Решение № 488 от 18.4.2023 г. на Апелативен съд - София по дело № 2896/2022 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК. С Решение № 261815/30.05.2022 г., постановено по гр. д. № 9412/2020 г. по описа на СГС, ГО, I-29 състав, частично е уважен предявеният от П. С. Х. срещу Сдружение „Българска федерация по волейбол” иск за реално изпълнение (с правилна правна квалификация чл. 78, ал. 2, т. 3 ЗФВС) – за заплащане на сумата от 1200 лв. (този иск е отхвърлен за разликата до пълния му предявен размер от 1250 лв.), представляваща възнаграждение по Договор за треньорски услуги от 28.10.2019 г. – за периода от 01.06.2020 г. до 24.06.2020 г., ведно със законна лихва от подаване на исковата молба – 04.09.2020 г., до окончателното й заплащане. Изцяло е уважен искът с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 27250 лв., представляваща уговорената в чл. 9 от Договор за треньорски услуги от 28.10.2019 г. компенсаторна неустойка, обезпечаваща настъпилите имуществени вреди (под формата на пропуснати ползи), изразяващи се в загуба на доход при полагане на труд след прекратяване на договора – за периода от 25.06.2020 г. до 01.01.2022 г. Срещу така постановеното решение е предявена въззивна жалба от ответника, в която се излагат съображения за неправилност на крайния съдебен акт, постановен от СГС, тъй като той е необоснован и е постановен при нарушение на материалния закон. Въззивникът поддържа, че необосновано – в противоречие със събраните по делото доказателства, първоинстанционният съд е приел за установено, че и през м. 06.2020 г. треньорът е изпълнявал своите правни задължения по договора за треньорски услуги. Счита, че и от гласните доказателствени средства (разпита на свидетелите) не се изяснява правнорелевантното обстоятелство, че през този месец ищецът е извършвал тренировъчен процес. Поддържа заявените в отговора на исковата молба правни доводи за нищожност на процесната неустоечна клауза – поради противоречието й с добрите нрави, респ. на основание чл. 40 ЗЗД (органният представител на сдружението е уговорил с треньора тази клауза с цел да увредят ответника), както и възражението за прекомерност на уговореното компенсаторно обезщетение – „уговорената по този начин неустойка за предсрочно прекратяване излиза извън очертаните в закона функции и създава условия за неоснователно обогатяване на предоставящия услугата изпълнител”. Въззиваемият-ответник е подал в законоустановения срок отговор на въззивната жалба, в който изразява подробни съображения за нейната неоснователност. Първоинстанционното решение не е обжалвано от ищеца в частта, в която предявеният иск за реално изпълнение е отхвърлен над присъдената сума от 1200 лв. до пълния му предявен размер от 1250 лв., поради което в тази част то е влязло в сила и съдът не дължи произнасяне. Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени и гласни доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на оспорения съдебен акт и възраженията на въззиваемия. Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, поради което е допустима. Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата, освен ако не следва да приложи императивна материалноправна норма, респ. да защити материалните права на уязвими правни субекти (в този смисъл т. 1 от ТР № 1/9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК). Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Настоящата съдебна инстанция счита, че предявеният материалноправен спор е подведомствен на съда (арг. чл. 14, ал. 1 ГПК и чл. 15 ГПК), тъй като макар и в чл. 27, ал. 2, т. 5 ЗФВС и чл. 28, ал. 1, т. 8 ЗФВС да е уредена правната възможност съответната лицензирана спортна федерация, каквато представлява ответното сдружение, да осъществява спортно правосъдие чрез система от комисии и спортен арбитраж чрез арбитражен орган, ответникът нито твърди, нито установи, че е учредил при себе си такива органи на спортно правосъдие, както и че надлежно е приел правила за осъществяване на спортно правосъдие и спортен арбитраж. Нещо повече, изрично в клаузата на чл. 11 от договора за треньорски услуги страните в настоящото исково производство са установили общото правило, че всички гражданоскоправни спорове между тях ще се разглеждат от общите съдилища в Република България (следователно, в този договор не е уговорена арбитражна клауза – арг. чл. 78, ал. 2, т. 7 ЗФВС, поради което не е приложима