канализационни и отходни системи и на адекватно осветеление; амортизирани системи и база за работа с кучета; необходимостта до използването им служебните кучета да бъдат превозвани от работещите с тях служители със специални МПС; още нуждата от закупуване на нови нашийници, нагръдници и поводи; и др. Сочи се и че прекият контакт на ищеца със зачислените му кучета на МВР съставлява и „пряк контакт с биологичен агент“, водещ до завишена опасност от инфектиране на служителите. Цитираната от ВРС Наредба №8121з-904/2015г. се поддържа, че е отменена преди исковата молба и не се прилага за част от исковия период (01.06.2020г.-23.04.2022г.), поради което приложимо е било по- благоприятното постановление №325/31.07.2014г. На 06.06.2024г. било изпратено и писмо на Съвета по условията на труд при МВР във връзка с тълкуването на МЗ №8121з -31523.03.2021г., което потвърждавало позицията на ищеца-въззивник. Моли се по същество за отмяна на обжалваното решение и за уважаване на исковете в тяхната цялост, с присъждане на разноски за две инстанции. С писмена молба преди о.с.з. поддържа жалбата и доводите в нея.

В срока по чл.263, ал.1 ГПК въззиваемата страна не депозира отговор. С писмена молба преди ос.з. оспорва жалбата и доводите в нея, счита решението за правилно и законосъобразно и моли за потвърждаването му.

При извършената служебна проверка по чл.269 от ГПК настоящият съдебен състав на въззивния съд намира, че обжалваното съдебно решение е валидно и допустимо. По останалите въпроси съдът взе предвид следното:

Производството пред ВРС е образувано по предявени от Ц. П. П., ЕГН ••••••••••, срещу Областна дирекция на МВР Варна, с адрес гр.Варна, ул. „Ц.К.“ №2, за осъждане на ответника да заплати на ищеца следните суми (след изменение на размера в о.с.з.) на следните основания:

• 990.00лв. (деветстотин и деветдесет лева) представляваща левовата равностойност на незаплатена безплатна храна за положен от ищеца труд със специфичен характер за 206 (двеста и шест) дежурства/смени, за целия процесен период от 01.01.2021г. до 03.02.2023г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на предявяване на иска - 03.01.2024г. до окончателното изплащане на сумата, на осн. чл.181, ал.3 от ЗМВР и чл. 86, ал.1 от ЗЗД;

• 205.96лв. (двеста и пет лева и деветдесет и шест стотинки), представляваща лихва за забава върху посочената левовата равностойност на незаплатена безплатна храна, изчислена върху всяко едно неплатено задължение, считано от първо число на месеца за който се дължи левовата равностойност на полагащата се храна за процесния период, натрупана за периода от 01.02.2021г. до 03.01.2024г., на осн. чл.86, ал.1 от ЗЗД;

• 1790.20лв. (хиляда седемстотин и деветдесет лева и двадесет стотинки), представляваща обезщетение за непредоставен допълнителен платен годишен отпуск за работа при специфични условия на осн. чл.190, ал.2 от ЗМВР вр. Приложение №3 към т.29 от Заповед №8121з-315/23.03.2021г. на Министъра на вътрешните работи относно реда за ползване на отпуските по чл. 189 и чл. 190 от ЗМВР от държавните служители в МВР и на служителите, работещи в пряк контакт с биологични обекти и части от тях, създаващи риск от възникване на инфекции, както следва: за 2021 г. 10 работни дни; за 2022 г. 10 работни дни и 2023 г. 1 работен ден (пропорционално на изработените месеци до 03.02.2023г.), ведно със законната лихва върху сумата от предявяване на иска - 03.01.2024г., до окончателното й изплащане, на осн. чл.190, ал.2 от ЗМВР и ч.86, ал.1 от ЗЗД.