правната норма, уредена в чл. 19 ГПК). СГС, ГО, I-29 състав, е бил сезиран с кумулативно обективно съединени искове с правно основание чл. 78, ал. 2, т. 3 ЗФВС (иска за реално изпълнение) и чл. 92, ал. 1 ЗЗД (иска за заплащане на компенсаторно обезщетение). За да постанови решението си, първоинстанционният съд е приел, че между страните по делото е възникнало действително облигационно правоотношение по договор за треньорска услуга (подвид на договора за изработка), по силата на който ищецът се е задължил да осъществи тренировъчна и състезателна дейност на националния отбор по волейбол на Република България (мъже под 20 години). Счел е за установено, че треньорът е изпълнявал през релевантния период своите договорни задължения точно и добросъвестно (изготвял е програми за тренировки на състезателите от отбора, селектирането им и съставяне на списък на състезателите в разширения му състав, както и изготвяне на отчет за м. 06.2020 г. и план за тренировъчната подготовка на отбора), поради което му се дължи уговорената насрещна парична престация – заплащане на възнаграждение за извършената работа през м. 06.2020 г. Счел е за неоснователно оспорването на ответника за нищожност на неустоечната клауза (поради противоречие с добрите нрави, респ. на основание чл. 40 ЗЗД) за заплащане на уговореното обезщетение при предсрочно прекратяване на договора за треньорски услуги – с едностранно волеизявление на възложителя. Оставил е без уважение и своевременно релевираното възражение за прекомерност на уговорената компенсаторна неустойка, поради което е присъдил на ищеца обезщетение за причинените от едностранното прекратяване на договора имуществени вред (под формата на пропуснати ползи – загубен доход) в претендирания размер от 27250 лв. Съобразно наведените фактически твърдения на страните в искова молба и в отговора на искова молба, както и от събраните по делото писмени доказателствени средства се установява правнорелевантното обстоятелство, че между тях е възникнало действително облигационно правоотношение, породено от изрично уреден в закона договор за треньорски услуги (чл. 78, ал. 2, т. 3 ЗФВС), поради което, макар и той да разкрива отделни сходства с договора за изработка по чл. 258 и сл. ЗЗД, е отделен, със специфичен предмет и цел. Формата за действителност на този договор е писмена, той е срочен, едностранен или двустранен (ако е уговорено възнаграждение, какъвто е настоящият случай). Страните по него трябва да уговорят и периодичността на заплащане на уговореното възнаграждение за осъществените треньорски услуги, обезщетения при забавено или неизплатено възнаграждение, условията за здравното и социалното осигуряване на треньора; условията и реда за прекратяване на договора; обезщетенията, дължими от неизправната страна по договора. Следователно, този договор е наименован (изрично е уреден в закона), като съдържа различни специфики, които го отличават от договора за изработка – принципно, страните по него не са задължени да уговарят някакъв краен трудов резултат (постигане на конкретни спортни цели и резултати – напр. определени призови места за състезателния отбор за определен период от време), каквато е целта на договора за изработка, а треньорът поема задължение да провежда или организира на високо професионално равнище обучение, спортни занимания, тренировъчна и състезателна дейност (в този смисъл е и легалната дефиниция, уредена в определителната разпоредба на § 1, т. 20 от ДР на ЗФВС) – постигането на призови класирания на отбора са само една желана, благоприятна последица от точното и добросъвестното изпълнение на договорните задължения от треньора, но не и конститутивен елемент на договора за треньорски услуги. В този смисъл, треньорът добросъвестно би изпълнил своите договорни задължения и когато се явява в тренировъчната база, за да проведе или организира тренировъчния и обучителен процес, но породи обективни за страните причини (извън тяхната воля и контрол обстоятелства) този процес не може да се осъществи напълно. Ответникът оспорва иска за реално изпълнение, излагайки правен довод, че ищецът не е осъществил изцяло уговорената насрещна престация – през м. 06.2020 г. (до прекратяване на процесното облигационно правоотношение), т.е. своето основно задължение да проведе тренировъчен процес, тъй като отборът не е бил събиран поради пандемията от Ковид 19, респ. не е предоставил отчет за извършената през този период работа. От събраните по делото гласни доказателствени средства – чрез разпита на двамата свидетели, се изяснява, че, наистина, поради пандемичната обстановка обективно тренировъчен процес не е могъл да се извърши, като това обстоятелство е възпрепятствало осъществяването на планираните цели за тренировки, обучение, контролни срещи, лагер- сборове (показанията на свидетеля П. Н., кондиционен треньор в треньорския щаб на ищеца). Съобразно субективните възприятия на този свидетел се установява, че именно през м. 06.2020 г. П. Х. е изготвил нов годишен план, който предвиждал наблюдение на спортните срещи на младежите от клубните първенства, селектиране на националния отбор и провеждане на тренировъчен лагер. Макар и да не са провеждани тренировки поради пандемията, треньорът и неговият треньорски щаб са се опитвали да поддържат физическото състояние състезателите – изпращали им програми, които да изпълняват в домашни условия; селектирали на състезателите, които ще бъдат извикани в националния отбор. Свидетелства, че Федерацията не е подсигурила през м. 06.2020 г. условия за тренировъчен процес. От показанията на свидетеля В. Н., доброволен сътрудник на Федерацията с функция „Координатор на националните отбори” и член на УС на БФВ, се изяснява, че основното занимание на един треньор е да провежда тренировки в зала, но не само – „Може би до 10%, 15%, 20% от работата на един треньор се осъществява на компютър извън залата за тренировки като подготовка на тренировъчен процес, ако трябва разучаване на тактически и технически елементи”. Свидетелства, че по принцип от треньора се изготвя анализ за физическото и техническото състояние на състезателите, но по време на пандемията Федерацията не е изисквала такъв анализ от треньорите „поради абсурдността на ситуацията”. Именно поради пандемията всички състезания били отменени, поради което националният отбор не е събиран, т.е. „един национален треньор няма никаква реална оперативна работа”, макар че е възможно да бъде извършвана аналитична и подготвителна дейност – „част от работата на треньора е тази аналитична и подготвителна работа, която не е имало пречка към този момент да бъде извършвана”. Наистина, от представените по делото доказателства не се установява по несъмнен начин, че отчетът за дейността на треньора през м. 06.2020 г. е представен на Федерацията с писмо с обратна разписка на 22.06.2020 г. (в известието за доставяне липсва съответно удостоверяване за предметното съдържание на тази пощенска пратка), респ. какво точно е представлявал този отчет. По делото са представени неоспорени от ответника заверени преписи от електронния образ на електронни писма, адресирани от ищеца до служители при ответната федерация, но отново не се изяснява какъв е бил точно отчетът за м. 06.2020 г. (към това писмо са представени отчети за м. 01.2020 г. и м. 02.2020 г., както и План за подготовка на националния отбор за младежи до 20 години). Но при доказаността на реално осъществената работа от ищеца през м. 06.2020 г. – подготовка за бъдещия тренировъчен процес, планове за тренировка на състезателите в домашни условия; селектиране на състезателите, които ще бъдат извикани в националния отбор; изготвяне на план за наблюдение на спортните срещи на младежите от клубните първенства, селектиране на националния отбор и провеждане на тренировъчен лагер, ирелевантно се явява обстоятелството дали такъв отчет е бил изготвян и представян. Същественото е, че треньорът е осъществявал възможното от поетите правни задължения по процесния договор – „поради абсурдността на ситуацията” (с оглед социалните ограничения при пандемията от Ковид 19). От друга страна, установи се, че по време на пандемията Федерацията не е изисквала такъв анализ от треньорите, като през м. 06.2020 г. тя не е подсигурила и условия за тренировъчен процес, поради което и настоящият съдебен състав достига до категоричния правен извод, че ищецът е изпълнявал точно и добросъвестно поетите от него договорни задължения. Индиция, че именно тези действия по време на пандемията са били счетени от федерацията за достатъчни, представлява и приетата работа за предходните месеци, през които бяха наложени социални ограничения заради пандемичната обстановка (от м. 03.2020 г. до м. 05.2020 г., вкл.), за който период ответникът е заплатил уговореното възнаграждение. Нещо повече, както бе