Ищецът твърди, че в периода 01.01.2021г. – 03.02.2023г. e полагал труд като старши полицай на длъжност „водач на служебно куче“ към Сектор „СПС“ при Отдел „Охранителна полиция“, на структурно подчинение на ОД на МВР - Варна, срещу основно месечно възнаграждение от 1351.00лв. На 03.02.2023г. служебното правоотношение на ищеца с ОД МВР-Варна било прекратено, като през горния период ищецът бил със статут на държавен служител. Нормалната продължителност на работното му време била уредена в чл.187 ЗМВР – осем часа дневно и четиридесет часа седмично при петдневна работна седмица. Ищецът П. работел на смени и дежурства по одобрен график. Служебните си задължения изпълнявал като „старши полицай – водач на служебно куче“. Последното ищецът поддържа, че съставлявало потенциален източник на инфекциозни и паразитни заболявания - ехинококоза, марсилска треска, микози и други. От това следвало, че ищецът бил работел в опасна среда – в контакт с биологични агенти (микроорганизми) с, които можело да провокират инфекции.

С оглед на горното и на осн. чл.181, ал.3 ЗМВР на ищеца, като служител, извършвал дейности при специфичен характер на труда, следвало да бъде осигурявана левовата равностойност на полагаемата му се безплатна храна. Размерът на сумите по ал.3 и ал.1 се опредял със Заповед на министъра на вътрешните работи, а съгласно ал.5 условията и реда за предоставяне на сумите се определял с Наредби на министъра на вътрешните работи, а именно Наредба № 8121з-904/30.07.2015г. изм. и доп. ДВ, бр.21/09.03.2018г. и Заповед №8121з-57/09.01.2017г. Всяка година били издавани заповеди за размерите на вземанията на служителите, съответно посочени.

През исковия период 01.01.2021г. – 03.02.2023г. обаче на ищеца не била осигурявана паричната равностойност на безплатната храна за работа при условията на чл.2, т.2-10 от Наредба № 8121з-904/2015г. или възнаграждение при работа на 12 часа за положения от него труд със специфичен характер. В посочения период ищецът положил за м. януари-декември 2021 г. 80 дежурства по 12 часа, като за всяка смяна се полагала безплатна храна в размер на 3.60 лв.; за м.януари-декември 2022г. – 10 дежурства по 12 ч., а за м. февруари 2023 г. – 16 дежурства по 12 ч., за които се полагала безплатната хана в размер на 3.60 лв., която не била платена на ищеца. Пресметната от ищеца претенцията за трите отделни периода възлиза на общо на претендираната сума по иска по чл.181, ал.3 от ЗМВР. Върху главницата претендира също и мораторна лихва за заявения период на иска по чл.86 от ЗЗД.

Отделно от горното ищецът твърди, че предвид работата му като „водач на служебно куче“ същият имал право на допълнителен платен годишен отпуск по чл.190, ал.1-2 ЗМВР за работа при специфични условия и рискове за живота и здравето му. Такъв обаче не е ползвал през процесния период, поради което и с оглед прекратяване на правоотношението му претендира обезщетение по чл. 190, ал.1 и ал.2 ЗМВР в твърсения размер. Върху главницата претендира също и мораторна лихва за заявения период на иска по чл.86 от ЗЗД.

По същество моли за уважаване на исковете и присъждане на разноски, а в о.с.з. поддържа твърденията и искането си до съда.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК въззиваемата страна депозира отговор, с който не оспорва съществувалото правоотношение с ищеца по полагане на труд на длъжността „старши полицай“ във взвод „водачи на служебни кучета“ в исковия период; не оспорва и прекратяването му към исковата молба.

Твърди обаче, че съгласно длъжностната му характеристика ищецът е обслужвал и използвал зачислените му кучета по Правилата за организацията на работата на органите на МВР със служебни кучета, утвърдени със Заповед № 8121з-1577/20.12.2016г. на Министъра на вътрешните работи. Дейността му обаче не била със „специфичен характер на труда“ по см. на чл.181, ал.3 ЗМВР вр. Наредба 8121з-904/2015г. на министъра на вътрешните работи за условията и реда за осигуряване на левовата равностойност на полагащата се безплатна храна на служителите на МВР за работа със специфичен характер. Служебните кучета се отглеждали в питомник, в индивидуални клетки, в района на които имало изградени оборудвани помещения за преобличане и лична хигиена след работа с кучетата; кучетата не били развъдник на бактерии и паразити, а били под ветеринарно наблюдение, ваксинирани и обезпаразитявани; служебните животни били обучавани и ползвани от служителя само за патрулно-постовата му дейност и не съставлявали опасни и застрашаващи за здравето му. С оглед на това счита искът по чл.181, ал.3 от ЗМВР, а следователно и този по чл.86 от ЗЗД, за неоснователни.