изяснено, договорът за треньорски услуги е специфичен (дължи се престиране на работна сила и изпълнение на договорните задължения само доколкото възложителят е могъл да осигури условия за това), поради което се дължи поетата насрещна парична престация (възнаграждението) дори и когато треньорът не е могъл – поради обективни причини, активно да провежда тренировъчен процес. Именно такъв е настоящият случай – поради пандемичната обстановка Федерацията не е подсигурила възможност на треньора да осъществи тренировъчния процес, но въпреки това ищецът е изпълнявал останалите договорни задължения по подготовката и обучението на състезателите, респ. по планирането на последващия тренировъчен и състезателен процес. Следователно, за осъществената от него работа е породено насрещното парично задължение за м. 06.2020 г., поради което искът за заплащане на уговореното възнаграждение за този месец – в размер до сумата от 1200 лв., се явява основателен и законосъобразно е бил уважен. По иска с правно основание чл. 78, ал. 2, т. 7 ЗФВС, във вр. с чл. 92, ал. 1 ЗЗД Страните могат отнапред да уговорят размера на обезщетението за причинени вреди от неизпълнение на договорно задължение, без да е нужно те да се доказват. Пораждането на това акцесорно задължение представлява неустойка, която съгласно правилото, уредено в чл. 92, ал. 1 ЗЗД, обезпечава изпълнението на задължението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, т.е. освен обезщетителната си функция, тя представлява и обезпечителен способ за точно и добросъвестно изпълнение на договорните задължения. Както бе изяснено, договорът за треньорска услуга е самостоятелен наименован договор (неговото предметно съдържание и правни последици като годен юридически факт е изрично уреден в чл. 78, ал. 2 ЗФВС), поради което породеното между страните в настоящото исково производство облигационно правоотношение трябва да се подведе под диспозицията на тази правна норма. Договорът за треньорска услуга е формален, консенсуален, комутативен, двустранен (когато е възмезден, каквато е процесната правна сделка) или едностранен (когато е безвъзмезден) и срочен. Но тъй като въз основа на този годен юридически факт треньорът не е длъжен да престира конкретен трудов резултат (постигане на определено спортно постижение и цел), а своята трудова сила, в договора трябва да се постигне съгласие както относно условията за здравното и социалното осигуряване на треньора, така и за обезщетенията, дължими от неизправната страна по договора – арг. чл. 78, ал. 2, т. 5 и т. 7 ЗФВС. Именно защото това облигационно правоотношение е срочно, възложителят трябва да обезпечи на изпълнителя (при точно и добросъвестно изпълнение на поетите от него договорни задължения) правната възможност през уговорения срок той да получава възнаграждение за престиране на своята трудова сила, а при неизпълнение на това правно задължение (при едностранно предсрочно прекратяване на договора) да му заплати и уговореното обезщетение за причинените му имуществени вреди под формата на пропуснати ползи (загуба на един сигурен месечен доход до края на действието на договорното правоотношение). И понеже тази двустранна правна сделка разкрива специфична правна характеристика, отличавайки се от договора за изработка, страните трябва да уговорят конкретни основания за преустановяване занапред на облигационната обвързаност между тях– арг. чл. 78, ал. 2, т. 6 ЗФВС (при прекратяване на договора; последиците при развалянето на договора с едностранно волеизявление от изправната страна се подчиняват на общата нормативна уредба – арг. чл. 87 и сл. ЗЗД, поради което те не представляват част от задължителното съдържание на тази правна сделка). В клаузата на чл. 8 от процесния договор за треньорска услуга са уговорени правните последици на обективните основания за прекратяване действието на договора – 1) с изтичане на неговия срок; 2) при смърт или прекратяване на страна и 3) по взаимно съгласие на страните, изразено в писмена форма. В клаузата на чл. 9 от този договор обаче страните са постигнали съгласие за още едно прекратително основание – с едностранно волеизявление от възложителя дори и когато треньорът е осъществявал своята насрещна престация точно и добросъвестно, какъвто е настоящият случай. От Предизвестие с изх. № 176/23.06.2020 г., адресирано от ответната федерация до ищеца, се установява, че възложителят е упражнил потестативното право с едностранно волеизявление да преустанови релевантното облигационно правоотношение, считано от 25.06.2020 г., при безвиновното поведение на треньора. Но за да се обезпечат и субективните права на треньора, който въпреки че до този момент е изпълнявал точно и добросъвестно своите договорни задължение, както предписва правната норма на чл. 63, ал. 1 ЗЗД, страните по този двустранен договор за уговорили и компенсаторна неустойка при едностранното прекратяване на договора от възложителя, чиято непосредствена цел (основанието по смисъла на чл. 26, ал. 2, предл. 2 ЗЗД) е насочена към обезщетяване на причинените на треньора имуществени вреди поради загуба на един очакван, гарантиран, с висока степен на сигурност доход (възнаграждение) до края на уговорения срок по договора (т. нар. пропусната полза). При проведеното по правилата на чл. 46, ал. 1 ЗНА систематическо, логическо и телеологическо тълкуване на правната норма, уредена в чл. 78, ал. 2 ЗФВС, се изяснява, че съобразно своята правна характеристика (престиране не на конкретен трудов резултат, а на трудова сила) договорът за треньорска услуга следва да обезпечи всички неблагоприятни правни последици за треньора като по-слабата икономически страна в породеното правоотношение (при уговорено основание за едностранно прекратяване на облигационното правоотношение от възложителя - при безвиновно поведение на треньора), поради което никога не би била нищожна поради екзорбитантност (при накърняване на добрите нрави) уговорка за компенсаторна неустойка, целяща да обезпечи загубата на един предвидим и сигурен доход на треньора до края на уговорения срок. От една страна, отнапред (при сключване на договора) той не може да предвиди дали и кога възложителят (при уговорената дискреция – право на автономна преценка) ще упражни уговореното в клаузата на чл. 9 от договора потестативно право с едностранно волеизявление да прекрати договора за треньорски услуги, за да подсигури заместващ доход като треньор, а от друга, с оглед спецификата на дейността на треньора (на по-голямо основание и на национален отбор) той е длъжен да се съсредоточи върху спортната, техническата и аналитичната дейност на ръководения от него екип, респ. върху повишаване на физическата подготовка и техническите умения на привлечените в отбора състезатели, поради което трябва да му бъде обезпечена правната възможност до срока на договора той да получава уговореното възнаграждение – когато изпълнява точно и добросъвестно своите договорни задължения, какъвто е настоящият случай, без да изпитва притеснение, че при упражняване на дискреция възложителят всякога би могъл едностранно да прекрати породеното срочно облигационно правоотношение. Нормативната цел на законодателя, изразена в разпоредбите на чл. 78, ал. 2, т. 6 и чл. 7 ЗФВС, е насочена именно към постигане на тази правна сигурност и предвидимост в породеното облигационно правоотношение между треньор и спортна федерация. При така изяснените правнорелевантни обстоятелства и изложените правни доводи и настоящата съдебна инстанция достига до категоричния правен извод, че клаузата, в която е уговорена процесната компенсаторна неустойка не е нищожна – от една страна, тя не излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, а от друга, страните не са уговорили различен способ за обезщетяване на действително претърпените имуществени вреди (под формата на пропуснати ползи – загубен сигурен доход) на треньора при едностранното прекратяване на договора за треньорски услуги при упражняване на автономната преценка на възложителя. Както бе изяснено, не може да се очаква в един обозрим период от време след прекратяване на договора треньорът да започне да полага труд на сходна длъжност в спортен клуб (клубните отбори имат свой състезателен график, предначертани цели от треньорския щаб и клубното ръководство, определен бюджет, изисквания към конкретния треньор и състезатели и пр.), поради което в процесния договор е съобразено и съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението вреди. В този смисъл са и задължителните за правосъдните органи тълкувателни разяснения, дадени по т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 1/2009 г., ОСTK. За правилното решаване на правния спор, предмет на настоящото дело, е неприложима посочената от ответника практика на ВКС – това позоваване е и неуместно, тъй като в конкретния случай се