Аналогична позиция изразява и относно иска по 190, ал.1 и ал.2 ЗМВР и свързания с него акцесорен такъв. Отпуск на това основание не се е следвал на ищеца, тъй като работата като водач на служебно куче не е била при такива специфични условия и рискове за живота и здравето му, каквито изисква ЗМВР. Освен това чл.190 от ЗМВР препращал към КТ, а в действалата МЗ № 8121з - 1529/5.12.2018г., и последвалата МЗ 8121з-315/23.3.2021г.) за реда за ползване на отпуските по чл.189 ал.1 и 7 и чл.190 ЗМВР от служителите в МВР, не е било предвидено за длъжността „водач на служебно куче“ да се полага отделен платен годишен отпуск по чл.190 от ЗМРВ. А и правото на отпуск за работа при специфични условия не било предвидено да се компенсира в пари дори след прекратяване на правоотношението. С оглед на това счита искът по чл.190, ал.1-2 от ЗМВР, а следователно и този по чл.86 от ЗЗД, за неоснователни.

По същество моли за отхвърляне на исковете и присъждане на разноски, а в о.с.з. поддържа възраженията и искането си до съда.

След съвкупна преценка на доказателствата по делото и становищата на страните, съдът приема за установено следното от фактическа страна:

Прието е за безспорно по делото, на осн. чл.146, ал.1, т.3 от ГПК, като се потвърждава и от представената по делото кадрова справка, че за периода от 01.01.2021г. до 03.02.2023г. ищецът е заемал длъжността „старши полицай“ във взвод „Водачи на служебни кучета“ на сектор „СПС“ към отдел „Охранителна полиция"”при ОД на МВР - Варна, с оглед на което страните са били в служебно правоотношение в посочения период, което е било прекратено на 03.02.2023г.

Приета по делото е заповед №8121-1717/28.12.2018г относно размера на сумите за безплатна храна за служителите, работещи при специфичен характер на труда и на тези, полагащи нощен труд (същата е ползвана при изготвяне на заключенията по приетите ССчЕ).

Приета по делото е и заповед №8121з-1529/05.12.2018г. относно реда за ползване на отпуските по чл.189 и чл.190 от ЗМВР. Разпоредбите на т.24 от нея повтарят тези на чл.190, ал.1 и ал.2 ЗМВР относно предпоставките за ползване на допълнителния отпуск.

Приета по делото е и заповед №8121з-315/23.03.2021г. относно реда за ползване на отпуските по чл.189 и чл.190 от ЗМВР. Разпоредбата на т.26 от нея повтаря тези на чл.190, ал.1 и ал.2 ЗМВР относно предпоставките за ползване на допълнителния отпуск.

На л.21-47 от делото на ВРС са приети платежни бележки за средствата в полза на служителя през исковия период, а на л.67-140 от делото на ВРС са приети графици за смените и дежурствата в сектор СПС, отдел ОП при ОД на МВР – Варна, които са използвани при изготвяне на заключенията по ССчЕ.

От приетото на л.156 от делото на ВРС удостоверение от ОД на МВР – Варна, неоспорено от ищцовата страна, се изяснява, че през исковия период на ищеца са били зачислени две служебни кучета (белгийски овчарки), както и че при изпълнение на служебните задължения на водачитe на служебните кучета при дневни и нощни дежурства (по представени графици) служителите на МВР са „охранявали района, в който са разположени клетките на служебните кучета“.

От приложения на л.49-50 от делото на ВРС протокол от медицински институт при МВР на РБ, неоспорен от ищцовата страна, се изяснява, че след взети проби и направени изследвания от помещенията за хранене, почистване и обгрижване на служебни кучета през м.05.2023г., концентрацията на амоняк са съответствали на нормативните изисквания.

От неоспореното заключение по приетата първа ССчЕ се изяснява, че размерът на равностойността на безплатната храна за 275 бр. дежурства през процесния период възлиза на 990.00лв., като през същия период на служителя не е била представяна храна в натура. В същото време се посочва от вещото лице, че по делото няма данни при колко от дежурствата ищецът е изпълнявал служебните си задължения със зачисленото му животно. Обезщетението за неизползвания платен отпуск по чл.190, ал.2 ЗМВР възлиза на 1790.20лв. за исковия период. Пресметнати и посочени са и размерите на мораторните лихви върху главниците.