касае за обезщетение на предвидими пропуснати ползи на треньор (със свое психо-физическо единствено като личност) – с високо спортно образование и практически опит, който е възпрепятстван да полага труд (при невъзможност в един продължителен период от време да започне заместваща работа), докато при предсрочно прекратен договор за лизинг или наем вещта, предмет на този договор, може – без значителни затруднения, да бъде отдадена за временно възмездно ползване на друг правен субект при сходно възнаграждение. Ирелевантно за правилното решаване на настоящия спор се явява и обстоятелството дали предходният председател на УС на ответната федерация я е управлявал добросъвестно (като „е договарял във вреда на представлявания при сключването на договора за треньорски услуги с ищеца”) – то е свързано с вътрешните отношения между сдружението и неговия органен представител. Същественото е, че юридическото лице като изкуствено социално образувание, признато от закона за отделен правен субект (адресат на материалноправни норми), носител на материални субективни права и правни задължения, по необходимост формира и изразява своята правновалидна воля чрез физическо лице – негов органен представител (той е негов орган, част от самото юридическо лице), поради което той никога не би могъл съзнателно да се споразумее с трето лице във вреда на „представлявания”. Следователно, не е приложима правната норма, уредена в чл. 40 ЗЗД (тя урежда недобросъвестното поведение на представителя и третото лице, с което той договоря във вреда на представлявания, само за т. нар. договорно представителство). В този смисъл е и формираната по реда на чл. 290 ГПК практика на ВКС – напр. Решение № 50095 от 23.02.2023 г. на ВКС по т. д. № 455/2021 г., II т. о., ТК: „По релевантния материалноправен въпрос настоящият съдебен състав приема, че правилото на чл. 40 ЗЗД е неприложимо спрямо органното представителство на търговско дружество, като този отговор следва пряко от разясненията, дадени в т. 2 от ТТР № 3 от 15.11.2013 г. на ВКС по т. д. № 3/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Видно от мотивите му (които също имат задължителен характер и в които ОСГТК е съобразило същността на органното представителство, отчитайки разликата му с представителството по ЗЗД), волеизявлението на органния представител не представлява действие на лице, различно от представлявания; респ. външно изразената воля на органния представител спрямо третите лица не е същинско представителство, основано на представително правоотношение, а представлява представителна функция, част от законовата компетентност на органите на ЮЛ; органният представител е част от ЮЛ и изразител на волята на самото ЮЛ; поради което и общите правила в ЗЗД относно представителството, в частност и съобразно правния въпрос, по който е образувано тълкувателно дело № 3/2013 г. на ОСГТК на ВКС - досежно ограниченията в представителната власт на органния представител, не намират приложение. За неприложимост на разпоредбата на чл. 40 ЗЗД спрямо търговското дружество, когато сключва сделки с трети лица чрез законния си представител, е и посочената от касатора практика на ВКС по чл. 290 ГПК, която настоящият съдебен състав споделя – Решение № 232 От 16.11.2018 г. по гр. д. № 3745/2017 г. на ІV г. о., както и казуалната практика на ВКС, включително на този съдебен състав – вж. решение № 23 от 14.04.2020 г. по т. д. № 950/2019 г. на ІІ т. о. Последната изключва приложението на чл. 40 ЗЗД и в случай, че договарянето от името на дружествата е извършено от свързани лица”. Следователно, процесната неустоечна клауза е действителна и е породила целените от волеизявленията на страните правни последици. Не е спорно по делото, а и от Предизвестие с изх. № 176/23.06.2020 г. се установява, че процесното облигационно правоотношение е прекратено с едностранно волеизявление – на безвиновно основание, от възложителя, считано от 25.06.2020 г., поради което се е породило уговореното в чл. 9 от договора акцесорно задължение за заплащане на обезщетение за причинените на треньора от този едностранен акт на федерацията имуществени вреди под формата на пропуснати ползи (компенсаторна неустойка в размер на всички неизплатени месечни възнаграждения за срока на договора). Основателно обаче се явява своевременно (в срока за отговор на исковата молба) релевираното възражение за прекомерност на това неустоечно задължение. Както е изяснено в т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 1/2009 г., ОСTK, прекомерността на неустойката се преценява към момента на неизпълнение на договора, чрез съпоставяне с вече настъпилите от неизпълнението вреди. Тъй като процесният договор не представлява нито едностранна, нито двустранна търговска сделка (нито една от страните по нея не е търговец), приложима е правната норма, уредена в чл. 92, ал. 2, предл. 