От неоспореното заключение по приетата първа ССчЕ се потвърждва, че по делото няма данни при колко от дежурствата ищецът реално е изпълнявал служебните си задължения със зачисленото му животно, но в приложеното по делото и неоспорено от ищеца удостоверение от ответника е посочено, че при при дневните и нощните дежурства (по представените графици) служителите на МВР са „охранявали района, в който са разположени клетките на служебните кучета“. В тази връзка са предложени от вещото лице два варианта за размера на обезщетението за непредоставена безплатна храна (при 275 броя и при 81 броя). Потвърждава се, че на ищеца не е била представяна храна в натура или обезщетение в пари. Пресметнати и посочени са и размерите на мораторните лихви върху главниците съобразно вариантите.

Въз основа на изложената фактическа обстановка и приложимата към нея нормативна регламентация, съдът достигна до следните правни изводи:

В настоящия случай е безспорно и се потвърждава от доказателствата по делото, че за периода от 01.01.2021г. до 03.02.2023г. ищецът е заемал длъжността „старши полицай“ във взвод „Водачи на служебни кучета“ на сектор „СПС“ към отдел „Охранителна полиция" при ОД на МВР - Варна, с оглед на което страните са били в служебно правоотношение в посочения период, което е било прекратено на 03.02.2023г. Основният спор, както се сочи и в жалбата е, дали работата на ищеца като „водач на служебно куче“ представлява „дейност, свързана със „специфичен характер на труда“ по смисъла на чл.181, ал.3 от ЗМВР, респ. дейност „при специфични условия и рискове за живота и здравето“ по смисъла на чл.190, ал.2 вр. ал.1 от ЗМВР, и следователно дали за нея се следват безплатна храна и допълнително възнаграждение на служителите на МВР, тежестта за доказване на което е на ищцовата страна на осн. чл.154, ал.1 от ГПК. По този въпрос, в конкретиката на случая и при приложимата към него правна уредба, въззивният съд приема следното:

Съгласно чл.181, ал.3 вр. ал.1 от ЗМВР (в редакция от 02.10.2020г., т.е. към процесния период 01.01.2021г. до 03.02.2023г.) на служителите по чл.142, ал.1 и ал.3, които извършват дейности, свързани със специфичен характер на труда, за които им се полага безплатна храна, ако същата не е предоставена им се осигурява левовата й равностойност. А съгласно ал.5 на чл.181 от ЗМВР условията и редът за предоставяне на сумите и доволствията по ал.1 – 3 се определят с наредби на министъра на вътрешните работи. Действалият през процесния период подзаконов нормативен акт по приложението на чл.181, ал.5 от ЗМВР е Наредба №8121з-904/14.08.2015г. за определяне на условията и реда за осигуряване на левовата равностойност на полагащата се безплатна храна на служителите на МВР за извършване на дейности, свързани със специфичен характер на труда, и за осигуряване на левовата равностойност на ободряващи напитки на служителите на МВР, полагащи труд през нощта от 22, 00 ч. до 6, 00 ч. Съгласно чл.2 от цитираната Наредба №8121з-904/2015г. за извършване на дейности, свързани със специфичен характер на труда, се полага безплатна храна на служителите на МВР, които работят: 1/ в среда на йонизиращи лъчения; 2/ под въздействие на експозиция над установените норми на канцерогени, мутагени, органични разтворители и биологични агенти, химически агенти, шум, вибрации, тежки метали; 3/ в състава на екипажите на кораби; 4/ при изпитване на взривни материали и боеприпаси – само за пряко заетите; 5/ в контакт с биологични агенти, създаващи опасност от възникване на инфекции, в клинични лаборатории, научно-технически лаборатории и лаборатории по микробиология, както и с трупен материал; 6/ в затворени помещения с висока температура извън допустимите норми съгласно БДС 14776/87 г. и излъчвана от специфични източници на топлина (кухненски блокове, перални и сушилни, парокотелни помещения и работещите във "Водолечение" към филиалите на Медицинския институт – МВР (МИ – МВР); 7/ при средноденонощни температури под +10 °С и над +30 °С по данни от Националния институт по метеорология и хидрология; 8/ в специални (затворени) помещения с клас на чистота А, В и С; 9/ в производството по електролизно поцинковане и галванотехника; 10/ водолазна дейност; 11/ на служителите на МИ – МВР, които участват в операционни екипи. Очевидно е, че сред дейностите, изрично предвидени да бъдат изпълнявани при „специфичен характер“ на труда, не са включени тези по ползване на служебно куче за цели на патрулна и разузнавателна дейност, нито дори дейности по обучение и/или отглеждане на служебни животни. По делото няма и никакви доказателства, от които да може да се се направи косвен извод, че служебното куче съставлява пряк източник на инфекциозни или паразитни заболявания като ехинококоза, марсилска треска и микози, тежестта за доказване на които твърдения беше на ищеца. Обратното – предвиденото в чл.2, т.5 от Наредба № 8121з-904/2015г. ясно показва, че под „контакт с биологични агенти, създаващи опасност от инфекции“ следва да се разбира работна среда при постоянно излагане на физични, химични, биологични и други вещества и агенти, принципно опасни и вредни за човека. Последното, само заради общуването с кучета (традиционно отглеждани и като домшани любимци) не може да се обоснове, доколкото не се твърдят и доказват допълнителни обстоятелства, свързани със задължения на служителя и кучето (например редовно участие в проверки за наркотични вещества или други от подобен вид). Тоест от данните по делото може да се приеме най- много, че ищецът е изпълнявал патрулна и разузнавателна дейност при контакт с поверените му кучета, но не и при контакт с „биологично вредни агенти“. Друг е въпросът, че по делото има данни, поне индикиращи обезпаразитяването и имунизациите на поверените на ищеца кучета в исковия период. А наведените за първи път с въззивната жалба твърдения за факти, на които се основава предявения иск, не могат да бъдат разгледани за първи път от въззивната и последна в случая инстанция, поради противоречие с принципите на концентрационното начало и генералната преклузия в ГПК. Поради изложеното съдът приема за недоказано на ищеца да се е следвала безплатна храна или нейната левова равностойност при предпоставките на чл. 181, ал.3 вр. ал.1 от ЗМВР вр. чл.2 от №8121з-904/2015г. на МВР, за процесния период.

Освен това съобразно чл.3 от цитираната Наредба, безплатна храна се полага на служителите на МВР по чл.2 не изобщо, а само за дните, през които те са извършвали дейностите по чл.2 с продължителност не по-малка от половината от установеното работно време за деня по чл.187, ал. 1 от ЗМВР. В случая отсъстват каквито и да било доказателства през колко от дежурствата или смените на ищеца той е работил повече от половината от работното време за деня реално с повереното му куче. Обратното – от приетото и неоспорено от ищеца удостоверение, издадено от ОД на МВР – Варна, се изясни, че през при изпълнение на служебните задължения на водачите на служебните кучета при дневни и нощни дежурства (по представени графици), служителите на МВР са „охранявали района, в който са разположени клетките на служебните кучета“. Макар издаден от ответника, бидейки неоспорен този документ може, с оглед на принципите на насрещното доказване, да разколебае допълнително и без това недоказаното от ищеца приложение на чл.3 от Наредбата. Което само потвърждава формирания от съда извод.

Нещо повече – съгласно чл.4 от Наредба №8121з-904 служителите, извършващи дейности, свързани със специфичен характер на труда, с право на безплатна храна, се определят поименно със заповед на ръководителите на структурите по чл.33. т.7 и по чл.37 ЗМВР, както и на директорите на регионални дирекции „Гранична полиция“, регионални дирекции „Пожарна безопасност и защита на населението“ и дирекция „Жандармерия“. По делото не е установено на ищеца да са били възложени специфични дейности по чл.2 от Наредба № 8121з-904/2015г., за които да е било предвидено предоставянето на безплатна храна чрез изискуемите нарочни поименни заповеди по чл.4 от Наредбата през процесния период. Приетата Заповед №8121-1717/28.12.2018г. не е във връзка с изискванията на чл.4 от Наредбата, а само определя размера на полагаемите суми за безплатна храна на служителите по чл.2 от Нардбата (сред които не е ищецът по мотивираните по-горе причини). Изложеното съставлява още едно основание за отхвърляне на предявения иск по чл.181, ал.3 от ЗМВР.