1 ЗЗД, която предписва, че ако неустойката е прекомерно голяма в сравнение с действително претърпените вреди, съдът може да намали нейния размер. Ирелевантно е обстоятелството, че възражението за прекомерност не е обосновано с факта, че през част от релевантния период (след прекратяване на процесното облигационно правоотношение) ищецът е започнал да полага труд като треньор, за което е получавал по- високо месечно възнаграждение от уговореното по сключения с ответната федерация. Същественото е, че въззивният съд е длъжен да обезпечи приложението на един от основните принципи в гражданския процес – законността (арг. чл. 5 ГПК), поради което не само е длъжен служебно да приложи императивна материалноправна норма, но и да допусне изслушване на съдебна експертиза, която да изясни правнорелевантни факти, включени в хипотезиса на тази повелителна материалноправна норма. Тъй като целта на възражението за прекомерност на уговорената зачетна неустойка по чл. 92, ал. 2 ЗЗД е насочена към приложението на два от основните принципи на частното право – забраната за неоснователно обогатяване и добросъвестността при пораждането, изпълнението и прекратяването на гражданскоправни сделки, тази правна норма е от императивен характер и въззивният съд притежава правомощие да допусне изслушване на ССЕ. В този смисъл са и задължителните за правосъдните органи тълкувателни разяснения, дадени по т. 3 от ТР № 1/9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК – „Както е прието в т. 1 от настоящото тълкувателно решение, при проверка на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване. Поради това, когато за приложението на тази императивна материалноправна норма е необходимо събирането на доказателства, които се събират служебно от съда /експертиза, оглед, освидетелстване/, въззивният съд следва служебно да събере тези доказателства, дори ако във въззивната жалба не е въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение или за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение. Да се приеме обратното, би означавало въззивният съд да се постави в невъзможност да приложи тази императивна материалноправна норма”. Тъй като с процесната компенсаторна неустойка се цели обезщетяване на пропусната полза от треньора при едностранното прекратяване на облигационното правоотношение от възложителя, изразяваща се в загуба на предвидим и сигурен доход до изтичане срока на действие на договора за треньорски услуги, в случай че междувременно – в исковия период, той е започнал да полага труд, вкл. и като треньор по трудово правоотношение, би се достигнало до неоснователно обогатяване, ако получи двоен доход за един и същи период (той повече не би търпял имуществени вреди под формата на пропуснати ползи от едностранното прекратяване на договора). От приетата от САС като компетентно изготвена и неоспорена от страните (по отношение на фактическите изводи в нея) ССЕ, извършила проверка в НАП и НОИ, се установява правнорелевантното обстоятелство, че на 01.09.2021 г. (през исковия период) между ищеца и Сдружение „Спортен клуб по волейбол-Дунав” е сключен трудов договор при уговорено месечно брутно трудово възнаграждение в размер на сумата от 3747 лв., което надвишава уговореното в процесния договор за треньорски услуги (1500 лв.). Този новопороден по време на процеса правнозначим факт трябва да бъде взет от съда на основание чл. 235, ал. 3 ГПК, за да не настъпи преклудиращото действие на СПН. Следователно, за периода, през който ищецът е останал без работа поради едностранното прекратяване на релевантния договор (от 25.06.2020 г. до 31.08.2021 г.), му се дължи неустойка в размер на сумата от 21272, 73 лв. (брутно възнаграждение), респ. 17979, 07 лв. (нетно възнаграждение). Сумата по тази компенсаторна неустойка, обезщетяваща причинени вреди под формата на пропуснати ползи, не представлява необлагаем доход – арг. чл. 35, т. 1 ЗДДФЛ, във вр. с чл. 13, ал. 1, т. 13 ЗДДФЛ, като съгласно чл. 3.2., изр. 2 от процесния договор всички данъци и други такси, свързани с дължимото възнаграждение, са за сметка на изпълнителя и се удържат съгласно действащото българско законодателство. Следователно, при изплащането на това обезщетение възложителят трябва да извърши всички удръжки в размерите, заплатени по време на действие на процесния договор (напр. осигурителни вноски във фондовете на НОИ и допълнителното пенсионно осигуряване, здравни осигуровки и данък върху общия доход). Предметът на този иск обаче представлява сборът о т брутното месечно възнаграждение за исковия период, породи което въззивният съд трябва да присъди именно този размер, а ответникът ще изплати действителното нетно обезщетение – след служебно приспадане на дължимите удръжки. В този смисъл е и правната норма, уредена в чл. 458 ГПК, който предписва, че държавата се смята винаги за присъединен взискател за дължимите й от длъжника (в конкретния случай ответната федерация) публични вземания, размерът на които е бил съобщен на съдебния изпълнител до извършване на разпределението. По същество в този смисъл е и формираната по реда на чл. 290 ГПК практика на ВКС – напр. Решение № 166 от 25.02.2010 г. на ВКС по гр. д. № 220/2009 г., III г. о., ГК: „И при двете разрешения работникът или служителят не може да получи частта от брутното трудово възнаграждение, представляваща дължимите от него данък върху общия доход и осигурителни вноски. Това е така и в случая, когато се присъжда брутното трудово възнаграждение, тъй като данъкът и осигурителните вноски са публични държавни вземания /чл. 162, ал. 2, т. 1 от ДОПК/, а в изпълнителното производство държавата се смята винаги присъединен взискател за дължимите й от длъжника публични вземания, съгласно чл. 458 от ГПК /чл. 353 от ГПК отм./. Съдебният изпълнител при събиране на дължимото трудово възнаграждение е длъжен да отдели суми за изплащане на тези задължения. Настоящия съдебен състав намира, че може да се присъди брутното трудово възнаграждение или остатъка от чистата сума за получаване след приспадане на дължимия данък и обществени осигуровки, като решението да е ясно дали се присъжда брутното трудово възнаграждение или се присъжда остатъкът след приспадане от брутното трудово възнаграждение на дължимия данък върху общия доход и осигурителните вноски”. При така приетите за установени правнорелевантни факти и изложените правни доводи предявеният осъдителен иск с правно основание чл. 78, ал. 2, т. 7 ЗФВС, във вр. с чл. 92, ал. 1 ЗЗД се явява основателен за сумата от 21272, 73 лв. (компенсаторна неустойка, чийто размер представлява сборът от брутното възнаграждение по Договора за треньорски услуги от 28.10.2019 г. за периода от 25.06.2020 г. до 31.08.2021 г.), поради което обжалваното решение трябва да бъде отменено в частта, в която този иск е уважен над тази сума до пълния му предявен размер от 27250 лв. и за периода от 01.09.2021 г. до 01.01.2022 г. (в същата част – трябва да бъде отхвърлен). Тъй като въззивната жалба е частично основателна, решението (в тази част по своето правно естество представлява определение) следва да бъде отменено и в частта, в която на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца са присъдени съдебни разноски над сумата от 2475, 94 лв. до 3134, 49 лв. С оглед уважената и отхвърлената част на предявената въззивна жалба в полза на въззивника на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 273 ГПК трябва да се присъди сумата от 501, 92 лв., представляваща сборът от заплатената държавна такса за въззивното обжалване, изготвяне и изслушване на ССЕ, и заплатеното адвокатско възнаграждение с ДДС за процесуално представителство пред САС. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 273 ГПК в полза на въззиваемия следва да се присъди сумата от 3080, 62 лв., представляваща заплатено адвокатско възнаграждение с ДДС за процесуално представителство пред САС (неоснователно е възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност на уговореното и заплатена адвокатско възнаграждение, тъй като, от една страна, делото се отличава със значителна правна сложност, а от друга, размерът на това адвокатско възнаграждение е незначително по-високо от нормативно установения минимум (в актуалната редакция на подзаконовия нормативен акт) - 3511, 20 лв. с ДДС, при обжалваем материален интерес от 28450 лв.). Така мотивиран, Софийският апелативен съд