Правният довод на въззивника, че Наредба №8121з-904/14.08.2015г. не е действала през целия процесен период е принципно правилен. Същата обаче е била отменена с Решение №7741/19.08.2022г. на ВАС, в сила от 10.01.2023г., поради което и на осн. чл.195, ал.1 от АПК вр. чл.7, ал.2 от ЗНА Наредбата се смята за отменена само за след влизане в сила на съдебното решение. Тоест в случая Наредба №8121з-904/14.08.2015г. е действала през целия исков период от над две години, с изключение на само последните три седмици, при което доводите за неприложимостта на Наредба №8121з-904 за настоящия случай не се споделят. В същото време цитираната Наредба е била обнародвана с ДВ бр.62 от 14.08.2015г. и е била в сила от 14.08.2015г., именно до който момент е действала предходната Наредба №8121з-792/29.10.2014г. за определяне на условията и реда за осигуряване на безплатна храна за държавните служители на Министерството на вътрешните работи, извършващи дейности, свързани със специфичен характер на труда, и на ободряващи напитки за служителите, полагащи труд през нощта от 22, 00 ч. до 06, 00 ч. – очевидно уреждала същите отношения в изпълнение на чл.181, ал.5 от ЗМВР. Но и в Наредба №8121з-792 от 2014г. изброените дейности при специфичен характер на труда (чл.2), изискването за реалното им извършване през не по-малко от половината от времето за деня (чл.4) и за поименното определяне на правоимащите със заповед на ръководителите на структурите на МВР (чл.5) са аналогични, което е показателно за законодателната воля по въпроса. В същото време не може да бъде приложено соченото от ищеца ПМС №235/31.07.2014г., доколкото то урежда условията и реда за изплащане на „допълнително възнаграждение“ за работа при специфични условия. Предмет на делото обаче са обезщетения за непредоставена „безплатна храна“ и „допълнителен отпуск“, а не вземания за „допълнително възнаграждение“, поради което ПМС №235/2014г. не се прилага за настоящя случай, който има друг предмет. Отделно от това видно от т. V от списъка към посоченото ПМС №235, то касае допълнително възнаграждение за дейността по „отглеждане и обучение“ на служебни животни, а не за оперативна дейност като „водач на служебно куче“, изпълнявана от ищеца. Както се посочи в настоящия случай в нито един момент от разглеждането на делото пред ВРС ищецът не е твърдял, че основната му дейност е била „отглеждане и обучение“ на служебни кучета, нито дори че е извършвал такава по възлагане от МВР, с оглед и на което т. V от списъка към ПМС №235/2014г. е неотносима за случая. Наведените едва с въззивната жалба твърдения за факти, на които се основава предявения иск, не могат да бъдат разгледани за първи път от въззивната и последна в случая инстанция, поради противоречие с принципите на концентрационното начало и на генералната преклузия в ГПК.

По аналогични причини въведените едва с въззивната жалба твърдения за липсата на адекватни условия за канализационни и отходни системи и на адекватно осветеление; амортизирани системи и база за работа с кучета; необходимостта до използването им служебните кучета да бъдат превозвани от работещите с тях служители със специални МПС; нуждата от закупуване на нови нашийници, нагръдници и поводи и други, не могат да бъдат разгледани за първи път от въззивния съд, като факти в подкрепа на доказаността на иска. Срещу тях ответникът не се е защитавал, относно тях ВРС не е давал указания по доказателствената тежест, нито за тях са били събирани доказателства пред първата инстанция, за да биха били допустими въззивни основания на жалбата. Друг е въпросът, че евентуалното неизпълнение от работодателя на правила и изисквания на ЗЗБУТ и на подзаконови актове по приложението му не могат да бъдат решаващи за това дали една работа е със „специфичен характер“ или не, защото това се определя от трудовата функция и нормативната уредба по отношение на нея. Неизпълнението на законови задължения на работодателя може да има за евентуална последица административна, дисциплинарна и/или имуществена (последната и спрямо служителя) отговорност, но не може да дефинира една трудова функция като такава със „специфичен характер“ или при „рискове за живота и здравето“ на служителя, в нормативния им смисъл.

По всички тези съображения, поотделно и в тяхната съвкупност, искът по чл.181, ал.3 вр. ал.1 от ЗМВР следва да бъде отхвърлен в конкретния случай, а като резултат – и акцесорния такъв по чл.86 от ЗЗД.

Съгласно чл.190, ал.2 от ЗМВР (в редакцията към процесния период) държавните служители по чл.142, ал.1, т.2 от ЗМВР имат право на отпуск за работа при специфични условия и рискове за живота и здравето, които не могат да бъдат отстранени, ограничени или намалени, независимо от предприетите мерки, при условията и в размерите, предвидени в Кодекса на труда. Съгласно ал.6 на чл.190 от ЗМВР редът за ползване на тези допълнителни отпуски се определя със заповедта по чл.189, т.7 от ЗМВР на министъра на вътрешните работи. В действалите през исковия период Заповед №8121з-1529/05.12.2018г. на Министъра (т.24) и Заповед №8121з- 315/23.03.2021г. на Министъра (т.26) се преповтарят общите предпоставки на чл.190, ал.1 и ал.2 от ЗМВР за ползване на този вид отпуск. От анализа на посочените нормативни актове се достига до несъмнения извод, че основанието на този допълнителнен отпуск се свързва с естеството на полагания труд, при който служителите са изложени на оценен като значим, неотстраним и неподлежащ на намаляване по надлежен ред риск за живота и здравето, поради редовния контакт с физиологични и биологични материали, течности, вещества и секрети, създаващи условия за възникване на инфекции. В този смисъл степента на вредност на работната среда е дори по-голяма от тази по смисъла на чл.181, ал.3 от КТ. Отделно е необходимо лицата с право на такъв отпуск да бъдат определени като правоимащи с включването им в списъци на работодателя, утвърдени с негови заповеди. Нито първата от предпоставките, нито втората от тях, са установени по делото, тежестта за което беше на ищеца на осн. чл.154, ал.1 ГПК. Съобразно изложеното по-горе не би могло да се приеме, че ищецът, като „водач на куче“ и единствено поради това, е полагал труд в „опасна за здравето му среда“ или че е бил „подложен на високи рискове от инфекция“. При неустановен по делото конкретен здравен риск за служителите на МВР в определено звено (в т.ч. ищеца), работодателят е длъжен да спазва принципите на производствената безопасност и хигиена. По-конкретно по отношение на собствените на работодателя служебни кучета следва да се извършват обезпаразитяване, ваксинация и прегледи, индикации за изпълнение на което има по делото. А неизпълнението на тези задължения води до обяснените по-горе последици и във връзка с него могат да се ценят сочените от въззивника писмо и указания от СУТ при МВР (консултативен орган за условията на труд в МВР), но те не са меродавни за преценка дали работата по нейната същност е „при специфични условия и рискове за живота и здравето“ по смисъла на чл. 190, ал.2 от ЗМВР. Самият ищец, изпълнявайки длъжността „водач на куче“, би следвало да е наясно с общите предписания за хигиена и работа с подходящ облекло при нужда, без това автоматично да води до извод за работа при „опасна за здравето му среда“ – с куче. От друга страна няма нито твърдения, нито доказателства, поверените на ищеца кучета да са били болни, инфектирани и респективно да са били приносители на конкретни инфекциозни или паразитни болести, създали опасност за живота или здравето на служителя.

По изложените съображения съдът намира за недоказани в случая предпоставките на чл.190, ал.2 от ЗМВР за ползване на допълнителен отпуск на това основание от ищеца по делото, поради което искът за обезщетение за неизползването му след прекратяване правоотношението между страните следва да бъде отхвърлен, а като резултат – и акцесорния иск чл.86 от ЗЗД.

По изложените съображения и поради съвпадане на решаващите изводи на въззивния съд с тези на първоинстанциионния съд, решението на последния следва да бъде потвърдено.

По разноските: С оглед изхода по делото пред ВОС разноските пред ВРС не следва да бъдат ревизирани.

Предвид изхода по делото пред ВОС и представените доказателства, на ответника-въззиваем се следват разноски за юрисконсултско възнаграждение, размерът на което се определя на 100.00лв. предвид ограничените действия по защита пред въззивния съд.

Воден от горното съдът